Изиграният

17.

Дъри беше кучи син. Никой не би оспорил този факт. Дори в добрите му дни едно обикновено събуждане можеше да го вбеси. Малцината му приятели бързо се бяха научили да стоят настрана, ако е в едно от другите си настроения. Като негов чирак Куин нямаше подобна възможност. Налагаше се да стои, докато не го освободят, и често опираше пешкира.

Дълго време не бе сигурен дали тези пристъпи на лошо настроение са истински, или просто преструвка. Накрая реши, че има по малко и от двете. Въпросът го тормозеше през първата година, но след това си даде сметка, че всъщност няма значение. Беше тук само за едно — да се научи как да стане чистач. И въпреки че отхвърляше повечето от философските възгледи на Дъри за живота, старият му наставник беше отличен учител на тънкостите на занаята.

Може би най-ценната черта на копелето бе умението му да вижда силните страни на ученика си. Използваше ги за основни точки и помагаше на Куин да разгръща способностите си. Колкото до слабите места, там натискаше още по-здраво и му показваше как да ги преодолява.

Куин имаше доста силни черти. Дъри често наричаше способността му да действа най-добра от всички, но и двамата знаеха, че на първо място са уменията му да наблюдава и да не пропуска нито една подробност.

Куин виждаше неща, които другите не забелязваха, вземаше под внимание малките детайли, които правеха работата много по-лека. Именно това умение, първоначално грубо и необработено, бе привлякло вниманието на Дъри. И именно то, вече култивирано и развито, бе помогнало на Куин в чиракуването и го направи пълноценен самостоятелен чистач.

— Трябва да си наясно с всичко — каза му Дъри. — Точно това ще те откъсне пред конкуренцията.

— Искаш да кажеш пред теб? — попита Куин с лека усмивка.

— Не и пред мен — съвсем делово отвърна Дъри. — Никога няма да стигнеш моето ниво.

Може и наистина да вярваше в това, но Куин нямаше намерение да позволи подобно нещо. Работеше здраво, учеше до късно и спеше съвсем малко. И всичко това заради желанието да бъде най-добрият в бранша. Да може един ден да се представи по-добре от учителя си.

Доказателство, че усилията му не са били напразни, беше една поръчка в Нойшател, Швейцария. Беше в апартамент над антикварен магазин. Сградата се намираше зад стените на стария средновековен град, в оживен туристически район.

Имаше два трупа, на мъж и на жена. Лежаха по гръб в леглото; завивката ги покриваше до кръста. Очите на жената бяха затворени, а на мъжа — отворени, замъглени и нефокусирани.

Ясно беше, че са мъртви, но не се виждаше никаква кръв или наранявания. Естествено, ако бяха живи, Куин и Дъри нямаше да са там, а още щяха да чакат вест в хотела.

— Анализирай ситуацията — каза Дъри.

Стояха на прага на спалнята. Погледът на Куин се плъзна из помещението, без да пропуска нищо.

— Жилището е нейно, не негово — каза той.

— Добре. Защо?

— Завесите. Парфюмите на тоалетката. Цветът на стените. Няма нищо мъжко. Тя живее сама.

— Така. Друго?

— Бих казал, че той е бил по-развълнуван от нея, че се намира тук.

Дъри го изчака да продължи, без да каже нищо.

— Бързал е да се съблече — каза Куин и посочи купчината мъжки дрехи на пода до леглото. После погледна към един стол до вратата на банята. Дрехите на жената бяха прилежно сгънати върху него. — А тя не е бързала.

— Как са били убити?

— Задушаване — без колебание отвърна Куин.

— Сигурен ли си?

Куин огледа отново. Не виждаше рани и се съмняваше, че завивката скрива такива, които биха могли да са причина за смъртта. Дори да беше така, кръвта трябваше да се просмуче през нея. А петна нямаше. Най-показателно обаче беше отсъствието на острата миризма на кръв.

— Абсолютно.

— Без съпротива?

— Били са упоени — каза Куин. — С нещо, което лесно може да се набави. Щеше да прилича на случайна свръхдоза, ако бяха открити, преди да дойдем.

— Тогава защо изобщо е трябвало да бъдат задушавани? — попита Дъри.

— Който ги е убил, не е искал да оставя следи. — Имаше предвид куршум, но не беше нужно да му го казва.

Наставникът му кимна.

— Добре, умнико. Кажи ми как е станало.

Куин отново огледа стаята — не за да види дали е пропуснал нещо, а за да се увери в заключенията си.

— Смятам, че убиецът е взел онази възглавница. — Той посочи възглавницата върху раклата под прозореца. — Удобна е за целта, а и не е на мястото си.

— Така ли? Къде й е мястото?

— На леглото, когато в него няма никого. Другите три са на пода при дрехите на мъжа. Четвъртата също би трябвало да е там. Убийците са били немарливи.

— Значи са били повече от един? — попита Дъри.

— Ако е бил само един, щеше да ги застреля между очите и да не се безпокои за куршума. Не би могъл да задуши единия, без да рискува другият да окаже съпротива. Така че трябва да са били двама. По един за всяка жертва.

Дъри замълча за момент, загледан в стаята. Накрая се обърна към Куин.

— Правилно — каза той, сякаш бе очаквал отговорите му. — А сега да почистим.

Тази се оказа последната поръчка, която Куин изпълни като чирак на Дъри. Тъкмо беше навършил двайсет и шест, а се обучаваше вече четири години. И макар при следващите няколко поръчки да работеха заедно, вече бяха колеги, а не учител и ученик и Куин получаваше половината от сумата.

Ироничното беше, че един от най-ценните си уроци Куин научи при поръчките след приключването на чиракуването. На два или три пъти Дъри бе принуден да прибягва и до чужда помощ, за да попълни екипа им. Грешка от немарливост костваше живота на един човек, а при друга поръчка некадърността на наемника едва не доведе до арестуването на Куин и Дъри.

— Дали си добър, или посредствен, зависи от хората, с които се обграждаш — каза му Дъри на чашка малко след като се разминаха със закона. — Ако клиентът разбере какво се случи днес, може да остана с месеци без работа. Не забравяй това, Джони.

Куин не го забрави. Именно затова обичаше да работи с Орландо. Не се съмняваше, че когато въпросът опре до информационни технологии, трудно ще се намери по-добър от нея. Но не само способностите й в тази област я правеха така ценна. Тя имаше остър ум за всички аспекти на работата. Куин често се хващаше, че се консултира с нея просто за да види какво мисли. Доверяваше й се напълно. Не можеше да каже подобно нещо за никого другиго. Е, може би някой ден за Нейт. Но дотогава имаше още много време.

Ако някоя поръчка изискваше повече персонал от тях тримата, Куин наемаше само онези, за които знаеше, че ще си свършат работата точно и могат да импровизират при нужда. Ако не успееше да събере необходимия екип, отказваше поръчката. Именно това бе причината да достигне нивото, на което се намираше — ниво, до което Дъри така и не беше успял да се добере. Клиентите му знаеха, че ще получат от него висококачествена услуга. Нямаше да има проблеми, случайно откриване на трупове или нежелателно внимание от страна на местните власти.

И когато се забъркваше каша като онази в Берлин миналата зима, а вероятно и като сегашната, той и основният му екип можеха да се справят с нея.

— Станала е — каза Нейт, когато Куин се върна в хотела. — Чух я под душа преди няколко минути.

Куин повдигна вежда.

— Хей — засегна се Нейт. — Не съм я проверявал. Просто чух водата, ясно?

— Щом казваш.

— Защо не идеш да провериш? — предложи му Нейт. — Сигурен съм, че не би имала нищо против.

— Какво означава това, по дяволите?

Нейт се усмихна и се тръшна на едното легло.

— Няма значение.

Куин си свали сакото и го закачи в гардероба. Нямаше време за глупостите на Нейт. Свали вратовръзката, обувките и панталоните си и се преоблече.

Нейт, който беше любител на стари предавания, гледаше телевизия. Повторение на „Досиетата Рокфорд“.

— Не се настанявай прекалено удобно — каза му Куин. — Скоро тръгваме.

— Как мина погребението? — попита Нейт.

— Закъснях.

— Тогава къде беше цял следобед?

Куин го погледна.

— Първо, не е твоя работа. И второ, казах, че съм закъснял за погребението, а не че не съм се видял с Орландо.

— Извинявай — рече Нейт. — Как е тя?

— Питай я сам. След малко имаме среща с нея.

Куин отиде до вратата между двете стаи. Почука, но не получи отговор. Отвори и надникна. Нямаше никого, но от банята се чуваше шум от течаща вода. Отиде и почука.

— Таша?

Водата спря.

— Кой е?

— Аз съм. Искам да поговорим, когато приключиш.

— Момент — каза тя.

Чу я да се движи, после вратата се открехна и тя подаде глава навън.

— Извинявай. Не те чух.

— Като приключиш, ела в стаята ни.

— Добре — каза Таша. — Какво става?

— Просто трябва да поговорим.

— Дай ми десет минути.

Куин кимна и се обърна.

— Джонатан?

Той спря и я погледна.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

Епизодът на „Досиетата Рокфорд“ тъкмо свършваше.

— Надявам се, там където ни е срещата да се намира нещо за ядене — каза Нейт. Вдигна куфара на леглото и го отвори. Извади отвътре два пистолета. — Сега искаш ли го? — попита той и повдигна зиг зауера.

— Да.

Нейт извади заглушител и му го подаде заедно с оръжието.

— Резервни пълнители? — попита Куин.

— Успях да взема само един. — Нейт взе пълнителя и му го подхвърли.

Куин облече преправеното си яке и прибра пистолета. Извади компютъра и влезе в интернет. Секунди по-късно беше във форума на „Яхтклуб Сенди Сайд“. Намери съобщението от Джени с неговия отговор. Вече имаше друго съобщение.

Отвори го. Беше от Джени. Кодова дума — Лос Анджелис. Съобщението представляваше единадесет цифри, следвани от дата и час.

16:00 GMT събота.

Куин бързо пресметна часовата разлика между Гринуич и Западния бряг на Северна Америка — 9:00 сутринта. Утре. Единадесетте цифри трябваше да са телефонен номер. Записа всичко на бланка на хотела, сгъна листа и го прибра в джоба си.

Докато изключваше компютъра, в стаята влезе Таша. Беше облечена със същия клин и тениска, които бяха купили вечерта. Мократа й коса беше прибрана на опашка.

— Добре ли спа? — попита Нейт.

— Идеално — отвърна тя и погледна към Куин. — За какво искаше да говорим?

— Уредих къде да отседнеш — каза Куин.

Орландо бе използвала връзките си да намери място, където Таша да се скрие. Намираше се в планините по пътя към езерото Тахо на изток. Никой не би и помислил да търси там.

— Какво? — изненадано попита Таша.

— Там няма да те намерят. Ще бъдеш в безопасност. — Куин отвори гардероба. Извади карта, ключ и талона за колата от вътрешния джоб на официалното сако.

— Мислех, че ще остана… с теб. Да ти помогна да намериш Джени.

Куин отиде до нея.

— Колата е долу — каза той и й подаде нещата. — Маршрутът е отбелязан на картата. Няма да имаш никакви проблеми. Мястото е сигурно. Къщата е заредена с храна. Няма да е нужно да излизаш. Ще бъдеш сама.

Тя сбърчи чело и впери поглед в него, сякаш не го разбираше съвсем.

— Защо не мога да остана?

— Невъзможно е.

Таша го погледна, после погледна Нейт, вратата и пак Куин. Изглеждаше почти в паника.

— Оставам — заяви тя. — Имате нужда от мен.

— Само ще се пречкаш и някой ще си изпати.

— Няма!

— Това не са преговори — каза Куин. — Заминаваш. Ако трябва, лично ще те закараме.

Тя го изгледа умоляващо, но когато той не каза нищо, отчаянието на лицето й започна да изчезва.

— Колко… колко време да остана там?

— Най-добре около две седмици. Дотогава всичко би трябвало да е наред.

— Две седмици? — Тя отново направи мъченическа физиономия, но знаеше, че е изгубила битката.

— Видя на какво са способни онези хора.

Тя заби поглед в пода. Куин я остави да приеме новата ситуация.

— Да вървим — каза той накрая.

— Ами Джени? — попита тя, явно се мъчеше да спечели време.

— Ще я намеря. — Куин замълча, после добави: — Вече се свързах с нея.

Таша се ококори.

— Разговаряхте ли? Знаеш ли къде е?

— Вече не е нужно да се тревожиш за нея. Иди да се скриеш. Скоро всичко ще свърши.

— Но… аз…

— Нямаш избор — отсече Куин. — Взимай си чантата и да вървим.

Тя се поколеба, сякаш искаше да направи поне още един опит, но отиде в стаята си.

Нейт беше мълчал през целия разговор, без да откъсва поглед от повторението на „Трима са дружина“. Веднага щом Таша излезе, вдигна дистанционното и смени канала.

— Не се настанявай удобно — предупреди го Куин.

— Изобщо не ми е удобно — отвърна Нейт. — Можеше да ме предупредиш какво ще правиш.

— Ще я изпратя до колата. Изчакай десет минути и слез в лобито.

В този момент Таша се върна в стаята.

— Как да се свържа с теб, ако възникне проблем?

— Няма да има проблем — каза Куин.

— Откъде си сигурен?

Той се поколеба, после отиде до бюрото и откъсна парче от една бланка. Написа един от многото си фиктивни телефонни номера. Обажданията до тях се прехвърляха на мобилния му.

— Ето. — Подаде й листчето. — Но само ако нямаш друг избор.

Тя прибра номера в чантата си.

— Чакай. И аз ще ти дам моя.

Таша откъсна още едно парче. Написа нещо на него и го подаде на Куин.

— Обещай ми, че ще се обаждаш на всеки няколко дни и ще ми казваш как вървят нещата — каза тя.

— Не мога да го направя — отвърна той.

Тя стисна устни и присви очи.

— Добре тогава. Ако не те чувам на всеки… седемдесет и два часа, отново ще започна да я търся. Обещавам ти.

Куин се напрегна, но усети, че Таша няма да приеме никакви аргументи.

— Добре — отвърна накрая и пъхна листчето в джоба си. — Да вървим.

Тръгна към вратата.

— Чакай — спря го тя. — Искам да чуя, че обещаваш.

Той я погледна раздразнено и изпъшка:

— Обещавам.