Изиграният

4.

Куин знаеше, че трябва просто да забрави за мъртвия си приятел, който сега лежеше погребан в пустинята. Да забрави, че трябва да намери Джени и да й съобщи. Можеше да я остави в неведение. След време така или иначе щеше да разбере, че се е случило нещо. Не беше нужно тъкмо той да е вестоносецът.

Толкова е лесно. Толкова просто.

Но невъзможно.

— Ние сме само част от големия план — казваше старият му наставник Дъри при почти всяка поръчка, която изпълняваха заедно. — Малка част. Никога не виждаме всичко. Никога не знаем всичко. И така е по-добре. Когато си приключил — приключил си. Просто си заминаваш и забравяш. Иначе не оцеляваш дълго.

Гласът на Дъри звучеше натрапчиво в главата му. Уроците на кучия син бяха солидни. Беше дал на Куин всичко, което му е нужно, за да започне в бизнеса. Затова бе съвсем естествено дори сега, след толкова много години, Куин да преценява голяма част от постъпките си спрямо наученото.

Но самият Дъри бе неспокоен човек, който пропадаше към някаква тъмна пропаст и не можеше да се измъкне от нея. Пропадане, което в крайна сметка го доведе до пряка конфронтация с Куин. Когато миналата зима Куин бе принуден да го убие в Берлин, това заглуши за известно време гласа на Дъри. Но съветите му — както добрите, така и лошите — сега се бяха върнали и Куин намираше в тях странно утешение.

Специално този съвет попадаше в категорията на лошите. Поне що се отнася до конкретния проблем.

Трябваше да намери Джени. Дължеше го на Марков.

Всъщност дължеше на Марков много повече.

Финландия. Десет години по-рано.

— Още ли сте тук, господин Куин?

Гласът на Андрей Кранц — равен, безчувствен и със силен акцент. Говореше се, че е роден във Варшава, но акцентът му изглеждаше по-скоро немски, отколкото полски.

Куин отвори очи и погледна мъчителя си. Кранц стоеше пред него, лицето му бе на педя разстояние от неговото. Устните му се разтеглиха в нещо, което трябваше да мине за усмивка.

— Добре — рече Кранц. Пресегна се и го потупа по бузата. — И да си починете хубаво, нали? Ще се видим на сутринта.

Изправи се и се разсмя. Двамата зад него, по-скоро сенки, отколкото хора, също се разсмяха.

След малко Куин остана сам.

Известно време ги чуваше как вървят през гората. После стъпките им заглъхнаха и остана само шумът на вятъра, който караше листата да шептят, а после замлъкваше.

Беше след полунощ и нощта бе смразяваща. Няколко градуса по-малко и той щеше да измръзне. Звездите в чернотата горе сякаш се скупчваха една върху друга, необезпокоявани от светлините на цивилизацията. Напомняха му за детството, когато безброй звезди изпълваха нощното небе на Северна Минесота. Огледа се и си даде сметка, че няма особена разлика между земята, където бе израснал, и финландската провинция, в която явно щеше да умре.

Най-близкият истински град бе Хелзинки, но се намираше на повече от сто километра. Със същия успех можеше да е и на хиляда километра, или дори на хиляда мили. Знаеше, че не може да очаква помощ оттам. И макар да се опитваше да не мисли за това, истината бе, че отникъде няма да дойде помощ.

Ако имаше някакви съмнения, достатъчно бе само да погледне безжизненото тяло на Пит Парас — Пипи, както го наричаха приятелите му. Но на Пипи вече щеше да му е трудно да отговаря на прякора си. Главата му лежеше в тъмно петно в пясъка — остатък от локвата кръв, която бе изтекла от гърлото му.

Кранц се бе погрижил Куин да гледа, докато лично преряза гръкляна на Парас — беше заповядал на един от хората си да го държи на колене, докато друг стискаше главата му и държеше очите му отворени.

— Не го правя, защото го искам — беше казал Кранц, когато хвана изпадналия в безсъзнание Парас за косата и дръпна главата му назад. — Не обичам да го правя, разбирате ли? — Прекара ножа на милиметри от гърлото, без да докосне кожата. Сякаш решаваше откъде точно да мине разрезът. — Искам да кажа, че не е нещо, което бих направил с удоволствие. Понякога обаче е част от работата. — И прокара ножа втори път, като разряза дълбоко плътта.

Отскочи назад, за да не бъде оплискан от бликналата кръв. Ножът и ръката му обаче бяха окървавени. Кранц отиде до Куин и избърса кръвта в тениската му.

Посланието беше недвусмислено. Ако не проговори, той щеше да е следващият. Но Куин не знаеше отговорите на въпросите на Кранц. Беше нает за точно определена задача и знаеше само това, което му трябваше. За съжаление полякът не му вярваше. След като първоначалният разпит не даде резултат, Кранц реши да го остави известно време сам.

Бяха го изоставили коленичил на земята, облечен само с тениска и боксерки. Китките му бяха завързани на гърба с късо въже, което бе омотано около глезените му. То дърпаше ръцете му назад и протегнатите му пръсти почти докосваха петите му. Ако можеше да се отпусне на краката си, щеше да освободи поне част от напрежението, но имаше още две въжета през мишниците му, които бяха завързани за клони на три метра над него и не му позволяваха да помръдне назад. Бяха нагласени така, че само коленете му докосваха земята. Ако бяха малко по-къси, щеше да виси във въздуха.

Не го бяха убили, но знаеше, че това е само временно отлагане на екзекуцията. Кранц и хората му щяха да се върнат на сутринта. Ако оцелееше дотогава, щяха да проверят дали нощната обработка е успяла да събуди паметта му. А когато най-сетне проумееха, че няма да изкопчат нищо повече от него, щяха да го пратят да прави компания на Пипи.

Часовете минаваха и Куин се мъчеше да не трепери от студа. Всеки път, когато потръпваше, безмилостните въжета се впиваха в тялото му и имаше чувството, че ръцете му ще бъдат изтръгнати от раменете.

Опита се да измисли как да се освободи. Но колкото повече се мъчеше да се съсредоточи, толкова повече се замъгляваше съзнанието му. Може би ако не му беше толкова студено, щеше да е в състояние да мисли. Или поне така си казваше. Това беше начин да си обясни провала.

Все пак изпита временно облекчение, когато си представи какво би сторил на Кранц, ако успее някак да се измъкне. Нямаше да допусне грешката, която бе направил полякът. Щеше да иде право при него и да го убие. Един-единствен изстрел в главата, от упор. Чиста екзекуция. Нямаше значение, че никога не бе вършил подобно нещо, нито че е невъзможно да се озове в подобна ситуация. За няколко мига се почувства щастлив.

Чуваше какви ли не звуци през нощта — вятъра, някаква дребна животинка в клоните горе, приглушеното ръмжене на кола, минаваща по далечния път. Гласът на Дъри същ беше тук. Наставникът му говорене толкова тихо, че Куин не различаваше думите, но въпреки това значението им бе ясно.

Разочарование. Неодобрение. Отвращение.

Най-страшният звук обаче дойде два часа преди зазоряване. Приближаващи стъпки. Можеха да означават само едно — Кранц и хората му се връщаха. А с тях идваше и смъртта.

Стъпките приближиха и Куин осъзна, че са само на един човек. Може би Кранц беше решил, че няма да научи нищо от него, и бе пратил някой да го довърши. В безпомощното състояние, в което се намираше, можеше да го убие и тригодишно дете с пластмасово ножче, така че един мъж беше повече от достатъчен.

Скоро предположението му се потвърди. Пред него застана един от хората на Кранц. Онзи, който беше държал главата му по време на екзекуцията на Парас. Бял, може би с десет години по-възрастен от него. Висок около метър и осемдесет, с тъмна къдрава коса, падаща над ушите му. Сигурно му топлеше в този студ.

Мъжът коленичи пред Куин, погледна го в очите и кимна към тялото на Парас.

— Приятелчето ти беше кучи син, знаеш ли? — каза той с американски акцент.

Куин се опита да се изплюе в лицето му, но устата му беше пресъхнала.

— Начукай си го — успя да прошепне.

Мъжът се усмихна и рече:

— Имаш дух. Това е добър знак.

После се изправи и извади дълъг сгъваем нож. Докато го отваряше, Куин се приготви за най-лошото. Знаеше, че не след дълго главата му ще лежи в локва кръв. Но вместо да пререже гърлото му, мъжът мина зад него.

Куин зачака острието да го прониже. Може би екзекуторът щеше да избере някоя артерия, или пък щеше да започне с деликатното място точно под ребрата. А ако беше садист, можеше дори да се заеме с гръбнака му и да го осакати, преди да го убие.

Секундите минаваха и Куин се напрягаше все повече, почти му се искаше ножът най-сетне да намери целта си. После най-неочаквано се озова на земята и напрежението в китките и раменете му изчезна. Въжетата, които го бяха стягали през последните няколко часа, лежаха в краката му.

— Можеш ли да ходиш? — попита мъжът.

Куин отвори очи. Човекът се беше навел над него.

Сигурно беше някакъв номер. Може би този си играеше с него. Не искаше да рискува и изрита, целейки се в слабините му. Мускулите му обаче го предадоха и кракът му се мръдна едва-едва, улучвайки само въздух.

— Ако наистина искаш да ме удариш, по-добре си запази силите и изчакай, докато се махнем оттук — каза мъжът. — Ще ти дам възможност, когато сме в безопасност.

Куин не помнеше какво точно се случи през следващите няколко часа. В един момент мъжът му помогна да се изправи. После ходи бос по студена камениста пътека сякаш безкрайно. По едно време измънка някакъв въпрос, но нямаше спомен дали е получил отговор.

След това вече седеше в кола. Мъжът беше зад волана и гледаше напред. Куин се обърна към прозореца. Дърветата сякаш бяха навсякъде, осветявани за миг от фаровете на автомобила, който се носеше по шосето.

Искаше да попита кой е засадил всички тези дървета. Да разбере защо е така тъмно. И точно преди тялото му напълно да изключи, искаше да попита накъде са тръгнали. Но единственият въпрос, който успя да зададе, беше:

— Как се казваш?

Шофьорът се засмя добродушно и отвърна:

— Наричай ме Стивън.

Така Куин за първи път се срещна с Марков.

Човекът на ЦРУ работеше под прикритие в организацията на Андрей Кранц. Кранц се занимаваше с трафик на оръжие от съветската ера — конвенционално, биологично и, ако можеше да се вярва на твърденията му, ядрено — и го продаваше на всеки, който бе готов да го купи на Запад. Пипи бе един от дилърите му, но беше решил да става голям шеф. Без изобщо да подозира, Куин се бе озовал насред война.

Така и не успя да разбере със сигурност защо Марков бе решил да го спаси. Беше му казал, че така или иначе си е свършил работата, така че помощта му не била кой знае какво. Куин не му повярва. По всичко личеше, че Кранц се е измъкнал. Ако Марков наистина бе свършил работата си, полякът трябваше да е мъртъв.

Каквато и да беше причината, Куин още тогава знаеше, че завинаги ще е задължен на Марков.

— Имам два адреса — каза гласът в другия край на линията.

Човекът се казваше Стийнър и работеше в пощенска станция на алея „Венис Бийч“. Куин му се беше обадил преди два часа с молба да се опита да разбере къде живее Джени.

Основната специалност на Стийнър не бе информацията. Той беше фалшификатор и можеше да изработи набор документи, които да минат почти всяка проверка. Благодарение на таланта си имаше доста връзки. А това го правеше полезен човек, ако ти се наложи бързо да научиш нещо.

— Дай ми ги — каза Куин.

— Най-новият е столичен. — Стийнър му продиктува адрес в Джорджтаун. Беше номер на жилищен блок, не на еднофамилна къща.

— А другият?

— В Хюстън. Информацията е малко стара, но доколкото мога да преценя, още е валидна. — Продиктува му и тексаския адрес.

— Благодаря — каза Куин и затвори.

Задната стена на дневната му представляваше един огромен прозорец от пода до тавана. Куин застана пред него и се загледа в далечината. Беше един от онези мъгливи, горещи дни в началото на септември, които мразеше най-много. Едва различаваше нещо отвъд Бевърли Хилс.

Искаше му се да е есен, въздухът да е прохладен и ветровете да са разпръснали мъглата. Или пък зима, точно след буря, когато небето е сияйно и чисто, а градът свети нощем като коледна украса. Но с радост би приел и този ден, стига някой да можеше да върне времето назад и той да беше някъде по работа, когато Албина му се обади за трупа на пристанището.

Тогава можеше просто да му откаже.

Но не беше станало така.

Пое дълбоко дъх, прекоси дневната и отвори входната врата. Нейт лежеше на капака на десетгодишната си хонда „Акорд“, четеше учебника за пилотиране и се припичаше на слънце.

— Не се разполагай прекалено удобно — каза му Куин.

Нейт вдигна поглед.

— Работа ли имаме?

— Може би.

— От онези, за които не ни се плаща, нали?

— Изкарай колата ми от гаража и след десет минути да си готов.

— Къде отиваме? — попита Нейт, докато спускаше крака на земята.

— Ще ме откараш до летището — отвърна Куин.