Изиграният

18.

Куин и Нейт взеха такси до един италиански ресторант в Ричмънд. В Норт Бийч можеше да се намери и по-добра италианска кухня, но по-важна беше уединеността на мястото. А и нямаше по-добро място за срещи от ресторант, предлагащ посредствена храна.

Ричмънд бе смесица от старо и ново — строени преди десетилетия семейни къщи до нуждаещи се от обновяване сгради. На някои места ремонтите вече бяха започнали. Това обаче не се отнасяше за уличката, където се намираше „Чудесният италиански ресторант на Анджи“. Заведението бе част от търговски комплекс от 70-те. Съседи му бяха застрахователно бюро и затворен солариум. Табелата на солариума още стоеше на витрината, но салонът пустееше.

Витрината на ресторанта не бе украсена, ако не се брои пластът мръсотия, който се беше събрал по вътрешната страна на стъклото и размазваше гледката. Различаваше се само неоновият надпис „ОТВОРЕНО“, но дори той изглеждаше потъмнял.

Куин отвори вратата и веднага ги лъхна миризма на чесън и доматен сос — от евтините, сякаш беше от консерва.

— Май изгубих апетит — обади се Нейт.

Обещанието за долнопробност, отправяно от витрината, се затвърждаваше вътре. За декорация не бяха отделени почти никакви средства. Покрай стените от двете страни и през средата на заведението минаваха редици сепарета. Седалките и облегалките бяха покрити с кафяв винил — вероятно представата за изкуствена кожа на някой дизайнер аматьор.

Основното помещение беше празно. Нямаше клиенти. Нямаше и служители.

Куин посочи към едно сепаре отляво и седна така, че да държи под око вратата.

Измина почти минута, преди да чуят приближаващи стъпки от дъното на ресторанта. До масата им застана жена с рокля на цветя и червена престилка. Беше най-малко в средата на шейсетте, доколкото Куин можеше да прецени. И усмивката й изглеждаше по-скоро лепната по навик.

— Стори ми се, че чувам някой да влиза — рече тя. — Взехте ли си меню?

— Не — отвърна Нейт.

— Сегичка — каза жената.

Отиде до малкия плот до вратата и взе две менюта от голямата купчина.

Подаде им ги и попита:

— Желаете ли първо да пийнете нещо?

— Имате ли „Морети“? — попита Куин.

— Трябва да са останали няколко бутилки.

— За мен същото — каза Нейт.

— Веднага се връщам — обеща сервитьорката и изчезна в посоката, от която бе дошла.

Куин отмести менюто, без дори да го погледне.

— Май ще се спра на спагети болонезе — каза Нейт, докато изучаваше листа. — Не могат да ги съсипят прекалено много, нали?

Шумът от улицата се усили, когато вратата се отвори. Куин хвърли поглед към входа и стана, когато Орландо стигна до сепарето им. Щом я забеляза, Нейт веднага скочи на крака и я прегърна.

— Моите съболезнования за леля ти — каза той.

— Благодаря — отвърна тя.

— Искаше ми се да дойда на погребението, но трябваше да играя ролята на бавачка.

— Няма нищо. Не се безпокой. — Орландо погледна към Куин. — Отпрати ли я?

— Всичко е готово.

— Проблеми?

— Не.

Куин отстъпи, за да й направи място да седне до него.

— От вътрешната страна ли искаш да седна? — попита тя.

— Да — отвърна Куин.

Орландо завъртя очи и зае мястото си.

Сервитьорката се върна, преди да успеят да си кажат нещо. Носеше поднос с бирите. Само едната беше „Морети“. Другата бе „Ред Страйп“.

— Вече сме трима, а? — отбеляза тя. — Останала е само една „Морети“.

Куин се пресегна, взе бутилката „Ред Страйп“ и я подаде на Нейт.

— Значи „Морети“ е за теб — отбеляза сервитьорката и се обърна към Орландо. — А за теб, скъпа?

— „Пелегрино“? — попита Орландо.

— Единствената вода е чешмяна или на кубчета — отговори жената.

— Тогава чай — каза Орландо. — Горещ.

Фалшивата усмивка помръкна леко и сервитьорката въздъхна.

— Ще трябва да изчакаш малко.

— Не бързаме — увери я Орландо.

Отново останаха сами.

— Получих отговор — каза Куин.

— От форума ли? — попита Орландо.

— Да.

— Чакайте малко — обади се Нейт. — Аз…

— От нея ли е? — попита Орландо, без да му обръща внимание.

— Така изглежда. Кодовата дума беше „Лос Анджелис“. Разчетох го и получих това. — Куин извади листчето и й го подаде. Поредица цифри, следвани от „16:00 GMT събота“.

— Извинете — обади се Нейт, — но за какво става дума?

— Какви са тези числа горе? — попита Орландо. — Телефонен номер ли?

Куин кимна.

— Предполагам.

Тя остави листчето на масата и посочи първите няколко цифри.

— Бразилия?

Куин поклати глава. Беше проверил номера.

— Отначало и аз си помислих така, но не се получава.

— Може да си сбъркал някоя цифра.

— Благодаря за доверието. — Куин обърна листчето. — Някой има ли нещо за писане?

Нейт извади химикалка от джоба си.

— Ще ти я дам, ако ми кажеш какво става.

Куин грабна химикалката и започна да пише. Добави кодовата дума „Лос Анджелис“ — единадесет цифри — към номера, който му беше изпратила Джени. Този път вместо да прескача думи, прибави към всяко число единадесет, като започваше от нулата, когато стигнеше числото девет.

— Двойно кодиране — отбеляза Орландо.

След като приключи, Куин обърна листчето, за да може тя да го прочете.

— Шест-шест-осем — каза тя. — Мобилен телефон от Банкок.

— Да — потвърди Куин.

— Чакайте малко — каза Нейт. — Някой ще благоволи ли…

Този път млъкна сам, защото сервитьорката се появи отново. Постави празна чаша и малък чайник пред Орландо. Огледа ги и попита:

— Ще поръчвате ли вече?

— Не още — отговори Куин.

— Но ще ядете, нали? — попита тя.

— Може би — отвърна Куин. — Още не сме сигурни.

Този път усмивката й съвсем се изпари. Без да каже и дума повече, жената се обърна и тръгна към кухнята.

Нейт се наведе напред.

— За какво съобщение става дума?

Куин най-сетне погледна към него.

— Джени се свърза с мен.

— Какво? — изненада се Нейт.

Куин му разказа набързо как е използвал форума да се свърже с нея и как е получил отговора й.

— Значи иска да й се обадиш утре следобед? — попита Нейт.

— По Гринуич — напомни му Орландо.

— Вярно бе. — Нейт се замисли. — Значи девет сутринта.

— Да — каза Куин.

— Страхотно — усмихна се Нейт. — Увери се, че е добре, кажи й за Марков и всичко приключва.

— Наистина ли мислиш, че ще е добре? — попита Орландо. — Някой явно е по петите й. Да не искаш да кажеш, че трябва да я оставим да се оправя сама?

Усмивката на Нейт се стопи.

— Не. Всъщност не. Аз просто… просто малко се обнадеждих.

Куин се обърна към Орландо.

— Искам да запишем обаждането и да видим дали може да се проследи. Имаш ли необходимото оборудване?

— Да — отвърна тя. — Имам някои неща, които ще свършат работа.

— Тогава ела в хотела към седем и половина — каза Куин. — Така ще имаш достатъчно време да се подготвиш, нали?

Преди Орландо да отговори, вратата на ресторанта се отвори отново. Куин погледна новодошлия. Мъж, метър и осемдесет висок, във форма, на не повече от тридесет и пет, с много къса коса. Беше облечен с тъмен костюм и изглеждаше твърде добре за тази част на града.

— Отваряйте си очите на четири. Отивам да го проверя — прошепна Куин. Този тип можеше да е обикновен клиент, но нямаше смисъл да се рискува.

Понечи да стане, но Орландо сложи ръка на бедрото му.

— Мен не ме познават — каза тя. — Аз ще го направя.

Беше права. Ако мъжът търсеше някого, това беше Куин. Нямаше да разпознае Орландо. Куин кимна с неохота.

— Излизам за една цигара — каза Орландо достатъчно високо. — На някой да му се пуши?

Куин й направи място да излезе от сепарето и прошепна:

— Внимавай.

Бързата й усмивка му каза да си затваря устата.

Куин предпазливо извади пистолета и го постави в скута си. С периферното си зрение следеше новодошлия. Мъжът взе едно меню и го отвори. За съжаление май не проявяваше особен интерес към съдържанието му, а го използваше като прикритие, за да огледа незабелязано помещението. Или поне той смяташе, че го прави незабелязано.

Орландо заобиколи централните сепарета и тръгна към вратата. Беше абсолютно спокойна, погледът й не се отдели от изхода нито за миг. Мъжът я огледа за момент и пак насочи вниманието си към ресторанта и празните сепарета.

Орландо леко промени посоката така, че мъжът да се окаже между нея и вратата. Точно преди да се изравни с него, погледът на новодошлия се спря върху Куин и Нейт. Очите му се присвиха, а ръката му посегна леко към сакото.

— Извинете — обади се Орландо.

Мъжът се сепна и погледна надолу към нея.

— О, прощавайте…

Направи крачка встрани.

— Благодаря — каза Орландо и заби длан в брадичката му.