Кланът на пещерната мечка

1

Голото дете изтича от покрития с кожи навес към каменистия бряг до завоя на рекичката. И през ум не и мина да погледне назад. Нищо в краткия и житейски опит не и даваше основания да мисли, че навесът и тези под него няма да са там, когато се върне.

Тя зашляпа в реката, усещайки как камъни и пясък се свличат под краката и там, където брегът се спускаше стръмно надолу. Гмурна се в студената вода и изплува, хвърляйки пръски, после с уверени гребвания заплува към стръмния отсрещен бряг. Беше се научила да плува още преди да проходи и на пет годинки във водата се чувстваше като у дома си. Често единственият начин да прекосиш една река бе да я преплуваш.

Известно време момичето си играеше, пляскайки напред-назад, после се остави на течението да го носи надолу. Там, където реката се разширяваше и клокочеше над камъните, то се изправи и прецапа до брега, после се върна на ивицата пясък и започна да събира камъчета. Тъкмо бе поставило едно на върха на купчина изключително красиви камъчета и земята се разтресе.

Детето с изненада проследи как камъчето се отърколи от само себе си и в почуда се вторачи в тресящата се, разпадаща се каменна пирамидка. Едва тогава усети, че и тя самата се люлее, но все още бе объркана и не съзнаваше какво става. Огледа се наоколо, като се опитваше да разбере, защо светът и се бе променил по някакъв необясним начин. Земята не би трябвало да се движи.

Рекичката, която само преди миг спокойно бе текла, сега я мътеха буйни вълни, които заливаха бреговете и, докато люлеещото се речно корито се променяше противно на разума според течението, извличайки тиня от дъното. Шубраците в близост до брега нагоре по течението трептяха съживени от невидимите вибрации на корените, а надолу речните камъни се люшкаха с непривично оживление. Отвъд тях в гората, през която реката минаваше, величествени иглолистни стволове нелепо се олюляваха. Близо до брега гигантски бор с оголени корени, отслабени от течението, се люшна към отсрещния бряг. С пращене той поддаде и се сгромоляса на земята като мост над бушуващото речно корито, като остана да потръпва върху неустойчивата земя.

Момичето се сепна при звука на падащото дърво. Стомахът и се обърна и се сви на топка, когато страхът докосна крайчеца на ума и. Опита се да стане, но, загубила равновесие от противното люшкане, падна отново. Опита пак, успя да се изправи и застана несигурно на крака като се страхуваше да тръгне.

Когато пое към покрития с кожи заслон, отдалечен от потока, тя усети как тихия тътен се усилва до ужасяващ грохот. От зиналата пукнатина я лъхна кисела смрад на гнилоч и влага като да бе вонята на утринния дъх от устата на прозяващата се земя. Пред втренчения и неразбиращ поглед кал, камъни и дръвчета изчезваха в отворената паст, докато изстиналата обвивка на огнедишащата планета се пукаше в гърчове.

Навесът, кацнал на далечния край на пропастта, се килна, когато половината здрава почва под нея се срина. Хоризонталният прът се люшна нерешително, после рухна и изчезна в зейналата бездна, отнасяйки кожения покрив и всичко останало със себе си. Момичето потрепери с широко отворени от ужас очи, докато зловонната, зиналата паст поглъщаше всичко, което даваше смисъл и сигурност на петте кратки години от живота и.

— Мамо! Мамооо! — изплака тя, съкрушена от случилото се. Сред гръмотевичния грохот на цепещия се камък дори не разбра дали писъкът, отекващ в ушите и, е неин. С мъка се покатери към дълбоката бездна, но земята се надигна и я събори. Вкопчи се в нея, опитвайки се да намери сигурна опора върху надигащата се, играеща земя.

После пукнатината се затвори, грохотът спря, люлеещата се земя се успокои. Но не и детето. То се тресеше от страх, легнало по очи на меката, влажна почва, разкъсвано от пристъпи, които караха земята да се гърчи. Имаше основание да се страхува.

Детето бе само в пущинака от тревисти степи и разпокъсани гори. На север глетчери сковаваха континента, изтласквайки студа далеч пред себе си. В необятните прерии бродеха несметно количество тревопасни животни и хищници, които ги дебнеха, но хора рядко се срещаха. Нямаше къде да отиде и нямаше кой да дойде да се грижи за нея. Беше сама.

Земята потрепери отново, намествайки се и момичето дочу грохот от недрата и, сякаш смилаше храната погълната на една хапка. Инстинктивно тя скочи на крака, боейки се да не би земята отново да се разтвори. Погледна към мястото, където се бе намирал навеса. Бяха останали само прясно разровена почва и изкоренен шубрак. Избухвайки в сълзи, тя изтича обратно към потока и се строполи на брега му — една ридаеща малка купчинка край мътната вода.

Но и на влажния бряг на потока на намери убежище от неспокойната твърд. Още един вторичен трус, този път по-силен, разтърси земята. Тя ахна с учудване на пръските студена вода, посипали се върху голото и тяло. Отново я обзе паника и тя скочи на крака. Трябваше да се махне от това ужасно място, където земята се тресеше и поглъщаше всичко, но къде можеше да отиде?

На каменистия плаж нямаше къде да поникнат семена, а и не беше обрасъл с шубрак, докато брегът нагоре по течението бе плътно покрит с току-що разлистили се храсти. Някакъв дълбок инстинкт и подсказа да се придържа близо до водата, но преплетените калинови храсти изглеждаха непроходими. Погледна в другата посока, към гората от високи борове през мокрите си от сълзи очи, които замъгляваха зрението и.

През преплетените клони на гъстите, вечно зелени дървета, струпали се край потока, слънцето се процеждаше на тънки струи. Сенчестата гора бе лишена от шубраци, по много от дърветата вече не стояха прави — няколко бяха повалени на земята, а други се опираха под необичайни ъгли, подкрепяни от все още здраво вкоренените си съседи. Отвъд безпорядъка от дървета северната гора бе мрачна и не по-привлекателна от шубраците нагоре но течението. Не знаеше накъде да поеме и нерешително поглеждаше първо в едната посока, после в другата.

Едно потреперване под краката и, докато се взираше надолу по течението, я накара да предприеме нещо. Хвърляйки последен, пълен с копнеж поглед към опустелия пейзаж, с детинска надежда да види навеса пак на мястото му, тя се втурна в гората.

Пришпорвано от откъслечния тътен на притихващата земна твърд, детето следваше течащата вода, като се спираше само да пийне в желанието си да отиде колкото се може по-далеч. Боровете, неиздържали на труса, лежаха проснати на земята и тя заобикаляше кратерите оставени от кръглата плетеница плитки корени — влажна пръст и камъни все още бяха полепнали по изтръгнатите коренища.

Привечер срещаше все по-малко свидетелства за катастрофата, по-малко изкоренени дървета и изкъртени камъни, а и водата стана по-бистра. Спря, когато вече не можеше да вижда пътя си и се отпусна изтощена на горската настилка. Докато се движеше, усилието я затопляше, но сега потреперваше от мразовития нощен въздух, заровена в дебелия килим от паднали иглички, свита на стегната топчица, покрила се с шепи иглички за завивка.

Но колкото и да бе уморено, сънят не идваше лесно при уплашеното момиченце. Докато бе заета със заобикалянето на препятствията край потока не бе трудно да изтласка страха в периферията на съзнанието си. Но сега той оживя и я завладя. Лежеше без да мърда с широко отворени очи и гледаше как мракът се сгъстява и я обгръща. Боеше се да шавне, едва ли не да диша.

Никога не бе оставала нощем сама и винаги гореше огън, който държеше черната неизвестност на разстояние. В крайна сметка не можа повече да се сдържи. С конвулсивно хлипане изплака мъката си, Хълцане и плач разтърсиха мъничкото телце, а после с облекчение се отдаде на съня. Едно дребно нощно животно я подуши с кротко любопитство, но тя дори и не го усети.

Събуди се с писък!

Планетата все още бе неспокойна и далечен тътен дошъл от недрата и напомни за ужаса в смразяващия кошмар. Скочи, понечи да хукне, но широко отворените и очи не виждаха повече, отколкото зад спуснатите клепачи. Отначало не можа да се сети къде се намира. Сърцето и биеше до спукване. Защо не вижда? Къде са любящите ръце, които винаги бяха утеха за нея, когато се събудеше нощем? Бавно съзнателната представа за действителното и положение се прокрадна в съзнанието и и треперейки от страх и студ, тя се сви и се зарови в застланата с борови иглички земя. Първите плахи проблясъци на зората я завариха заспала.

Дневната светлина бавно достигаше вдън гори. Когато детето се събуди, утрото бе превалило, но това не си личеше толкова в дебелата сянка. Предишната вечер, докато денят гаснеше, се бе отдалечила от потока и сега, когато се огледа и не видя нищо друго освен дървета, тя бе на път да изпадне в паника.

Жаждата я накара да чуе звука на бълбукащата вода. Последва шума и изпита облекчение като съзря рекичката отново. Край потока бе също толкова изгубена, колкото и в гората, но фактът, че имаше какво да следва я успокояваше, а и докато се придържаше в близост до потока можеше да утолява жаждата си. Предишния ден тя доста се радваше на течащата вода, но едва ли можеше да очаква от нея да залъже глада и.

Знаеше, че може да се ядат зеленина и корени, но не знаеше кои от тях стават за ядене. Първото листо, което опита, бе горчиво и и залютя. Изплю го и изплакна устата си, за да премахне вкуса, но не се реши да опита друго. Пийна още вода заради временното чувство на ситост и пое надолу по течението. Сега вътрешността на гората я плашеше и тя следваше отблизо течението, където слънцето грееше ярко. Когато се спусна нощта, тя се изкопа местенце в покритата с иглички почва и отново се сви на кравай.

Втората и нощ самичка не бе по-добра от първата. Леден ужас се бе настанил под лъжичката и заедно с глада и. Никога в живота си не бе изпитвала такъв страх, никога не бе оставала тъй гладна, никога не е била толкова самотна. Толкова болезнено преживяваше загубата, че започна да заличава спомена за земетресението и живота си преди това, а мислите за бъдещето я довеждаха до ръба на паниката и тя се бореше да прогони и тези страхове от ума си. Не искаше да мисли за това какво може да и се случи, нито за това кой ще се грижи за нея.

Живееше минута за минута, преодолявайки следващото препятствие, прекосявайки следващия приток, покатерила се на следващия дънер. Вървенето по течението на реката се превърна в самоцел, не защото щеше да я отведе някъде, а защото само то я водеше в някаква посока, даваше и някаква цел, някакъв начин на действие. Бе по-добре, отколкото да не правиш нищо.

След известно време празнотата в стомаха и се превърна в тъпа болка, която заглушаваше съзнанието и. От време на време, докато си пробиваше път напред, плачеше, а сълзите и оставяха бели бразди по мърлявото и лице. Дребното и голо телце бе цялото в кал, а косите и, нявга почти бели, фини и меки като коприна, бяха се сплъстили около главата и в едно кълбо от борови иглички, клонки и кал.

Пътуването стана по-трудно, когато вечнозелената гора премина в по-ниска растителност, а покритата с борови иглички почва на гората, отстъпи на труднопреодолими храсталаци, билки и треви — типичната настилка под по-оскъдните корони на широколистните дървета. Когато заваляваше, тя се сгушваше на завет под някой повален дънер, под канара или надвиснала оголена скала или просто джапаше през калта като не обръщаше внимание на леещата се вода отгоре. Вечер събираше сухи, меки листа останали от предишния сезон на купчини и пропълзяваше в тях да си легне.

Изобилието на питейна вода пречеше на обезводняването, опасно да предизвика хипотермия — спадането на телесната температура, която водеше до смърт от студ — но тя ставаше все по-слаба. Вече не я мъчеше глад, само изпитваше една постоянна, тъпа болка и от време на време и се виеше свят. Опита се да не мисли за това и за нищо друго, просто да следва течението на реката.

Слънчевите лъчи, проникнали в гнездото и от листа, я събудиха. Стана от уютната си дупка, загрята от топлината на тялото и, и се отправи към реката за утринната си глътка вода с още полепнали мокри листа по нея. След дъжда от предишния ден синьото небе и слънчевите лъчи бяха добре дошли. Скоро след като пое на път брегът от нейната страна на реката постепенно взе да се издига. Когато реши да спре и да пийне още вода, видя, че стръмен склон я отделя от реката. Тръгна да слиза внимателно, но загуби опора и се изтърколи чак до долу.

Лежеше — една изподраскана и натъртена купчина в калта недалеч от водата — твърде измокрена, твърде слаба, твърде нещастна, за да мръдне. По лицето и рукнаха и се зарониха едри сълзи, а жаловитите и вопли огласяха въздуха. Никой не я чу. Плачът и се превърна в скимтене, молещо някой да дойде и да и помогне. Никой не идваше. Раменцата и се повдигаха в хлипове, докато оплакваше отчаянието си. Не искаше да стане, не искаше да продължи, но какво друго и оставаше? Просто да остане да си плаче в калта?

Когато се поуспокои, легна близо до водата, но усетила някакъв корен под себе си да я убива в слабините и вкуса на кал в устата си, отново се изправи. После бавно и уморено отиде до потока да пийне вода, поемайки своя път, упорито отблъсквайки встрани клони, катерейки се по покрити с мъх дънери, криволичейки като ту влизаше, ту излизаше от реката.

Реката, вече пълноводна от ранните пролетни приливи, бе почти удвоила водите си от притоците. Детето чу грохот в далечината далеч преди да види водопада, обилно изливащ водите си от високия бряг, където рекичката и един пълноводен поток образуваха река, която бе на път отново да удвои водите си. Отвъд водопада бързото течение на съвместното речно корито се пенеше над камъните и се носеше към тревистите равнини на степите.

Гръмогласният водопад се изливаше от ръба на високия бряг в широка пенеща се вода. Тя падаше в един кипящ вир, издълбан от водата в основата на скалата и създаваше постоянна завеса от ръмящ дъжд и водовъртежи, където се срещаха разните течения на реките. Някога в далечното минало реката бе прорязвала здравата каменна скала преди водопада. Издатината, от която се изливаше водата, се издаваше напред от стената зад падащите води и образуваше проход помежду им.

Момичето пристъпи по-близо и погледна внимателно във влажния проход, после закрачи зад движещата се завеса от вода. Притисна се о мократа скала, за да запази равновесие, тъй като от непрестанното падане, падане, падане на течащата вода и се зави свят. Грохотът бе оглушителен, отекваше с каменната стена зад необузданата струя. Погледна страхливо нагоре, боязливо съзнавайки, че речното течение се намира над сълзящите скали току над главата и и продължи бавно напред.

Почти бе стигнала отсрещния бряг, когато проходът свърши, постепенно стеснявайки се и пред нея отново се изправи отвесна стена. Проходът в скалата не стигаше до другия бряг, трябваше да се обърне и да се върне. Когато стигна мястото, откъдето бе тръгнала, погледна бързея, бушуващ в реката и поклати глава. Нямаше друг избор.

Когато нагази в реката, водата бе студена, а теченията силни. Преплува до средата и се остави на течението да я носи през бързеите, после заплува обратно към брега на разлялата се надолу река. Умори се от плуването, но бе по-чиста от преди, като изключим сплетените и сплъстени коси. Отново пое, чувствайки се освежена, но не за дълго.

Денят бе необичайно топъл за късната пролет и когато дърветата и гъсталака за пръв път отстъпиха пред ширналата се прерия, слънцето грееше приятно. Но когато огненото кълбо се издигна високо в небосвода, парещите му лъчи погълнаха и без това оскъдните сили на момиченцето. Някъде следобед тя едва креташе по тясната ивица пясък между реката и отвесните скали. Блещукащата вода отразяваше палещото слънце в лицето и, а пък почти белият пясъчник поглъщаше светлината и жегата, допринасяйки за прекомерната горещина.

На отсрещния бряг и далеч напред диворастящи бели, жълти и кървавочервени цветчета на фона на ярко зелената, полуизрасла трева се простираха чак до хоризонта. Но на детето не му беше до мимолетната пролетна красота на степите. Слабостта и гладът я караха да бълнува. Започна да халюцинира.

— Обещавах ти да внимавам, мамо. Само мъничко поплувах, а ти къде беше? — мърмореше тя. — Мамо, какво има за ядене? Толкова съм гладна и ми е горещо. Защо не дойде, когато те виках? Скъсах се да те викам, а ти изобщо не се появи. Къде беше? Мамо? Мамо! Не си отивай пак! Остани! Мамо, чакай ме! Не ме оставяй!

Втурна по посока на чезнещия мираж като следваше основата на скалистата урва, но тя се отдалечаваше от речното корито и извиваше встрани от реката. Водоизточникът и оставаше зад гърба. Тичайки слепешком, тя си удари палеца на крака о една скала и лошо падна. Болката я върна към действителността — или почти. Седеше и търкаше пръста си като се опитваше да дойде на себе си.

Грапавата скала от пясъчник бе осеяна от тъмни отвори на пещери и бе прорязана от тесни пукнатини и процепи. В резултат от разширяването при необичайния, палещ пек и свиването при изключителния студ под нулата меката скала се бе разрушила. Детето се взря в една малка дупка в стената близо до себе си, но мъничката пещера не и направи кой знае какво впечатление.

Далеч по-голямо впечатление и направи стадо зубри, които кротко си пасяха тучната млада трева между каменната урва и реката. Втурвайки се слепешком да преследва видението, тя не бе забелязала огромните, червеникавокафяви диви добичета, почти двуметрови от копитата до гривата с огромни, завити рога. Когато ги зърна, внезапен страх отнесе и последните паяжини от ума и. Тя отстъпи по-близо до каменната стена, като не изпускаше от очи един плещест мъжкар, който бе спрял да пасе и я гледаше, после се обърна и хукна.

Озърна се през рамо и дъхът и секна при вида на размазаното бързо движещо се кълбо. Спря като закована.

Огромна лъвица, дваж по-голяма от представителите на този вид, които щяха да населяват саваните далеч на юг през много по-късна епоха, бе дебнала стадото. Момичето сподавено изписка, когато исполинската котка скочи върху една дива женска.

Във вихрушка от ръмжащи зъби и свирепи нокти грамадната лъвица повали огромния зубър на земята. Само с едно щракване на мощните челюсти бе прекъснат ужасения рев на животното, докато огромният хищник разкъсваше гърлото му. Шурналата кръв опръска муцуната на четирикракия ловец и оцвети в алено светлокафявата му козина. Краката на зубъра потрепваха конвулсивно, дори когато лъвицата разпра стомаха му и откъсна къс димящо, червено месо.

Смразяващ ужас връхлетя момиченцето. То побягна обхванато от лудешка паника, а още една от грамадните котки внимателно я следеше. Детето неволно бе навлязло в територията на пещерните лъвове. Обикновено огромните котки щяха да се отнесат с пренебрежение към подобна дребна плячка като петгодишно дете, предпочитайки як зубър, охранен бизон и едричка сърна, за да утолят глада на вечно гладната глутница пещерни лъвове. Но бягащото дете бе прекалено близо до пещерата, подслонила чифт скимтящи, току-що родени лъвчета.

Оставен да пази поколението, докато лъвицата ловува, лъвът с рунтава грива изрева предупредително. Момичето сепнато погледна нагоре и ахна при вида на огромната котка, приготвила се за скок от една издатина. Нададе писък, хлъзна се спирайки, падна, ожули си крака о ронливия чакъл край стената и побърза да се върне назад. Гонена от завладяващия я страх, тя хукна обратно по пътя, по който бе дошла.

Пещерният лъв скочи с апатична лекота, уверен в способността си да залови малкия натрапник, който се осмелява да наруши неприкосновеността на пещерните ясли. Не бързаше — тя се движеше бавно в сравнение с мигновено променящата му се скорост — а и бе в настроение да си поиграят на котка и мишка.

Изпаднала в ужас, само инстинктът за самосъхранение я отведе до малка дупка в повърхността на скалата, близо до земята. С болка в бедрото и учестено дишане тя се провря с труд през отвора. Оказа се мъничка, плитка пещера, не по-голяма от пукнатина. Извъртя се в тясното пространство, докато не се озова на колене с гръб към скалата като се опитваше да се слее с твърдия камък.

Пещерният лъв изрева недоволно, когато, достигайки дупката, разбра, че гонитбата му е осуетена. Детето потрепера от този рев и в хипнотичен ужас гледаше как котката провира лапа с протегнати остри, извити нокти в тясната дупка. Безсилна да се отдръпне, тя следеше как лапата я доближава и закрещя от болка, когато докачи лявото и бедро, оставяйки четири дълбоки, успоредни рани.

Гърчейки се да остане извън обсега на лъва, момичето откри малка вдлъбнатина в черната стена отляво. Прибра крачетата си, сви се колкото може и затаи дъх. Ноктите бавно се провряха през отворчето отново, като почти затъмниха и без това оскъдната светлина, която проникваше в нишата, но този път не откриха нищо. Докато обикаляше напред-назад пред процепа пещерният лъв не спираше своя рев.

Детето прекара в тясната мъничка пещера целия ден, през нощта и по-голямата част от следващия ден. Крачето и се поду, берящата рана я болеше непрекъснато, а тясното пространство между грапавите стени на пещерата не и позволяваха да се обърне, или протегне. През по-голямата част от времето бълнуваше от глад и болка и и се присънваха ужасяващи кошмари със земетресения, остри нокти и болезнен, самотен страх. Но нито раната и, нито гладът и, нито дори болезненото слънчево изгаряне я накараха в крайна сметка да напусне убежището си, а жаждата.

Погледна боязливо през малката пролука. Рехавата горичка от осакатени от вятъра върби и борове край реката хвърляше дълги, утринни сенки. Дълго време детето се взираше в обраслата с трева ивица земя и блещукащата отвъд вода, преди да събере достатъчно кураж да прекрачи входа. Облиза напуканите си устни с изсъхнал от жажда език, докато оглеждаше местността. Само тревата се движеше, подухвана от вятъра. Глутницата лъвове ги нямаше. Лъвицата, разтревожена и смутена от непознатата миризма на странното същество настанило се в такава близост до пещерата им, бе решила да намери нов дом за малките си.

Детето изпълзя от дупката и се изправи. Главата и пулсираше и пред очите и шеметно танцуваха точици. Вълни от болка я заливаха при всяка крачка и от раните на подутия и крак взе да се процежда гадна, жълтеникаво зелена течност.

Не бе сигурна дали ще се добере до водата, но жаждата и бе непреодолима. Падна на колене и последните няколко метра пълзя, после се протегна, както бе по очи и лакомо загълта студената вода. Когато най-сетне утоли жаждата си, се опита да се изправи, но бе стигнала до края на издръжливостта си. Пред очите и заплуваха черни точки, зави и се свят и когато се строполи на земята настъпи пълен мрак.

Един лешояд, който кръжеше лениво над нея, забеляза неподвижното телце и се спусна по-ниско да види отблизо какво става.