Кланът на пещерната мечка

14

Ловът на мамути, заплануван за ранна есен, когато огромните рунтави животни се отправяха на юг, в най-добрия случай бе рисковано начинание и целият Клан се вълнуваше. В похода към северния ъгъл на полуострова, недалеч от мястото, където се съединяваше с континента, щеше да участва всеки здрав телом човек. През времето, необходимо за пътуването, за отделяне и съхранение на месото, за претопяване на мазнината и връщане до пещерата, всички останали ловни дейности се прекратяваха. А нищо не им гарантираше, че ще намерят мамут, след като се озоват там или пък ако откриеха, че ловците щяха да имат успех. Само фактът, че при евентуален успех, това гигантско животно щеше да осигури месо за храна на Клана в продължение на доста месеци, както и огромен запас от мазнината, тъй съществена за оцеляването им, си заслужаваше да се замисли човек.

Ловците натрупаха зад гърба си много от обичайните ловни излети през ранното лято, за да се снабдяват с достатъчно месо и да изкарат идващата зима, ако, разбира се, бъдат пестеливи. Не можеха да си позволят лукса да заложат единствено на лова на мамути, без да вземат мерки за следващия мразовит сезон. Но следващото Събиране на Клановете бе след две години и през лятото преди него почти нямаше да ходят на лов. Цяло лято щяха да пътуват до пещерата на Клана, домакин на знаменателното събитие, щяха да вземат участие в големите празненства и щяха да се върнат обратно. Дългата история на тези събирания караше Брун да разбере, че Кланът трябваше да почне да трупа храна и запаси много преди това, за да изкарат зимата след Събирането. Ето защо бе взел решение да отидат на лов за мамут. Достатъчните запаси за зима плюс един успешен лов на мамут щеше да е добро начало. Сушеното месо, зеленчуците, плодовете и зърната можеха спокойно да изтраят две години, ако правилно се съхраняваха.

Около предстоящия лов не трептеше само ореолът на вълнението, но се чувстваше и осезаемо подмолното влияние на суеверието. Успехът на лова зависеше дотолкова от късмет, че дори в най-незначителните събития търсеха поличби. Всеки си отваряше очите на четири във всяко свое действие и бяха особено бдителни за нещата, които имаха макар и далечна връзка с духовете. Никой не искаше да е причина за гнева на някой дух, който да им донесе несполука. А жените пък внимаваха още повече, когато готвеха, прегореното месо можеше да бъде лоша поличба.

На всеки етап от подготовката мъжете провеждаха церемонии, като отправяха горещи молби за омилостяване на невидимите сили край тях и Мог-ър бе зает да прави заклинания за късмет и могъщи магии обикновено от малката пещера с костите. Всичко, което минеше добре, се смяташе за благоприятно знамение, а всяка пречка бе повод за тревога. Целият Клан бе изнервен и Брун едва ли бе спал като хората от мига, когато бе взел решение да отидат на лов за мамут и понякога му се щеше изобщо да не бе му хрумвало.

Брун свика мъжете да се съберат и да обсъдят кой ще отиде на лов и кой ще остане. Защитата на пещерния им дом не бе маловажна задача.

— Мислех да оставя един от ловците — заговори вождът. — Почти цяла луна няма да ни има, навярно две. А не можем да оставим пещерата толкова време незащитена.

Ловците не смееха да погледнат Брун в очите. Никой от тях не искаше да пропусне лова. Всеки се страхуваше да не би вождът да улови погледа му и да се реши да го остави.

— Брун, ще са ти нужни всичките ловци — рече с жестове Зуг. — Краката ми не са достатъчно бързи за лов на мамути, но ръката ми все още е достатъчно силна да държи копие. Прашката не е единственото оръжие, с което мога да си служа. Зрението на Дорв не го бива, но мускулите му още са яки, а и още не е ослепял. Все още може да държи сопата или копието и поне може да защитава пещерата. Докато поддържаме огъня, никое животно няма да смее да се приближи толкова близко. Не бива да се тревожиш за пещерата, ние ще смогнем да я защитим. Достатъчно са ти тревогите около лова на мамута. Разбира се, решението не зависи от мен, но смятам, че трябва да вземеш всички ловци.

— Съгласен съм, Брун — добави Дорв, като се приведе напред и леко примижа. — Зуг и аз ще се справим с охраната на пещерата, докато ви няма.

Брун спря погледа си на Зуг, после на Дорв и отново на Зуг. Не му се щеше да оставя някой от ловците си. Не искаше да прави нищо, което можеше да застраши шансовете му за успех.

— Прав си, Зуг — най-сетне направи знак Брун. — Само защото вие двамата с Дорв не можете да ходите на лов за мамути, не означава, че не сте достатъчно силни да охранявате пещерата. Кланът има късмет, че вас двамата още ви бива и съм щастлив, че помощникът на вожда преди мен е все още с нас, за да се възползвам от мъдрия му съвет, Зуг. Нищо не му костваше да покаже на стареца, че го цени. Останалите ловци се отдръпнаха. Съчувстваха на старците, че не ще могат да участват в големия лов, но бяха и благодарни, че те щяха да останат да пазят пещерата. Подразбираше се, че и Мог-ър няма да ги придружи в похода, той не бе ловец. Но Брун бе имал случай да зърне хромия старец да размахва дебелата си тояга за ходене не на шега в самозащита и мислено прибави и мага към защитниците на пещерата. Не щеше и дума, че тримата можеха да се справят колкото и сам ловец.

— А сега, кои жени ще вземам с нас? — запита Брун.

— Ебра ще дойде.

— И Ука — додаде Грод. — Силна и опитна е и няма малки деца.

— Да, изборът на Ука е добър — одобри Брун, — както и Овра — рече той, поглеждайки към Гуув. Помощникът на Мог-ър кимна в знак на съгласие.

— Какво ще кажете за Ога? — запита Брод. — Брак вече проходи и скоро ще го отбие, та не и отнема много време.

Брун се замисли за миг.

— Не виждам защо да не дойде. Останалите жени ще помагат да го наглеждат, а и Ога я бива за работа. Ще ни е от полза.

Брод не криеше задоволството си. Харесваше му, че вождът има добро мнение за стопанката му, това бе нещо като похвала за доброто му възпитание.

— Някои жени трябва да останат да наглеждат децата — рече със знаци Брун. — Ами Ага и Ика? Грууб и Игра са още малки за толкова дълго пътуване.

— Аба и Иза могат да ги наглеждат — предложи Круг.

— Игра не създава кой знае колко грижи на Ика.

На повечето мъже им се искаше да вземат стопанките си със себе си на този дълготраен лов, защото нямаше да зависят от стопанката на чужд мъж да им поднася храна.

— Не знам за Ика — изказа мнението си Друуг — но според мен Ага предпочита да остане този път. Три от децата са нейни и даже и да вземе Грууб, сигурен съм, че ще липсва на Она. Ворн, обаче, би искал да дойде с нас.

— Мисля, че както Ага, така и Ика трябва да останат — реши Брун — а и Ворн. Не е дорасъл за лов и за него няма да има работа, а пък няма да гори от желание да помага на жените, особено като я няма майка му да го наглежда. Чакат го още много ловове на мамути.

До този момент Мог-ър не бе изказал мнението си, но усети, че сега му е времето.

— Иза е доста слаба да тръгне, а и трябва да остане в пещерата да се грижи за Уба, но не виждам защо Айла да не тръгне.

— Та тя дори не е жена — прекъсна го Брод — и освен това на духовете може да не им хареса, че водим с нас пришълката.

— На ръст е по-едра от жена, а и е толкова яка — възрази Друуг — работи съвестно, бива я с ръцете и се ползва от благоразположението на духовете. Забравихте ли пещерата? Ами Она? Според мен тя ще ни донесе късмет.

— Друуг е прав. Работи бързо и е силна, колкото жена. Няма деца да наглежда, а и донякъде е обучена за знахарка. А това може да ни е от полза, макар че, ако Иза бе по-добре, щях да предпочета нея. Айла ще дойде с нас — със знаци сложи точка на обсъждането Брун.

Когато разбра, че ще я вземат на лов за мамути, Айла толкова се развълнува, че не я свърташе на едно място. Постоянно досаждаше на Иза с въпросите се какво да вземе със себе си и няколко пъти пълнеше и изпразваше кошницата си в дните преди заплануваното заминаване.

— Не ти трябва да взимаш толкова много неща, Айла. На връщане товарът ти ще е много по-тежък, ако ловът е успешен. Но аз съм ти приготвила нещо, което според мен ще трябва да вземеш. Току-що го завърших.

Сълзи от щастие са появиха в очите на Айла, когато видя торбата в ръцете на Иза. Беше изработена от цяла видрова кожа, обработена с непокътната козина, глава, опашка и крачета. Иза бе помолила Зуг да убие видра и я бе държала на скрито в дома на Друуг, като Ага и Аба и бяха помагали за изработката на изненадата.

— Иза! Моя собствена лечебна торба! — извика Айла и прегърна жената. На момента седна и извади всички мънички кесийки и вързопчета, като ги подреди в редица, както бе виждала от Иза многократно. Отваряше всяко и подушваше съдържанието, после пак го завързваше точно със същите възли, както бяха вързани първоначално.

Не бе лесно да разграничиш множеството сушени билки и корени само по миризмата, макар че особено опасните често се смесваха с безвредна, но с остър мирис билка, за да се избегне случайната злоупотреба. Истинска система за класификация представляваше видът на връвта или ремъчката, с която завършваше кесийката в сложен набор от възли. Определени класове билкови церове бяха вързани с връв от конски косми, други от бизон или от някое друго животно, чиито косми имаха характерен цвят и структура, други пък със сухожилия и въженца от жилави кори и пълзящи растения, а някои с кожени ремъчки. Неизменна част от запомнянето на приложението на отделна билка бе и познаването на вида връв и системата от възли, с които се завързваше кесийката или вързопчето с тази билка.

Айла прибра кесийките обратно в лечебната торба, после я привърза за ремъка на кръста си, като и се възхищаваше. Свали я и я постави до кошницата си за бране заедно с големите торби, в които щеше да носи мамутското месо, което се надяваха да донесат. Всичко бе готово. Единствено въпросът какво да прави с прашката си не и даваше мира. Нямаше да може да я използва, но се боеше да я остави, да не би Иза или Креб да я намерят. Мислеше да я скрие в гората, но реши, че някое животно може да я изрови или пък да пострада от престоя на откритото. Най-накрая реши да я вземе със себе си, като добре я бе скрила в една гънка на дрехата си.

В деня на заминаване на ловците Кланът стана още по тъмно и тъкмо почваха да се различават истинските краски на многоцветните листа, докато поемаха на път, когато небето просветна. Но щом прехвърлиха рида източно от пещерата, лъчезарното сияние на изгряващото слънце надзърна иззад хоризонта и ширналите се воля израсло на воля сено заприпламваха с яркозлатист оттенък. Спуснаха се от гористите склонове на подножието на планината и се озоваха сред степта, още докато слънцето бе ниско. Брун наложи бърз ход, почти колкото когато мъжете излизаха сами. Товарът на жените бе лек, но не свикнали на несгодите на бързото вървене, трябваше да се озорят, за да не изостанат.

Сред откритата, ветровита прерия бе хладно и ставаше все по-студено, колкото по на север отиваха. И въпреки това, малко след като бяха тръгнали на път по ранина, сваляха едно по едно части от облеклото си. Бързият им ход мигновено ги затопляше и само когато се наложеше да спрат за кратка почивка, те наистина усещаха ниската температура. Болките в мускулите от първите няколко дни, особено при жените, щом налучкаха крачката и нозете им свикнаха с ходенето, скоро изчезнаха.

В северния край на полуострова теренът бе по-труден. Широките равни плата изведнъж свършваха със стръмни клисури или с назъбени, голи чукари — резултат от тътнещото надигане на неуталожилата се земя от по-ранни времена, разпокъсала тясната си варовикова одежда. Тесните каньони бяха иззидани от множество назъбени скали, някои свършваха там, където двата края се сливаха или пък бяха осеяни с остроръби, нападали скали, откъртени от околните чукари. През други протичаха понякога водни пътища, като се почне от мъничките, сезонни поточета и се стигне до буйните реки. Само край речните течения няколко сгърчени от порива на вятъра бора, борики и ели, обкръжени от брези и върби, смалили се до размера на по-големичък храст, нарушаваха монотонността на тревистите степи. В редки случаи, когато след клисурата се озоваваха в напоявана долина, закътана от непрестанните напори на вятъра и снабдена с достатъчно влага, иглолистните и дребнолистните, широколистните дървета се приближаваха до истинските си пропорции.

Пътуването мина без произшествия. Вървяха с постоянна, бърза крачка в продължение на десет дни, преди Брун да започне да изпраща хора да разузнаят околността и през следващите няколко дни те забавиха хода си. Намираха се близо до широкия провлак на полуострова. Ако им бе писано да открият мамути, то вече трябваше да са ги забелязали.

Ловната хайка бе спряла край малката рекичка. Брун бе изпратил Брод и Гуув напред още в ранния следобед и недалеч от останалите се взираше в посоката, в която бяха тръгнали. Скоро трябваше да вземе решение дали да бивакуват край рекичката или да продължат по-нататък, преди да спрат за вечерта. Късните следобедни сенки се удължаваха във вечерни и ако двамата младежи не се върнеха скоро, решението щеше да се наложи от само себе си. Присви очи, обърнал се право срещу острия източен вятър, който развяваше дългото му кожено наметало около краката му и приглаждаше рунтавата му брада о лицето му.

Стори му се, че забелязва движение в далечината и не след дълго взе да различава по-добре бягащите силуети на двамата мъже. Внезапно изпита прилив на вълнение. Навярно се дължеше на нюха му или пък бе сетивният му унисон с техните бягащи тела. Те видяха самотната фигура и засилиха темпото на бягането си, като размахваха ръце.

— Мамут! Мамут! — крещяха мъжете, останали без дъх, докато препускаха към групата. Всички се струпаха около възбудените мъже.

— Голямо стадо на изток — зажестикулира развълнуван Брод.

— Колко има до там? — запита Брун.

Гуув посочи право нагоре, после описа с ръката си къса дъга. Знакът искаше да каже „На няколко часа път“.

— Показвайте пътя — нареди със знак Брун и сигнализира на останалите да ги последват. Имаше още време дневна светлина да се приближат към стадото.

Хоризонтът пламтеше целия от залязващото слънце, когато ловната хайка зърна тъмно, размазано, движещо се петно в далечината „Стадото е голямо“, помисли Брун, докато заповядваше да спрат. Щеше да се наложи да се задоволят с водата, която си носеха от предишното спиране, твърде късно бе да търсят поток. Най-важното бе, че бяха открили мамути. Сега всичко зависеше от ловците.

След като хайката се нанесе в нов бивак край едно криволичещо ручейче, оградено с двоен ред шугави храсти по всеки бряг, Брун поведе ловците си да разузнаят възможностите. Мамутът не можеше да го повалиш като бизон, нито пък да го уловиш с ласо. За лова на рунтавите дебелокожи трябваше да си разработят различна тактика. Брун и хората му огледаха проломите и клисурите в околността. Той търсеше особено образувание — задънен пролом, който се стесняваше в тясно ждрело с отрупани със скали брегове и свлекли се камъни в задънения му край — на неголямо разстояние от бавно придвижващото се стадо.

Рано сутринта на втория ден Ога страхливо приседна пред Брун със сведена глава, а Овра и Айла чакаха с нетърпение зад нея.

— Какво искаш Ога? — направи знак Брун, след като я потупа по рамото.

— Тази жена има една молба — започна тя нерешително.

— Да?

— Тази жена никога в живота си не е виждала мамут. А и Овра и Айла не са виждали. Ще ни разреши ли вождът да се приближим, за да можем да го видим отблизо?

— Ами Ебра и Ука, и те ли искат да видят мамут?

— Те казват, че и без това ще се нагледат на мамут до края. Нямат желание да го гледат — отвърна Ога.

— Те са мъдри жени, но пък са виждали и преди мамут. Намираме се по посока на вятъра, не се доближавайте много-много да не подплашите стадото и не щъкайте напред-назад.

— Няма да се приближаваме много-много — обеща Ога.

— И на мен ми си струва, че няма, като ги видите. Добре, може да отидете — реши той. „Няма нищо лошо, че позволих на девойките да си направят малък излет“, мислеше си той. „И без това в момента нямат много работа, а по-късно ще видят достатъчно зор, ако духовете са благосклонни“.

И трите се вълнуваха от приключението, което възнамеряваха да предприемат. Айла бе тази, която най-сетне бе убедила Ога да помоли, въпреки че всички го бяха обсъдили. Ловното пътешествие ги бе сближило далеч повече, отколкото всекидневието им в пещерата и им предоставяше възможност да се опознаят взаимно. Овра, кротка и сдържана по природа, винаги бе смятала Айла за едно от децата и не можеше и дума да става за приятелство между тях. Ога пък, знаейки за отношението на Брод към нея, не смееше да поощрява твърде много вземане-даване и никоя от двете млади жени не смяташе, че има нещо общо с девойката. Те бяха задомени, възрастни жени, господарки на домашното огнище на мъжете си, а Айла бе още дете, което нямаше същите отговорности.

Едва това лято, когато Айла се сдоби с положението на уж възрастна и взе да ходи на ловни излети, двете жени взеха да я смятат за нещо повече от дете и особено по време на пътешествието им на лов за мамути. Айла бе по-висока от всички жени и това и придаваше вид на възрастна и повечето ловци се отнасяха към нея, сякаш действителна бе жена. Особено често се обръщаха към нея Круг и Друуг. Стопанките им бяха останали в пещерата, а Айла не бе задомена. Не се налагаше да отправят заръките си с помощта на друг мъж или пък с негово разрешение, независимо колко непринудено го искаха. Общата заинтересованост от лова помогна да възникне по-приятелско отношение между трите по-млади жени. Най-тясно свързана преди това Айла бе с Иза, Креб и Уба и и се нравеше току-що откритата топлота на приятелството с тези жени.

Малко след като мъжете излязоха в зори, Ога остави Брак на Ебра и Ука и трите тръгнаха на път. Излетът бе приятен. Скоро се отдадоха на оживен разговор, като бързо махаха с ръце, а за ударение използваха слова. Когато наближиха животните, разговорите им намаляха, а скоро секнаха въобще. Спряха и се заплеснаха по огромните създания.

Рунтавите мамути бяха добре пригодени за суровия, ледников климат на мразовитата си околна среда. Дебелите им кожи бяха покрити с гъст, мек пух, а отгоре с рунтава, дълга, червеникавокафява козина, достигаща до половин метър. В добавка бяха защитени от осем сантиметров слой подкожна мазнина. Студът бе станал причина и за изменения в телосложението им. За породата си бяха компактни, стигаха средно до три-четири метра височина в раменете. Огромните им глави, несъразмерно едри за общия им ръст и заемащи повече от половината на туловищата им, стърчаха високо над раменете им, като образуваха островърх купол. Имаха малки уши, къси опашки и относително къси хоботи с два пръста на края, един горен и един долен. В профил се образуваше дълбока вдлъбнатина между тила на куполообразните им глави и издадената гърбица натрупана мазнина по раменете. Гърбовете им се спускаха рязко надолу към таза и относително по-къси задни крака. Но най-внушителни бяха дългите им криви бивни.

— Я го вижте оня? — зажестикулира Ога и посочи към един стар самец. Абаносовите му бивни тръгваха близо един до друг, насочваха се право надолу, рязко кривваха навън и нагоре, а после навътре, като се пресичаха пред него и бяха цели пет-шест метра дълги.

Мамутът късаше цели снопи трева, белки и шавар с хобота си, тъпчеше жилавия, сух треволяк в устата си и го сдъвкваше с мощните си, подобни на пипала зъби. Едно по-младо животно, чиито бивни не бяха толкова дълги, но въпреки това вършеха работа, изкорени една борика и взе да и бели клонките и кората.

— Колко са големи! — направи знак Овра и потрепери. — Не си представях, че може да има толкова едро животно. Как изобщо смятат да го убият? Та те дори не могат да го достигнат с копие.

— Не знам — каза Ога, също толкова уплашена.

— Ще ми се да не бяхме идвали — рече Овра. — Този лов ще бъде доста опасен. Някой може да пострада. Какво ли ще правя, ако нещо се случи с Гуув?

— Брун сигурно си има план — обади се Айла. — Не мисля, че изобщо ще тръгва на лов за мамути, ако не мислеше, че мъжете ще се справят. Ще ми се да присъствам — додаде тя замечтано.

— На мен пък не ми се ще — рече Ога. — Не ща дори да съм наблизо. Ще се радвам, когато всичко свърши — Ога се сети, че стопанинът на майка и бе загубил живота си при ловна злополука току преди земетресението, при което-загина майка и. Добре познаваше опасностите, напук на добре изготвените планове.

— Мисля, че вече трябва да се връщаме — обади се Овра. — Нали Брун не искаше да се приближаваме? А сме по-близо, отколкото ми се иска.

Трите се извърнаха да си вървят. На няколко пъти Айла се обръщаше назад, докато бързаха да се отдалечат. На връщане бяха по-мълчаливи, всяка бе потънала в мислите си и не бе в настроение за много приказки.

Когато мъжете се завърнаха, Брун нареди на жените да разтурят бивака и да следват ловците, които поеха на път на следващата заран. Бе намерил подходяща местност, ловът щеше да започне утре и не искаше да им се пречкат. Бе видял клисурата рано на предния ден. Мястото бе идеално, но се намираше твърде далеч от мамутите. Това, че стадото се движеше бавно в югозападна посока и на втория ден се бе приближило достатъчно до мястото, за да бъде то приемливо, той смяташе за изключително добра поличба.

Лек, сух, подобен на прах сняг, довяван от поривите на източните ветрове, приветства ловната хайка, когато те се отърколиха от кожите си за спане и показаха носовете от нисичките палатки. Неприветливо, сиво небе, скрило мъждукащото слънце, което озаряваше планетата, не можеше да охлади трепетните им предчувствия. В този ден те щяха да отидат на лов за мамут. Жените припнаха да направят чай — подобно на атлети, прекрасно настроени за предстоящата среща, ловците не искаха нищо друго. Разхождаха се наоколо с тежки стъпки, упражняваха се в мятане на копие във въздуха, за да раздвижат и отпуснат стегнатите си мускули. Напрежението, което те излъчваха, зареди атмосферата с вълнение.

Грод взе жив въглен от огъня и го пъхна в рога от зубър, прикрепен за пояса му. Гуув взе още един. Загърнаха се плътно в кожите си. Това не бяха обичайните тежки, връхни дрехи, а по-леки облекла, които нямаше да ограничават движенията им. На никой не му бе студено, бяха твърде възбудени. Брун още веднъж повтори плана набързо за последен път.

Всеки мъж притвори очи и стисна амулета си, взе незапалена факла, направена предишната вечер и поеха. Айла ги изпрати с поглед, като и се щеше и тя да тръгне след тях. После се присъедини към жените, които бяха започнали да събират суха трева, тор, шубраци и дърва за подпалки, преди да разтурят бивака.

Мъжете бързо настигнаха стадото. Мамутите вече бяха почнали отново да се движат, след като си бяха починали вечерта. Ловците наклякаха сред високата трева да изчакат, а Брун преценяваше животните, докато минаваха покрай тях. Забеляза стария самец с огромните, извити бивни. „Това се казва трофей“, рече си той наум, но отхвърли животното. Обратният път до пещерата бе дълъг и огромните бивни само щяха да им тежат ненужно. Бивните на някое младо животно нямаше да са толкова тежки за носене, а освен това и месото щеше да е по-крехко. А това бе по-важно, отколкото славата да се перчиш с огромните бивни.

Но пък младите самци бяха по-опасни. По-късите им бивни не само им служеха за изкореняване на дървета, ами бяха и доста ефикасно оръжие. Брун търпеливо чакаше. Цялата подготовка и дългото пътуване не си заслужаваха сега да прибързва. Прекрасно знаеше какво търси и по-скоро щеше да се върне на другия ден, отколкото да изложи на риск възможностите им за сполука. И останалите ловци чакаха, но не всички толкова търпеливо.

Изгряващото слънце осветяваше мрачното, навъсено небе и разкъсваше облаците. Снегът спря и през пролуките заструиха ярки слънчеви лъчи.

— Кога смята да даде знака? — безмълвно запита Брод с жестове Гуув. — Виж колко високо е вече слънцето. Защо тръгнахме на ранина, само да клечим тук? Какво толкова чака?

Грод долови жестовете на Брод.

— Брун изчаква подходящия миг. Да не искаш да се върнеш с празни ръце, вместо да почакаш малко? Имай търпение и се учи, Брод. Един ден ти ще решаваш, кога е сгодният момент. Брун е добър вожд, добър ловец. Имаш късмет да се учиш от него. За да си вожд, не е достатъчно само да си храбрец.

Брод бе доволен от поученията на Грод. „Няма да го направя свой заместник, когато стана вожд“, мислеше си той. „И без това е прекалено стар“. Младежът промени положението си, потрепера от силния порив на вятъра и се сви в очакване.

Слънцето се бе извисило високо в небето, когато най-сетне Брун даде знак „готови“. Всеки ловец изпита остър прилив на вълнение. Една женска, трудна с рожбата си, бе недалеч от периферията на стадото и се отдалечаваше все повече. Бе сравнително млада, но по дължината на бивните и личеше, не за първи път чака рожба. Бременността и бе доста напреднала и я правеше тромава. Нямаше да е толкова бърза и пъргава, а и плодът и представляваше крехка награда.

Мамутът забеляза туфа трева, все още неоткрита от останалите и пристъпи към нея. За миг остана сама, самотно животно далеч от закрилата на стадото. Именно този момент чакаше Брун. Даде знак.

Грод държеше готови живия въглен и факлата. В мига, когато Брун даде знака, той допря факлата да горящия въглен и задуха, докато се разгори, обхваната от пламъци. Друуг запали още две от дървата и даде едната на Брун. Тримата по-млади ловци се бяха втурнали към клисурата още в мига, когато видяха сигнала. Щяха да вземат участие по-късно. Щом като се запалиха факлите, Брун и Грод изтичаха зад мамута и мушнаха огнените главни в сухата трева на прерията.

Зрелите мамути нямаха естествени врагове, изключвайки хората, само още невръстните и престарелите оставаха плячка на някой хищник. Но се страхуваха от огъня. Прерийните пожари, възникнали като природно бедствие, бушуваха необуздано с дни, унищожавайки всичко по пътя си. Причиненият от човека пожар бе не по-малко опустошителен. В мига, когато почувства опасност, стадото инстинктивно се събра в кръг. Огънят трябваше бързо да с разгори, за да попречи на женската да се присъедини към останалите животни, а Брун и Грод се намираха между женския мамут и стадото. Бяха изложени на нападение от двете посоки и можеха да се озоват под краката на панически бягащите животни.

Мирисът на дим накара кротко пасящите животни да се засуетят и затръбят объркано. Женската свърна към стадото, но бе твърде късно. Огнената стена я отделяше от него. Затръби за помощ, но пламъците, раздухвани от поривистия, източен вятър обкръжиха въртящите се в кръг животни. Те вече панически бягаха на запад, опитвайки се да преварят бързо разпространяващия се огън. Пожарът в прерията бе вече извън контрол, но това малко тревожеше мъжете. Вятърът щеше да отнесе опустошителния огън далеч от мястото, където смятаха да отидат. Женският мамут, надавайки писъци на ужас, панически се хвърли на изток. Друуг изчака, докато се убеди, че огънят се е разгорял, после се отдалечи бегом. Когато зърна мамута да се втурва в атака, той побягна към шашардисаното и уплашено животно с крясъци, като размахваше факлата и го отклоняваше на югоизток.

Круг, Брод и Гуув, най-младите и най-бързите от ловците, пердашеха пред нея презглава. Бояха се да не би обезумялото животно да ги настигне въпреки преднината, която имаха. Брун, Грод и Друуг препускаха след мамута, като се напрягаха да не изостават и с надеждата, че няма да промени посоката. Но след като веднъж бе тръгнало, грамадното животно се хвърли слепешком право напред. Тримата млади ловци достигнаха задънената клисура и Крууг се устреми в нея. Брод и Гуув спряха на южния бряг. Напрегнат като струна и останал без дъх, Гуув посегна към рога от зубър, отправяйки безмълвна молба към тотема си въгленът да не е загаснал. Въгленът бе жив, но никой от тях нямаше достатъчно сила, за да раздуха пламъка на факлата. Поривистият вятър им се притече на помощ. Двамата запалиха по две факли и с огън във всяка ръка се спуснаха по брега, като се опитваха да предугадят откъде ще се появи мамутът. Не се наложи да чакат дълго. С безмълвна молитва към тотемите си, щом уплашеното, тръбящо гигантско животно затрополи към тях, смелите младежи хукнаха право срещу налитащия мамут, размахвайки димящите факли пред себе си. Бе им възложена трудната работа и опасна задача да свърнат слисаното животно в клисурата. Обезумялото от страх дебелокожо, бягащо вече уплашено от огъня и срещнало мириса на дим пред себе си, се заоглежда, търсейки изход. Сви и затрополи в каньона, а Брод и Гуув го следваха по петите. Тръбящият мамут се устреми в клисурата, стигайки тясното ждрело, където пътят му бе преграден. Неспособно да продължи напред, или да се обърне в тясното пространство, то затръби отчаяно. Брод и Гуув притичаха, останали без дъх. В ръката си Брод държеше нож, същия, който Друуг грижливо бе измайсторил и Мог-ър бе благословил. Със светкавичен, безстрашен скок Брод се метна към левия и заден крак и с острия резец преряза сухожилията и. Пронизителният и рев от болка разцепи въздуха. Не можеше да се движи напред, не можеше да се извърне настрани, а сега не можеше и да отстъпи. Гуув последва Брод и прекъсна сухожилията и на десния крак. Огромното животно се строполи на колене.

После иззад скалата пред залитащия мамут, тръбящ в агония, изскочи Круг и заби дългото си, островърхо копие право в зиналата му уста. Инстинктивно животното се опита да се нахвърли върху му и обля с кръв останалия без оръжие мъж. Но той не остана дълго невъоръжен. Още копия бяха отрупани зад скалите. Докато Круг посягаше за ново копие, Брун, Грод и Друуг се добраха да ждрелото и се втурнаха към задънения му край, като скокнаха на скалите от двете страни на огромната, бременна мамутка. Почти едновременно забиха копията си в раненото животно. Тогава Брун прониза малкото и око и го опръска с топла алена кръв. Животното залитна. С последните останали капчици живот мамутът нададе предсмъртен рев и се строполи на земята.

Изтощените мъже не можеха да схванат веднага какво бе станало. В неочаквано настъпилата тишина ловците се спогледаха. Сърцата им затупаха ускорено с нов вид вълнение. Неопределен, първичен импулс се надигна дълбоко в душите им и експлодира през устите им в победен вик. Успяха! Убиха могъщия мамут.

Шестима мъже, жалки в своята слабост, с помощта на умение, разум, взаимопомощ и дързост бяха сразили гигантското създание, което не бе по-силите на друг хищник. Независимо от бързината, силата и коварството никой четирикрак ловец не можеше да се похвали с подвига им. Брод скокна на скалата до Брун, а оттам върху строполилото се животно. Само след миг Брун се озова до него, потупа го сърдечно по рамото, после изтръгна копието си от окото на мамута и го вдигна във въздуха. Останалите четирима начаса се присъединиха към тях и като се движеха в ритъм с разтуптените си сърца, заподскачаха и затанцуваха ликуваше върху гърба на грамадното животно.

После Брун скокна и обиколи мамута, който почти бе запълнил тясното пространство. „Нито един мъж не е ранен“, мислеше си той. „Отървахме се дори без драскотина. Излезе доста сполучлив лов. Сигурно тотемите ни са доволни от нас“.

— Трябва да покажем на духовете, че сме им признателни — оповести той на мъжете. Когато се приберем, Мог-ър ще отслужи съвсем специална церемония. А сега ще извадим дроба — всеки мъж ще получи пая си и ще занесем парчетата на Зуг, Дорв и Мог-ър. Останалото ще бъде дадено на Духа на Мамута, така ми рече да сторя Мог-ър. Ще го заровим на мястото, където се строполи, както и дроба на малкото мамутче в нея. А Мог-ър също ми рече да не пипаме мозъка, а да го оставим, където си е, за Духа. Кой нанесе първия удар, Брод или Гуув?

— Брод го нанесе — отвърна Гуув.

— Тогава Брод ще получи пръв парче от дроба, но за убитото животно заслугата е обща.

Брод и Гуув бяха изпратени да доведат жените. В изблик на енергия мъжете си свършиха работата. Сега всичко зависеше от жените. На тях се падна неблагодарната задача да отделят месото и да го съхранят. Останалите мъже изкормиха огромния мамут и докато ги чакаха, измъкнаха почти зрелия ембрион. След като жените пристигнаха, мъжете им помогнаха да одерат животното. Толкова бе огромно, че се наложи всички да напрегнат сили. Избраните, любими части бяха отрязани и скътани в каменните скривалища да замръзнат. Около останалата част от мамута бяха стъкнати огньове, отчасти да попречат на трупа да замръзне, отчасти да пропъдят неизбежните лешояди, привлечени от мириса на кръв и сурово месо.

Капналата от умора, но щастлива ловна хайка потъна признателно в одърите си от топли кожи, след първото угощение с прясно месо, откакто бяха напуснали пещерата. На заранта, докато мъжете се събраха да преживеят отново вълнуващия лов и да се възхитят взаимно от храбростта си, жените се заловиха за работа. Наблизо течеше поточе, но до ждрелото разстоянието бе доста голямо и в това се състоеше дребното му неудобство. След като веднъж разполовиха трупа на едри късове, те се преместиха по-близо до потока, като оставиха повечето кокали с късове месо по тях на навъртащите се и хвъркати лешояди, но нищо друго.

Кланът използваше почти всяка част от животното. Яката мамутска кожа ставаше за подметки на краката — най-здравите и по-трайни от кожата на други животни срещу ветрища за входа на пещерата, готварски гърнета, яки върви за връзване, временни навеси на открито. От мекия пух на мъхестата козина, след като се степаше, се получаваше нещо като кече и го използваха да тъпчат възглавета или постелки за легла, дори като попиваща подплата на бебешките пелени. От дългите косми усукваха яки върви. От сухожилията шнурове, а от пикочния мехур, стомаха и червата се правеха съдове за вода, казани за супа, складове за храна, дори непромокаемо облекло за дъжд. Малко отиваше на вятъра.

Не само месото и останалите части се използваха, но мазнината бе от особено значение. Тя поддържаше равновесието от необходимите им калории за посрещане на енергийните им нужди, които включваха метаболична топлина през зимата, както и енергичните им дейности през по-топлите сезони. Използваха я и при обработката на кожи, тъй като повечето от животните, които убиваха — сърни, коне, свободно пасящи зубри и бизони, зайци и птици — имаха предимно тънка кожа. Ползваха го и за гориво на каменните светила, които, освен, че светеха и топлеха, за водонепроницаемо покритие и да забъркват мехлеми, мазила и като успокоително средство. С нейна помощ можеха да палят огън с мокри дърва, да правят дълго горящи факли, дори можеха да готвят с нея при отсъствието на други горива. Мазнината се използваше за разни цели.

Всеки ден по време на работа жените поглеждаха към небето. Ако времето се задържеше ясно, месото щеше да изсъхне с помощта на безспирно духащите ветрове за около седем дни. Не се наложи да го опушват на огън — прекалено студено бе за мухите-месарки да наплюят месото — и още по-добре. Дърва за горене се намираха много по-трудно в степта, па макар и в по-топлите, южни степи, където растяха повече дървета, отколкото по гористите хълмове край пещерата. С периодичните заоблачавания, навъсеното небе и валежите на тънките ивици месо можеше да им е необходимо три пъти по-дълго време да изсъхнат. Лекият, прахообразен сняг, навян от поривистите ветрове, не представляваше кой знае какъв проблем, само ако времето се затоплеше непривично за сезона, валежите можеха да спрат работата им. Надяваха се времето да бъде сухо, ясно и студено. Единственият начин да замъкнат планината от месо обратно в пещерата бе да го изсушат, преди да тръгнат.

Тежката, рунтава кожа с дебелия си пласт мас и съединителни кръвоносни съдове, нерви и торбички на жлези бе остъргана изцяло. Дебели резени втвърдена от студа мас се пускаха в огромен кожен казан, поставен на огъня и стопената мас се наливаше в парчета от почистени черва и се връзваха като едри, тлъсти наденици. Кожата със запазената козина бе нарязана на лесно преносими парчета и бе стегнато навита, а после оставена да замръзне за обратното пътуване. По-късно през зимата, като се върнеха в пещерата, щяха да свалят козината и да я обработят. Бивните бяха натрошени и гордо изложени на показ в бивака. Щяха да отнесат и тях.

През деня, когато жените работеха, мъжете ходеха на лов за по-дребен дивеч или ги пазеха без много-много да си дават зор. Преместването им по-близо до реката бе премахнало едно неудобство, но имаше и друго, по-трудно за преодоляване. Лешоядите, привлечени от прясно убитото животно, последваха ловната хайка и на новото място. Не трябваше да свалят очи от ивиците месо, окачено по проточилите се върви и ремъци. Една едра, петниста хиена бе изключително настойчива. Сума ти пъти я пропъждаха, но тя продължаваше да се спотайва из покрайнините на бивака, изплъзвайки се от вялите опити на мъжете да я убият. Свирепото на вид създание бе толкова лукаво, че няколко пъти на ден отмъкваше по хапка сушащо се мамутско месо. Истинска напаст.

Ебра и Ога бързаха да свършат с рязането на последните огромни късове месо на тънки ивици и да ги турят да се сушат. Ука и Овра наливаха мас в едно черво, а пък Айла плакнеше на потока друго. По краищата се бе образувала коричка лед, но водата все още течеше. Мъжете се бяха насъбрали около бивните и се опитваха да решат дали да отидат на лов за тушканчик с прашките си.

Брак бе седнал недалеч от майка си и Ебра и си играеше с камъчета. Омръзнаха му камъчетата и стана да си намери нещо по-интересно за правене. Жените бяха погълнати от задачата си и не го забелязаха да се отдалечава към откритата степ, но чифт други очи не го изпускаха.

Всички в лагера извърнаха глава, когато се разнесе неговия ужасен, проницателен писък.

— Рожбата ми! — извика Ога. — Хиената отмъкна рожбата ми!

Ненавистният лешояд, който беше и хищник и винаги бе готов да се нахвърли върху непредпазливите деца и немощните старци, бе сграбчил детето за ръката с яките си челюсти и бързешком се оттегляше, като влачеше мъничкото момченце със себе си.

— — Брак! Брак! — крещеше Брод, втурвайки се след тях, последван от останалите мъже. Посегна за прашката, си — твърде далеч бе за копие — и се приведе да вземе камък, като бързаше звяра да не се измъкне от обсега му.

— Не! О, не! — извика той отчаяно, когато камъкът не достигна и хиената продължи своя бяг. — Брак! Брааак!

Неочаквано от съвсем друга посока долетя звукът „чук, чук“ на двата камъка изстреляни в бърза последователност. Приземиха се право в главата на звяра и хиената се просна на място.

Брод зина от учудване, което се превърна в слисано удивление, когато видя Айла да тича към ридаещото дете с прашка и още два камъка в ръка. Хиената бе нейна жертва. Тя бе изучила навиците на тези животни, знаеше привичките им и слабите им места бе се усъвършенствала, докато ловът на подобна плячка не се бе превърнал в нейна втора природа. Когато чу Брак да пищи, изобщо не помисли за последствията, а просто грабна прашката си, бързешком вдигна два камъка и ги заметна. Единствената и мисъл бе да спре хиената, отмъкваща Брак.

Едва след като достигна детето, освободи го от челюстите на мъртвата хиена и се извърна с лице към вторачените погледи на останалите, осъзна напълно какво бе станало. Тайната и бе разкрита. Беше се издала. Те знаеха, че тя може да ловува. Студена вълна страх я обля. „Какво ли ще ми сторят?“, мислеше си тя.

Айла гушна невръстната рожба и като отбягваше изумените погледи, се отправи към бивака. Първа Ога дойде на себе си от шока. Хукна към тях, протегна ръце и с благодарност пое невръстното си момченце от момичето, което бе спасило живота му. Щом като се озоваха в бивака, Айла взе да преглежда детето, колкото да определи степента на нараняванията му, толкова и да избегне да погледне някого в очите. Ръчичката и рамото на Брак бяха разкъсани и костта на ръката му над лакътя бе счупена, но счупването не бе лошо.

Никога не бе намествала ръка, но бе гледала Иза да го прави и знахарката и бе казала какво да стори, ако изникне спешен случай. Иза се притесняваше за ловците, не бе и хрумнало, че може да се случи с едно бебе. Айла разрови огъня, тури вода да кипне и донесе целебната си чанта. Мъжете не отронваха ни дума, все още бяха слисани, не им се удаваше напълно или не желаеха да възприемат току-що видяното. За пръв път в живота си Брод изпита благодарност към Айла. Мислите му не надхвърляха облекчението, че синът на стопанката му бе спасен от сигурна и грозна смърт. Но това не се отнасяше за Брун. Вождът веднага схвана на какво му намирисва случилото се и знаеше, че неочаквано се бе изправил пред невъзможно решение. Фактически според традициите на Клана, по законите на Клана, наказанието за всяка жена, която боравеше с оръжие, бе ни повече, ни по-малко от смърт. Ясно бе казано. Не се предвиждаше снизхождение за извънредни обстоятелства. Обичаят бе толкова стародавен и ясен, че не бе прилаган от безчет поколения. Заобикалящите го легенди бяха тясно свързани с преданията за времената, когато жените владеели достъпа до света на Духовете, преди мъжете да им го отнемат. Обичаят бе свързан със силите, предизвикали очевидното разграничение между мъжете на Клана и жените на Клана, след като не се допускаше да оцелее никоя жена с неприсъщата за жена страст към лова. В течение на векове само тези с напълно женски манталитет и поведение бяха оцелявали. И като резултат бе намалена приспособимостта — всъщност признака, от който зависеше самото оцеляване. Но такива бяха обичаите на Клана, законите на Клана, въпреки че вече не се срещаха съгрешили жени от Клана. Айла не бе от потеклото на Клана.

Брун обичаше сина на стопанката на Брод. Само в присъствието на Брак се стопяваше стоическата сдържаност на вожда. Бебето можеше да прави, каквото си поиска с него — да му дърпа брадата, да бърка с любопитните си пръсчета в очите му, да го олигавя целия. Все едно му бе. Никога в живота си Брун не се бе държал толкоз кротко, толкова отстъпчиво, както когато момченцето заспеше със спокойно и с чувство за сигурност в гордите и яки ръце на вожда. Изобщо не се съмняваше, че Брак щеше да погине, ако Айла не бе убила хиената. Как можеше да осъди на смърт момичето, спасило живота на Брак? Бе го спасила с оръжието, за употреба на което трябваше да плати с живота си.

„Как така го стори?“, питаше се той. Звярът бе извън обсега и, а тя се намираше по-далеч от мъжете. Брун отиде до мястото, където лежеше убитата хиена и докосна съсирващата се кръв, процеждаща се от смъртоносните рани. Рани ли? Две рани? Очите му не бяха се излъгали. Стори му се, че видя два камъка. Как момичето се бе научило да борави така умело с прашка? Не бе чувал нито Зуг, нито някой друг да може да изстреля два камъка с прашка тъй бързо, тъй точно и с такава сила. Сила, достатъчна да убие хиена от това разстояние.

Между другото за пръв път се, убиваше хиена с прашка. Още от началото бе сигурен, че опитът на Брод ще се окаже безплоден жест. Зуг все разправяше, че е възможно, но насаме Брун не бе сигурен. Никога не бе противоречи на стареца, Зуг все още бе твърде ценен за Клана, нямаше смисъл да се омаловажават думите му. Е, Зуг се бе оказа прав. „Може ли с прашка да се убият и вълк, и рис, както толкова убедено твърди Зуг“, размишляваше Брун. Изведнъж очите му широко зяпнаха, после се присвиха. Вълк и рис ли? Или пък росомах, дива котка, борсук, пор и хиена! Умът на Брун трескаво работеше. Или всички онези, които откриваха мъртви напоследък?

— Разбира се! — жестовете на Брун подчертаваха хрумналата му мисъл. Тя е била! Айла ходи на лов доста отдавна. Как иначе ще е толкова изкусна? Но тя е момиче, лесно и се отдават женските умения, как така ще се научи да ловува? И защо точно хищници? И защо толкова опасни? И изобщо защо?

Ако беше мъж, всички ловци щяха да и завиждат. Но тя не бе мъж. Айла е момиче, послужила си е с оръжие и затова ще трябва да умре, иначе духовете страшно ще се разгневят. Ще се разгневят ли? Може всичко друго, но не се гневят. Току-що убихме мамут в един толкова сполучлив лов, че никой не пострада. Духовете са доволни от нас, а не сърдити.

Обърканият вожд поклати глава. „Духове! Не ги разбирам тези духове“. Де да беше Мог-ър тук. Друуг вика, че тя носела късмет, почти съм убеден, че е прав, откакто я намерихме, нещата ни потръгнаха по вода. Щом като духовете се толкова благосклонни към нея, дали ще са нещастни, ако я погубим? „Но това са обичаите на Клана“, гърчеше се той. Защо се случи така, че Кланът ми я намери? Може и да е късметлийка, но ми създаде повече главоболия, отколкото мислех за възможно. Не мога да взема решение, без да разговарям с Мог-ър. Просто ще трябва да изчакам, докато се завърнем в пещерата.

Брун закрачи към бивака. Айла бе дала на момченцето болкоуспокоителни церове, които го бяха приспали, после почисти раните му с противовъзпалителен разтвор, намести ръчичката му и постави отгоре и шина от навлажнена брезова кора. Щеше да се втвърди като изсъхне и щеше да придържа костта на място. И въпреки това налагаше се да я наглежда, да не се подуе много. Проследи Брод да се връща от огледа на хиената и потрепери при приближаването му. Но той мина покрай нея, без да и даде знак, пренебрегвайки я напълно и тя осъзна, че преди да се завърнат в пещерата няма да разбере участта си.