Изиграният

7.

От оскъдната информация, с която разполагаше, знаеше, че Джени е била видяна за последно във Вашингтон. Така че връщането в Ел Ей трябваше да почака. Окръг Колумбия беше на първо място.

Най-бързият начин да стигне дотам бе да се върне на летище „Буш“. Летище „Хоби“ също беше вариант. Но и двете представляваха потенциален риск. Мъжете, които го следяха, не биха могли да знаят, че е бил при къщата, когато тя експлодира. Може би още се опитваха да го открият. А това означаваше, че вероятно бяха поставили постове на летищата. Нямаше как да разбере дали е така, затова бе най-добре да играе на сигурно.

Излезе на магистрала 10 в посока към Луизиана. Среднощният трафик бе предимно от големи камиони, превозващи бог знае какви товари към сърцето на Юга. Тук-там минаваше и по някой случаен седан, но само с по един човек вътре.

Нощта бе тъмна, нямаше луна. Куин различаваше смътно някакви растения покрай пътя, но те бяха само силуети.

Малко преди Бомонт излезе от междущатската магистрала и спря при една денонощна бензиностанция. Напълни резервоара и си взе голяма чаша кафе.

— Къде е телефонът? — попита той продавача.

Човекът го изгледа малко странно.

— О… ъъъ… май е навън. Отзад, при тоалетните. Ако още е там.

— Благодаря — каза Куин.

Върна се при колата и я премести до мястото, където трябваше да се намира телефонът. Оказа се, че паметта на продавача си я бива. Телефонът наистина беше там, макар да нямаше вид, че е бил употребяван скоро.

Куин отново си сложи ръкавиците, извади една от салфетките, които бе взел с кафето, и слезе от колата. Набързо избърса праха от апарата, преди да допре слушалката до ухото си. Използва картата, която държеше в портфейла си за спешни случаи като този, и набра номера на Нейт.

— Ало? — рязко отвърна Нейт.

— Аз съм — каза Куин.

— Как си?

— Бивам. — Отново кодова дума, която означаваше, че е добре, но говори по необезопасена линия.

Чу как Нейт въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Прозвуча доста… — Замълча, явно търсеше подходящата дума. — Грубо.

— Такова си беше — отвърна Куин. — После ще ти разкажа.

— Връщаш ли се?

— Още не. Ще се обадя утре. Не мога да ти кажа конкретен час. Ако имаш нещо за мен, засега най-добре го прати на имейла.

— Чакай — каза Нейт. Явно усети, че Куин се кани да затвори. — Орландо се обади.

— Какво? Защо? — попита Куин.

— На гости е при леля си и иска да говори с теб.

Куин замълча за момент. На гости при леля й означаваше, че е в Сан Франциско. Странно, че не бе споменала, че ще идва в Калифорния, когато говориха последно. Не беше в нейния стил. Макар и двамата да работеха в света на тайните, помежду им те не бяха много. Орландо живееше в Хо Ши Мин във Виетнам със сина си Гарет, така че едно пътуване до Щатите не беше нещо, което би предприела спонтанно.

— Каза ли ти какво иска? — попита Куин.

— Не. Само да й се обадиш. Звучеше… объркана.

— Объркана?

— Не знам. Просто не беше на себе си. Може да е от часовата разлика и просто да иска да ти каже „здрасти“.

— Това ли е всичко?

— Да.

Куин се намръщи.

— Точно сега не мога да й се обадя.

— Ако звънне отново?

— Кажи й, че ще се свържа с нея при първа възможност — отговори Куин.

Успя да хване един от първите самолети от Батън Руж, Луизиана. Полетът не беше директен, така че когато пристигна на летище „Рейгън“, минаваше 11:30 източно време. Направи едно бързо обаждане по телефона, след което прекоси надлеза до пункта за приемане на багаж и хвана синята линия на метрото за една спирка до Кристъл Сити. Мина по тунела до „Кристъл Сити Мариът“ и си взе стая. Бързо взе душ и облече джинси и зелена риза с къси ръкави. После слезе долу и хвана такси до града.

След Хюстън температурата и влагата във Вашингтон бяха почти поносими. Той се осмели да предположи, че на ризата ще й трябва цяла минута повече, за да подгизне от потта му.

След като подминаха Мемориала на Джеферсън, Куин се наведе напред към шофьора.

— Оставете ме при Министерството на земеделието.

— Значи не сме към конгресния център? — попита шофьорът. Това беше адресът, който Куин му бе дал, когато се качи.

— Земеделието. Южната сграда.

Шофьорът изсумтя нещо заради по-късото разстояние и не спря да мърмори до края на пътуването. Но няколко минути по-късно, когато получи двоен бакшиш, намръщената му физиономия изчезна.

Куин тръгна към входа на сградата, като се оглеждаше небрежно. Знаеше, че прекалява с предпазливостта, но след измъкването на косъм в Хюстън нямаше намерение да приема нищо за даденост. След като се увери, че е сам, се обърна назад и пресече Индипендънс авеню.

Излезе на Алеята. Редицата на монументите, както я наричаше навремето Дъри. Дори дъртият кучи син изпитваше респект от това място.

Тя се простираше на около три километра в посока изток-запад, с купола на Капитолия в източния край и Мемориала на Ейбрахам Линкълн в западния. Между тях имаше тревни площи, пътеки и каменни мемориали.

Въпреки напрежението Куин усещаше величието на това място. То можеше да развълнува и най-преситения човек.

Както обикновено, Алеята беше пълна с посетители. Повечето бяха по къси панталони и тениски. По-умните си бяха сложили шапки. Темпото на тълпата бе бавно и летаргично — жегата и влагата изсмукваха излишъка от енергия, с която хората бяха започнали деня си. Някои — предимно деца, но имаше и възрастни — държаха фунийки сладолед и се опитваха да изближат колкото се може повече, преди да се разтопи в ръцете им. Малцина успяваха.

Куин си проправяше път през множеството, като внимаваше да не се движи много по-бързо от хората наоколо. Беше просто поредният турист, дошъл да попие малко история.

Преди Медисън Драйв зави надясно по една от широките пътеки, пресичащи Алеята. Две минути по-късно забеляза мъж и жена, които се отдалечаваха от него. Мъжът носеше луксозна хартиена торбичка като онези от магазините за подаръци, а жената — голяма чанта. Отличаваха се сред тълпата, защото бяха облечени за работа, а не за разходка.

Мъжът бе по-нисък от Куин, някъде към метър седемдесет и пет. Благодарение на високите токчета жената се извисяваше на два-три сантиметра над голото му теме.

Куин не я бе виждал, но познаваше мъжа. Макар да се бяха срещали лично само веднъж, незабавно разпозна Питър. Приличаше на оплешивяла и по-ниска версия на Чарлз Бронсън. Може би заради черния мустак или заради постоянно присвитите очи — сякаш непрекъснато преценява всичко и всеки. А може би заради двете.

Питър беше шеф на организация, известна като Офиса. В продължение на години Офисът беше единственият клиент на Куин. Питър се беше опитал да го наеме на пълно работно време, но Куин все отказваше, предпочиташе независимостта на свободната практика. Но след инцидента в Берлин миналия януари нещата се промениха. Тогава Питър не бе така услужлив и спести информация, която щеше да е от полза на Куин. За щастие, въпреки нежеланието на Питър, Куин успя да попречи на Дъри и онзи ненормалник Борко да осъществят плана си. Но знаеше, че нещата щяха да са доста по-прости, ако Питър беше по-открит с него.

Заради това бе решил да разнообрази клиентелата си. Пък и разчитането само на един източник на доходи бе изгодно, но глупаво в дългосрочен план. Предпочете да излезе от активния списък на Питър. Шефът на Офиса не беше особено щастлив от това, но не направи нищо, за да го спре.

Така че имаше малко ирония в това, че Куин сега се обръщаше за помощ към бившия си работодател.

— Не можа ли да избереш някое… как да се изразя, някое по-_закрито_ място? — попита Питър веднага щом го забеляза. — Където е по-прохладно?

— Потта е полезна за кожата — отвърна Куин. — Ще изглади някои от бръчките ти.

— Ще го имам предвид.

— Коя е дамата? — попита Куин.

— Ида, би ли ни оставила насаме за момент?

Жената дари Куин с крива усмивка и забави крачка, за да им позволи да се отдалечат.

Куин и Питър продължиха по пътеката. В далечината белият купол на Капитолия блестеше в следобедната жега.

— Това за мен ли е? — попита Куин и посочи торбичката.

— Тези неща никак не са евтини.

— Не се безпокой. Казах ти, че ще ти се отплатя.

— По-добре да го направиш. Краят на финансовата година е. Започваме да приключваме бюджет, а още не сме определили този за догодина и проклет да съм, ако не поискат отново да го орежа. Не мога да си позволя подаръци като този.

Питър все се оплакваше от бюджета. Куин не беше сигурен дали да му вярва. Всъщност не беше сигурен, че Офисът се отчита пред когото и да било, освен пред онези, които го наемат за един или друг проект. Винаги бе смятал, че организацията на Питър представлява безотчетно начинание на някоя правителствена агенция, но не знаеше със сигурност дали е така.

— Мога ли да го получа?

Питър се поколеба, но му подаде чантата. Куин погледна вътре. На дъното лежеше телефон, много подобен на потрошения в Хюстън. Повечето хора биха го помислили за обикновен мобилен телефон, но също като стария, този беше много по-мощен от стандартната нокия или самсунг, които можеш да намериш в магазина. Криптиран, със сензорен екран, система за сигурност с разпознаване на пръстови отпечатъци, осеммегапикселна камера (ъпгрейд на предишната версия) с нормален, инфрачервен и топлинен обектив, способен да използва клетките на операторите или сателитна връзка в зависимост от силата на сигнала.

— Благодаря — каза той. — Но аз помолих за още нещо.

Лявото ъгълче на устата на Питър се повдигна раздразнено.

— Не съм ти доставчик.

— Носиш ли го, или не?

— Обещаваш ли да не направиш някоя глупост с него?

Сега бе ред на Куин да се ядоса.

— Просто ми го дай.

Питър го изгледа, после се озърна през рамо.

— Ида.

Жената ускори крачка и ги настигна.

— Дай му го — каза й Питър.

Тя прехвърли чантата през рамо, за да й е по-удобно, отвори я и извади сива пластмасова кутия. Също като торбата, и тя приличаше на опаковка на скъп подарък. Беше с размер двадесет на тридесет сантиметра, дебела около осем и изпълваше почти цялата чанта.

— Ето — каза Ида и му подаде кутията.

— Благодаря.

Куин знаеше, че вътре има „Зиг Зауер“ Р226, няколко пълнителя, амуниции и заглушител. В Хюстън не беше намерил време да се сдобие с оръжие, но нямаше намерение да прави същата грешка във Вашингтон.

Без да й се казва, Ида отново изостана и ги остави насаме.

— Каза, че искаш да поговорим — рече Питър. — Работа ли търсиш?

— Би ли ми дал, ако търсех?

Питър се огледа. Очите му бяха по-присвити от обичайно.

— Разбира се, че бих ти дал. Никой от другите не е така добър като теб. Знаеш го.

Куин се усмихна.

— Точно в момента не търся работа. Но ще те имам предвид.

Питър изсумтя, но не каза нищо.

— Трябва ми още нещо — каза Куин.

— Вече ти дадох всичко — отвърна Питър.

— Трябва ми информация. Опитвам се да намеря един човек и мисля, че можеш да ми помогнеш.

Питър спря и се обърна към него.

— Момент. Да не би да искаш аз да работя за теб?

— Става въпрос само за една бърза проверка. Само толкова. Разполагаш с ресурси и можеш да се справиш по-бързо от мен.

— Не зная, Куин. Не съм сигурен как да разбирам това. — Питър явно се наслаждаваше на момента.

— Става въпрос просто за услуга, това е. Не приемай всичко толкова лично.

— Не беше ли ти онзи, който навремето ми каза, че не прави услуги? Какво би ме мотивирало аз да направя услуга на теб?

— Май си спомням, че все пак ти направих услугата. Върти ми се също, че ти спасих задника в Берлин. Ако не бях там, щеше здравата да си изпатиш.

Това беше самата истина. Но всъщност, ако Куин не беше там, нямаше да има значение кой си е изпатил.

— Ето какво ще ти кажа — отговори Питър. — Ще ти направя услуга. Но следващия път, когато ми потрябваш за работа, ще кажеш „да“.

— Това не е услуга, Питър. А сделка.

— Все тая. Това са моите условия.

— Вече дори не съм в работния ти списък.

— Всъщност изобщо не съм те вадил от него — каза Питър.

„Защо ли не се учудвам?“ — помисли си Куин.

Погледна над рамото му към Смитсъновия институт от другата страна на Алеята. Питър не искаше много. Куин не беше възнамерявал напълно да престане да работи за Офиса. Но фактът, че има условие, го дразнеше. Почти му идеше да си тръгне.

Почти.

— Добре — рече той накрая.

Питър се усмихна.

— Какво мога да направя за теб?

Върна се в „Мариът“ и включи телефона към компютъра си. Преди да качи адресите и другите важни данни, използва програмата на Орландо, за да изтрие цялата ненужна информация от паметта на телефона и да я замени с личните си настройки и пръстовия си отпечатък. Това бе предпазна мярка, в случай че Питър е инсталирал някакъв следящ софтуер. След това зададе на телефона номера си и прехвърли резервното копие на данните от компютъра. Щом приключи, се обади на Нейт.

— Отново съм на линия.

— Какво става, по дяволите? — попита Нейт. — Предполагам, че е свързано с онзи пожар в Хюстън.

— Поровил си тук-там, а?

— Само в интернет. Нали този адрес искаше да проверя. Един от репортерите твърди, че било заради изтичане на газ.

— Това ли си мислят?

— Значи не е газ?

— Не — отвърна Куин.

— Било е нарочно?

— Аз натиснах копчето — каза Куин и си спомни щракването, докато отваряше прозореца на банята. — Но предполагам, че така или иначе е имало закъснител. Капанът е бил предохранителна мярка, ако някой случайно се опита да влезе в къщата. — Ясно беше, че онези от волвото не биха оставили къщата просто така. Трябваше да я унищожат, за да прикрият следите си. — Какво откри?

— Дженифър Фуентес се води собственик на къщата.

— А преди нея?

— Това беше малко по-сложно. Файловете бяха маркирани за потребители с по-високо ниво на достъп.

— Сериозно? — изненада се Куин.

— Нищо прекалено драстично. Използвах някои от триковете на Орландо и влязох.

— Задейства ли проследяващи програми?

— Намерих една, но я заобиколих. Твърде рисковано бе да проверявам кого би трябвало да уведомява, но определено не беше някой от окръжния архив.

— И какво откри? — попита Куин.

— Предишните собственици са Брадли и Габриела Фуентес. Дженифър се е сдобила с къщата преди четири години и половина. Само прехвърляне на собствеността, без покупко-продажба.

— Значи това са били родителите й?

— Проверих медицинските й записи. Отново имаше повишено ниво на достъп и проследяваща програма.

— И какво?

— Родителите й са записани като Мигел и Сесилия Фуентес.

— А не Брадли и Габриела.

— Не. Те са й баба и дядо — каза Нейт. — Брадли починал преди осем години, Габриела — три години след него.

Куин кимна. Нещата с къщата се изясниха. Джени я беше наследила.

— Добра работа. А колата?

— Откраднати номера. Свалени от тойота „Камри“.

Както и можеше да се очаква.

— Искам да провериш един човек.

— Добре.

— Жена на име Таша Лейвър.

— Имаш ли още нещо за нея?

— Около трийсетте. Висока към метър шейсет и пет, в добра форма. Може би живее в Хюстън, но не е сигурно.

— Това ли е всичко?

— Твърди, че е била в един и същи колеж с Джени и че са стари приятелки.

— Ще видя какво мога да изровя — каза Нейт.

— Имаш ли друго за мен? Съобщението? Снимките, които ти изпратих?

— Снимките в момента се обработват. Със съобщението още съм доникъде.

— Пълен си с полезна информация, а?

— Справям се сам, много добре знаеш — отвърна Нейт. — Помолих за помощ, но ти отказа.

— Спокойно, Нейт. Първо провери Таша Лейвър, после се заеми отново с разчитането на съобщението.

— Чудесно. Супер. Както и да е.

След това Куин се обади на Орландо, но бе пренасочен директно към гласовата й поща. Остави кратко съобщение и прекъсна връзката.

Разтърка енергично лице с длани и започна да разтрива слепоочията си. Лекото главоболие беше като мъгла, рееща се непосредствено под черепа, но без да е фокусирана в определена точка.

Той знаеше, че това донякъде се дължи на недоспиване. Беше дремнал час и половина в самолета, но това не бе достатъчно. Основната причина обаче, тази, която го мъчеше най-много, бяха Марков и Джени. Несигурността, гневът, желанието да направи нещо повече.

Опъна се на леглото с мисълта, че ще затвори очи само за малко, колкото да набере сили, но минута по-късно вече спеше дълбоко.