Кланът на пещерната мечка

11

Промяната у Айла бе невероятна. Бе станала нов човек. Разкайваше се, бе хрисима и търчеше да изпълни заръките на Брод. Мъжете бяха убедени, че това е резултат от по-строгата му дисциплина. Кимаха многозначително с глави. Тя бе живо доказателство на вечно повтаряната от тях теза — ако мъжете са прекалено снизходителни, жените ставаха мързеливи и безочливи. Жените имаха нужда от непоколебимото ръководство на твърдата ръка. Бяха слабовати, своенравни същества, неспособни да постигнат самообладанието на мъжете. Искаха мъжете да ги ръководят, да ги държат във властта си, за да бъдат производителни членове на Клана и да допринасят за оцеляването му.

Нямаше никакво значение, че Айла бе само едно момиченце или пък, че не беше съвсем от Клана. Вече наближаваше възрастта да стане жена, по-източена бе от останалите и бе от женски пол. Жените усетиха промяната, когато мъжете взеха присърце идеите си. Мъжете от Клана не желаеха да ги обвиняват в снизходителност.

Но Брод възприе мъжката философия присърце с желание за мъст. Макар че тежката му ръка не прощаваше и на Ога, това бе нищо в сравнение с физическото насилие, което се стовари върху Айла. Ако преди бе безмилостен към нея, сега бе двойно по-безжалостен. Непрекъснато се заяждаше с нея, преследваше я, тормозеше я, все и намираше куп незначителни заръки, за да я накара да скокне да ги изпълни, перваше я при най-малкото нарушение или дори без нарушение и това му доставяше удоволствие. Тя бе застрашила мъжеството му и сега щеше да си плати. Прекалено дълго му се бе съпротивявала, прекалено дълго го бе предизвиквала и неведнъж си бе въздържал пестника. Сега бе дошъл неговият ред. Сега вече играеше по неговата свирка и той не смяташе да прекъсва свирнята.

Айла правеше всичко по силите си, за да му угоди. Дори се опитваше да предугади желанията му, но тези нейни опити даваха обратен резултат, когато той я скастряше за хрумването, че може да отгатне желанията му. В мига, когато пристъпеше извън пределите на огнището на Креб, той я чакаше, а тя не можеше да остане зад камъните, които бележеха личното владение на мага, без причина. Това бяха последните делови дни на сезона, наситени с окончателните приготовления за зимата, просто извънредно много неща трябваше да се свършат, за да посрещне Кланът уверено бързо приближаващия се студ. Запасите на Иза от церове бяха попълнени с най-необходимото, така че Айла нямаше никакво извинение да напусне пределите на пещерата. Денем Брод я гонеше до скъсване и вечер изтощена тя се строполяваше в постелята си.

Иза бе сигурна, че промяната у Айла нямаше нищо общо с Брод, както той си въобразяваше. Тя бе продиктувана по-скоро от любовта и към Креб, отколкото от страха и от Брод. Иза каза на стареца, че Айла отново е имала пристъп на уникалното си заболяване, след като е решила, че той не я обича.

— Много добре знаеш, че тя прекали, Иза. Трябваше да направя нещо. Ако Брод не бе почнал да я възпитава отново, Брун щеше да се заеме с това. А тогава щеше да е по-лошо. Брод може само да направи живота и горчив, а Брун може да я прогони — отвърна той, но това стана причина магьосникът да се зачуди как така силата на любовта бе надделяла над силата на страха и с дни по време на размислите му това не му даваше покой. Креб се смили над нея почти веднага. Повече от това не би могъл да стори, ако искаше да отстоява безразличното си равнодушие от началото.

Първите леки превалявания от сняг бяха размити от мразовити поройни дъждове, които при все по-ниските температури нощем преминаваха в суграшица и леден дъжд. Сутрин осъмваха с локви, покрити с тънка, чуплива кора лед, които вещаеха още по-големи студове, за да се стоплят отново, когато капризният ветрец повееше от юг и плахото слънце решеше да си каже тежката дума. През целия този нерешителен преход от късна есен към ранна зима, благовъзпитаното женско покорство на Айла не направи засечка. Откликваше на всяка прищявка на Брод, скачаше при всяка негова заръка, скланяше покорно глава, овладяла бе походката си, никога не се смееше, дори не се усмихваше, общо взето не оказваше никаква съпротива, но не и беше леко. И въпреки че с всички сили се противопоставяше, опитваше се да убеди самата себе си, че не е права, налагаше си да бъде още по-хрисима, взе да се дразни от това робство. Отслабна, загуби апетит, бе кротка и смирена дори край огнището на Креб. Дори Уба не можеше да я накара да се усмихне, макар че често вдигаше бебето, още като се върнеше у дома вечер и я държеше на ръце, докато не заспят и двете. Иза се тревожеше за нея и когато след излелия се мразовит дъжд изгря яркото слънце, реши, че е време да даде на Айла малко почивка преди окончателното възцаряване на зимата.

— Айла — рече на висок глас Иза, докато излизаха от пещерата и преди Брод да успее с първата си заръка. — Проверявах церовете си и забелязах, че нямам стебла от картоф за стомашни болки. Лесно ще ги разпознаеш. Храст, покрит с бели плодове, които остават и след като са окапали листата. — Иза забрави да спомене, че разполагаше с множество други церове за болки в стомаха. Брод се нацупи, щом Айла изприпка в пещерата за кошничката си за бране. Но той много добре знаеше, че събирането на магическите билета на Иза е далеч по-важно, отколкото да му се поднесе чаша вода, чай или парче месо, или пък рунтавите кожи, които нарочно бе забравил да увие около краката си като навуща, качулката му, ябълка или пък два камъка от потока да си чупи лешници, защото не му харесвали камъните край пещерата или пък някоя от другите незначителни задачи, които той би и възложил. Когато Айла се показа от входа на пещерата с кошничката си и пръчката за копане, той гордо се отдалечи. Айла се втурна в гората, признателна на Иза за възможността да остане насаме. Оглеждаше се, докато вървеше, но в ума и не бяха снежнобелите плодове на картофа. Движеше се без определена посока и не забеляза кога нозете и я понесоха покрай малък поток към забулените в завеса от водни капчици мъхести водопади. Без да се за мисля, тя се заизкачва по стръмния склон и се озова на високопланинската си полянка над пещерата. Не бе идвала, откак рани таралежа.

Седна на брега близо до поточето и разсеяно захвърля камъчета във водата. Студено бе. Дъждът от предния ден по по-високите места се бе превърнал в лед. Дебела белоснежна покривка застилаше откритите места и ивици покрай отрупаните със сняг дървета. Застиналият въздух бе толкова прозрачен, та чак припламваше от бистрота в хармония с искрящия сняг, отразяващ с неизброимите си милиони микроскопични кристалчета яркото слънце, което в едно толкова синьо небе, изглеждаше едва ли не мораво. Но Айла нямаше очи за спокойната красота на зимната природа. Тя само я подсещаше, че скоро студовете ще прогонят Клана в пещерата и няма да може да се отърве от Брод чак до пролетта. Когато слънцето се вдигна по-високо в небосвода, от клоните изведнъж се посипа сняг и с грохот се стовари на земята.

Дългата, студена зима се задаваше безрадостно с всекидневните гонения на Брод. „Просто не мога да му уйдисам“, помисли си тя. „Каквото и да направя, колкото и да се старая, нищо не помага. Какво още да сторя?“ Случайно погледна към ивица гола пръст и зърна полуизгнила кожа с тук-там останали бодли, единственото останало от таралежа. „Навярно го е намерила някоя хиена“, помисли си тя, „или пък росомах“. С угризения на съвестта се сети за деня, когато го уцели. Изобщо не трябваше да се уча да си служа с прашка, не биваше. Креб ще се ядоса, ами Брод… Брод нямаше да се ядоса, даже ще се радва, ако някога научи. Вече наистина ще има за какво да ме бие. Нямаше ли да му достави огромно удоволствие, ако научеше? Е, добре, той не знае и няма да научи. Изпита известно удоволствие, че е направила нещо, което му даваше основания да я преследва, без той да разбере. Искаше и се да направи нещо, например, да заметне камък с прашката и да си изкара безсилния гняв.

Спомни си, че бе захвърлила прашката под един шубрак и я потърси. Откри коженото парче край близкия храст и го вдигна. Бе влажно, но престоят му на открито още не бе го повредил. Прокара гладкото, гъвкаво парче еленова кожа през ръцете си, усещането и хареса. Сети се кога за пръв път бе държала в ръце прашка и усмивка пробяга по лицето и, като се подсети как Брод се бе свил от страх пред гнева на Брун, задето бе съборил Зуг на земята. Тя не бе единствената, предизвикала яда му. „Ама само с мен може да му се размине“, мислеше си Айла. „Само защото съм момиче. Я колко се разгневи Брун, когато блъсна Зуг, а мен може да ме блъска, когато си поиска и Брун изобщо няма да му обърне внимание. Не, това не е самата истина“, призна си тя. Иза каза, че Брун е измъкнал Брод, за да прекрати побоя, а и Брод не смее да ми посяга много-много, когато Брун е наоколо. Не бих имала нищо против да ме удря от време на време, само да ме оставя понякога на мира.

Както взимаше камъчета и ги хвърляше в поточето, изведнъж усети, че без да мисли бе поставила едно в прашката. Усмихна се, зърна едно последно, спаружено листо да се мандахерца на крайчеца на едно клонче, прицели се и заметна. Топло чувство на удовлетворение я обля, щом видя камъка да откъсва листото от дървото. Събра още няколко камъчета, изправи се, отиде до средата на поляната и започна да ги мята. „Още мога да уцелвам, каквото си искам“, помисли си тя, после се нацупи. „И каква полза? Никога не съм се опитвала да уцеля нещо движещо се, таралежът не се брои, той бе почти спрял. Не знам дори дали ще мога и дали наистина съм се научила да ловувам, ама истински да ловувам и каква е ползата от това? Нищо не мога да занеса вкъщи и само улеснявам живота на някой вълк, хиена или росомах, а те и без това достатъчно отмъкват от нас.“

Ловът и убитите животни бяха от такова значение за Клана, че трябваше непрестанно да са нащрек за съперниците-хищници. Едрите котки, глутниците вълци и хиени не само от време на време отмъкваха по някое животни от ловците, но дебнещите хиени и прокрадващите се росомахи все се навъртаха, когато се сушеше месо или пък се опитваха да оплячкосат складовете с хранителни запаси. Идеята да оказва помощ на съперниците да оцелеят бе неприемлива за Айла.

Брун дори не ми позволи да прибера едно ранено вълче в пещерата и сума ти пъти ловците ги избиват, макар и да нямаме нужда от кожите им. Месоядните зверове винаги са ни създавали неприятности. Тази мисъл не и излизаше от ума. После започна да се оформя друга идея. „Хищниците“, мислеше тя, „и хищниците могат да се убиват с прашка, освен най-едрите. Сещам се какво каза Зуг на Ворн. Каза, че понякога е по-добре да се използва прашка, тогава не ти трябва да се приближаваш толкова.“

Айла си спомни деня, в който Зуг превъзнасяше предимствата на оръжието, с което най го биваше. И наистина, с прашка на ловеца не се налагаше да доближава острите зъби, и нокти, но той не спомена дали, ако ловецът не уцели, вълкът или рисът може да се нахвърли върху него, без да разполага с друго оръжие, за да го отблъсне, макар че наистина изтъкна, че не е много умно да се целиш по нещо по-едро.

„Какво ще стане, ако убивам само хищници? Никога не ядем месото им, така-че няма да отиде на вятъра, дори и да ги оставя на лешоядите да ги довършат“, мислеше си тя. „И ловците го правят.“

„Какви мисли ми идват?“ — поклати глава Айла да прогони позорната мисъл от ума си. „Аз съм жена. Не бива да ходя на лов. Дори не бива да докосвам оръжие. Но наистина знам как да си служа с прашка! Дори и да не е позволено“, мислеше си тя предизвикателно. „Ще е от помощ. Ако убия росомах, лисица или нещо друго, те вече няма да могат да ни крадат месото повече. А и тези гадни хиени. Може един ден да случа да убия някоя хиена, само като си помислиш каква помощ ще е.“ Айла си представи как дебне лукавите хищници. Цяло лято се бе упражнявала с прашката и въпреки че бе само една игра, тя достатъчно разбираше и уважаваше всяко оръжие, за да разбере, че истинското му предназначение е ловът и дивечът, а не целенето на мишени. Усещаше, че възбудата от уцелване на колци, белези по скали или клони, ще и втръсне твърде скоро без допълнителното предизвикателство. А дори и да не и втръснеше, предизвикателството на съревнованието заради самото съревнование бе идея, която нямаше да пусне корени, докато земята не се населеше от цивилизации, които нямаха вече нужда вече да ловуват, за да оцелеят. Съперничеството в Клана служеше за усъвършенстване на уменията за оцеляване.

Макар и тя да не можеше да го формулира точно така, част от горестта и се дължеше на отказа и от умение, което бе усвоила и бе готова да усъвършенства. Бе изпитала радост да напряга способностите си, да упражнява взаимодействието между ръка и око и се гордееше, че сама се бе научила. Бе готова за по-голямото предизвикателство, изпитанието от лова, но първо трябваше да осмисли нещата.

В началото, докато още си играеше, тя си представяше как ходи на лов и доволните и изненадани лица на Клана, когато се връщаше с убития от нея дивеч. Таралежът я накара да разбере цялата невъзможност на подобни фантазии. Никога нямаше да може да донесе у дома убитото животно и смелостта и да получи признание. Бе жена, а жените от Клана не ходеха на лов. Идеята да избива съперниците на Клана я изпълваше със смътното чувство, че поне майсторството и ще бъде оценено, макар и непризнато. И вече имаше защо да ходи на лов.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че ловът на хищници, макар и тайно, е разрешението, въпреки че не бе в състояние да превъзмогне чувството на вина.

Бореше се със съвестта си. И Креб, и Иза бяха и казали колко непозволено е за една жена да докосва оръжие. „Но аз и без това не само съм докоснала оръжието“, мислеше си тя. „Какво повече ще ми се случи, ако ходя и на лов с него?“ Погледна прашката в ръката си и изведнъж взе решение, потискайки усещането си за извършено престъпление.

— Така ще бъде! Ще го сторя. Ще се науча да ходя на лов! Но ще убивам само хищници — изрече тя категорично решението си, като добави жестовете, за да придаде невъзвратимост на думите си. Зачервена от възбуда, тя се втурна към потока да търси още камъни.

Докато търсеше гладки, кръгли камъчета с подходящия размер, погледът и попадна на необичаен предмет. Приличаше на камък, но приличаше и на черупка от мида, от онези дето се намираха по морския бряг. Вдигна го и внимателно го огледа. Беше камък, камък с формата на черупка.

„Що за необикновен камък“, мислеше си тя. „Никога досега не съм виждала такъв камък.“ После се сети какво и бе казал Креб навремето и внезапно прозрението я озари с такава сила, че усети как кръвта и се оттича и студени мравки да лазят по гърба и. Така трепереше и колената и се подгъваха, че трябваше да седне. Скътала вкаменения отпечатък от охлюв в ръката си, тя напрегнато се взираше в него.

Креб каза, спомни си тя, че когато трябва да вземеш решение, тотемът ти ще ти помогне. Ако си взел правилно решение, той ще ти даде знак. Креб каза, че ще бъде нещо съвсем необичайно и никой друг не може да ти каже дали това е знак. Ще трябва да се научиш да слушаш със сърцето и ума си и духът на тотема ти в теб ще ти каже.

— Велики Пещерни Лъве, този знак твой ли е? — Обърна се тя тържествено и безмълвно с жестове към тотема си. — Да не би да искаш да ми кажеш, че съм взела правилно решение? Да не би да искаш да ми кажеш, че е в реда на нещата да ходя на лов, въпреки че съм момиче?

Седеше смълчана, втренчила се в камъка с форма на черупка в ръката си и се опитваше да размишлява, както бе видяла Креб да прави. Знаеше, че я мислеха за чудачка, понеже имаше Пещерния Лъв за тотем, но никога не беше се замисляла за това. Посегна под дрехата си и погали белезите — четирите успоредни резки на краката си. Че защо тогава ще ме избере Пещерният Лъв? Този тотем е силен, мъжки тотем, защо ще вземе да избере едно момиченце? Трябва да има някаква причина. Мислеше за прашката и как се бе научила да борави с нея. Защо вдигнах онази стара прашка, която Брод захвърли? Никоя от жените не би я докоснала. Какво ще да ме е накарало да го сторя? Да не би такова да е било желанието на тотема ми? Да не би той да иска да се науча да ходя на лов? Само мъжете ходят на лов, но тотемът ми е мъжки. Разбира се! Това ще да е! Имам силен тотем и той иска да ходя на лов.

— О, Велики Пещерни Лъве, обичаите на духовете са ми непонятни. Не знам защо искаш да ходя на лов, но се радвам, че ми даде този знак. Айла повъртя камъка в ръка отново, после свали амулета от шията си, разтвори възела, пристегнал малката кесийка и пъхна вкаменения отпечатък в кожената торбичка до парчето червена охра. След като отново го завърза здраво, тя го нахлузи пак около врата си и забеляза разликата в тежестта. Тя като че ли придаваше тежест на взетото със съгласието на тотема и решение.

Чувството и за вина се изпари. Щеше да ходи на лов, тотемът и го искаше. Нямаше значение, че е жена. „Аз съм като Дърк“, мислеше си тя. „Напуснал е Клана си, въпреки че всички са му казвали, че не е редно. Мисля, че той е намерил наистина по-добро място, където Ледената Планина не може да го достигне. Даже ми се струва, че е поставил началото на цял един нов Клан. И той трябва да е имал силен тотем. Креб казва, че е трудно да живееш със силен тотем. Вика, че постоянно те изпитвали, за да бъдат сигурни, че си достоен, преди да ти дадат нещо. Според него тъкмо заради това съм била полуумряла, когато Иза ме намери. Питам се дали тотемът на Дърк го е изпитвал? Дали моят Пещерен Лъв ще ме постави отново на изпитание? В края на краищата изпитанието може да се окаже трудно нещо. Какво пък, ако се окажа недостойна? Как ще разбера, че ме проверява? Каква ли непосилна задача ще ми възложи моят тотем?“ Айла се замисли за трудните неща в живота си и изведнъж се сети.

— Брод! Брод е моето изпитание! — зажестикулира тя на себе си. Имаше ли нещо по-непосилно от очакващата я цяла зима с Брод? Но ако се справя, тотемът ми ще ми позволи ли да ходя на лов?

Когато се връщаше в пещерата, вървежът на Айла бе по-различен и Иза го забеляза, въпреки че не можеше точно да каже кое му бе по-различно. Не бе по-малко благопристойна, просто бе по-непринудена, не толкова напрегната и по лицето на момичето, се плъзна лице приятно изражение, когато видя Брод да се приближава. Не на примирение, а на лицеприятие. Единствен Креб забеляза, че амулетът и е по-издут.

С приближаването на зимата и двамата се радваха, че отново е предишната, въпреки заръките на Брод. Независимо че често се уморяваше, усмивките и се появиха отново по време на игра с Уба, но не и смехът и. Креб се досещаше, че е стигнала до някакво решение и е намерила знак от тотема си и по-спокойното и умерено възприемане на мястото и в Клана го накара да изпита облекчение. Имаше ясна представа за вътрешната и борба, но разбираше, че не бе само необходимо да се подчини на волята на Брод, а и да престане да се съпротивява. И тя трябваше да усвои самообладанието.

През зимата, която постави началото на осмата и година, Айла стана жена. Не телесно, телцето и все още имаше източените, недоразвити черти на момиченце без ни най-малкия намек за предстоящите промени. Но именно през този дълъг мразовит сезон Айла се прости с детството си.

Понякога животът и бе толкова непоносим, че не бе сигурна дали иска да продължава така. Имаше утрини, в които само като отвореше очи и зърнеше познатата, груба плът на голите каменни стени над себе си, и се прищяваше да заспи отново и никога да не се събуди. Но когато сметнеше, че не може повече да издържа, стискаше амулета си и докосването до новия камък и даваше сили да издържи още един ден. А с всеки изминал ден тя просто се приближаваше до времето, когато дълбоките снегове и ледени ветрища щяха да отстъпят пред раззеленилата се трева и морския ветрец и отново щеше да се скита на воля из полета и гори.

Подобно на косматия носорог, чийто дух бе негов тотем, Брод проявяваше същото твърдоглавие и непредсказуема злоба. Типично за Клана, след като веднъж предприемеше определена посока на действие, той я следваше с непоколебимо упорство, а Брод се бе посветил да вкара Айла в правия път. Всекидневната и порция удари и ругатни, както и непрекъснатият тормоз не оставаха незабелязани за останалите от Клана. Много от тях смятаха, че заслужава да я възпита и накаже, но малцина одобряваха прекаленото усърдие на Брод.

Брун все още се безпокоеше, че Брод позволява на момичето твърде често да го предизвиква, но след като младежът владееше гнева си, вождът виждаше в това определено подобрение. Но Брун се надяваше да види сина на другарката си сам да вземе решение за по-умерен подход и реши да остави нещата на естествения им развой. Докато си отиваше зимата, той започна да изпитва определено, неохотно уважение към пришълката, същото по рода си уважение, което изпитваше към посестримата си, когато тя бе понасяла побоищата на другаря си.

Също като Иза и Айла бе пример за женско поведение. Търпеше, без да се оплаква, както бе прието за една жена. Когато за миг се спираше да притисне амулета си, Брун и повече от останалите го взимаха като потвърждение за уважението, което изпитваше към всесилните духове от такова страховито значение за Клана. И това допринасяше за израстването на женствения и лик.

Наистина амулетът представляваше нещо, в което вярваше, тя наистина се прекланяше пред силите на духовете, доколкото ги разбираше. Тотемът и я изпитваше. Ако се окажеше достойна, щеше да може да ловува. Колкото повече я тормозеше Брод, толкова повече се засилваше решимостта и да се научи сама напролет. Щеше да бъде по-умела от Брод, дори по-изкусна от Зуг. От нея щеше да стане най-ловкият ловец с прашка в Клана, макар че никой освен нея нямаше да знае това. Именно за тази мисъл се бе вкопчила като удавник. Мисълта кристализираше в съзнанието и като дългите, заострени, ледени копия, образували се по свода на входа на пещерата, където се извисяваше топлият въздух от огньовете и се срещаше с мразовитите ледени повеи, образувайки нещо като тежка, ледена, прозрачна завеса за през-цялата зима.

Почти, без да иска, обучението и вече бе започнало. Въпреки че така се оказваше в непосредствена близост с Брод, когато мъжете насядаха заедно да си припомнят по-раншни ловни хайки и да обсъдят тактиката за бъдещите, тя чувстваше, че това я привлича и интересува. Все си намираше извинение да работи нещо наблизо и особено и харесваше, когато Дорв или Зуг разправяха истории за лова с прашка. Интересът и към Зуг отново се разгоря, както и женската и отзивчивост на желанията му и тя искрено се привърза към стария ловец. В известно отношение приличаше на Креб, горд и строг, доволен на малкото внимание и топлинка, па макар и от чуждото, грозновато момиче.

Зуг не бе сляп за интереса и, щом заразказваше за минали подвизи, когато бе помощник на вожда, като Грод сега. Тя бе внимателна, макар и безмълвна слушателка и неизменно сдържано почтителна. Зуг взе да търси Ворн да му обяснява някои методи при следването или нещо друго от ловджийския занаят със съзнанието, че момичето все ще намери начин да кукне недалеч, ако може, макар че той се преструваше, че не я забелязва. Щом и харесваха приказките му какво лошо имаше в това.

„Ако бях по-млад и още можех да нося храна, можех да я взема за другарка, като стане жена“, мислеше си Зуг. „Все някой ден ще трябва да се задоми и каквато е грозничка, бая зор ще види, докато си намери другар. Но още е млада, яка и почтителна. Имам рода в другите Кланове. Ако ми стигнат силите да отида на следващото Събиране на Клановете, ще попитам за нея. Може да не иска да остане, след като Брод стане вожд, едва ли има значение какво иска тя, но не бих я упрекнал. Надявам се да съм се преселил в отвъдния свят преди това да стане.“ Зуг не можеше да забрави как Брод налетя върху му и не му харесваше сина на другарката на Брун. Според него бъдещият вожд бе неоснователно строг с момичето, към което питаеше най-нежни чувства. Тя наистина заслужаваше да бъде възпитана, но всяко нещо си имаше граници, а Брод прекаляваше. Тя никога не се бе държала с неуважение към него, човек трябваше да остарее и да помъдрее, за да се научи как да се държи с жените. „Да, ще поговоря за нея. Аз нямам сили да отида, ще пратя послание. Де да не беше толкова грозна“, размишляваше той.

Колкото и труден да бе животът на Айла, не бе чак толкова лош. Ритъмът на дейностите се бе позабавил и домакинската работа не бе чак толкова много. Дори Брод можеше да и измисли само няколко заръки и толкоз. С течение на времето на него донякъде му омръзна, у нея не бе останала никаква съпротива и тормозът му поотслабна. А имаше и още една причина Айла да започне да смята зимата за по-поносима.

От началото, като опит да се намери основателна причина тя да остане в пределите на огнището на Креб, Иза реши да почне да я обучава в приготвянето и прилагането на билките и растенията, събирани от Айла. Церителското изкуство наистина заплени Айла. Живият интерес на момичето скоро накара Иза да изготви всекидневна програма и когато на знахарката и стана ясно колко по-различно функционира умът на осиновеното и чедо, съжали, че не бе почнала по-рано.

Ако Айла и бе истинска рожба, щеше да се наложи Иза само да и припомни това, което вече бе складирано в паметта и за да привикне момичето да го използва. Но Айла се стремеше да овладее познанията, с които Уба разполагаше по рождение и съзнателната памет на Айла не бе толкова добра. Наложи се Иза да я тренира, да минават един и същи материал множество пъти и постоянно да проверява дали го е запомнила правилно. Иза черпеше информация, както от спомените си, така и от собствения си опит и самата се изненада от богатството на знанията си. Никога не и се налагаше дори да се замисли предварително, щом и потрябваше нещо, то изникваше. Понякога Иза се отчайваше, че никога няма да научи Айла на това, което знаеше или поне да я въоръжи с достатъчно познания, за да стане свястна знахарка. Но интересът на Айла не отслабваше нито за миг и Иза бе твърдо решена да даде на осиновеното си чедо сигурно положение в Клана. Уроците бяха всеки ден.

— Кое помага за изгаряния, Айла?

— Чакай да помисля. Цветове от исоп, смесени с цветове от гущерка и на шишарки, изсушени и стрити на прах по равно. Намокря се и се прави лапа, покрива се с превръзка. Когато изсъхне, навлажнява се отново, като се сипва студена вода на превръзката — изреди тя набързо, после спря да си помисли. — Също сушените цветчета на конска мента, както и листчетата са добри за попарени места. Намокрят се в ръка и се налагат на попареното. А от варени корени на блатен аир става мехлем за изгаряния.

— Добре, нещо друго?

Момичето затършува из паметта си.

— И едрият исоп. Пресните листа и стеблото се сдъвкват за лапа или пък се намокрят сушените листа. И… а, да… варени жълти цветове на магарешки бодил. Поставят се като мехлем, след като изстинат.

— Същото помага и при кожни възпаления, Айла. И не забравяй, че пепел от хвощ, забъркана в мазнина, е добро мазило за изгаряния.

Айла започна също да приготвя повечето от ястията под ръководството на Иза. Скоро тя пое цялата домакинска шетня по приготвянето на храна за Креб, с тази разлика, че на нея и бе приятно. Правеше си труда да стрива зърната за него особено фино, преди да ги свари, за да му е по-лесно да ги сдъвче с изтърканите си зъби. И ядките ги счукваше на прах, преди да ги поднесе на стареца. Иза я научи как да приготвя болкоуспокояващи напитки и лапи, които облекчаваха ревматизма му, а пък Айла приготви специалитет от церовете за тази болест на по-възрастните членове на Клана, чиито страдания неизменно се утежняваха от заседналия живот в студената каменна пещера. Тази зима за пръв път Айла помагаше на знахарката и първият им пациент бе Креб.

Бе към средата на зимата. Обилните снеговалежи бяха затрупали входа на пещерата с почти еднометрова преспа. Изолиращата снежна покривка помагаше да се задържи топлината от огньовете в огромната пещера, но вятърът продължаваше да свири през големия отвор над преспата. Креб бе необичайно навъсен, ту се умълчаваше и се цупеше, ту разкаяно съжаляваше и пак се умълчаваше. Поведението му обърка Айла, но Иза веднага отгатна причината. Креб го болеше зъб, мъчеше го особено болезнен зъбобол.

— Креб, няма ли просто да ми дадеш да погледна зъба ти? — умоляваше го Иза.

— Нищо ми няма. Просто ме боли зъб. Просто една лека болка. Според теб не мога ли да понеса лека болка? Според теб за пръв ли път ли изпитвам болка, а, жено? Та какво толкова има в един лек зъбобол? — зъбеше се Креб.

— Да, Креб, — отвърна Иза с наведена глава. Той веднага се разкая.

— Иза, знам, че само искаш да ми помогнеш.

— Ако ми позволиш да го погледна, може и да намеря какво да ти дам. Откъде да знам какво трябва да вземеш, след като не ми даваш да го видя?

— Какво толкова има за гледане? — каза той с жест. Болните зъби си приличат. Само ми направи чай от върбова кора — промърмори Креб, после седна на кожата си за спане и се втренчи в нищото.

Иза поклати глава и тръгна да прави чай.

— Жено! — не след дълго се провикна Креб. Къде ти е чаят? Защо се бавиш толкова? Как да размишлявам? Не мога да се съсредоточа — зажестикулира той нетърпеливо.

Иза притича с костна чаша, като правеше знак на Айла да я последва.

— Тъкмо го носех, но според мен върбовата кора няма да ти помогне кой знае колко, Креб. Само ми дай да го погледна.

— Добре, добре, Иза. Гледай — отвори той уста и посочи виновния зъб.

— Нали виждаш докъде е стигнала черната дупка, Айла? Венецът се е подул, целият зъб е прогнил. Боя се, че ще трябва да го извадим, Креб.

— Да го извадим ли? Нали каза, че само искаш да го погледнеш, за да можеш да ми дадеш нещо за него. Изобщо не е ставало дума за вадене. Е, добре, сега ми дай нещо за него, жено!

— Добре, Креб — рече Иза. — Ето ти чая от върбова кора.

Айла следеше целия разговор изумена.

— Ама нали каза, че върбовата кора няма да помогне кой знае колко.

— Вече нищо не може да му помогне. Можеш да опиташ да подъвчеш корен от блатен аир, може да ти помогне донякъде, но се съмнявам.

— И това ми било знахарка! Не може да издери дори зъбобол! — възропта Креб.

— Можех да прогоня болката с огън — зажестикулира делово Иза.

Креб трепна.

— Ще подъвча корен — отвърна той.

На следващото утро лицето на Креб бе подуто и подпухнало и еднооката му, покрита с белези физиономия изглеждаше още по-страховито. Окото му бе зачервено от безсъние.

— Иза — простена той. — Не можеш ли да направиш нещо за този зъбобол?

— Ако ми бе позволил вчера да го извадя болката вече да е преминала — каза с жестове Иза и отново се зае да бърка в паницата със запечени, житни зърна и гледаше как се надигат бавно мехурчета с тихо припукване.

— Жено! Ти сърце имаш ли? Не съм спал цяла нощ!

— Знам. Държа и мен будна.

— Ами направи нещо! — избухна той.

— Добре, Креб — рече Иза. — Но не мога да го извадя, преди да е спаднал отокът.

— Само това ли можа да измислиш? Да го извадиш?

— Мога да опитам още нещо, Креб, но не мисля, че мога да спася зъба — направи жест тя съчувствено. — Айла, донеси ми оня вързоп с овъглените трески от дървото, дето го удари мълния миналото лято. Ще трябва да цепнем венеца, за да спадне отокът, преди да извадим зъба. Може също да опитаме да прогоним болката с огън.

Креб потрепера, като чу указанията на знахарката към момичето, после сви рамене. „Не може да боли повече от зъбобола“, мислеше си той.

Иза затършува във вързопа трески и измъкна две.

— Айла, искам да нагрееш връхчето на тази до червено. Кранчето трябва да е като въглен, но пак да е достатъчно здраво, за да не се счупи. Измъкни въглен от огнището и опри връхчето, докато не запуши. Но първо искам да гледаш как се цепва венец. Разтвори му устата вместо мен.

Айла стори, каквото и наредиха и надникна в огромната, зинала уста на Креб и двата реда едри, изтъркани зъби.

— Венецът се пробива с твърда, остра треска под зъба, докато не потече течност — показа и с жестове Иза, а след това и го демонстрира.

Ръката на Креб се сви в юмрук, но той дори не гъкна.

— Сега, докато изтече това, нагрей другата треска. Айла изприпка до огъня и скоро се върна с димящ въглен на крайчеца на обгорялата треска. Иза я пое, огледа я взискателно, кимна с глава и направи знак на Айла пак да държи устата му отворена. Мушна тлеещия връх в дупката на зъба. Айла усети Креб да се разтриса, долови едно цвърчене и тънка струйка пара се изви от голямата дупка в зъба на Креб.

— Това е, свърших. А сега ще изчакаме да видим дали това ще премахне болката. Ако ли не, ще трябва да го вадим — рече Иза, след като попи раната във венеца на Креб със смес от здравец и корени от нард, стрити на прах на връхчето на пръста си. — Жалко, че нямам от плесента, дето е толкова подходяща за зъбобол. Понякога умъртвява нерва, често дори го изтегля. Тогава може да не се наложи да вадя зъба. Най-добре е да се използва още свежа, но и сушена става, а трябва да се събира в края на лятото. Ако намеря малко догодина, ще ти покажа, Айла.

— Боли ли те още зъба? — попита на следващия ден Иза.

— По-добре е Иза — отвърна обнадежден Креб.

— Но имаш ли още болки? Ако болката не е изчезнала напълно, просто пак ще се подуе, Креб — настоя Иза.

— Ами… да, още ме боли — призна той — но не толкова много. Наистина, не е като преди. Защо да не изчакаме още ден-два? Направих силна магия. Помолих Урсуз да унищожи злия дух, дето причинява болка.

— Май, че не ти е за пръв път да молиш Урсуз да ти облекчи точно тази болка? Мисля, че Урсуз иска да пожертваш зъба си, преди да премахне болката ти, Мог-ър — рече Иза.

— Какво ти разбира главата от Великия Урсуз, жено? — запита раздразнено Креб.

— Това са само предположения на тази жена. Тази жена нищо не разбира от обичаите на духовете — отвърна Иза със сведена глава. После като погледна побратима си в очите, рече: — Но една знахарка разбира от зъбобол. Болката няма да премине, докато не извадим зъба — категорично каза тя със знаци.

Креб и обърна гръб и се отдалечи с куцукане. Седна на кожата си за спане и склопи очи.

— Иза? — повика той не след дълго.

— Да, Креб?

— Права си. Урсуз иска да дам зъба си. Хайде. Да свършваме с това.

Иза пристъпи към него.

— Ето, Креб, изпий това. То ще облекчи болките ти. Айла, до вързопа трески има малко клинче и дълго парче жила. Донеси ги тук.

— Какво те накара да приготвиш напитката? — попита Креб.

— Знам какво е, Мог-ър. Трудно е човек да се откаже от зъба си, но щом Урсуз го иска, Мог-ър ще му го даде. Това едва ли е най-трудното жертвоприношение, което е правил Урсуз. Животът с могъщ тотем е труден, но ако не бе достоен, Урсуз нямаше да те избере.

Креб кимна и погълна напитката. „От същото биле е, с което избистрям спомените на мъжете“, мислеше си той. „Но ми се стори, че видях Иза да го вари, това е отвара, а не настойка. Като се накисне е по-силно. За какво ли не става? Татулът сигурно е дар от Урсуз.“ Започваше да чувства упойващото действие на напитката.

Иза каза на Айла да държи отворена устата на мага както преди, докато тя внимателно намести дървеното клинче в основата на болния зъб. Чукна рязко клинчето с един камък да го разклати. Креб скокна, но не бе толкова болезнено, колкото си мислеше. После Иза върза парчето жила около клатещия се зъб и каза на Айла да завърже другия край за един от колците, здраво забити в земята, които крепяха рамката, на която висяха и съхнеха билките.

— А сега, дръпни главата му назад, докато жилата не се опъне, Айла — нареди Иза на момичето. С бърз замах Иза дръпна жилата. — Ето го и него — рече тя, като вдигна жилата, на която се мандахерцаше якият кътник. Напръска кървящата дупка със сушен здравец и топна парченце хигроскопична заешка кожа в противоинфекционен разтвор от кора на балсамово дърво и няколко сушени листа и превърза челюстта му с влажната кожа. — Вземи си зъба, Мог-ър — рече Иза, поставяйки гнилия кътник в ръката на още не дошлия на себе си магьосник. — Свършихме.

Той го стисна в ръка, после го остави да падне, докато си полягаше.

— Трябва да го дам на Урсуз — смутолеви той замаян.

Кланът очакваше да види, доколко ще се оправи Креб, след като Айла бе помагала на знахарката в зъбната и хирургическа намеса. Когато устата му заздравя бързо без никакви усложнения, те се убедиха, че присъствието на момичето не е отблъснало духовете. Взеха да нямат нищо против тя да помага на Иза, когато ги цереше. С напредването на зимата Айла се научи да лекува изгаряния, порязвания, натъртвания, простинки, възпалено гърло, стомах, ушни болки и множество други по-леки наранявания и болежки, резултат от обичайното всекидневие.

С времето членовете на Клана взеха да ходят при Айла, без да се притесняват, както при Иза, за лечение на дребните си страдания. Знаеха, че Айла бе събирала билки за Иза и бяха видели знахарката да я обучава. В същото време знаеха, че Иза старее, но се чувства добре, а пък и Уба бе много малка. Кланът започваше да свиква с пришълката сред хората си и с идеята, че момиче, произхождащо от Другите, може един ден да стане знахарка на Клана им.

Бе през най-студените дни на годината, след зимното слънцестоене и преди първото пролетно размразяване, когато Овра взе да изпитва родилни болки.

— Много е рано — каза Иза на Айла. — Не би трябвало да роди преди пролетта, а и не е усетила движения напоследък. Боя се, че раждането няма да мине както трябва. Според мен ще се роди мъртво дете.

— Овра толкова искаше това дете, Иза. Толкова бе щастлива, когато разбра, че е бременна. Не можеш ли с нещо да помогнеш? — запита Айла.

— Ще направим, каквото можем, но има неща, които са извън обсега на помощта ни — отвърна знахарката.

Целият Клан бе загрижен за подранилите родилни болки на другарката на Гуув. Жените се опитваха да окажат морална подкрепа, а мъжете очакваха разтревожени наблизо. Бяха загубили няколко от членовете по време на земетресението и се надяваха броят им да се увеличи. За ловците на Брун новородените означаваха още усти, но след време бебетата щяха да пораснат и да ги хранят, когато те остареят. Продължаването на рода и оцеляването на Клана бяха от решаващо значение за оцеляването на отделния индивид. Нуждаеха се един от друг и бяха опечалени, че навярно Овра нямаше да роди живо дете.

Гуув се тревожеше повече за другарката си, отколкото за рожбата и и му се искаше да може да стори нещо. Не му бе приятно да вижда Овра да се мъчи, особено след като надежда за благоприятен изход почти нямаше. Тя желаеше бебето, чувстваше се неудобно да бъде единствената бездетна жена в Клана. Дори знахарката бе родила, колкото и стара да бе. Овра се бе въодушевила, когато най-сетне забременя, а сега на Гуув му се искаше да измисли начин да разсее болката и от загубата.

Изглежда Друуг разбираше младежа повече от всеки друг. Бе имал случай да изпитва подобни чувства към майката на Гуув, макар че за негова радост тя бе родила Гуув и Друуг трябваше да си признае, че се радваше на новото си семейство, след като веднъж свикна с тях. Дори се надяваше един ден Ворн да прояви интерес към майсторенето на сечива, а пък Она му доставяше истинска радост, особено след като я отбиха и започваше да имитира големите жени по свой си момичешки начин. Друуг никога не бе имал момиче край огнището си преди това и тя бе толкова млада, когато се бе задомил с Ага, че му се струваше, че Она бе негово дете.

Край Овра сядаха Ебра и Ука и и съчувстваха, докато Иза приготвяше церовете. И Ука се бе надявала на очакваното от дъщеря и дете и държеше ръката на Овра, докато тя се напъваше. Ога бе отишла да приготви вечерята на Брун, Грод и Брод и бе поканила и Гуув. Ика и предложи да и помогне, но когато Гуув отказа да вечеря, тя реши че няма нужда от помощ. На Гуув не му се ядеше много-много и отиде на гости край огъня на Друуг и най-сетне Аба го кандардиса да вкуси няколко залъка.

Ога бе разсеяна, тревожеше се за Овра и започваше да съжалява, че бе отказала предложената и помощ. Не разбра как стана, но докато поднасяше паниците с топла супа на мъжете, се препъна. Врялата сума се разля по рамото и ръката на Брун.

— Оо-хх! извика Брун, когато врящата течност го поля.

Скокна и се понесе в странен танц, скърцайки със зъби от болка. Всички обърнаха глави и притаиха дъх. Брод наруши мълчанието.

— Ога! Глупава, непохватна жена! — зажестикулира той да прикрие неловкото си положение, защото сторената беля бе дело на другарката му.

— Айла, отиди да му помогнеш, не могат да я оставя сега — нареди със знаци Иза.

Брод пристъпи към другарката си със свити юмруци, готов да я накаже.

— Недей, Брод — каза му с жестове Брун, като протегна ръка да възпре младежа. Врялата мазнина от супата още бе полепнала по тялото му и му костваше усилие да не покаже каква болка изпитва — Без да иска. Каква полза като я набиеш?

Ога се бе строполила в краката на Брод и трепереше от унижение и страх.

Айла се уплаши. Никога досега не бе лекувала вожда на Клана и го гледаше с безграничен страх. Втурна се към огнището на Креб, сграбчи дървена паница, после хукна към входа на пещерата. Загреба купчина сняг и се върна край огнището на вожда, като се свлече на земята в краката му.

— Праща ме Иза, не може сега да остави Овра. Ще позволи ли вождът на това момиче да му помогне? — каза тя, след като Брун и показа, че я е забелязал.

Брун кимна. Хранеше съмнения дали Айла щеше да стане знахарка на Клана, но при тия обстоятелства нямаше друг избор, освен да я остави да го лекува. Страхливо тя покри възпаленото, червено изгаряне с хладния сняг и усети как напрегнатите мускули на Брун се отпускат, щом като снегът притъпи болката. Втурна се обратно, намери сушената конска мента и поля с вряла вода листенцата. След като омекнаха, сложи сняг в паницата, за да изстине по-бързо и се върна при пациента си. С ръка тя намаза успокояващия цяр и докато работеше усети как мускулестото, здраво като скала тяло на вожда се отпуска още повече. Брун дишаше вече по-спокойно. Изгореното още го болеше, но болката бе далеч по-поносима. Кимна одобрително и момичето малко се поуспокои.

„Тя май наистина е усвоила магиите на Иза“, мислеше си Брун. „А и се научи да се държи добре, както се полага на една жена, навярно което още и липсва е малко зрялост. Ако нещо стане с Иза преди да е пораснала Уба, няма да останем без знахарка. Може би Иза постъпи мъдро, като я обучи.“

Не след дълго се върна Ебра и съобщи на другаря си, че синът на Овра се е родил мъртъв. Брун кимна и погледна към нея, като поклащаше глава. „И момче отгоре на всичко“, мислеше си той. „Сигурно и се къса сърцето, всички знаят колко много искаше това бебе. Надявам се да се поуспокои, докато забременее отново. Кой би си помислил, че един Бобър може така да се бори?“ Макар и вождът да изпитваше съчувствие към младата жена, не каза нито дума, защото никой не биваше да говори за трагичното събитие. Но Овра разбираше какво бе довело Брун край огнището на Гуув няколко дни по-късно, когато и каза да си почива колкото е необходимо, за да се възстанови от „болестта“ си. Макар че мъжете често навестяваха огнището на Брун, вождът рядко посещаваше огнищата на останалите мъже и съвсем рядко разговаряше с жени, по време на своето гостуване. Овра му бе признателна за грижите, но нищо не можеше до уталожи болката и.

Иза настоя Айла да продължи лечението на Брун и когато изгореното заздравя, Кланът я призна още повече. След този случай Айла не се притесняваше толкова от близостта на вожда. В края на краищата и той бе човек.