Кланът на пещерната мечка

3

Детето се обърна и взе да се мята.

— Мамо — стенеше тя. Размахвайки неистово ръце, тя извика още веднъж по-високо — Мамо!

Иза я прегърна и тихичко замърмори с нежен, гъргорещ глас. Топлата близост на женското тяло и успокоителните звуци достигнаха до трескавото съзнание на момичето и то се успокои. Беше спала на пресекулки цяла нощ, често будеше жената с мятането, стоновете и несвързаното си бълнуване. Звуците бяха непознати, различаваха се от словата, изричани от хората на Клана. Лееха се с лекота, гладко като звуците се преливаха. Иза все още не можеше да възпроизведе доста от тях, слухът и дори не бе пригоден да долови по-тънките вариации. Но специално тази комбинация от звуци се повтаряше тъй често, та Иза се досети, че това е името на някой близък на детето, предчувстваше кой бе този някой.

„Не може да е много голяма“, мислеше Иза „дори не е знаела как да си намира храна. Кой знае от кога е сама? Какво ли може да се е случило с хората и? Възможно ли е да е земетресението? Толкова ли дълго се е скитало само? И как е успяла да се отърве от пещерния лъв само с няколко драскотини?“ Иза бе виждала достатъчно рани, за да е сигурна, че раните на момичето са причинени от огромната котка. „Сигурно я закрилят могъщи духове?“, заключи Иза.

Още бе тъмно, макар че развиделяването не бе далеч, когато най-сетне треската на детето изби в обилна пот. Тя я гушна близо до себе се, като я топлеше с тялото си и проверяваше дали е добре завита. Скоро след това момичето се събуди, като се чудеше къде се намира, но бе твърде тъмно, за да види. Усети успокояващото женско тяло до себе си и пак затвори очи, унасяйки се в по-спокоен сън.

Когато небето просветля и силуетите на дърветата се откроиха на бледото, му сияние, Иза тихичко се измъкна от топлата кожа. Стъкна огъня, притури още дърва после се запъти към ручейчето да напълни купата си и да обели кората на една върба. Поспря се за миг, стисна талисмана си и благодари на духовете за върбата. Винаги, когато срещнеше върба, благодареше на духовете за вездесъщото и присъствие, както и за обезболяващата и кора. Вече не помнеше колко пъти бе белила кора от върба за отвара, облекчаващо болежки и страдания. Познаваше и по-силни обезболителни средства, но пък те притъпяваха сетивата. Обезболяващото свойство на върбата просто притъпяваше болката и сваляйте температурата.

Още неколцина се разщъкаха, докато Иза се бе изгърбила над огъня и пускаше камъчета в купата за вода и върбова кора. Когато отварата стана, тя я отнесе обратно до кожата, внимателно положи купата в малка дупка изкопана в земята, после се мушна под кожата до детето. Иза наблюдаваше спящото момиче, забелязвайки че диша равномерно, заинтригувана от необикновеното личице. Слънчевото изгаряне бе отзвучало с изключение на малкото белеща се кожа по гърбицата на нослето и.

Веднъж Иза бе виждала представители на расата и но само отдалеч. Жените от Клана винаги бягаха и се криеха от тях. Неприятни случки се разправяха на Събиранията на Клана за случайни срещи между Клана и Другите и Хората от Клана ги отбягваха. На жените бе забранено всякакво общуване. Но срещите с техния Клан не се помнеха с лошо. Иза си спомни разговора с Креб за мъжа които случайно бе попаднал в пещерата им много отдавна, почти обезумял от болка с лошо счупена ръка.

Той бе научил малко от езика им, но се държеше странно. Обичаше да разговаря както с жените, така и с мъжете и се отнасяше към знахарката с голямо уважение, едва ли не благоговееше пред нея. Това не бе му попречило да спечели уважението на мъжете. Другите не излизаха от ума на Иза, която лежеше будна и гледаше детето, докато небето ставаше по-светло.

Докато Иза я гледаше, сноп слънчеви лъчи от ослепителното огнено кълбо току показало се над хоризонта попадна върху детското лице. Клепачите на момичето изпърхаха. Отвори очи и видя чифт големи, кафяви очи, хлътнали под гъстите издатини на веждите на лице, което някак си бе издадено като муцуна.

Детето нададе писък и отново затвори очи. Иза притегли детето към себе си, усещайки мършавото и телце да се тресе от страх и замърмори утешително. Звуците бяха кой знае защо познати на детето, но още по-познато бе топлото, успокояващо тяло. Бавно телцето и притихна. Открехна очи и през тясната пролука погледна Иза отново. Този път не нададе писък. После отвори широко очи и се вторачи в страшното, напълно непознато женско лице.

И Иза я бе зяпнала в почуда. Никога преди това не бе виждала очи с цвета на небето. За миг и мина през ума, че детето е сляпо. Очите на по-старите членове на Клана понякога се покриваха с тънка ципица, която засенчваше очите, зрението бе по-неясно. Но зениците на детските очи се разширяваха нормално, а и нямаше никакво съмнение, че тя бе видяла Иза. „Светлият синкаво сив цвят сигурно е нормален за нея“, помисли си Иза.

Момиченцето лежеше без да мърда, с широко отворени очи, боейки се да шавне. Когато детето се изправи в постелята с помощта на Иза, то премига с болка от движението, а спомените нахлуха в съзнанието и. Спомни си страховития лъв и потрепери като си представи как острите нокти разкъсват крака и. Спомняше си как се добра до потока, жаждата надделяла страха и болката в крака, но не помнеше нищо преди това. Съзнанието и бе изключило от спомените и мъките на самотното скитане, гладна и уплашена, както и ужасяващото земетресение и скъпите и същества, които бе загубила.

Иза придържаше чашата с течност към устата на детето. Тя беше жадна и отпи, като направи гримаса от горчивия вкус. Но, когато жената допря чашата до устните и отново, тя отпи пак, твърде уплашена, за да се съпротивлява. Иза кимна одобрително, после я остави, за да помогне на жените да приготвят утринната храна. Очите на момиченцето проследиха Иза и когато за пръв път зърна бивака, гъмжащ от хора, приличащи на жената, се разшириха от почуда.

Мирисът на готвеща се храна предизвика пристъпи на глад и когато жената се върна с купичка бульон с месо, сгъстен до каша от зърната, детето лакомо го изгълта. Според знахарката още не бе време за твърди храни. Не и трябваше много да напълни свилото и се стомахче, а Иза наля остатъка в мях за вода, за да може детето да пие по време на пътуването. Когато момичето свърши, Иза я тури да легне и свали лапите. Отокът бе спаднал, раните заздравяха.

— Добре — каза Иза на глас.

Детето подскочи при дрезгавото, гърлено произнасяне на думата — за пръв път чуваше жената да говори. Изобщо не звучеше като реч, за непривикналия му слух по-скоро напомняше животинско ръмжене или грухтене. Но действията на Иза не бяха животински, бяха много човешки, напълно човешки. Знахарката беше приготвила друг счукан корен и докато сменяше превръзката и, един уродлив, килнат на една страна мъж закуцука към тях.

По-страховито отблъскващ човек момичето не бе виждало в живота си. Едната страна на лицето му бе покрита с белези и капаче от кожа прикриваше мястото, където трябваше да се намира едното му око. Но всички тези хора и бяха тъй противни и далечни, че отблъскващата му уродливост бе въпрос само на степен. Не знаеше кои са те, нито пък как се е озовала сред тях, но знаеше, че жената се грижеше за нея. Нахраниха я, лапата изстина и успокои краката и и най-вече в дъното на подсъзнанието си тя изпита облекчение от тревогите, които я изпълваха с болезнен страх. Колкото и странни да бяха тези хора, тя поне бе при тях и вече не бе сама.

Сакатият мъж приседна и не сваляше очи от детето. Тя отвърна на погледа му с откровено чувство, което го изненада. Децата от Клана му винаги малко се бояха от него. Бързо научаваха, че дори по-възрастните питаят към него страхопочитание и свободното му държание не им даваше смелост да фамилиарничат. Тази пропаст зейваше още повече след като майките им ги плашеха с Мог-ър, когато не слушаха. Докато децата пораснеха, повечето от тях, особено момичетата, искрено се бояха от него. Чак когато достигнеха зрелостта на средната възраст, се налагаше останалите хора от Клана да смекчават страха им, примесвайки го с почит. Здравото дясно око на Креб проблесна заинтригувано при безстрашния оглед от страна на детето.

— Детето е по-добре, Иза — направи знак той. Гласът му бе по-нисък от този на жената, но звуците, които издаваше приличаха повече на грухтене, отколкото на думи. Тя не забеляза придружаващите ги знаци с ръка. Езикът и бе напълно чужд, само разбра, че мъжът е казал нещо на жената.

— Още е твърде слаба от глада — каза Иза — но раната е по-добре. Резките бяха дълбоки, но не чак толкова, че кракът и сериозно да пострада, а инфекцията се оттича. Това са ноктите на пещерния лъв, Креб. Да си чувал пещерен лъв да се задоволи с няколко драскотини, след като веднъж е решил да нападне? Сигурно я закриля могъщ дух. Но какво ли разбирам аз от духове? — добави Иза.

Разбира се, че не беше женска работа, па макар и негова посестрима, да разправя на Мог-ър за духове. Тя направи осъдителен жест, в който се съдържаше и молба да и прости наглостта. Не и отвърна — тя и не очакваше — но продължи да се взира в детето с още по-голям интерес в резултат на думите и за могъщ, закрилящ дух. Самият той си бе помислил горе-долу същото и макар че никога не би го признал, мнението на посестримата му имаше тежест пред него и потвърждаваше собствените му мисли.

Бързо разтуриха бивака. Иза, нагърбила, кошница и вързопи, се наведе да вдигне момичето на хълбок и последва Брун и Грод. Яхнало хълбока на жената, момиченцето се оглеждаше любопитно, докато пътуваха като не пропускаше нищо, което Иза и останалите жени вършеха. Особен интерес предизвикаха у нея спиранията за събиране на храна. Иза често и даваше да хапне млада цветна пъпка или крехко, прясно филизче и от това в ума и изплува неясният спомен за една друга жена, която бе правила същото. Но сега момичето внимателно следеше растенията и взе да забелязва характеризиращите ги особености. Дните, прекарани в гладуване, породиха у детето ревностно желание да се научи как да намира храна. Тя посочи едно растение и се зарадва, когато жената спря и изрови корена му. И Иза се зарадва. „Съобразително дете“, помисли си тя. „Не би могла да го знае от преди, иначе щеше да се храни с него“.

Спряха за почивка почти по средата на деня, докато Брун оглеждаше вероятните места за пещера и след като даде на момиченцето остатъка от бульона в кожения мях, Иза и връчи да дъвче ивица кораво сушено месо. Пещерата не отговаряше на нуждите им. По-късно следобед кракът на момичето започна да пулсира като резултат от отзвучаващото въздействие на върбовата кора. Тя взе да се гърчи неспокойно. Иза я потупа и я премести в по-удобно положение. Момичето се остави напълно на грижите на жената. Като израз на пълно доверие и упование тя прегърна с мършавите си ръчички Иза през шията и отпусна главичката си на широкото рамо на жената. Знахарката, бездетна толкова години, усети прилив на вътрешна топлина към осиротялото момиче. Тя бе още слаба и изтощена и ритмичното поклащане, докато жената вървеше, я унесе и тя заспа.

Докато наближи вечерта, Иза вече чувстваше тежестта на допълнителния си товар и с благодарност свали момичето, когато Брун нареди да спрат за деня. Детето беше в треска, бузките и бяха пламнали и горещи, очите и светеха и докато заедно с останалите жени събираше дърва, Иза търсеше и билки, с които да го лекува. Иза не знаеше какво причинява инфекция, но знаеше как да я изцери, а също и много още болести.

Макар и лечението да бе магия и да се обясняваше с езика на духовете, от това церовете на Иза далеч не бяха по-малко ефикасни. Прастарият Клан винаги се бе препитавал с лов и бране и поколение след поколение бяха използвали диворастящите растения, случайно или пробно, вследствие на което бяха натрупали огромна информация за тях. Бяха драли и колили животни, като при това виждаха и сравняваха органите им. Жените правеха дисекции, докато приготвяха вечерята и знанията прилагаха на себе си.

Майка и бе показала на Иза различните вътрешности и и беше обяснила функциите им като част от подготовката и, но това бе само да и напомни, нещо, което тя вече знаеше. Иза се явяваше потомка на многоуважаван род от знахарки, а на дъщерите на знахарките умението да лекуват се предаваше не с обучение, а с по-загадъчни средства. Неопитната знахарка от прочут род заемаше по-висок ранг от опитната потомка на посредствени предци, и то съвсем основателно.

По рождение в мозъка и бяха натрупани познанията, придобити от предшествениците и, прастария род знахарки, на който Иза бе пряка наследница. Тя можеше да си спомни това, което са знаели те. Това не се различаваше кой знае колко от припомняне на собствения опит и след като веднъж се задействаше, процесът ставаше автоматичен. Сещаше се за собствените си спомени предимно, защото можеше да си припомни и обстоятелствата, свързани с тях — никога не забравяше нищо — но това не се отнасяше и за знанията, които черпеше от банката на паметта си, за тях не знаеше как са придобити. И въпреки че Иза и побратимите и имаха едни и същи родители, нито Креб, нито Брун не можеха да се похвалят с медицинските и познания.

Паметта при хората от Клана се различаваше според пола. На жените не им трябваха повече познания за ловджийството, както и на мъжете им бе достатъчно повърхностното познаване на растенията. Различието в мозъците на мъжете и жените бе наложено от природата, а културата само го укрепваше. Това бе още един опит на природата да ограничи размера на мозъците им, като се опитваше да продължи съществуването на расата им. Всяко дете придобиваше при раждането си и познанията, които по правило принадлежаха на противния пол и поради липса на поощряване докато порасне ги губеше.

Но опитът на природата да спаси расата от гибел съдържаше в себе си и елементите, които осъждаха на неуспех собствената и кауза. Двата пола играеха решаваща роля не само за създаване на потомство, но и за всекидневното съществуване — единият не можеше да оцелее дълго време без другия. А и не можеха да споделят уменията си — в спомените им нямаше такова нещо.

Но очите и мозъкът на хората от Клана бяха в същото време надарили двата пола с остро и възприемчиво зрение, макар че намираше различно приложение. Докато пътуваха, местността бавно се променяше и подсъзнателно Иза запомняше всяка дреболия от пейзажа по пътя, като обръщаше особено внимание на растителността. От голямо разстояние можеше да различи незначителни промени във формата на листата или височината на стъблото и макар че срещнаха някои растения — няколко цветя, едно-две дървета и храсти, които никога не е виждала — не можеше да се каже, че са и непознати. От дълбините в задната част на големия и мозък изплува споменът за тях — спомен, който не беше неин. Но въпреки че разполагаше с такъв огромен запас от информация, неотдавна бе видяла растителност, която и бе напълно непозната, както и местността. Искаше и се да я огледа по-отблизо. Всички жени проявяваха любопитство към непознатата растителност. И въпреки че това означаваше да придобие нови познания, то имаше решаващо значение за незабавното им оцеляване.

Част от наследството на всяка жена бе умението да се опитва непознатата растителност и като всички останали Иза опита на себе си. Сходството с познатите растения поставяше новите в сродни категории, но тя знаеше колко опасно е да се допуска, че зад сходните отличителни белези се крият едни и същи свойства. Начинът за проверка бе прост. Отхапа малко парченце. Ако се окажеше неприятно на вкус, веднага го изплюваше. Ако имаше поносим вкус, държеше късчето в устата, като внимаваше да не щипе, да не пари или да променя вкуса си. Ако нямаше такива, гълташе го и чакаше да види дали се наблюдава някакъв ефект. На следващия ден отхапваше по-едра хапка и се придържаше към същата процедура. Ако след третата проба не се забелязваха зловредни влияния, новата храна се смяташе годна за ядене, отначало се приемаше на малки порции.

А не рядко Иза се интересуваше повече, ако имаше забележими резултати, защото това сочеше към възможността за лекарствена употреба. Другите жени и носеха всичко необичайно, след като прилагаха същата проба за ядливост и всичко, което притежаваше отличителните белези на растенията вече известни като отровни или упойващи. Предпазливо тя изследваше и тях, като използваше собствени методи. Но подобни опити изискваха време и тя се придържаше към растенията, които познаваше, докато бяха на път.

Недалеч от бивака Иза откри няколко високи, пръчкоподобни, тънкостеблени ружи с едри, ярки цветове. От корените на цъфналите многоцветни растения можеше да се направи лапа, сходна с тази от корените на ириса, която да способства за излекуването и да намали отоците и възпалението. Отвара от цветовете щеше както да притъпи болката на детето, така и да я накара да и се доспи. Заедно с дървата прибра и тях.

След вечерната храна малкото момиче седеше, опряла гръб о голяма скала и наблюдаваше какво вършат хората около нея. Храната и новата превръзка бяха я освежили и тя бърбореше на Иза, макар и да виждаше, че жената не я разбира. Други хора от Клана хвърляха неодобрителни погледи в нейна посока, но детето не съзнаваше значението на тези погледи. Недоразвитите им гласни органи правеха точното артикулиране невъзможно за членовете на Клана. Няколкото звуци, които използваха за подсилване, се бяха появили от предупредителни викове и от нуждата да привлекат внимание, а значението, което придаваха на многословието бе част от традициите им. Примитивните им средства за общуване — знаци с ръце, жестове, стойки и интуицията, родена от непосредствения контакт, установените обичаи, както и усетът им да различават между изражения и пози — бяха изразителни, но ограничени. Ако някой видеше нещо по-особено, беше му трудно да го обясни на останалите, а за абстрактните понятия да не говорим. Словоохотливостта на детето озадачаваше Клана и ги правеше недоверчиви.

Те милееха за децата си, отглеждаха ги с кротка, гальовна привързаност и дисциплинираност, която ставаше по-строга, колкото повече те порастваха. И жени, и мъже еднакво глезеха бебетата, а малките дечица най-често ги гълчаха като просто не им обръщаха внимание. Когато децата осъзнаеха по-високото положение на по-големите деца и възрастните, те се стараеха да надминат по-възрастните и се противопоставяха на глезотиите като на нещо, подходящо само за бебета. Юношите рано се научаваха да се придържат към тесните рамки на установения обичай, а един от обичаите бе, че излишеството от звуци е неуместно. Поради ръста си момичето изглеждаше по-голямо от годините си и Кланът я смяташе за недисциплинирана, за лошо възпитана.

Иза, която я бе опознала по-отблизо, се досещаше, че е по-малка, отколкото изглеждаше. Тя горе-долу предугаждаше истинската възраст на момиченцето и се отнасяше по-снизходително към безпомощността и. Също така от бълнуването и, докато бе в безсъзнание, тя усети, че такива като нея се изразяват по-гладко и по-често. Иза се привърза към детето, чийто живот зависеше от нея и чийто мършави ръчици я бяха прегърнали през врата с пълно доверие. „Има време“, помисли си Иза „да я науча на по-добро държане“. Вече мислеше за детето като за свое.

Появи се Креб, докато Иза сипваше вряла вода върху цветовете от ружа и приседна до детето. Заинтригуван бе от пришълеца и тъй като приготовленията за вечерната церемония още не бяха завършили, бе дошъл да види как оздравява. Вторачиха се един в друг, момиченцето и сакатият, като се изучаваха взаимно еднакво напрегнато. Той никога не бе стоял толкова близо до представител на рода и и изобщо не бе виждал дете на Другите. Тя дори не знаеше за съществуването на хората от Клана, преди да се събуди сред тях, но набръчканата кожа на лицето му я заинтригува. Като се има предвид ограничения и житейски опит тя никога не бе виждала толкова страховито, покрито с белези лице. Прибързано, с лишена от задръжки детска реакция, тя посегна да докосне лицето му, за да види дали белезите се различават на пипане.

Креб бе просто поразен, когато тя лекичко докосна лицето му. Нито едно от децата на Клана никога не бе посягало към него по такъв начин. Нито пък някой от възрастните. Избягваха да се докосват до него, сякаш докосвайки се можеха да се заразят от уродливостта му. Само Иза, която го гледаше по време на пристъпите на артрит — с всяка зима болките ставаха все по-жестоки — изглежда не изпитваше никакви угризения. Тя нито се гнусеше от уродливото му тяло и грозните белези, нито изпитваше страхопочитание към властта и положението му. Нежното докосване на момиченцето накара да трепне една струна в самотното му старо сърце. Поиска му се да и каже нещо и за миг мислеше как да започне.

— Креб — рече той като сочеше себе си. Иза наблюдаваше спокойно, докато чакаше цветовете да втасат. Доволна бе, че Креб проявяваше интерес към момиченцето, а това, че употреби личното си име, не остана незабелязано за нея. — Креб — повтори той, като се тупаше по гърдите.

Детето вдигна глава като се опитваше да го разбере. Той искаше от нея да направи нещо. Креб изрече името си за трети път. Изведнъж лицето и просветля, изпъчи гърди и се усмихна.

— Гръб? — отвърна тя като произнасяше „р“-то с треперещ език, наподобявайки неговия глас.

Старецът кимна одобрително, произношението и не бе далеч. После я посочи. Тя леко се нацупи, не съвсем сигурна какво искаше сега. Той се потупа по гърдите, повтори името си, после я потупа нея по гърдите. Широката и усмивка в знак, че е разбрала му заприлича на гримаса, а многосричковата дума, отронила се от устата и, не само бе непроизносима, ами почти непонятна. Повтори движенията си, като се наведе към нея да чуе по-добре. Тя си каза името.

— Аай-рр — колебливо изрече той, поклати глава и опита пак. — Аайлла, Айла? — На по-близко произношение не бе способен. Малцина в Клана можеха да го произнесат толкова близко. Тя засия и заклати бурно глава нагоре-надолу. Не бе точно, каквото бе изрекла, но го прие, усещайки с невръстния си ум, че той не е способен да произнесе името и по-добре.

— Айла — повтори Креб, като свикваше със звученето му.

— Креб? — изрече момичето, като го дърпаше за ръка, за да привлече вниманието му, а после посочи към жената.

— Иза — рече Креб. — Иза.

— Иииз-за — повтори тя. Играта на думи и доставяше наслада.

— Иза, Иза — повтаряше тя като гледаше към жената. Иза кимна тържествено — изричането на името бе от голямо значение. Наведе се напред и потупа гърдите на детето, както бе сторил Креб, като искаше от нея пак да си каже името. Момиченцето повтори цялото си име, но Иза само поклати глава. Не можеше веднага да изрече звукосъчетанието, което момичето произнасяше с такава лекота. Детето бе слисано, после след като погледна към Креб изрече името си като него.

— Ей-гхаа? — опита жената. Момичето поклати глава и го каза пак. — Ей-яа? — опита отново Иза.

— Ай, Ай, а не Ей — каза Креб. — Айй-лла — повтори много бавно той, за да може Иза да чуе непознатото и звукосъчетание.

— Ай-лла — изрече жената внимателно, като се стараеше да произнесе думата като Креб.

Момичето се усмихна. Нямаше значение, че името не бе съвсем точно, Иза положи толкова усилия да произнесе името изречено от Креб, че го прие и такова. За тях щеше да бъде Айла. Непринудено протегна ръце и я прегърна.

Иза нежно я притисна, после се отдръпна. Налагаше се да научи детето, че афиширането на чувствата пред другите е непристойно, но въпреки това и стана приятно.

Айла бе извън себе си от радост. Бе се чувствала като изгубена, тъй изолирана сред тези непознати хора. Какво ли не бе опитвала, за да общува с жената, която се грижеше за нея и я обземаше дълбоко отчаяние, когато всичките и, опити се проваляха. Това бе само началото, но после знаеше как да вика на жената, а и тя имаше име. Обърна се към мъжа, който бе поставил началото на общуването им. Той вече изобщо не и изглеждаше грозен. Радостта и преля, изпита топлота към него, както многократно я бе изпитвала към един друг мъж, когото само смътно си спомняше и момиченцето обви с ръце врата на сакатия, придърпа към себе си главата му и опря буза о неговата.

Нейният жест на привързаност го смути. Пребори се с подтика да отвърне на прегръдката. Съвсем неуместно щеше да бъде да го видят да се прегръща с това непознато създанийце извън пределите на домашното огнище. Но и позволи да притисне гладичката си, стегната бузка о обраслото му с рунтава брада лице малко по-дълго, преди внимателно да свали ръчичките и от врата си.

Креб взе тоягата си и с нейна помощ се изправи. Докато се отдалечаваше куцайки, момичето не излизаше от мислите му. „Ще трябва да я науча да говори, трябва да се научи да говори като хората“, каза си той. „В крайна сметка не бива да поверявам цялото и възпитание на една жена“. И въпреки това много добре разбираше, че му се иска да прекарва повече време с нея. Без сам да съзнава, той вече я смяташе за неделима част от Клана.

Брун не бе предвидил какви усложнения влече след себе си това, че позволи на Иза да прибере непознатото дете от пътя. Не ставаше дума за слабите му места като водач, ами за слабите места на расата му. Не би могъл да предугади, че ще се натъкнат на ранено дете, което не бе от Клана и не би могъл да предвиди логичните последствия от спасяването и. Спасиха живота и, алтернативата на оставането и сред тях бе да я отпратят да се скита отново сама. Не би могла да оцелее сама — това бе факт, не трябваше кой знае каква предвидливост. За да я изоставят на смъртта, след като веднъж и бяха спасили живота, пак щеше да се наложи да се противопостави на Иза, която, макар че не разполагаше с лична власт, на своя страна имаше страховито пълчище от духове — а сега пък и Креб, Мог-ърът, който притежаваше способността да призове какви ли не свръхестествени сили. За Брун духовете бяха могъща сила, нямаше никакво желание да се кара с тях. И ако трябваше да бъде съвсем честен, единствено тази възможност го спираше да не прогони момичето. Досега не бе успял да я формулира в ума си, но мисълта витаеше от сума ти време. Той още не го знаеше, но хората от Клана на Брун се бяха увеличили на двадесет и един.

Когато знахарката прегледа крака на Айла на следващото утро подобрението бе очевидно. Благодарение на умелите и грижи инфекцията почти бе минала и четирите, успоредни резки се бяха затворили и заздравяха, макар че белезите щяха да останат завинаги. Иза реши, че повече няма нужда от лапи, но направи отвара от върбова кора на детето. Когато я свали от кожата за спане, Айла се опита да се изправи на крака. Иза и помогна, придържаше я, докато момичето боязливо се опитваше да премести тежестта си на болния крак. Болеше, но след няколко предпазливи стъпки, се почувства по-добре.

Като се изправи в цял ръст момичето бе дори по-високо, отколкото си мислеше Иза. Краката и бяха дълги, тънки като клечки, с изпъкнали колена и прави. Иза се чудеше дали не са изкривени. Краката на хората от Клана бяха криви, извити навън, но освен накуцването, детето се движеше с лекота. „Сигурно и правите крака са нещо нормално за нея като сините очи“, реши Иза.

Знахарката я уви в наметката и вдигна детето на хълбока си, когато Кланът потегли. Крачето и не бе съвсем оздравяло, за да измине по-голямо разстояние. От време на време през дневния поход Иза я сваляше да се разтъпче. Момичето се бе хранило лакомо, за да навакса дългото си гладуване и на Иза се струваше, че вече усеща как се увеличава теглото и. Радваше се, че може от време на време да сваля допълнителния си товар, особено сега, когато пътуването ставаше все по-тежко.

Кланът остави зад себе си необятните равни степи и през следващите няколко дни изкачваше вълнообразните хълмове, които ставаха все по-стръмни. Намираха се в подножието на планините, чийто искрящи ледени качулки се приближаваха с всеки изминат ден. Хълмовете бяха гъсто обрасли с дървета, вече не с иглолистната растителност на северните гори, а с богатите на зеленина и дебели, чепати коруби на широколистните дървета. Температурата се затопли по-бързо от обичайното за сезона, което учуди Брун. Мъжете бяха сменили наметалата си с по-къса кожа, под която се виждаха голите им тела. Жените не се преоблякоха в летните си дрехи, по-лесно им бе да мъкнат товара си с дългите наметала, които ги спасяваха от прежулване. Местността загуби всяка прилика със студената прерия, окръжаваща предишната им пещера. Иза усещаше, че все повече разчита на познанията си от спомени много по-древни от нейните, докато Кланът прекосяваше сенчестите долчинки и тревясалите могили на раззеленилата се в по-топлия климат гора. Дебелите, кафяви кори на дъба, бука, ореха, ябълката и клена се редуваха с меките, гладки, тънкокори върби, брези, габъри, трепетлики и избуялите елшови и лешникови храсти. Във въздуха се носеше мирис, който Иза на можа лесно да определи и който изглежда довяваше топлия, южен бриз. По напълно разлистените брези висяха вече реси. Сипеха се крехки розови и бели венчелистчета — разцъфналите цветове на плодните и орехови дръвчета, подранило обещание за есенен урожай.

С мъка си пробиваха път през храсталаците и пълзящите растения на гъстата гора, катереха се по голи урви. Когато изкачиха скалистия склон, околните хълмове сияеха с всички нюанси на зелено. Появиха се отново дебелите сенки на боровете, мяркаше се и сребърна ела. Още по-нагоре от време на време срещаха и син смърч. По-тъмният цвят на короните на иглолистните дървета се преливаше с избуялата зеленина на широколистните дървета, липите и бледозеленото на останалите дребнолистни видове. Мъх и треви допринасяха с оттенъците си за раззеленилата се мозайка от тучна растителност и дребна флора — като се почне от оксализа, детелиноподобния киселец и се стигне до мъничките, сочни растенийца, вкопчили се в голите каменисти урви. Гората бе осеяна с диви цветя, бели трилиуми, жълти теменужки, розово червен глог, жълтобели нарциси, както и синя и жълта тинтява преобладаваха по по-високи ливади. На няколко места с по-дебела сянка малко позакъснели, но все пак храбро надничаха цветовете на последните стръкове жълт, бял и пурпурен минзухар.

След като изкатериха стръмния склон, Кланът спря да си почине. Под тях панорамата на гористите хълмове рязко свършваше там, където степите се ширеха до хоризонта. От удобната им за наблюдение позиция в далечината се виждаха няколко стада, пасящи избуялата, вече позлатена от лятото трева. Бързоходните ловци без товар и необременявани от тежко натоварените жени, можеха да избират между няколко вида дивеч и да достигат лесно до степта за по-малко от половин утро. На изток небето над просторната прерия бе ясно, но от юг бързо се заоблачаваше и предвещаваше буря. Ако продължеха да се изкачват, високата планинска верига на север щеше да накара облаците да стоварят влагата си върху главите на Клана.

Брун и останалите мъже се съвещаваха малко по-настрани от жените и децата, но тревожните им навъсени лица и жестове ясно говореха за темата на съвещанието. Опитваха се да решат дали да се върнат обратно. Местността бе непозната, но по-важно беше, че прекалено се отдалечаваха от степта. Макар и да бяха зърнали сума ти животни в гористите подножия, това не бе нищо в сравнение с огромните стада, прехранващи се от изобилната паша в тревистите долини под тях. По-лесно се ловуваше на открито, по-лесни бяха за отриване без прикритието на гората, прикритие и за четириногите им ловци. Равнинните животни бяха по-задружни, събираха се в стада, а не бродеха самостоятелно или на малки семейни групи като дивеча в гората.

Иза предполагаше, че ще се върнат и с това щяха да обезсмислят усилието да изкатерят стръмните хълмове. Струпалите се облаци и угрозата от дъжд спуснаха мрачния си покров върху обезсърчените пътници. Докато чакаха, Иза свали Айла и тежкия си товар. След дългото пътуване, привързано за хълбока на жената, детето се радваше сега на свободното си движение, което оздравяващият му крак му позволяваше и се отдалечи. Иза я видя да изчезва от полезрението и отвъд издадения край на хребета току пред нея. Не искаше момичето да се отдалечава много. Съвещанието можеше да свърши всеки момент и Брун нямаше да погледне с добро око, ако то ги забавеше заради него. Тръгна след нея и, заобикаляйки хребета, я видя, но от това, което видя зад момичето и сърцето и затупка лудешки.

Бързешком се върна като бързо се озърташе. Не дръзна да прекъсне Брун и мъжете, а изчака търпеливо съвещанието да свърши. Брун я видя и макар че не го показа, разбра, че нещо се е случило. Щом мъжете се разотидоха, Иза изтича при Брун, седна пред него и заби поглед в земята — позата, която означаваше, че иска да говори с него. Можеше да я изслуша или пък не, всичко зависеше от него. Ако не и обърнеше внимание, нямаше да може да му каже какво и е на ума.

Брун се чудеше какво ли иска. Бе забелязал момичето да се запътва напред — малко неща за Клана убягваха от вниманието му — но го бяха налегнали по-неотложни задачи. „Сигурно е за момичето“, помисли си навъсено той и се изкуси да пренебрегне молбата на Иза. Независимо от мнението на Мог-ър, не му се нравеше, че детето пътува с тях. Вдигна очи и видя, че магьосникът го наблюдава, опита се да разгадае мислите на едноокия, но не можа да разчете безизразното му лице.

Вождът погледна отново жената, седнала в краката му, позата и издаваше силната и възбуда. „Наистина е разтревожена“, помисли си той. Брун не беше безчувствен и високо ценеше посестримата си. Независимо от търканията и с партньора, винаги се бе държала както трябва. Бе пример за останалите жени и рядко го безпокоеше с маловажни молби. Посегна и я потупа по рамото.

Дъхът на Иза експлодира при докосването, несъзнателно тя бе спряла да диша. Щеше да и позволи да говори! Толкова дълго му трябваше да реши, та бе сигурна, че няма да и обърне внимание. Иза се изправи и сочейки по посока на хребета, изрече само една дума:

— Пещера!