Изиграният

30.

— Какво е това, по дяволите? — промълви Нейт.

— Не пипай нищо — нареди му Куин.

Въпреки че още бяха с ръкавици, не искаше да докосва каквото и да било, докато не разбере какво са открили.

Лавиците за книги, които бяха видели от коридора, не бяха никакви лавици. А витрини. Еднакви витрини. Широки метър и половина и със стъклени врати, така че съдържанието се виждаше. Покриваха всички стени и дори скриваха прозореца в отсрещния край и мястото, където трябваше да е входната врата.

Това обясняваше фалшивите ключалки. Вратата към общия коридор беше бутафорна.

В средата на помещението имаше две маси със стъклен похлупак. Куин предположи, че и те са витрини. Имаше едно изключение. Масата при входа към кухнята като че ли беше работна. Върху нея имаше малка настолна лампа и лаптоп.

Куин бавно пристъпи към най-близката витрина. Бяха сребристосиви, изработени от надраскан метал. Стилни, скъпи и яки. Куин насочи лъча на фенерчето към стъклото, за да разгледа предметите вътре.

Пистолети. Всеки бе изложен в профил върху черен плат, покриващ дъното на витрината. До всяко оръжие имаше малка табелка с марката, номера на модела и други основни характеристики. Само в тази витрина бяха цяла дузина. Два модела „Таурус“ и почти цялото семейство „Глок“.

Премина на следващата витрина. Отново пистолети. Този път „Зиг Зауер“. Няколко „Смит и Уесън“ и два „Валтер“.

— Да не е някакъв частен музей? — попита Нейт.

— Не — отвърна Куин. — Изложбена зала.

— Изложбена зала ли? Майтапиш се, нали?

Куин поклати глава.

— Имаш предвид, че те…

Нямаше причина Куин да завършва изречението. Беше ясно къде се намират — на място, където търговец на оръжие показва стоката си. Но това не беше типичният уличен доставчик. Собственикът на помещението определено изпълняваше големи поръчки.

— Снимай всичко. В общ и в близък план. Но не докосвай нищо.

— Вече ми го каза.

— Пак ти го казвам.

Малко по-нататък Куин откри витрини с карабини — снайпери, щурмови пушки, дори няколко специализирани оръжия. По-късите бяха поставени хоризонтално.

Наведе се да провери ключалката. Витрината не изглеждаше заключена. Пък и нямаше смисъл. Всеки посетител в тази стая несъмнено бе съпровождан от телохранителите на търговеца.

Въпреки това не го напускаше чувството, че нещо не е наред. Сякаш всичко беше прекалено изпипано.

— Виж това — обади се Нейт.

Куин се обърна. Чиракът му стоеше до една от витрините в средата на стаята и той отиде при него.

Ножове. Десетки ножове, с всякакви форми и размери.

— А онова там е още по-интересно — каза Нейт и посочи масата от дясната си страна.

Куин погледна. Детонатори, превключватели, часовникови механизми. Всичко необходимо за създаването на бомба, без самото взривно вещество. То нямаше място във витрините. Поръчваше се отделно.

— Снима ли всичко? — попита Куин.

— Половината.

— Довършвай. — Погледна си часовника. Бяха изминали почти двадесет минути, докато оглеждаха стаята. — Трябва да се махаме оттук.

— Ами компютъра? — попита Нейт и кимна към лаптопа.

— Ще го проверя.

Куин отиде до импровизираното бюро. Компютърът и лампата бяха единствените предмети върху него. Нямаше нито листи, нито моливи, нито каквото и да било друго. Масата имаше две чекмеджета, които бяха затворени.

Куин премести раницата на гърдите си, за да може по-лесно да бърка в нея. Извади малка отвертка, внимателно я пъхна през дръжката на едното чекмедже и го отвори.

В ъгъла му имаше блокче листа. Около една четвърт от страниците бяха откъснати. Най-горният лист беше празен, но по него се виждаха отпечатъци. Пишещият в бележника беше оставил следи. Куин се наведе да го разгледа по-добре, без да го докосва.

Приличаха на числа. Имаше една петица, а като присви очи, различи две осмици. Друг знак приличаше на плюс или на част от четворка. Телефонен номер? Вероятно не, но не можеше да каже със сигурност.

Взира се в листа няколко секунди, като се мъчеше да различи още нещо, но без успех. Ако го вземеше, може би щяха да разберат какво е написано, но искаше това проникване да остане незабелязано. Не можеше да рискува, затова с неохота затвори чекмеджето и отвори следващото.

Вътре имаше само няколко химикалки и 9-милиметрови амуниции. Тъкмо се канеше да го затвори, когато лъчът на фенерчето освети нещо под кутията патрони.

Наведе се, за да го разгледа по-добре.

Беше косъм — тъмнокестеняв, леко извит. Невъзможно бе да определи колко е дълъг, без да повдигне кутията. Странно, че се намираше там.

Куин затвори чекмеджето и погледна към Нейт.

— Колко ти остава?

— Една-две минути.

Куин насочи вниманието си към лаптопа. Освободи капака с дръжката на отвертката и го вдигна. Изведнъж се чу бръмченето на твърдия диск. Секунда по-късно екранът светна, хвърляйки слабо синьо сияние. В центъра имаше правоъгълна кутия, очакваща въвеждането на парола.

— Май каза да не докосваме нищо — обади се Нейт.

Куин почти не го чу. Огледа набързо машината. Отстрани имаше захранващ кабел, но беше ясно, че в момента компютърът работи на батерия.

„Защо е включен?“ — запита се той. Изглеждаше малко странно, освен ако потребителите не са смятали да го ползват през мрежата. Но тъй като капакът беше затворен и компютърът бе в спящ режим, това беше малко вероятно.

„Освен ако някой не го е ползвал по-рано вечерта и смята скоро да се върне.“

Наистина трябваше да се махат оттук, но не можеше да подмине потенциалната информация в компютъра.

— Трябва ми телефонът — каза Куин на Нейт.

— Момент. Още една снимка. — Нейт насочи камерата към една от витрините. — Готово.

Отиде бързо до Куин и му подаде телефона. Куин набра Орландо.

— Моля те, кажи ми, че се връщате — каза тя.

— Още сме вътре.

Тонът й стана сериозен.

— Добре ли сте?

— Да. Добре сме.

— Какво открихте?

— Ще ти кажа, когато се върнем — каза той. — Но попаднахме и на компютър.

— Бръмбарът у теб ли е?

— У мен е. — Куин несъзнателно докосна ремъка на раницата си. В предния джоб имаше безжично устройство, което позволяваше на Орландо да влиза във всеки компютър, намиращ се в обхвата му. Единственият проблем бе, че размерите му бяха по-големи, тъй като се налагаше да изпълнява ролята на подслушвателно устройство и предавател.

— Тогава го нагласи. Ще видя дали мога да получа сигнал.

Куин подаде телефона на Нейт и извади устройството. По форма приличаше на бисквитка, около четири на четири сантиметра. Беше съвсем черно и също като заглушителя, който бе използвал в коридора на горния етаж, имаше самозалепващ се гръб.

Красотата на бръмбара бе в това, че Орландо можеше да го включва и изключва дистанционно, така че имаше голяма вероятност да остане незабелязан. Разбира се, стига да го скриеше на подходящо място.

— Дръж това — каза той на Нейт и му подаде бръмбара.

Издърпа едно от чекмеджетата с отвертката и после направи точно онова, което бе забранил на чирака си. Хвана чекмеджето отстрани, извади го и внимателно го остави на пода.

— Дай го — каза накрая.

Нейт постави устройството в ръката му.

Преди да свали защитното покритие от самозалепващата се повърхност, Куин измери на око чекмеджето и погледна под бюрото, за да прецени дали чекмеджето допира задната му страна, или има луфт.

Нямаше място за съмнение. Определено имаше луфт, най-малко няколко сантиметра. Повече от достатъчно.

Махна защитното покритие и закрепи устройството на гърба на чекмеджето. Можеха да го открият единствено ако се сетеха да търсят точно там.

След като върна чекмеджето на мястото му, Куин взе телефона.

— Опитай — каза той на Орландо.

Последва кратка пауза.

— Имам сигнал — каза тя.

— Какво е положението с компютъра?

— В момента се опитвам да вляза. — Чуваше дишането й от другата страна. — Така. Да, готово. Начален екран.

— Виж дали можеш да влезеш, преди да си тръгнем.

— Това да не е някакво състезание? Защото ако е, можеш да си сигурен, че ще вляза, преди да сте успели да се измъкнете от сградата.

— Момент — каза той. — Как да стои дисплеят?

— Какво?

— Капакът беше затворен, когато дойдохме. Компютърът беше заспал.

— Няма проблем — каза тя. — Затвори го. Ще мога да го събудя. Щом вляза, ще ми трябват минути, за да сваля всичко. Зависи колко информация има.

Куин затвори капака.

— Готово — каза той. — Ще се видим след малко.

Прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си.

— Всичко е така, както го заварихме, нали? — попита той чирака си.

— Не съм докосвал нищо. Ти разместваше разни неща.

— Добре, тогава да…

Телефонът завибрира в джоба му. Куин го извади. Беше номерът, от който му бе звъннал Лок.

— Какво има? — попита Куин.

— По-добре да се махате веднага — каза Лок.

Куин погледна часовника си. От обещания час оставаха още десет минути.

— Какво има?

— Някой се е задействал. Токът ще бъде пуснат след по-малко от пет минути.

— По дяволите! — тихо изруга Куин.

— Това не е всичко — каза Лок. — Шефът е оставил хора около „Кейсайд Вилас“ да следят положението.

Куин присви очи. Не беше искал от Не Вин да прави това.

— Току-що отпред спря кола — продължи Лок. — Двама души. Единият слезе да говори с охраната. Бял е. Другият е още в колата. По-млад е.

— Страхотно — каза Куин, по-скоро на себе си. — Добре. Благодаря. — Затвори и погледна към Нейт. — Време е да се махаме.

Втурнаха се нагоре по стълбата, свалиха фалшивия под на дрешника и бързо тръгнаха към изхода на 05–21.

Куин отвори вратата и излезе с насочен напред пистолет и бинокъла за нощно виждане на очите.

— Чисто — прошепна той и включи фенерчето.

Нейт го последва и затвори вратата след себе си.

Куин отиде до аплика и свали генератора на смущения.

— Към стълбите — прошепна на Нейт. — По-живо.

Тръгнаха бързо по коридора, като се мъчеха да не вдигат шум. Когато стигнаха вратата на стълбището, Куин понечи да я отвори, но спря.

Отдолу приближаваха стъпки.

Куин направи знак на Нейт да го последва и продължи надолу по коридора. Той се извиваше така, че ако отидеха до края му, нямаше да се виждат от вратата на стълбището.

Щом заеха позиция, Куин изключи фенерчето, извади пистолета си и го насочи към ъгъла.

Седем секунди по-късно вратата на стълбището се отвори. Появи се светлина — не много, но достатъчно, за да ги освети леко зад ъгъла. Куин стоеше неподвижно, броеше стъпките и чакаше момента, когато някой от новодошлите ще реши да провери целия коридор.

Но не го направиха. Чу как двама души вървят по коридора към апартамент 05–21.

Вратата се отвори и затвори, а коридорът отново потъна в мрак.

— Ами бръмбара? — попита Нейт.

— Какво? — прошепна Куин.

— Бръмбара? Нали Орландо се опитва да влезе в компютъра?

Прав беше. Куин също трябваше да се сети. Бързо изрови телефона си и се обади на Орландо.

— Само не ми казвай, че още сте… — започна тя.

— Някой влезе в апартамента. Изключвай се веднага! — каза той и затвори. Постави ръка на рамото на Нейт. — Да се махаме.

Когато се върнаха в базата си, Нейт се запъти право към леглото си с инструкции да ги събуди на следващия ден по обед. Куин остана с Орландо, за да й разкаже за станалото.

— Не бях виждал подобно нещо — каза той, когато приключи. — Приличаше на някаква много сериозна операция.

— Но? — попита тя, явно усетила колебанието му.

— Но… — Куин се замисли за момент. — Изглеждаше нагласено.

— Бъди по-конкретен. В какъв смисъл „нагласено“? — В гласа й се долавяше раздразнение, но не беше трудно да се разбере защо. Очите й бяха кървясали от взирането в компютъра, а бузите й — изопнати от умора.

— Сякаш нещо не беше както трябва — опита се да обясни той. — Изглеждаше прекалено добре нагласено. Прекалено перфектно. Като следите в бележника например.

— Не бих нарекла това перфектно — отбеляза тя.

— Да. Това беше куцо. При начинание от подобен мащаб не би трябвало да се допускат такива грешки. — Подобно на Куин и Орландо, онези хора трябваше да са научени да поставят отделните листове на твърда повърхност, преди да започнат да пишат, а не да оставят следи.

— Може би трябваше да вземеш листа — каза тя.

Куин поклати глава.

— Имах чувството, че блокчето е оставено нарочно. Ако го бях взел, щяха да забележат.

После й разказа за косъма, който също изглеждаше не на мястото си.

— Това е наистина странно — каза тя. — Пъхнат под кутията? И без други косми?

— Без други — потвърди той. — Всъщност останалата част от апартамента бе безупречно чиста. Нямаше нито отпечатъци, нито някакви следи.

— Мисля, че си постъпил правилно, като си ги оставил — съгласи се тя. — Наистина изглежда нагласено.

— Просто нямаше смисъл. — Куин започна да се прозява. — Защо не вземеш другата спалня. Аз ще се опъна на дивана.

— Имам много работа — каза тя и се обърна към лаптопа. До него имаше правоъгълна метална кутия с дебелина около пет сантиметра. Беше кремава на цвят и бръмчеше като компютъра на търговеца на оръжие, само че малко по-силно.

— По-добре си почини малко — каза Куин.

Тя го погледна и той разбра, че не е трябвало да си отваря устата.

— Да се разберем. Какво искаш? Искаш ли да разбереш какво има на касетата, която ти даде Джени? Защото беше здравата прецакана и ще ми трябва доста време да измъкна информация от нея. А онзи компютър? Искаш ли да проуча какво има на него, или не? Да не говорим за онези шантави инициали. Или искаш да си легна и да оставя всичко това за после? Нямам нищо против, защото наистина съм уморена, повярвай ми. Но останах с впечатлението, че трябва да се оправим с тези неща колкото се може по-скоро. Или може би греша?

Изгледа го предизвикателно и зачака отговора му.

— Добре — спокойно каза той. — Ще остана и ще ти помогна.

— Ох, великолепна идея — завъртя очи тя. — И какво по-точно ще правиш? Искаш да се редуваме с чукането по клавишите?

— По-скоро си мислех да ти правя компания — тихо рече той.

Орландо отново го погледна. След няколко секунди затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Съжалявам — каза тя, макар че тонът й си остана остър. — Концентрирам се по-добре, когато съм сама. Върви. Ти също трябва да си починеш. Поне един от двама ни да бъде със свежа глава.

Искаше му се да възрази, но логиката й беше солидна. Нещата се развиваха прекалено бързо, откакто се появи трупът на Марков.

— Ако ти трябвам за нещо, събуди ме — каза той.

Тя се усмихна с благодарност.

— Куин? — повика го Орландо, докато той вървеше към спалнята.

Куин спря на вратата и се обърна.

— Извинявай.

Сънуваше, че е в платноходка като онази, която Марков бе наел в Сан Диего. Само че не плаваше с Марков, а с Питър и Нейт. Вълните леко люлееха лодката. Питър спомена, че ловенето на риба било работа на Куин. Нейт пък говореше за дължината на платното, скоростта и…

— Мръдни малко.

Куин с мъка отвори очи. Лампата беше изгасена, но през завесата проникваше достатъчно светлина, за да я види. Орландо стоеше до леглото само по бял потник и гащета.

— Хайде де. Уморена съм.

Докато се местеше към средата на леглото, част от ума му реши, че може би продължава да сънува.

Орландо повдигна одеялото и се пъхна под него.

Куин не помръдна. Не знаеше какво да прави.

Може би просто не искаше да е сама. Нормално. По дяволите, той също не искаше да е сам, каквото и да си мислеха хората за него.

Тя легна с гръб към него, после се замърда назад, докато не се притисна в тялото му — гърбът й се долепи до гърдите му, краката им се докосваха. Без изобщо да осъзнава какво прави, Куин я прегърна през кръста.

Ръката й се плъзна надолу и пръстите им се сплетоха. Той затвори очи и зарови нос в косата й.

Чу и в същото време усети как тя си пое дълбоко дъх. За момент му се стори, че е заспала. После главата й се завъртя и устните му докоснаха ухото й. После бузата.

Устните им се докоснаха. Отначало колебливо. Целувката им бе лека, почти непорочна. После тя се обърна изцяло към него и ръката му се премести от корема на кръста й.

Докато я придърпваше към себе си, устните й се разтвориха и езиците им се докоснаха.

За миг в ума му изникна образът на Дъри — старият му наставник веднъж бе казал, че Орландо е негова и само негова.

„Накарах те да обещаеш, Джони — прозвуча гласът му. — Накарах те да обещаеш никога да не я докосваш. Забрави ли?“

Досега Куин се беше съобразявал с желанието му.

Но за първи път осъзна, че това обещание вече не означава нищо.

Затова не спря.

Орландо също.