Изиграният

15.

Заливът на Сан Франциско се издигаше от двете страни на самолета. За момент изглеждаше, че ще кацнат във водата. После изведнъж под тях се появи пистата.

След разговора с Нейт Куин забрави за планираното връщане в Лос Анджелис. Орландо беше изгубила леля си. Освен сина й Гарет леля й бе единственият близък, останал от семейството й. Куин трябваше да бъде до нея.

Чак когато излетяха, се сети, че трябва да направи още едно посещение, докато е в града. Хорхе Албина — кучият син, който го бе наел да се отърве от тялото на Марков — беше в Сан Франциско.

На летището Куин взе кола под наем и не след дълго двамата с Таша пътуваха на север към града.

— След като отседнем в хотела, ще е най-добре да си починеш — каза той.

— Да — отвърна тя. По гласа й личеше, че определено се нуждае от почивка.

Преди да напуснат Вашингтон, Куин беше резервирал две съседни стаи в „Мариът“ на Четвърта улица, като използва един от псевдонимите си. Беше отсядал и преди там и знаеше, че хотелът винаги е пълен с гости, участващи в конференции и срещи в намиращия се наблизо център „Москон“. Хотелът предлагаше идеалното съчетание от комфорт и пространство и можеше да им осигури всичко, от което имаха нужда. В това число и анонимност.

Когато спряха пред хотела, Куин каза на момчето да паркира колата наблизо, защото скоро ще му потрябва.

Таша го погледна въпросително.

— Трябва да свърша нещо — каза й той. Видя тревогата в очите й, усмихна се и сложи ръка на рамото й. — Всичко ще бъде наред. Никой не знае, че си тук.

— Не искам да оставам сама. Може би е по-добре да дойда с теб.

— Няма да бъдеш сама. В моята стая ще има човек.

Тя се отдръпна.

— Кой?

— Приятел.

Тя го изгледа, не изглеждаше доволна, но каза:

— Добре. Вярвам ти.

Влязоха и без да спират на рецепцията, тръгнаха направо към асансьорите. Едните отиваха само до горните етажи, другите — до средата на сградата.

Куин извади телефона си и натисна бутон за бързо набиране.

— Тук сме — каза той.

— Стаи двадесет и седем, четиридесет и шест и четиридесет и седем — каза Нейт.

Куин запозна Таша с Нейт и после й показа, че стаите им са свързани с междинна врата. Личеше, че тя не е много щастлива от ситуацията, но не каза нищо.

След като се увери, че е заспала, той затвори вратата между стаите, за да я остави насаме.

— Костюм?

— В гардероба — отвърна Нейт.

Там висеше калъф. Куин извади черния костюм и започна да се преоблича.

— Защита?

— По един за двама ни. Тук са — каза Нейт и кимна към куфарчето върху едното легло.

Куин знаеше, че вътре ще открие нов зиг зауер, беше оставил другия във Вашингтон, както и глок за чирака му.

— Искаш ли го? — попита Нейт.

Куин се замисли и поклати глава. Орландо сигурно нямаше да се смути, че е въоръжен, но му се виждаше нередно да отива на погребението на леля й с пистолет.

— Когато се върна. Засега няма да ми трябва.

— Гадно ми е, че не мога да дойда — каза Нейт.

Куин се усмихна криво.

— Ще те разбере.

— Ще й кажеш, че съжалявам, нали?

— Ще й кажа.

Настъпи мълчание, Куин продължи да се облича.

Докато той си слагаше вратовръзката, Нейт погледна към вратата на съседната стая.

— Ако приятелката ти се събуди?

— Намери й нещо за ядене. Остави я да гледа телевизия. Само не й позволявай да излиза.

Нейт кимна. Куин тръгна към изхода.

— И не забравяй да кажеш на Орландо — напомни му чиракът.

— Няма да забравя.

Лелята на Орландо Джеонг живееше в една от онези стари къщи, построени малко след прочутото земетресение от 1906 година. Двуетажна, с мазе. Но за разлика от повечето сгради в квартала, нейната не беше разделена на отделни апартаменти. Леля Джеонг някак бе устояла на подтика да осакати дома си за малко бързи пари.

Това бе второто идване на Куин тук за последните пет години. И двете му посещения не бяха свързани с радостни изживявания. Всъщност предишното сложи началото на четиригодишния период, през който двамата с Орландо изгубиха връзка.

Знаеше, че „изгубиха“ не е правилната дума. По-скоро „прекъснаха“. Той обаче предпочиташе „изгубиха“ — така болката ставаше по-поносима. Онзи път беше след поръчка, по която работеха с Дъри. Но вместо да върне Дъри жив при нея, Куин беше донесъл урна. И двамата мислеха, че прахта вътре е на приятеля им. Оказа се, че грешат, но това не промени факта, че онзи ден бе един от най-тежките за Куин. А най-вероятно и за Орландо.

До входа водеха пет стъпала. Куин се поколеба няколко секунди пред тях и събра кураж да ги изкачи. Почука, изчака половин минута и почука отново. Никой не отговори.

Орландо беше казала на Нейт, че погребението е следобед, но не беше споменала точния час. След пристигането си в града Куин бе направил няколко опита да се свърже с нея, но тя не отговори.

Почука отново. Пак нямаше отговор. Обърна се и огледа улицата.

Бог знае къде се отслужваше церемонията.

Изведнъж се почувства страшно уморен. Марков беше мъртъв. Джени — изчезнала. Отговорността, която започваше да изпитва към Таша. А сега и това — най-добрата му приятелка бе изгубила човек, когото обичаше толкова много.

Седна на стъпалото. Не му оставаше друго, освен да чака.

А ако го биваше в нещо, това бе чакането.

— Да видим… Първият път, когато наруши закона? — прошепна Орландо.

Куин се замисли за момент.

— Бях на дванайсет. Един приятел ме предизвика, че не мога да открадна сладкиш.

— Пипнаха ли те?

— Нещо такова.

Тя наклони глава и зачака обяснение.

Куин премести краката си малко наляво, мъчеше се да се настани удобно. Трудна задача в малката стаичка, в която се бяха напъхали. По-голямата част от помещението беше заета от суичовете на фирмената мрежа.

Орландо седеше до вратата, а Куин се беше сбутал в ъгъла, за да й осигури максимално пространство.

— Всъщност взех два — рече Куин. — Беше в местната бакалия. Един от магазинерите ме спря на излизане и ме накара да върна единия.

— А не двата?

— Не знаеше за другия. Но после ме пусна. Май реши, че ме е наплашил достатъчно.

Отново въпросителен поглед.

— Да — каза Куин. — Прав беше. След това не откраднах до… ами, докато не започнах да работя за Дъри. А ти?

— Откраднах петдесет кинта от кабинета на директора в шести клас.

— Да му се не види! — възкликна Куин. — И какво стана, когато се разбра?

— Изхвърлиха едно момче от съседния клас.

— Не те ли надушиха?

— Намериха отпечатъците на хлапето навсякъде — отвърна тя. — Освен това си беше изпуснал картата за обяд под бюрото.

Куин се изхили. Искаше му се да й повярва, но още не я познаваше достатъчно. Пък и може би тя просто се опитваше да го впечатли. И двамата бяха още чираци — той на Дъри, а тя на Ейбрахам Делгър, който от време на време беше партньор на Дъри. Но Куин беше ветеранът. Чиракуваше почти от четири години, а Орландо бе започнала обучението си само преди девет месеца.

— Май чух нещо — каза тя и погледна към вратата.

Куин завъртя глава, за да чува по-добре. Миг по-късно долови стъпките — леки, но ритмични и спокойни. Не подсказваха тревога или паника, че има пробив в сигурността на „Нет/Джайро“. Макар че през последния половин час той бе налице.

Куин и Орландо слушаха как стъпките приближават, минават покрай вратата и се отдалечават по коридора, без да спрат.

— Твой ред е — каза Орландо, след като отново се възцари тишина.

— Защо реши да се захванеш с това? — попита той.

Тя поклати глава.

— Заради ограниченията в работата. Както и във всичко, което е твърде лично.

— Нарушаването на закона не е ли лично?

Орландо наклони глава и го погледна развеселена с тъмните си очи.

— Добре — каза тя. — Захванах се, защото нищо друго не ми се виждаше толкова вълнуващо.

— Отговаряш, все едно си на интервю за работа.

— Сериозно? Е, да видим дали твоят отговор ще е по-добър.

Той се усмихна.

— Да кажем, че съм се захванал, защото ако откажех, щяха да ме убият.

Очите й се присвиха.

— Наистина ли?

— Поиска по-добър отговор, а не истината — отвърна Куин, макар да бе отговорил искрено.

— Приех предложението на Ейбрахам, защото иначе щях да се озова в някоя кабинка в Силициевата долина и да програмирам боклуци, с които някой идиот да проверява правописа на документите си малко по-бързо. Скапана работа. Така поне ми се случва да излизам понякога.

Тя сложи пръст на устните си — беше чула нещо. Този път Куин не завъртя глава, а погледна към вратата. Което означаваше, че трябваше да гледа и към Орландо.

Беше я виждал няколко пъти през последните девет месеца, но при тези срещи Дъри и Делгър винаги бяха наоколо. Сега за пръв път бяха сами.

Поради някаква причина шефовете им бяха решили, че днешната мисия трябва да се проведе от двамата новобранци. Задачата не бе нищо особено. Не ставаше въпрос за почистване. Трябваше да съберат информация. Да влязат, да сложат малко бръмбари и да се измъкнат. Мисията беше повече по специалността на Орландо, но Дъри бе решил, че ще е добро упражнение за чирака му.

Сградата бе изследователската лаборатория на „Нет/Джайро“ — едно от онези новоизлюпили се високотехнологични чудеса, която бяха засмукали доста пари и тепърва се очакваше да генерират реална печалба. Едно от местата, на които можеше да се озове Орландо, ако бе предпочела по-безопасния път.

Работата на Куин в случая бе на водач и бодигард, а Орландо трябваше да сложи бръмбарите в телефонната система, така че да се подслушват определени линии. Двамата нямаха никаква представа кой ще се обажда по тях и за какво ще става въпрос в разговорите. Беше просто една от онези ситуации, в които „не ти е нужно да знаеш“.

Бяха се вмъкнали в сградата като виртуози. Дори успяха да монтират бръмбарите без никакви проблеми. Проблемът се оказа измъкването. Планираният от Дъри маршрут за излизане се оказа неизползваем. Строителни работи бяха затворили цяло крило от сградата.

Връщането по същия път също бе невъзможно. Повтарящите се кадри на празни коридори, които бяха прикрили пристигането им, бяха изтекли преди около четвърт час.

Затова Куин се беше обадил на Дъри и той им каза да се скрият някъде, докато измисли алтернативен изход.

Очертаваше се да бъде досадно, но Куин нямаше нищо против. Всъщност точно сега не му пукаше колко ще трябва да чакат.

Орландо погледна към него и той вдигна въпросително вежда, за да скрие факта, че я зяпа. Тя посочи надясно, за да покаже, че звукът идва от тази посока. Куин вече го беше чул, но се престори, че се вслушва, и кимна, когато стъпките приближиха.

Когато тя обърна глава, погледът му сам се върна върху нея — извивката на шията й, светлокафявата кожа, опашката черна коса, достигаща малко под раменете й. Не искаше да му пука. Не искаше да проявява интерес към нея. Но не знаеше как да се откъсне. Беше го пленила, без дори да подозира.

Стъпките отвън започнаха да забавят темпо. Вече бяха близо, почти до вратата. Куин усети как Орландо се напряга. Наруга се, че не я е пуснал да влезе първа в стаичката. Така щеше да бъде между нея и вратата.

Стъпка.

Втора.

Ръка върху дръжката.

Куин извади единственото оръжие, което му бе позволено да вземе — тейзър. Наведе се напред през скута на Орландо, готов да атакува в мига, в който вратата се отвори.

Чу как дръжката се завърта. Изщрака резе. Очакваше вратата да се завърти бавно на пантите, но не стана така.

Отвори се рязко и широко.

Куин се хвърли напред, насочил тейзъра право пред себе си. Мъжът обаче явно очакваше нападението. Стоеше на няколко стъпки от прага, далеч от обсега на оръжието. Куин понечи да направи втори опит, но думите на новодошлия го спряха.

— Добър опит — каза Дъри с многозначителен блясък в очите. Беше облечен в униформа на служител от охраната на „Нет/Джайро“. — Май сте се опознали по-добре, а? Е, почивката свърши. Да вървим.

Оказа се изпитание. Дъри знаеше, че маршрутът за измъкване ще бъде неизползваем. Искаше да види дали ще запазят спокойствие, когато нещата не тръгнат както трябва. И двамата бяха минали теста.

И макар че никак не му пукаше, Дъри се оказа прав. Куин и Орландо се бяха опознали достатъчно, за да създадат приятелство, което стана все по-силно с годините. Само че не в посоката, в която се беше надявал Куин. По някакъв начин тази чест се падна на Дъри. Орландо беше твърде добра за стария наставник на Куин, но как да й го каже. Тя бе обичала Дъри.

Куин щеше да сметне това за загуба, ако не беше Гарет — синът, който Дъри така и не призна за свой.