Изиграният

38.

Джени вдигна пистолета към Куин. Без дори да се замисля, той се прицели в нея и дръпна спусъка, като в същото време се метна надясно.

Удари се тежко в земята. Кал и вода оплескаха лицето и дрехите му. Стреля отново, но Джени вече я нямаше.

В следващия миг той скочи на крака, изтича до Таша и коленичи. Не изглеждаше простреляна, но на главата й имаше голяма рана.

— Чуваш ли ме?

— Да — отвърна тя немощно. — Ще се оправя. Иди да я намериш.

Куин погледна назад към откритото пространство и видя Лиан. Той посочи към Таша, после към себе си. Посланието бе ясно — щеше да се погрижи за нея.

Вместо да тръгне към пътеката, по която беше видял за последно Джени, Куин тръгна по съседната.

Беше станал вир-вода, но почти не забелязваше това, докато тичаше между контейнерите. Ослуша се за стъпки, но бурята заглушаваше всичко.

Попадна на малка пролука между контейнерите. Не беше точно пътека, но бе достатъчно широка, за да се промъкне. Докато се провираше между металните кутии, осъзна, че Джени може да се е скрила на хиляди места. Дори имаше вероятност да го открие първа. Това беше преимуществото на преследвания — особено когато е въоръжен и смъртно опасен.

Стигна следващата пътека и спря за момент. Не се чуваше нищо освен дъжда. Бавно и предпазливо пристъпи напред, колкото да погледне в двете посоки.

Отляво се излизаше обратно на свободното пространство. Пътят бе чист. А отдясно имаше още метални контейнери. И дъжд.

И някакво движение.

Джени.

Дъждът бе свел видимостта почти до минимум и затова едва не я пропусна. Но тя беше там, на не повече от двайсет метра от него. Вървеше през склада към задната ограда.

Куин излезе на пътеката и хукна след нея. Придържаше се към лявата страна, близо до контейнерите.

Джени се движеше бързо и той трябваше да тича, за да скъси разстоянието дори само с няколко крачки. Като нищо можеше пак да я изгуби.

Без да спира, извади пистолета и се прицели в нея. Още докато дърпаше спусъка, знаеше, че шансовете да я улучи са минимални. И се оказа прав. Нищо не показа, че тя дори е забелязала куршума.

Отново се прицели и стреля.

Пак пропуск, но този път тя реагира и отскочи надясно. Погледна през рамо, сви наляво и изчезна между контейнерите.

Дъждът продължаваше да се сипе безжалостно, сякаш се стремеше да изтрие всяка човешка следа от острова. На Куин почти му се прииска да има мачете, за да си разчиства пътя, когато тръгна по първата пътека вдясно — успоредна на пътеката, на която се намираше Таша. Проходът при следващото кръстовище бе пуст.

Продължи напред.

Още една пуста пътека.

Но когато стигна четвъртото кръстовище, успя да я зърне на успоредната пътека в отсрещния край на редицата. После тя отново изчезна.

Зави надясно с намерението да излезе зад нея, но движението се оказа твърде рязко. Подхлъзна се в калта и се блъсна в контейнер с надпис „Евъргрийн“.

Пистолетът отлетя от ръката му и цопна в кална локва на няколко стъпки от него.

Куин избърса водата от челото си и се изправи. Лявото му рамо пулсираше от болка, а ръката си чувстваше така, сякаш някой пускаше ток през лакътя му.

Потисна болката, запрепъва се напред и взе оръжието. Беше мокро и покрито с кал. Провери заглушителя и изобщо не се изненада, че е пълен с боклуци. Махна го и го хвърли на земята. Нямаше време да го почиства, поне цевта на самия пистолет беше в добро състояние.

Насили се отново да се затича. Болката в рамото го пронизваше на всяка стъпка, но той се опита да я игнорира. Пред себе си виждаше пътеката, по която бе вървяла Джени, но знаеше, че е малко вероятно да я забележи отново.

Бързо зави на ъгъла с надеждата, че греши.

Още не беше излязъл напълно на пътеката, когато един юмрук се заби в скулата му и го просна на земята. Преди да помръдне, нечий крак стъпи върху ръката, с която държеше оръжието.

— Ти си един досаден кучи син, да знаеш — каза Джени. Пистолетът й беше насочен към главата му. — А сега ще станеш мъртъв кучи син.

Куин пусна оръжието си, сграбчи я мълниеносно за прасеца и дръпна крака й. Джени залитна, но успя да се задържи с дясната си ръка за контейнера.

Куин се хвърли към нея със здравото рамо напред и я блъсна с все сила в контейнера.

Извъртя тялото й, докато тя се мъчеше да насочи пистолета към него. Цевта се удари в металната кутия и хватката на Джени отслабна, но недостатъчно, за да изпусне оръжието.

Куин я блъсна още веднъж в контейнера, но тя задържа пистолета.

Когато се опита да я удари отново, тя сви крак и опря стъпало в контейнера. Коляното й го улучи право в стомаха и едва не му изкара въздуха.

Джени насочи оръжието към него, докато той отстъпваше със залитане. Оставаше му само една възможност. Замахна със зиг зауера нагоре и удари пистолета й миг преди тя да дръпне спусъка. Оръжието му одраска палеца й и разрани кокалчетата й.

— Мамка му! — изруга тя.

Куин отново я удари по ръката. Този път тя инстинктивно отвори длан и пистолетът падна на земята.

Очите й се разшириха от гняв, когато осъзна, че няма шанс да го вдигне, преди Куин да я застреля. Затова го изрита силно в стомаха и побягна.

Куин се блъсна в контейнера, оттласна се и хукна след нея.

Джени тичаше на зигзаг между металните кутии и той не можеше да се прицели точно. След трийсетина метра контейнерите свършваха до телената ограда. Зад нея имаше храсти.

Докато наближаваха края на пътеката, дъждът започна да отслабва.

Джени зави надясно и отново изчезна от поглед. Куин стигна до ъгъла секунди по-късно, но нея вече я нямаше.

Втурна се към следващия проход. И там нямаше никого.

Погледна назад и я видя. Беше върху един от контейнерите. Покрай задната част на склада бяха само по два един върху друг. Куин осъзна, че оттам човек лесно може да прескочи оградата.

Откри контейнери, които му изглеждаха достъпни, и се покатери с цялата бързина, на която беше способен с една здрава ръка. Когато стигна покрива, видя Джени в другия край. Готвеше се да скочи.

— Недей! — извика й Куин.

Насочи пистолета си към нея, но тя го погледна, изсмя се и прескочи оградата.

Куин изруга и изтича след нея. Дъждът най-сетне спираше, но въпреки това се чуваше някакъв далечен ритмичен шум. Куин почти не обърна внимание на времето — беше се съсредоточил изцяло върху Джени.

Отне му три секунди да огледа оградата, намери сравнително добро място за приземяване и скочи.

Земята бе мека, рохкава и мокра, но това не беше достатъчно, за да намали болката в рамото. Куин стисна зъби и бързо скочи на крака.

Джени не се виждаше никъде, но следите й личаха по мокрия пясък. Водеха на юг през шубраците.

Куин тръгна по тях, като си отваряше очите и ушите на четири. Шумът, който бе чул от покрива на контейнера, се засилваше с навлизането му в храстите.

Следите продължаваха напред. Изведнъж гъсталакът свърши и източникът на шума се изясни. Отвъд тясната ивица пясък се виждаше Сингапурският пролив, вълните се плискаха в брега.

Във водата имаше десетки съдове, най-вече товарни кораби. А на хоризонта се виждаше Индонезия. Там не валеше и небето бе синьо.

Куин се огледа. Дори и да бе имало хора, дошли да се насладят на следобедното слънце, дъждът ги беше прогонил.

Плажът обаче не беше напълно пуст. Джени стоеше недалеч от водата. Гледаше към него, обърнала гръб на морето. Ръцете й бяха отпуснати и празни.

Куин бавно тръгна към нея. Пистолетът му бе насочен към гърдите й.

Спря, когато помежду им оставаха само три метра.

Близо минута се взираха един в друг, без да мигнат, напълно неподвижни.

Накрая Куин попита:

— Обичаше ли го?

— Тъп въпрос — отвърна тя. — Ти какво мислиш? Нали си професионалист, или поне се правиш на такъв.

— Мисля, че си го използвала от самото начало. Мисля, че си го уговорила да ти намери работа при конгресмена. Мисля, че всичко това е част от плана, замислен от приятелите ти от LP.

Тя се усмихна, но не отговори.

Куин чу стъпки по мокрия пясък зад себе си, но не откъсна поглед от Джени.

— Значи си просто наемник? Или си в постоянния им списък?

— Ние не използваме наемници като теб. — В тона й се долавяше надменност. — Но ако проявяваш интерес, мога да кажа добра дума за теб.

— Мисля, че засега имам достатъчно работа.

Стъпките зад Куин внезапно спряха.

— Кой е свръзката ти? — Беше Таша.

Куин усети, че тя спира до него, но не отмести поглед от Джени.

— Съжалявам. Не знам за какво говориш — отвърна Джени.

— Кой е човекът от LP, на когото докладваш? — попита Таша.

В отговор прозвуча единствено смях.

— Има ли и други внедрени като теб? — попита Таша.

Отново мълчание.

Таша направи крачка напред. С периферното си зрение Куин видя кръвта по лицето й.

— Единственото нещо, което би ти помогнало сега, е да говориш.

— Хм, сериозно? Значи няма да получа никаква помощ, така ли?

— Не си мисли, че някой от твоите приятели ще успее да те измъкне. Рано или късно ще проговориш.

Усмивката на Джени обаче подсказа на Куин, че Таша греши.

— Ако си искала да убиеш Гереро, защо ти трябваше да напускаш Вашингтон, вместо да отпътуваш с него за Сингапур? — попита той.

Джени направи крачка към него.

— Недей — каза той и отстъпи назад. — Не се приближавай.

Тя се разсмя и погледна към Таша.

— Питай нея.

— Бяхме прекалено близо — каза Таша. — Разбрала си, че ще те пипнем, преди да ти се удаде възможност да действаш. Затова бягството е било най-добрата ти опция.

— Нещо такова — съгласи се Джени.

— А Марков? — попита Куин.

— Великолепният ми приятел започваше да ме подозира. Не от самото начало. Тогава повярва на историята ми. Същата, която разказах и на теб, помниш ли? — Тя се усмихна. — Така и не ми каза нищо. Опитваше се да се прави на спокоен и хладнокръвен. Но аз знаех. Винаги знам. Точно затова съм добра в работата си. Никой не може да ме изиграе. Единствената ми грешка беше, че чаках твърде дълго, преди да се отърва от него. Трябваше да се погрижа за това, преди да напусна Вашингтон.

— Значи смяташ, че това е единствената ти грешка? — попита Куин. Беше натиснал леко спусъка. И най-малкото трепване щеше да е достатъчно. Само едно трепване.

Джени не отговори.

— Кой е свръзката ти? — за трети път попита Таша. — Дай ни имена и може да стигнем до някакво споразумение.

— Защото си мислите, че сте ме хванали, така ли? — попита Джени. — Значи ще потъркам наровете в затвора. Винаги е имало такъв риск. Но се обзалагам, че ще се изненадаш колко малко време ще остана там.

— Не мисля. Знам точно колко време ти остава — каза Куин. Имаше само един изход от тази ситуация, но трябваше да изчака, докато и Таша го разбере.

— Какво? Да не смяташ да ме убиеш, Куин? Не ми се вярва.

Таша направи крачка напред.

— Кой е свръзката ти?

Повече от минута никой не проговори. Накрая Куин бавно поклати глава.

— С каквато и информация да разполага, няма да я получиш.

Раменете на Таша се повдигнаха и отпуснаха, когато пое дълбоко дъх.

— Вече трябва да си го разбрала — продължи той. — В мига, в който докладваш, че си я задържала, приятелите й от LP ще научат.

Таша се поколеба за миг, после кимна.

— И предполагам, че имат властта да я освободят.

Този път тя не кимна, но и не възрази.

— Убила е Марков — каза Куин. — А той беше един от вашите.

Таша най-сетне погледна към него.

— Око за око?

— Длъжник съм му.

Таша погледна към Джени.

— Е? — попита той.

— Дай ни име — настоя Таша. — Нещо, с което да продължим.

Джени погледна към Куин, после отново към Таша.

— Да не би да репетирате предварително тези представления? Да не сте решили, че можете да ме уплашите? Арестувайте ме и да свършваме. Започвам да огладнявам.

— Дай ни име — повтори Таша.

— Майка Тереза — с усмивка отвърна Джени.

— Добре — каза Таша. Погледна към Куин. — Аз приключих с нея.

И без да каже нищо повече, тя се обърна и тръгна към склада.

Куин вдигна леко пистолета. В ума му проблесна спомен от плаването им до Кабо Сан Лукас. Двамата с Марков пият бира и почти не обръщат внимание на въдиците си. Джени целува приятеля си и се изтяга на покрива на кабината, за да се попече.

Тя се разсмя.

— Няма да ме убиеш, така че просто ме арестувай и ме отведи.

Атина. По една случайност Марков и Куин се бяха озовали по едно и също време там, по работа. Бутилка гадно узо, вечер, продължила по-дълго, отколкото бяха планирали, разговор за мечти и желания, състоял се благодарение на алкохола и късния час.

— Ти си просто чистач. Санитар — каза Джени. — Знаеш как да премахваш трупове, а не как да ги създаваш. Стига си си играл.

Сан Диего, на платноходката в края на деня. Куин наблюдава Марков, а Марков гледа Джени. Вниманието и засилващата се любов в очите на приятеля му са съвсем искрени. Но за какво?

— Не си играя — каза Куин.

Джени още се усмихваше, когато куршумът я улучи в гърдите.

Не беше перфектен изстрел, но бе повече от достатъчен.

Куин отиде до нея. Беше паднала по гръб на пясъка. Чу я как вдиша последните глътки въздух, които щяха да поемат дробовете й. На лицето й беше изписана изненада.

— Последната ти грешка беше, че ме подцени.