Изиграният

31.

Вратата на спалнята се отвори.

— Ела изгрей — разнесе се гласът на чирака му. — Обед е.

Отначало Куин си помисли, че Нейт вече знае какво е станало между него и Орландо. Но когато отвори очи, откри, че е сам в леглото.

Обърна се по гръб и погледна към вратата. Нейт стоеше на прага.

— Поръча събуждане, помниш ли?

— Помня.

— Орландо ми каза да те оставя да поспиш още малко, но реших, че щом си казал по обед, значи по обед.

— Благодаря — каза Куин. — Тя къде е?

— Къде другаде? Пред компютъра. — Нейт излезе в коридора, после отново пъхна глава в стаята. — Кафето също е готово.

Орландо беше станала скоро. Куин бе продължил да я прегръща в съня си и често се събуждаше, за да се увери, че наистина е до него.

Когато ставаше, долови уханието й по възглавницата, характерния аромат на тялото й — тръпчив, сладък и подканващ.

Бързият горещ душ разпръсна мъглата от главата му и му помогна да се съсредоточи върху настоящето. Облече се, отиде право в кухнята, взе чаша кафе и се върна в дневната.

— Здрасти — каза той, докато вървеше към масата, на която работеше Орландо.

— Здрасти — отвърна тя.

Настъпилото мълчание не бе точно неловко, но не беше и нормално.

Тя погледна към него и на устните й заигра тънка усмивка.

— Спах чудесно.

— Хубаво — каза той и добави малко по-бързо от необходимото: — Аз също.

Отново се умълчаха.

— Ако някой се интересува, и аз спах доста добре — обади се Нейт.

В друга ситуация Куин щеше да му отговори нещо от рода на „Никой не се интересува“ или „Изобщо не ми пука“, но сега беше различно.

— Отлично — рече той.

— Е, не беше чак толкова добре.

— Стигна ли донякъде? — обърна се Куин към Орландо.

Тя кимна.

— Успях да сваля всичко от твърдия диск на компютъра.

Куин придърпа един стол и седна до нея.

— Ето, нали ти казах, че можеш да го направиш.

— Не съм и помисляла, че не мога.

— Има ли нещо интересно?

Тя се усмихна.

— Предимно неща, които можеха да се очакват. Офис програми и няколко документа. Има и цял PDF каталог на всичко, което продават. Това може да те заинтересува. — Орландо щракна върху един файл и отвори електронна таблица. — Ценова листа.

Документът изброяваше стоките и единичната им цена, както и отстъпките при закупуване на повече бройки.

— А някаква информация кои са тези хора?

— Нищо — отвърна тя. — Дори софтуерът е регистриран с произволно име. А. Лий. Няма фирма. — Орландо замълча за момент. — Има обаче нещо интересно. Влязох в системата и намерих серийния номер на машината. Оказва се, че е купена едва преди две седмици тук, в Сингапур.

— Знаеш ли откъде?

— Пристигнала е по пощата до адрес недалеч от Булеварда на орхидеите. И да, проверих го. Адресът не съществува.

— Прекрасно — рече Куин. — А клиентите? Има ли нещо за тях?

— Има папка „Клиенти“, но е празна.

Изражението й показваше, че това не е всичко.

— Но? — подкани я той.

— Поразрових из твърдия диск и възстанових всички изтрити файлове, които успях. Не бяха много. Или върху останалите е записана някаква информация, или просто не използват толкова често компютъра.

— Но намери нещо, нали?

— Да. Няколко електронни таблици. Съдържаха само числа, така че нямам представа какво означават. Имаше също копие на каталога, няколко временни файла, създадени от компютъра, както и един текстов документ.

Отвори текстовия документ.

— Камарудин. Прилича на име — обади се Нейт.

— Име е — каза Орландо. — Но не открих нищо необичайно за него.

— Може да е псевдоним — предположи Куин. — По-интересно е това SR-98.

Беше виждал сигнатурата и преди. Знаеше, че ставаше дума за оръжие, но не можеше да се сети какво точно.

— Карабина — каза той.

— Снайперистка карабина — уточни Орландо. — Британска. На въоръжение е в Обединеното кралство, Австралия… — Замълча и погледна Куин. — И дори в Сингапур.

— Значи не е трудно да се сдобиеш с подобно нещо.

— И аз така бих предположила — рече тя. — Но е шантаво, не мислиш ли? Защо само този файл се поддаваше на възстановяване? Струва ми се, че са записвали данни върху другите от съображения за сигурност. Само този файл е изтрит просто така.

— Може да са го пропуснали — предположи Нейт.

— Възможно е — каза Орландо и погледна към Куин. — Но въпреки това си мисля, че ти си прав. Прекалено перфектно е.

— Като нагласено — каза Куин.

— Да. Но за какво?

Куин се облегна назад в стола си и прокара длан по още мократа си коса.

— Това не ми харесва. Изобщо не ми харесва. — Пое бързо и дълбоко дъх и издиша. — Не ми пука какво иска Джени. Трябва да я намерим и да я разкараме оттук. Точка.

— Но ние не знаем къде е — каза Нейт.

За момент Куин се почувства толкова уморен, колкото беше и когато заспа преди няколко часа. Затвори очи и се опита да измисли вариант, някакъв начин да убедят Джени да се откаже от мисията си и да се скрие на безопасно място. Но знаеше, че ако просто се свърже с нея, няма да успее да я уговори да дойде с него. Беше го заявила повече от ясно.

— Струва ми се, че зная какво да направим — каза Орландо.

Куин отвори очи и я погледна.

— Знаем, че се интересува от конгресмена Гереро и ще се опита да се свърже с него, ако й се удаде възможност.

— Защо й е да го прави? — попита Нейт. — Той се опитва да я убие.

— Тя обаче не смята така. Каза, че трябва да го предупреди. Не би тръгнала да предупреждава някого, ако смята, че се опитва да я убие — каза Куин.

— Точно така — каза Орландо. — Затова си мислех дали не можем да използваме положението в наша полза. — Погледна към компютъра си и отвори един файл. — Успях да се сдобия с програмата на конгресмена. През повечето време трябва да участва в закрити срещи, но има и две публични прояви. Утре следобед трябва да посети хранителен център — това е местният еквивалент на прием на открито — а след това ще прекара известно време в покупки, преди вечерта да отлети обратно за Щатите. Довечера пък има прием на американските конгресмени в ресторант „Ривера“ на Булеварда на орхидеите. По принцип партито няма да бъде за широка публика, но ресторантът се намира в търговски център.

— Значи достъпът е лесен. — Куин започна да разбира накъде бие тя.

Орландо кимна.

— Мислех си да се свържеш с нея във форума и да й кажеш за приема. Може дори да й кажеш къде е най-подходящо да пресрещне конгресмена.

— Това не противоречи ли на целта ни? — попита Нейт. — Мислех, че се опитваме да я държим настрана от Гереро.

— Той ще бъде просто примамка — обясни му Орландо. — Трябва да я прилъжем да излезе от скривалището си. И да стигнем до нея, преди да има шанс да приближи конгресмена.

— Изглежда рисковано — рече Нейт.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Куин.

Двамата с Орландо погледнаха въпросително чирака.

— Нямам — призна най-сетне той.

За съжаление същото се отнасяше и за Куин.

„Ривера“ бе част от нов скъп търговски комплекс на Булеварда на орхидеите. Намираше се на атриума на втория етаж и заемаше по-голямата част от източната страна на сградата. Несъмнено мястото беше много апетитно. Куин предположи, че наемът за такава голяма площ е астрономически.

Ако се намираше в Лос Анджелис, „Ривера“ щеше да е един от онези ресторанти, в които можеха да се видят знаменитости. Много луксозен, скъп и изискан. Сигурно щеше да е последен писък на модата в продължение на година, а после внезапно забравен с отварянето на нови, още по-изискани заведения. Но това бе Сингапур, а не Ел Ей. Може би ресторантът имаше някакъв шанс да оцелее.

Куин и Нейт бяха облечени с тъмни костюми, които трябваше да скриват оръжията им и при нужда да ги смесят с тълпата по време на приема. Пристигнаха в ресторанта рано, за да си поръчат късен обяд и да поразузнаят. След като се настаниха, келнерът любезно, но твърдо ги уведоми, че заведението ще затвори след час. Посланието му бе ясно: „Приключвайте бързо или направо си тръгвайте“.

При входа имаше бар, а отдясно се намираше основната зала. Зад нея бяха тоалетните и кухнята. Като се изключи декорът — тъмен, но топъл — заведението не се отличаваше особено от всеки друг ресторант. И тук важаха същите основни правила.

Куин се надяваше да се доберат до Джени, преди тя да стигне до ресторанта. Ако влезеше вътре, където конгресменът несъмнено щеше да е заобиколен от хората си, нещата можеха здравата да се оплескат. Куин обаче беше обучен да е подготвен за всичко и затова сметна за напълно разумно да се запознае с обстановката.

Малко след като им поднесоха храната, в ресторанта влязоха две жени и един мъж. Мъжът носеше сив делови костюм, а жените бяха с рокли за парти. В едната си ръка мъжът държеше папка, а в другата — дебел пакет. По всичко личеше, че по-възрастната от жените командва. Само тя говореше, а другите двама кимаха.

След една-две минути се разделиха. Мъжът и по-младата жена останаха при входа, а шефката им се запъти към кухнята.

— Сега се връщам — каза Куин.

Стана и тръгна към двамата. Те стояха до малка маса непосредствено до вратата. Мъжът бе отворил пакета и вадеше нещата от него.

— Извинете — каза Куин, когато ги доближи. — Казвам се Тим Фостър, трябва да се срещна с хората, които организират приема довечера. Случайно да имате представа къде мога да ги намеря?

Жената се усмихна.

— Вече ни намерихте. Аз съм Дарла Вонг, а това е колегата ми Дийн Габъри. С какво можем да ви помогнем?

— О, чудесно. Извинете. Помислих си, че работите в ресторанта — каза Куин. — Аз съм от екипа на конгресмен Гереро. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Така и не получихме писмени покани.

— Всички са в списъка — каза жената. — Няма нужда от покани.

— Великолепно. Значи сте записали всички нас, така ли? В групата на конгресмена са единадесет души.

— Момент да проверя. Дийн, би ли ми подал списъка?

Габъри подаде папката на колегата си.

— Последните корекции са от тази сутрин — каза той. Имаше лек австралийски акцент. — Сигурен съм, че всички са вътре.

Докато Дарла четеше списъка, Куин се премести, за да гледа над рамото й. Името на поканения беше в лявата колона. До нея бе името на групата, ако имаше такава. А накрая имаше колона, в която пишеше „П“ или „Н“.

— Какво означават буквите накрая? — попита Куин.

Дарла го погледна, изненадана, че се е приближил толкова много.

— А… „П“ означава „потвърдено“, а „Н“ — „несигурно“.

— Вярно бе — каза Куин.

Жената бързо прегледа списъка. Явно се чувстваше неудобно, че Куин я зяпа, но бе прекалено учтива, за да му каже да се отдръпне.

— Преброявам девет души — каза тя.

— Девет? Сигурна ли сте?

— Да — каза Дарла. — Съжалявам.

— Няма нищо. Проблемът не е у вас. Просто ще трябва да се свържа с шефа и да видя какво да направя. Благодаря ви.

— За нищо.

Куин тръгна към масата си. Беше запомнил имената на петте жени, означени като „несигурни“.

След като се нахраниха, посветиха няколко часа в оглеждане на търговския център отвън и отвътре. Срещнаха се с Орландо на една пресечка от входа на центъра половин час преди началото на партито.

— Готова ли си? — попита я Куин.

Тя кимна.

— Третия номер, на който се обадих. Уенди Сиао. Заминала е в Сидни по работа.

— Документ?

Орландо извади синя карта от малката си чантичка. Беше сингапурска лична карта с нейната снимка и името на Уенди Сиао.

— Човекът на Не Вин я подправи за час и половина. Не ми се вярва да мине компютърна проверка, но би трябвало да свърши работа за визуално разпознаване.

— Добре. Щом гостите започнат да пристигат, двамата с теб ще влезем в мола — каза й Куин. — Нейт, искам те отвън на улицата. Джени не знае как изглеждаш, така че няма да я подплашиш.

— Ясно — каза Нейт.

— Искам да влезеш направо на партито — каза Куин на Орландо. — Ще бъдеш подкрепление, в случай че Джени успее да мине през нас.

Както й беше поръчано, Орландо бе облечена подходящо за приема — черна рокля без ръкави, достигаща до коленете, с висока яка и гол гръб. Беше повече от прекрасна.

— Дадено — каза тя.

— Ти къде ще бъдеш? — попита Нейт.

— Пред ресторанта, в другия край на атриума — отвърна Куин. — Имате ли радиостанции?

Двамата кимнаха.

— Добре. Да вървим.

Към 19:00 хората вече се бяха събрали. Но също като в галерията в Джорджтаун, конгресменът още не беше пристигнал.

Куин непрекъснато поглеждаше към асансьора в дъното на центъра. Бяха научили, че с него се слиза до подземен гараж. Неколцина от колегите на Гереро бяха дошли оттам и вероятно конгресменът щеше да последва примера им.

Премести поглед към ресторанта. Орландо беше изчезнала вътре преди петнадесет минути. Личната карта бе свършила идеална работа.

— Има ли нещо? — попита Куин.

— При мен е чисто — докладва Нейт.

— Тук също. — Едва успя да различи шепота на Орландо сред шума на партито около нея.

Движение отдясно привлече вниманието му обратно към асансьора. Беше пристигнала нова група. Трима мъже. Излязоха от кабината, но останаха да чакат на няколко крачки от нея.

— Част от приятелчетата ни от „Далечен изток“ са тук — каза Куин.

Разпозна двама от мъжете от гоненицата предишната нощ.

— Към мен ли идват? — попита Орландо.

— Още не.

Вратата на асансьора отново се отвори и от кабината излезе русият, плътно следван от Гереро и жена му. Тримата чакащи моментално застанаха нащрек. Двама минаха зад конгресмена и половинката му, а другият отиде до русия. Групата тръгна към ресторанта.

— Мамка му — каза Нейт.

— Какво има? — попита Куин.

— Мисля, че току-що мина покрай мен.

— Джени? Трябваше да я спреш.

— Не съм абсолютно сигурен. Мисля, че е тя. Ако съм прав, носи перука.

— Къде е в момента?

— Току-що влезе в комплекса. Момент.

Куин чу как Нейт бързо се изкачва по стъпалата към входа.

— Виждам я — каза чиракът. — Върви към ескалаторите. Синя рокля. Кестенява перука, до раменете.

Куин стана и тръгна през атриума към площадката, до която стигаше ескалаторът.

— Какво да правя? — попита Нейт.

— Стой долу, в случай че не е тя.

Ескалаторът свършваше в южната страна на етажа. На него стояха над дузина души. Повечето бяха облечени с костюми и модни рокли по случай партито.

Куин се надвеси през перилата, за да огледа целия ескалатор. Жената, която бе видял Нейт, не беше стигнала и половината път. За съжаление в момента се беше обърнала и гледаше към ресторанта, а не към Куин. Височината й бе същата, както и телосложението, но това не беше достатъчно, за да я разпознае със сигурност.

Куин се отдръпна.

— Тя ли е? — прошепна Орландо в ухото му.

— Не знам — отвърна той.

Беше наблюдавал достатъчно дълго ескалатора, за да прецени правилно времето. Малко преди жената да стигне горния край, Куин закрачи напред с наведена глава. Когато тя спря на площадката, той се блъсна в нея и я хвана за ръката.

— Извинете. Не гледах къде ходя.

— Няма нищо — отговори познатият глас.

Джени дори не го погледна. Цялото й внимание беше насочено към ресторанта. Куин понечи да я хване по-здраво, но тя се освободи и бързо закрачи по плочките.

Конгресменът и групата му тъкмо бяха стигнали входа на ресторанта. Джени явно го беше забелязала и се мъчеше да го пресрещне.

— Тръгна към ресторанта — каза Куин. — Главния вход.

— Отивам — каза Орландо.

Между Куин и Джени вече имаше няколко души. Прииска му се да хукне към нея, но щеше да привлече твърде много внимание. Последното, което им трябваше сега, бе да разтревожат охраната на Гереро.

— Орландо, къде си? — попита Куин.

— Почти на място.

— Ще стигне входа, преди да я догоня — каза той.

На един малък подиум до входа стоеше мъж, който проверяваше имената в списъка. Джени явно привлече вниманието му с бързата си походка. Мъжът грабна малката радиостанция, закачена на колана му, и заговори нещо по нея.

Внезапно залитна напред, преви се и изпусна радиостанцията. Докато се изправяше, Орландо застана до него с ръка на устата, сякаш е ужасно смутена. Каза му няколко думи. В очите й се четеше искрено съжаление.

Джени вече беше съвсем близо до входа, но забеляза Орландо и закова на място.

Направи няколко крачки назад и се блъсна в Куин.

Докато се обръщаше, той хвана здраво двете й ръце.

— Куин? — изненада се тя.

— Трябва да те изведем оттук — каза той.

— Не. Пусни ме. Трябва да се видя с конгресмена.

— Направиш ли го, с теб е свършено.

Тя тръсна глава.

— Не. Грешиш. Трябва да го видя.

Опита се да се освободи, но той я държеше здраво.

— Даваш ли си сметка, че някои от мъжете с него бяха същите, които се опитаха да те заловят вчера на „Далечен изток“?

— Той не би ме наранил.

— Няма да му се налага. Те ще го направят вместо него.

— Не и ако говоря с него. Той няма да позволи да се случи подобно нещо.

Орландо приближи зад Джени и рече:

— Вече наистина трябва да се махаме.

Куин погледна към входа на ресторанта. Докато почти всички други влизаха на приема, един мъж излизаше.

Русият.

Държеше пакет цигари и тъкмо вадеше една. Куин се опита да се дръпне така, че да застане зад Джени и Орландо, но бе твърде късно. Онзи ги забеляза.

— По-бързо! — каза Куин и дръпна Джени към асансьора.

Тя затича до него, без да се съпротивлява.

От ескалатора тъкмо слизаше група хора. Куин маневрира около тях и направо бутна Джени към лентата, водеща надолу.

— Тичай! — каза й той. Вдигна яката си така, че предавателят да е на сантиметри от устата му. — Трябва ни транспорт. Веднага!

— Заемам се — незабавно отвърна Нейт.

— Надясно — каза Куин на Джени, щом се озоваха на първия етаж.

Когато стигна последното стъпало, побягна след нея, като междувременно бързо погледна през рамо.

Орландо слизаше от ескалатора, а русият тъкмо стъпваше на него.

Пакетът цигари бе изчезнал, но ръката му не беше празна, макар и да опитваше да го скрие.

— Въоръжен е! — предупреди Куин тихо, колкото да го чуе Орландо.

Не биваше да го казва. Джени също го чу и погледна назад към ескалатора.

— Не спирай — каза й Куин.

Зад него изкашля заглушител.

Джени падна.

На първия етаж на търговския център имаше малко хора. Всички гледаха Куин и Джени и не бяха забелязали, че русият стреля. Видяха само как Джени пада.

Мъж и жена тръгнаха да й помогнат, но Куин се втурна напред и стигна пръв до нея.

Чу се ново кашляне, куршумът профуча покрай Куин и се заби в плочките на пода. Приближаващата жена изпищя, Куин извади пистолета си, завъртя се и го насочи към русия.

Обра мекия спусък, но спря. Онзи беше приклекнал зад металния парапет на ескалатора. Наблизо имаше няколко души, които осъзнаха опасността и се опитваха да се махнат. Беше прекалено рисковано да стреля.

Куин забеляза Орландо приклекнала до края на ескалатора, на по-малко от три метра от човека на Гереро. Тя му махна да продължават, но той се наведе, постави пистолета на пода и го плъзна към нея.

Докато тя се пресягаше да го хване, русият се изправи и се прицели в Джени.

Куин се метна към нея, не толкова да я закрие с тялото си, колкото да я накара да се размърда.

— Ставай, ставай — каза й той, докато я вдигаше от земята.

Изстрел.

Куин се стегна, очаквайки да поеме куршума, но му се размина.

Вдигна Джени на крака, подхвана я през кръста и я поведе напред. Не погледна назад, докато не стигнаха изхода.

Орландо тичаше към него. Зад нея в края на ескалатора лежеше русият. Лицето му бе изкривено от болка и притискаше гърдите си с окървавена длан. Но неприятностите още не бяха свършили. Двама от хората на Гереро тичаха към ескалатора от втория етаж.

— Добре ли си? — попита Куин Орландо.

— Да — отвърна тя.

Навън Нейт стоеше до едно такси. Задната врата беше широко отворена.

Куин бутна Джени вътре, после се качи, следван от Орландо. Нейт седна отпред и нареди на шофьора:

— Карай!

— Не искам неприятности — каза мъжът, усетил, че става нещо.

Орландо насочи пистолета си към него.

— Тогава изчезвай.

Шофьорът явно реши, че идеята не е лоша, отвори вратата и се изнесе.

Нейт вече се настаняваше зад волана — знаеше, че е негова работа да ги измъкне.

Превключи на скорост и натисна газта до дупка. Дори не си направи труда да затвори вратата. Тя сама се затръшна от инерцията.

Почувствал се най-сетне в относителна безопасност, Куин се наведе да огледа по-добре Джени.

— Ранена ли си? — Не беше забелязал кръв, но тя бе паднала веднага след като онзи стреля.

— Не… май не съм — отвърна тя. — Чух нещо покрай главата си, после паднах.

Куин опипа краката и хълбока й. Тя трепна, когато стигна до лявото й рамо.

— Мисля… мисля, че съм го изкълчила.

Куин натисна малко по-силно и тя извика от болка.

— Телефонът е в джоба ми — каза Куин на Орландо. — Обади се на Не Вин. Трябва ни лекар.