Кланът на пещерната мечка

2

Група пътници прекоси реката току след водопада, където тя се разливаше и се пенеше край подаващите се от плитчините камъни. Стари и млади наброяваха двадесет души. Преди земетресението да разруши пещерата им Кланът възлизаше на двадесет и шестима. Далеч напред двама мъже предвождаха групата жени и деца, приковани отстрани от неколцина по-възрастни мъже. Младоците ги следваха.

Придържаха се към широкото течение там, където то започваше преплитащия се, криволичещ бяг през равнинните степи и не изпускаха от очи кръжащите лешояди. Кръжащите лешояди обикновено свидетелстваха, че това, което е привлякло вниманието им, все още е живо. Раненото животно бе лесна плячка за ловците, ако на някой четирикрак хищник не му бе хрумнало същото.

Една жена в средата на първата си бременност, вървеше пред останалите жени. Тя видя двамата мъже начело да оглеждат земята и да продължават. „Сигурно е месоядно“, помисли тя. Кланът рядко се хранеше с месоядни животни.

Висока бе над метър и четиридесет, с едър кокал, набита и кривокрака, но стъпваше изправена на силните си, мускулести крака и плоските си, голи пети. Ръцете и, несъразмерно дълги за тялото и, бяха криви като краката и. Големият и нос приличаше на клюн, издадените и напред челюсти стърчаха като зурла и нямаше брадичка. Ниското и чело преминаваше в удължена, голяма глава, кацнала на къс, дебел врат. На тила си имаше костна издутина — нещо като кок — която подчертаваше удължеността му.

Мек мъх от къси, кафяви косми, склонни да се къдрят, покриваше краката и рамената и и покриваше горната част на гръбнака и. На главата той се сгъстяваше в тежка и дълга, доста рунтава коса. Летният загар вече бе на път да замести зимната бледност. Под надвисналия хребет на веждите дълбоко бяха разположени големи, кръгли, интелигентни, тъмнокафяви очи, които бяха обзети от любопитство, докато ускоряваше крачка да види какво бяха отминали мъжете.

Жената бе стара за първа бременност, почти двадесетгодишна и Кланът я мислеше за ялова, докато щъкащият в нея живот не бе взел да си личи. И въпреки че беше бременна, товарът, който носеше, не бе намален. Привързана на гърба си мъкнеше голяма кошница, препълнена с вързопи, част от които висяха от нея. Няколко торби с шнур се мандахерцаха на ремъка, с който бе опасла гъвкавата кожа по такъв начин, че да се получат гънки и торбички, за да побере нещата. Една от торбите особено биеше на очи. Беше направена от кожа на видра и това бе очевидно, защото кожата бе изсушена, без да се наруши целостта на водонепроницаемата козина, крачетата, опашката и главата.

Вместо да се разпаря кожата на корема на животинчето, беше прерязано само гърлото, откъдето да се измъкнат вътрешностите, месото и костите и се получаваше чанта като кесия. Главата, прикачена с ивица кожа отзад, представляваше капак, а боядисаният в червено шнур от сухожилия бе прекаран през дупките, пробити около отвора на гърлото, здраво пристегнат и завързан за ремъка на кръста и.

Когато жената, отначало видя съществото, което мъжете бяха отминали, бе озадачена от това, което и приличаше на животинче без козина. Но когато приближи, ахна и отстъпи крачка назад, сграбчвайки кожената торбичка, увиснала около врата и в несъзнателен жест да се предпази от неведомите духове. Опипа дребничкото съдържание на амулета си през кожата, търсеща закрила и се наведе да види по-добре, колебаеща се дали да пристъпи напред, но не съвсем убедена, че това, което си мислеше, че вижда, е истина.

Очите и не бяха я подвели. Не животно бе привлякло ненаситните птици. Дете, измършавяло дете със странен вид!

Жената се огледа, като се чудеше какви ли други страхотни загадки може да се окажат в близост и започна да обикаля припадналото дете, но дочу стон. Спря да обикаля и, забравяйки за страховете си, коленичи до детето и внимателно го разтърси. Още щом като зърна загноясалите белези от нокти и подутия крак, когато момиченцето се отърколи, знахарката посегна да развърже шнура, стегнал торбичката от видрова кожа.

Мъжът начело се озърна назад и видя жената, коленичила до детето. Върна се при тях.

— Иза! Хайде! — изкомандва той. — Пред нас има следи и мирис на пещерен лъв.

— Това е дете, Брун. Ранено, но още живо — отвърна тя.

Брун погледна измършавялото момиче с високо чело, малък нос и необичайно плоско лице.

— Не е от Клана — рязко махна с ръка водачът и се извърна да продължи пътя си.

— Брун, тя е дете. Ранена е. Ще умре, ако я оставим тук — очите на Иза го умоляваха, докато правеше заклинания с ръце.

Водачът на малкия Клан сведе поглед към молещата го жена. Той бе много по-едър от нея, над метър и петдесет висок, целия в мускули и много силен с огромен гръден кош и дебели, криви крака. Физиономията му бе подобна, но по-ярко изразена — по-дебели надочни хребети и по-голям нос. Краката, коремът, гърдите и горната част на гърба бяха обрасли с груби, кафяви косми, на които съвсем малко не достигаше да минат за козина. Рунтава брада скриваше издадената му напред челюст без брадичка. И наметката му бе почти същата, само че не толкова дълга, подкъсена и завързана по другояче с по-малко гънки и дипли за носене на разни неща.

Не носеше никакъв товар, само връхната си кожена завивка, окачена на гърба му с помощта на широка кожена лента, завита около полегатото му чело и оръжията му. На дясното му бедро имаше белег, почернен като татуировка, грубо оформен като V, върховете на което се разширяват навън — белег на тотема му, бизона. Не му беше необходим нито белег, нито орнамент за удостоверяване на водачеството му. Поведението му и уважението на останалите не оставяха никакво съмнение относно положението му.

Свали сопата си — дълъг преден крак от кон — от рамото си на земята, подлагайки бедро под ръкохватката и Иза разбра, че сериозно обмисля молбата и. Изчака кротко като прикриваше вълнението си, за да му даде време да помисли. Той свали и тежкото си дървено копие, подпря пръта на рамо със заострения, закален с огън връх нагоре и нагласи ласото, което висеше на врата му заедно с талисмана му, така че трите каменни топчета да са равни. После измъкна ивица мека еленова кожа, изтънена по краищата и с дънце по средата, предназначена за замятане на камъни, от ремъка на кръста си и замислено прекара меката кожа през дланта си.

Брун не обичаше да взема прибързани решения по необичайни въпроси, които можеха да засегнат Клана му, особено сега, когато бяха останали без покрив над главата си и той не се поддаде на желанието си да откаже веднага. „Трябваше да се сетя, че Иза ще иска да и помогне“, мислеше си той, „особено след като знам, че понякога прилага целебната си магия дори на животни, особено млади. Ще се разстрои, ако не и позволя да помогне на това дете. От Клана или от Другите, няма никакво значение, за нея то е едно ранено дете. Е, може би тъкмо затова е добра знахарка.“

„Знахарка или не, тя е само жена. Какво значение има дали ще е разстроена? Иза не е толкова глупава, че да го показва, пък и без ранения странник си имаме достатъчно проблеми. Но тотемът и ще научи, всички духове ще научат. Дали това, че е разстроена ще ги ядоса още повече? Ако намерим пещера… не, когато намерим нова пещера, Иза ще трябва да приготви напитката си за освещаването и. Ами ако сбърка питието в това състояние? Сърдитите духове всичко могат да объркат, а и без това са достатъчно разгневени. Нищо не бива да проваля освещаването на новата пещера.“

„Нека вземе детето“, помисли си той. „Скоро ще се измори да мъкне допълнителния товар, а и момичето е толкова зле, че дори магията на посестримата ми едва ли ще я спаси.“

Брун затъкна прашката си в поясния си ремък, взе оръжията си и сви рамене уклончиво. Нейна работа, ако иска, Иза може да вземе момичето с тях. Обърна и гръб и закрачи.

Иза бръкна в кошницата и измъкна кожено наметало. Загърна момичето в него, вдигна я и превърза припадналото дете здраво за хълбока си с помощта на гъвкавата кожа, изненадана от лекотата и за нейния ръст. Момичето изстена, докато я вдигаха, Иза я потупа успокоително, после зае мястото си след двамата мъже.

Останалите жени бяха спрели и се държаха на разстояние от неочаквания разговор между Иза и Брун. Когато видяха, че знахарката вдига нещо от земята и го взима със себе си, размахаха неистово ръце, придружено от гърлени звуци като с възбудено любопитство обсъждаха случилото се. С изключение на торбичката от видра те бяха облечени също като Иза, а и товарът им бе също толкова тежък. Бяха разпределили помежду си цялото имущество на Клана, тоест това, което бяха спасили от каменните отломки след земетресението.

Две от седемте жени носеха бебета в гънка на облеклото си, близо до кожата, за да им е удобно да се грижат за тях. Докато чакаха една от тях усети капки топла влага, измъкна голото си пеленаче от гънката, Държейки го в протегнатите си ръце пред себе си, докато спря да се подмокря. Когато не бяха на път често повиваха бебетата в меки кожени повои. За да попиват влагата и меките, млечни изпражнения около тях, ползваха няколко от следните материали: руно от диви овце, събрано по бодливите шубраци, когато муфлоните си сменяха козината, пух от птичи гърди или влакънца от влакнести растения. Но когато бяха на път, по-лесно и просто бе да се носят пеленачетата голи и да ги изхождат в движение на земята, без да изостават.

Когато поеха отново, една трета жена взе едно момченце, закрепвайки го на хълбока си с кожена наметка за носене. Няколко мига по-късно то се загърчи в желанието си да слезе и ходи само. Тя го пусна като знаеше, че ще се върне, когато се умори. Едно по-големичко момиченце, още не жена, но нарамила женски товар крачеше след жената, която следваше Иза и току се оглеждаше за едно момче, почти мъж, което следваше жените. Опитваше се да изостане повечко от тях, за да изглежда, че той е с тримата ловци, които вървяха на опашката, а не едно от децата. И на него му се искаше да носи дивеч и дори завиждаше на стареца, един от двамата, които вървяха отстрани на жените, който бе метнал едър заек през рамо, повален с камък от прашката му.

Ловците не бяха единственият източник на храна за Клана. Жените често допринасяха много повече, — а техните източници бяха по-благонадеждни. Въпреки товара си те беряха, без да спират, при това така умело, че почти не забавяха хода си. Набързо опоскаха пъпките и цветовете на леха дневни лилии, а крехките, новопокарали корени бяха извадени само с няколко замаха с пръчките за копаене. Корените на котешката опашка, измъквани от мочурливите дъна на някое блато се беряха дори по-лесно.

Ако не бяха на път, жените неминуемо щяха да запомнят местонахождението на извисилите се стъбла на растението, за да се върнат към края на сезона и да оберат крехките връхчета за зарзават. По-късно от жълтия цветен прашец, като се смесеше със скорбяла от счуканите влакна на стари корени, щяха да се получат тестени, неквасени бисквити. Когато връхчетата пък изсъхнеха, щяха да събират влакна, а няколко от кошниците бяха оплетени от жилавите им листа и стъбла. Сега обраха само каквото намериха, без да пропускат почти нищо.

Нови стръкове и крехки, млади листенца детелина, люцерна и глухарче, магарешки бодли, на които махаха шиповете преди да ги отсекат, няколко ранни боровинки и плодове. Заострените пръчки за копаене постоянно влизаха в употреба, нищо не убягваше от тях в ловките женски ръце. Служеха си с тях като лост да претърколят някой дънер в търсене на тритони и прекрасни, тлъсти ларви, изкарваха сладководни мекотели от потоците и ги трупаха близо до брега, където да са им под ръка, а от земята вадеха най-разнообразни луковици, грудки и корени.

Всичко това намираше място в пригодените гънки на женското облекло или в някое свободно ъгълче на кошниците им. Големите зелени листа се използваха за опаковка, някои от тях като репея за зеленчук. Суха дървесина, клончета, треви и тор от тревопасни животни се събираха също. Макар и по-късно през лятото подборът да се различаваше доста, изобилстваше от храна — стига да знаеш къде да я търсиш.

Иза вдигна очи към един старец над тридесетте, който я догони куцукайки, след като отново бяха потеглили. Той не носеше нито товар, нито оръжие, а само дълъг прът, на който се подпираше. Въпреки че десният му крак бе осакатен и по-малък от левия, той се придвижваше учудващо пъргаво.

Дясното му рамо и ръката бяха закърнели, а съсухрената му ръка бе отрязана под лакътя. Якото му рамо, ръка и мускулест крак на напълно развитата му лява част му придаваха килнат на една страна вид. Огромният му череп бе по-голям дори от тези на останалите от Клана, а недъгът, който го бе осакатил за цял живот, се дължеше на трудностите при раждането му.

Той също беше побратим на Иза и Брун, първороден и ако не бе се случило нещастието, щеше да бъде вожд. Облечен бе в кожено облекло, скроено по мъжки маниер, а топлата, връхна кожа, която се използваше и за спане, носеше на гърба си като останалите мъже. От поясния му ремък висяха няколко кесийки, а в наметката на гърба му, подобна на тези, които носеха жените, бе увит едър, обемист предмет.

Лявата страна на лицето му бе цялата в ужасни белези, липсваше и лявото му око, но здравото му дясно око проблясваше с разбиране и още нещо. Въпреки куцукащата си походка, той се придвижваше с изящност, която се дължеше на огромна мъдрост и увереност в мястото му в Клана. Той бе Мог-ър, най-влиятелният магьосник, най-страховитият и почитан свят човек на всички Кланове. Той бе убеден, че осакатеното тяло му е дадено, за да може да заеме мястото си на посредник със света на духовете, вместо да застане начело на Клана. В много отношения той притежаваше повече власт от всеки вожд и много добре знаеше това. Само близки роднини помнеха рожденото му име и го зовяха с него.

— Креб — рече Иза вместо поздрав и потвърди появата му с жест, който означаваше, че се радва на идването му.

— Иза? — запита я той, като сочеше към детето, което тя носеше. Жената разтвори наметката и Креб се вгледа внимателно в зачервеното личице. Погледът му се плъзна надолу към подутия крак и гноящата рана, после се върна отново на знахарката и прочете какво искаха да му кажат очите и. Момиченцето изстена и изражението на Креб поомекна. Кимна в знак на одобрение.

— Добре — рече той. Гласът му бе дрезгав и гърлен. После направи знак, който значеше „Достатъчно измряха“.

Креб остана редом с Иза. Нему не се налагаше да се съобразява с негласните правила, които определяха мястото и ранга на всеки, той можеше да върви с всеки, дори с вожда. Мог-ър бе над и извън строгата йерархия на Клана.

Брун ги отведе далеч от дирите на пещерните лъвове преди да спре и да огледа околността. Отвъд реката, докъдето му стигаше взорът, се бе ширнала прерията с ниските си, заоблени хълмчета, които в далечината преминаваха в равнинна, зелена шир. Погледът му не срещаше препятствие. Няколкото недорасли дръвчета, деформирани от неспирния вятър и превърнати в карикатури на уловеното движение, просто придаваха на необятния простор перспектива и подчертаваха пустотата му.

Близо до хоризонта облак прах издаваше присъствието на голямо стадо еднокопитни и на Брун много му се искаше да даде знак на ловците си и да се впуснат в преследване. Зад него можеха да се видят само върховете на високите борове отвъд по-ниските широколистни дръвчета на гората и без това смалявани от необятната степ.

Прерията свършваше ненадейно от неговата страна на реката, отсечена от каменистата урва недалеч оттук и по-нататък се отдалечаваше още повече от течението. Каменното лице на стръмната урва се сливаше с предпланините на величествената, покрита с глетчер алпийска верига, която се извисяваше недалеч. Заскрежените и върхове трептяха с ослепителни розови, пурпурни, виолетови и кървавочервени отблясъци, огрени от залязващото слънце — гигантски, искрящи скъпоценни камъни в короната на пълновластните върхове. Дори деловият водач се трогна от величествената гледка.

Обърна гръб на реката и поведе хората си към скалистата урва, която криеше възможност да намерят пещера. Нуждаеха се от подслон, но едва ли не по-важно бе да намерят дом за покровителстващите ги духове на тотема им, ако вече не бяха напуснали Клана. Те се гневяха, земетресението го доказваше, толкова ядосани бяха, че причиниха смъртта на шестима от Клана и разрушиха дома им. Ако не намереха постоянно убежище за духовете на тотема си, те сигурно щяха да ги оставят на произвола на злите духове, които причиняваха болести и прогонваха дивеча. Никой не знаеше защо се гневят духовете, за да укроти гнева им и да облекчи страховете на Клана. Всички се тревожеха, но Брун най-много.

Той отговаряше за съдбата на Клана и вече чувстваше преумора. Духовете, тези невидими сили с неразгадаеми искания, го озадачаваха. По-свободно се чувстваше в материалния свят на ловуване и ръководене на Клана. Нито една от пещерите, които огледа до момента, не бе подходяща — не отговаряха на някое съществено изискване — и вече губеше надежда. Щяха да изгубят скъпоценни, топли дни в търсене на нов дом вместо да трупат храни за идващата зима. Вероятно скоро щеше да се наложи да подслони Клана в не-толкова подходяща пещера, а търсенето щеше да продължи идната година. Щяха да бъдат притеснени, както телом, така и духом и Брун страстно се надяваше, че няма да се стигне дотам.

Крачеха покрай основата на скалистата урва, докато сенките се сгъстяваха. Когато достигнаха един тесен водопад, плющящ по каменната стена — бликащата му струя бе трептяща небесна дъга на полегатите слънчеви лъчи — Брун нареди да спрат. Жените уморено свалиха товара си и се пръснаха във ветрило в дъното покрай вира и тясното му отвърстие, да съберат дърва.

Иза простря рунтавата си кожена наметка и положи детето върху и, после побърза да помогне на останалите жени. Кахъреше се за него. Дишането му бе едва доловимо и продължаваше да спи непробудно, дори стоновете му долитаха все по-рядко. Нито за миг Иза не бе спирала да мисли как да помогне на детето, имайки предвид сушените билки, които носеше в торбичката си от видрова кожа и докато събираше дърва, оглеждаше какви растения имаше в околността. За нея, независимо дали познаваше растението или не, всички имаха някаква стойност, или целебна, или хранителна, но малко бяха растенията, които не познаваше.

Когато видя дългите стебла на ириса, готови да разцъфнат на морестия бряг на поточето, съзря решението на една от задачите и изкопа корените му. Триъгълните листа на хмела, пълзящи по едно от дърветата я подсетиха за нещо друго, но реши да си послужи със стрития на прах изсушен хмел, който носеше у себе си, след като шишарковидните плодове щяха да узреят чак по-късно. Обели гладка, сивкава кора от един елхов храст недалеч от вира и я помириса. Беше силно миризлива и тя кимна сама на себе си, докато я мушваше в гънката на дрехата си. Преди да забърза обратно набра и няколко шепи млади листенца от детелина.

Когато насъбраха дърва и подредиха огнището, Грод, мъжът, който вървеше пред Брун, извади жив въглен увит в мъх и натикан в кухия край на рог от зубър. Те можеха да палят огън, но когато пътят им прекосяваше непозната местност бе по-лесно да носят със себе си въглен от последния лагерен огън и да го запазят жив до следващия път, отколкото да се опитват да запалят нов огън всяка вечер често пъти с неподходящи материали.

Грод грижливо бе съхранявал тлеещия жив въглен, докато бяха на път. Жаркият въглен от огъня предишната вечер бе резултат от живия въглен от огъня на по-предната вечер и общо взето въглените щяха да ги върнат към огъня, който бяха напалили върху останките от огнището при входа на старата пещера. За обреда около освещаването на новата пещера трябваше да запалят огъня от въглен, който трябваше да води до стария им дом.

Поддържането на огъня можеше да бъде поверено само на мъж с висок ранг. Ако въгленът угасне, това щеше да бъде сигурен знак, че покровителстващите ги духове са ги изоставили и Грод щеше да бъде разжалван от заместник на вожда до най-низшия ранг на мъж в Клана, унижение, което едва ли щеше да преглътне. Задължението му бе голяма чест и тежка отговорност.

Докато Грод грижливо полагаше парченцето жив въглен върху постелята от сух прахан и го раздухваше, в очакване да пламне, жените се заеха с други задачи. С умения, предавани от поколение на поколение те набързо одраха дивеча. Няколко мига след като огънят пламна уверено нанизаното на остри, зелени пръчки месо, закрепено на чаталести клонки се печеше. Силният пламък го опичаше, но то си оставаше сочно и когато огънят затихна и се превърна в жар, всепоглъщащите огнени езици не бяха отмъкнали почти нищо.

Със същите остри, каменни ножове, които използваха при дрането и нарязването на месото, жените обелиха и нарязаха корени и грудки. Напълниха с вода кошници със здрава плетка и дървени копанки, а после добавиха нажежени камъни. Когато изстинаха, хвърлиха камъните отново в огнището и пуснаха нови във водата, докато кипне и се сварят зеленчуците. Тлъсти ларви се препичаха, докато станат хрупкави, препичаха се и цели гущерчета, докато грубата им кожа не почернееше и не се напукаше, разкривайки вкусни хапки добре опечено месо.

Докато помагаше в приготвяне на храната Иза довърши подготовката си. В една дървена копанка, която само бе издялала от парче дънер преди много години, тя кипна вода. Изми корените на ириса, сдъвка ги на каша и я изплю в кипящата вода. В една друга купичка — подобно на чаша парче от долната челюст на едра сърна — тя намачка листа детелина, отмери известно количество от стрития на прах хмел в ръка, накъса елшовата кора на нишки и заля всичко това с вряла вода. После стри твърдо, сушено месо от неприкосновения си запас между два камъка в грубо ястие и смеси концентрирания протеин от сварените зеленчуци в третата копанка.

Жената, появила се зад гърба на Иза, поглеждаше от време на време към нея с надежда, че Иза сама ще и обясни какво става. Всички жени и мъже се пръскаха от любопитство, макар че се опитваха да не го показват. Бяха видели Иза да вдига момичето и след като се разположиха на бивак всеки си измисли причина да мине близо до кожата на Иза. Предположенията за това как детето се е озовало тук, заедно с останалите от Клана, се множаха и най-вече защо Брун бе позволил на Иза да вземе с тях момиченцето, което очевидно бе рожба на другите.

Ебра най-добре от всички познаваше напрежението, което Брун изпитваше. Именно тя се бе опитала да прогони с масажи тежестта и болката от врата и плещите му и именно тя обра пешкира на раздразнителното му настроение, тъй рядко у мъжа, който и бе другар в живота. Брун бе известен със стоическото си самообладание и тя прекрасно знаеше, че той съжалява за изблиците си, но не би утежнил постъпката си като я признае. Но дори Ебра се учудваше защо бе позволил детето да дойде с тях, особено след като всяко отклонение от обичайното поведение можеше да разгневи още повече духовете.

Независимо от любопитството си Ебра не попита Иза нищо, а никоя от останалите жени не притежаваше необходимия ранг, за да се осмели. Никой не биваше да разсейва знахарката, когато е очевидно, че приготвя магията си, а и Иза не бе в настроение за празни приказки. Цялото и внимание бе посветено на детето, което се нуждаеше от помощта и. И Креб бе заинтригуван от момичето, но неговото присъствие бе добре дошло за Иза.

С безмълвна благодарност тя наблюдаваше как магьосникът се примъква към загубилото съзнание дете, взира се в нея замислено за малко, после подпира колеца си на един голям, речен камък и прави плавни движения с една ръка над нея, призовавайки доброжелателните духове да помагат в оздравяването и. Болестите и злополуките бяха тайнствени появи на войната между духовете, водена на полесражението на човешкото тяло. Иза черпеше магията си от покровителстващите ги духове, който действаха чрез нея, но без светия мъж ничие изцеление не бе окончателно. Знахарката бе само посредник на духовете, а магьосникът направо се застъпваше пред тях.

Иза не знаеше защо изпитва подобна загриженост за едно дете, което толкова се различаваше от представителите на Клана, но искаше то да оцелее. Когато Мог-ър свърши, тя вдигна момиченцето на ръце и го занесе до малкия вир в основата на водопада. Тя потопи цялото и телце, освен главата и изми слабото телце от прах и засъхнала кал. Хладната вода посъживи девойчето, но то не бе на себе си. Мяташе се и се гърчеше, викаше и мънкаше звуци, каквито жената не бе чувала преди. Иза притисна момиченцето до себе си на връщане, като и шепнеше успокоително, наподобяващо тихо ръмжене.

Внимателно, но с вещо усърдие, Иза проми раните с попиващ къс заешка кожа, потопен в горещата течност от сварените корени на ириса. После изгреба кашата от корените, наложи я направо върху раните, покри ги със заешката кожа и превърза крачето на детето с ленти мека сърнешка кожа. Извади скашканата детелина, късчетата елшова кора и камъните от костната купичка с едно чаталесто клонче и ги остави да изстиват до купичката с горещ бульон.

Креб въпросително посочи към купичките. Това не беше директен въпрос — дори Мог-ър не можеше направо да разпитва знахарката за магиите и — с това той само показваше интерес. Иза нямаше нищо против интереса на побратима си, той повече от всеки друг ценеше познанията и. И той използваше няколко от същите билки, но с друга цел. Освен на Събора на Клановете, където идваха и други знахарки, в разговорите с Креб тя най-близо се доближаваше до обсъждане с колеги от занаята.

— Това унищожава злите духове, които предизвикват инфекции — посочи Иза към антисептичната отвара от ирисови корени. — А лапа от същия корен изтегля отровите и помага на раната да заздравее — Взе костната купа и бръкна с пръст да премери температурата. — Детелината укрепва сърцето в борбата му със злите духове — стимулира го — Иза употребяваше една-две разговорни фрази, когато говореше, но най-вече, за да наблегне на нещо. Хората от Клана не можеха да артикулират достатъчно добре за цялостен речеви език, но езикът им, от знаци бе напълно разбираем и богат на нюанси.

— Детелината е храна. Снощи я ядохме — направи знак Креб.

— Да — кимна Иза — ще ядем и довечера. Магията е в начина на приготвяне. Едра китка, сварена в малко вода, извлича нужното, листата се хвърлят — Креб кимна с разбиране и тя продължи. — Елшовата кора прочиства кръвта, избистря я и прогонва духовете, които я отровят.

— Употреби и нещо от лечебната си торба.

— Стрит на прах хмел, зрелите шишарки с фините влакънца, за да я успокоят и да заспи спокойно. Докато духовете воюват, тя трябва да си почива.

Креб кимна отново, познати му бяха приспивателните качества на хмела, които предизвикваха леко състояние на еуфория, макар и употребен с друга цел, Въпреки че винаги се бе интересувал от лечебните похвати на Иза, той рядко доброволно бе давал сведения за похватите си при използване на билковата магия. Подобно тайно учение бе за мог-ърите и последователите им, а не за жени, та били те и знахарки. Иза знаеше повече от него за свойствата на растенията и той се боеше да не би да си направи прекалено важни изводи. Доста неприятно щеше да бъде, ако тя се досетеше за магиите му.

— Ами другата купичка? — попита той.

— Там е само бульон. Бедното същество е почти умряло от глад. Какво според теб е станало с нея? Откъде е? Къде са хората и? Сигурно се е скитала с дни.

— Само духовете знаят — отвърна Мог-ър. — Убедена ли си, че целебната ти магия ще и подейства? Тя не е от Клана.

— Би трябвало, и Другите са хора. Нали помниш мама като разправяше за онзи мъж със счупената ръка, дето майка и му помогнала? Магията на Клана му е подействала, макар че наистина мама казваше, че му е трябвало повече време да се събуди от приспивателния лек, отколкото е очаквала.

— Срамота е, че изобщо не си я виждала — майката на мама. Тя бе толкова добра знахарка, че даже хора от други Кланове идваха при нея. Иза, много е лошо, че тя се запъти за света на духовете тъй скоро след като те роди. Самата тя ми е разказвала за този мъж, а и предишният Мог-ър. След като се оправил, той останал малко и ловувал с Клана. Трябва да е бил добър ловец, позволили му да участва в ловен обред. Вярно е, че и те са хора, но са и по-различни — Мог-ърът млъкна. Иза бе твърде проницателна, не биваше да си отпуска езика много-много, иначе тя можеше да стигне до някои заключения относно тайните мъжки ритуали.

Иза отново провери купичките си, после положи главата на детето в скута си като в люлка и я нахрани със съдържанието на костната купа на малки залци. С бульона я нахрани по-лесно. Момичето мърмореше несвързано и се опитваше да отблъсне горчивото на вкус лекарство, но дори и в несвяст изгладнялото и до смърт телце жадуваше за храна. Иза я държа така, докато не заспа спокоен сън, после провери туптенето на сърцето и дишането и. Ако момичето не бе прекосило границата на живота, имаше надежда. Сега всичко зависеше от духовете и вътрешните сили на детето.

Иза видя Брун да се приближава като и хвърляше неодобрителни погледи. Бързо стана и изтича да помогне при сервирането на вечерята. След първоначалния си размисъл той бе прогонил непознатото дете от съзнанието си, но сега си бе променил мнението. Макар и да бе прието да извръщаш очи, за да не гледаш хората, докато разговарят, той не можеше да не забележи какво се говори в Клана му. Почудата им от разрешението му момичето да дойде с тях го хвърли в съмнения. Взе да се бои, че като приемат непознат човек в редиците си, може да разгневят още повече духовете. Зави да пресече пътя на знахарката, но Креб го видя и го отклони.

— Какво е станало, Брун? Видът ти е разтревожен.

— Иза трябва да остави детето тук, Мог-ър. То не е от Клана и на духовете няма да им хареса, ако е с нас, докато си търсим нова пещера. Изобщо не биваше да позволявам на Иза да я вземе.

— Не, Брун — противопостави се Мог-ър. — Покровителстващите ни духове не се сърдят на доброто. Нали я знаеш Иза, тя не може да гледа нищо страдащо, без да се опита да му помогне. Не мислиш ли, че и духовете я познават? Ако те не искаха Иза да и помогне, детето нямаше да се озове на пътя и. В това сигурно се крие някаква тайна. Момичето може да умре и без това, Брун, но ако Урсуз желае да я повика в света на духовете, нека решението бъде негово. Сега не се меси. Ако я изоставим, ще умре със сигурност.

На Брун това не му хареса — Нещо в момичето не му даваше мира — Но, отстъпвайки пред по-големите познания на Мог-ър за света на духовете, той неохотно се съгласи.

След вечеря Креб седеше тихо замислен и изчакваше всички да свършат с яденето, за да започне вечерния си обред, докато Иза му приготвяше одъра за спане и се подготвяше за утринта. Мог-ър бе забранил мъжете и жените да спят заедно, докато не намерят нова пещера, така че мъжете да могат да съсредоточат енергията си в ритуалите и по такъв начин всеки да усети, че правят усилие, което ще ги доближи до новия им дом.

За Иза това бе без значение, другарят и бе един от загиналите при срутването на пещерата. Оплакала го бе с подобаваща скръб на погребението му — ако не беше го сторила, щеше да и донесе нещастие — но не бе нещастна, че го няма. Не беше тайна, че той бе жесток и взискателен. Никога помежду им не бе съществувала топлинка. Тя не знаеше какво ще реши Брун за нея след като бе останала сама. Някой трябваше да се грижи за нея и за детето в утробата и, тя само се надяваше да продължи да готви на Креб.

Още от началото той споделяше огнището им. Иза усещаше, че не му се нравеше партньора и повече, отколкото на нея самата, макар че никога не се месеше в личните проблеми на взаимоотношенията и. Винаги бе смятала за чест да готви за Мог-ър, но което беше повече у нея се разви нежна привързаност към побратима и, каквато много жени започваха да изпитват към партньорите си.

Понякога Иза съжаляваше Креб. Той би могъл да си намери партньорка стига да поискаше. Но тя много добре знаеше, че въпреки всичките си магьоснически способности и високопоставения си ранг, никоя жена не удостояваше с поглед обезобразеното му тяло и покрито с белези лице, без да изпитва отвращение и тя бе сигурна, че той също го знае. Той никога не бе имал партньорка, държеше се сдържано. Това допринасяше за възвишеността му. Всички, включително и мъжете като евентуално изключим Брун, се бояха от Мог-ър и се отнасяха към него със страхопочитание. Всички освен Иза, която бе опознала деликатността и чувствителността му още от рождението си. Това бяха черти на природата му, които той рядко излагаше на показ.

И именно тази страна на природата му занимаваше мислите на великия Мог-ър в този миг. Вместо да обмисля тазвечерната церемония, той мислеше за момиченцето. Често бе проявявал любопитство към рода и, но хората от Клана избягваха, доколкото бе възможно Другите и той никога не бе виждал някой от техните юноши. Подозираше, че земетресението е донякъде виновно да остане сама, въпреки че го учудваше фактът, че нейните хора бяха толкова близо. Обикновено те отсядаха много по на север.

Забеляза неколцина мъже да напускат бивака и се изправи с помощта на тоягата си, за да надзирава приготовленията. Обредът бе привилегия и задължение на мъжете. Много рядко позволяваха на жени да участват в религиозния живот на Клана, но и дума не можеше да става за участие точно в тази церемония. Нямаше по-голяма беда от това жена да види тайните мъжки обреди. Това не само щеше да донесе нещастие, но щеше да прогони закрилящите ги духове. Целият Клан щеше да измре.

Но такава опасност едва ли съществуваше. На никоя жена не би и хрумнало да се осмели даже да доближи до толкова важен ритуал. Очакваха го, за да могат да си починат, разтоварвайки се от постоянните желания на мъжете и необходимостта да се държат със съответното достойнство и благоприличие. Не беше леко на жените мъжете да са все около тях, особено, когато те бяха толкова раздразнителни и си изкарваха всичко на партньорките си и на жените много им се искаше да си намерят нов дом, но малко зависеше от тях. Брун избра накъде да потеглят и нито някой ги попита за съвет, нито пък те щяха да го дадат.

Жените разчитаха на мъжете да ги водят, да поемат отговорност, да взимат важни решения. През близо стоте хиляди години Кланът почти не се бе променил, те вече не бяха способни на промяна и привичките, които някога са били нагаждане за удобство, се бяха превърнали в генетично заложени. И мъже, и жени приемаха ролите си без съпротива, те бяха несломимо неспособни да приемат каквато и да било роля. Нямаха желание да променят взаимоотношенията си също толкова, колкото не желаеха да се сдобият с още една ръка или да променят формата на мозъка си.

След като мъжете се отдалечиха, жените, се струпаха край Ебра, като се надяваха и Иза да се присъедини, така че да утолят любопитството си, но Иза бе изтощена и не искаше да оставя момичето. Щом Креб тръгна, тя легна до нея като хвърли кожата си върху двете. На сумрачната светлина на гаснещия огън известно време наблюдава спящото момиче.

„Чудато на вид създанийце“, мислеше си тя. „Доста грозновато в известен смисъл. Личицето и изглежда тъй плоско под това високо, издадено чело и мъничкото и носле, а и тази странна костна издутина под устата. Чудя се на колко ли е години? По-малка е, отколкото си мислех отначало, височка и това ме подведе. И така изпосталяла, че костите и се усещат. Горкичкото детенце, интересно откога ли не е хапвало нищо, скитайки се самичко.“ Иза покровителствено прегърна момиченцето. Жената, която бе помагала дори на невръстни животни при случай, не можеше да се отнесе по друг начин към злочестото, останало само кожа и кости момиченце. Доброто сърце на знахарката се сви от болка за раненото дете.

Мог-ър стоеше отстрани, докато мъжете, пристигаха и намираха местата си зад някой от камъните, наредени в малък кръг сред по-големия кръг от факли. Намираха се на открито в степта, далеч от бивака. Магьосникът изчака всички мъже да седнат и малко повече, после пристъпи в средата на окръжността с горяща връзка ароматно дърво в ръка. Бодна малката факла в замята пред незаетото място, на което бе опряна тоягата му.

Изправи се на здравия си крак в средата на окръжността и се взря над главите на седналите мъже в мрачната далечина с унесен, неконцентриран поглед, сякаш с едното си око виждаше свят, за който останалите бяха слепи. Загърнат с тежкия си ямурлук от кожата на пещерна мечка, който прикриваше кривите издутини на несиметричния му скелет, присъствието му бе величествено и при това кой знае защо нереално. Мъж и все пак с деформираното си тяло не съвсем мъж, ни повече, ни по-малко мъж, но различен. Именно уродливостта му придаваше свръх естествените качества, които никога не будеха по-голямо страхопочитание, както когато Мог-ър ръководеше церемония.

Изведнъж със замах на магьосник той измъкна череп. Вдигна го високо над главата си със здравата си лява ръка и бавно описа с него пълен кръг, та всеки мъж да види големия, характерен череп с изпъкнало чело. Мъжете се вторачиха в черепа на пещерната мечка, излъчващ белезникава светлина от трепкащите пламъци на факлите. Постави я пред малката факла, бодната в земята и приседна зад него, като с това се затвори кръга.

Седящия до него младеж стана и взе една дървена купа. Наскоро бе навършил единадесет години и обредът му за зрелост се бе състоял малко преди земетресението. Грув бе избран за помощник още като малко момче и често бе помагал на Мог-ър в подготовката, но помощниците не се допускаха на истински обряд, докато не станеха мъже. За пръв път Грув се представи в новата си роля малко след като предприеха търсенето и още бе неуверен.

За Грув намирането на нова пещера имаше особено значение. То му даваше възможност да научи подробностите около рядко отслужвания и труден за описание обряд, в който лично великият Мог-ър обявяваше пещерата за годна за живеене. Като дете се бе боял от магьосника, макар и да разбираше каква чест за него е да бъде избраник. Оттогава младежът научи не само, че сакатият е най-изкусният мог-ър на всички Кланове, а и че под неприветливата му външност се крие добро и внимателно сърце. Грув почиташе учителя си и го обичаше.

Още щом Брун нареди да спрат, помощникът се зае да приготовлява питието в купата. Започна със стриването на цели стръкове татул между два камъка. Трудното беше да прецени количеството и съотношението на листата, стъблата и цветовете. Върху натрошените растения наля вряща вода и сместа бе оставена да кисне до церемонията.

Грув бе налял силната отвара от татул в специалната обредна купа, прецеждайки я през пръсти току преди Мог-ър да пристъпи в средата и горещо се надяваше да получи одобрително кимване от светия човек. Грув я прикрепяше, докато Мог-ър я опита, кимна одобрително, а после отпи и Грув отрони нечута въздишка на облекчение, след това поднесе купата на всички мъже според ранга им, като започна с Брун. Крепеше я, докато те пиеха като следеше за количеството, което всеки опитва и сам отпи най-накрая.

Мог-ър го изчака да седне, после даде знак. Мъжете затропаха в такт с краищата на копията си по земята. Глухото трополене на копията, сякаш се усилваше и не позволяваше да се чуе друг звук. Равномерният такт ги увлече, после се изправиха на крака и започнаха да се движат в ритъм с такта. Светият мъж се бе втренчил в черепа и напрегнатото му изражение привлече вниманието на мъжете към свещените мощи, сякаш ги бе заставил чрез мислите си. От значение бе синхронът, а той бе майстор в определянето на точния момент. Изчака точно колкото бе необходимо очакването да стигне върха си — още малко и острият резец на напрежението щеше да пристъпи — после погледна към побратима си — вожда на Клана. Брун клекна пред черепа.

— Дух на Бизона, тотем на Брун — започна Мог-ър. В действителност изрече само една дума — „Брун“. Останалото бе казано с помощта на едноръките му знаци, без да изрече нито дума. Последваха шаблонните движения — древният безсловесен език, който се използваше за разговори с духове и с други Кланове, чийто малко на брой гърлени думи и прости знаци с ръце се различаваха. С безмълвни знаци Мог-ър умоляваше Духът на Бизона да им прости за злините, които може неволно да са му сторили и са го обидили, и го молеше за помощ.

— Този мъж винаги е почитал духовете, Велики Бизон, винаги е спазвал традициите на Клана. Той е силен водач, мъдър и справедлив, добър ловец, грижовен стопанин, мъж със самообладание, достоен за Всемогъщия Бизон. Не изоставяй този мъж, поведи този водач към нов дом — място, където Духът на Бизона ще е доволен. Кланът те моли да помогнеш на тотема на този мъж — завърши светият мъж. После погледна към заместника му. Докато Брун се оттегляше, Грод коленичи пред черепа на пещерната мечка.

Никоя жена не биваше да се допуска до тази церемония, за да не научи, че същите тези мъже, които ги водеха със стоическа издръжливост, се молят и просят от невидими духове точно, както жените умоляват и просят от тях.

— Дух на Кафявата Мечка, Тотем на Грод — Започна Мог-ър отново и отправи на пръв поглед същата молба към тотема на Грод, а после един по един от името на всички останали. Продължи да се взира в черепа, когато свърши, докато мъжете трополяха с копията си, като караха предчувствието все повече да нарасне.

Всички много добре знаеха какво следва, обрядът никога не се променяше. Нощ след нощ се повтаряше едно и също, но въпреки това очакването растеше. Чакаха Мог-ър да призове Духа на Урсуз, Великата Пещерна Мечка, неговия личен тотем и най-почитания от всички духове.

Урсуз бе повече от тотем на Мог-ър — той бе тотем на всинца и нещо повече от тотем. Именно Урсуз ги правеше Клан. Той бе върховният дух, върховният покровител. Благоговението пред Пещерната Мечка бе общият фактор, който ги обединяваше, силата, която спояваше всички отделни автономни Кланове в един народ — Кланът на Пещерната Мечка.

Когато едноокият магьосник прецени, че е дошъл мигът, направи знак. Мъжете спряха тропота и седнаха зад камъните си, но тежкият приглушен глух такт все още преминаваше във вените им и отекваше в главите им.

Мог-ър бръкна в една торбичка и извади щипка изсушени спори от плавун. Протегнал ръка над малката факла, той се приведе напред и духна, като в същото време ги остави да се посипят върху пламъка. Спорите се запалиха и запрехвърчаха вълнуващо около черепа, проблясвайки с ослепителна, магнезиева светлина в рязък контраст с тъмната нощ.

Черепът засия и сякаш наистина оживя за мъжете, чийто възпитания бяха подсилени от влиянието на татула. Бухал избуха сякаш по команда в едно близко дърво, допринасяйки с прокобния си грак за свръхестественото великолепие.

— Велики Урсуз, Покровител на Клана — изрече магьосникът с церемонии знаци — покажи на този Клан пътя към нов дом, както някога Пещерната Мечка научи Клана да живее в пещери и да се облича с кожи. Защити Клана си от Ледените планини и Духа на Зърнистия сняг, който ги е породил, както и от Духа на фъртуната, неин побратим. Кланът иска да помоли Великата Пещерна Мечка да не позволи никакво зло да му се изпречи на пътя, докато сме бездомни. Най-почитани от всички духове, твоят Клан, народът ти молят Духа на Могъщия Урсуз да се присъедини към тях в пътуването им към началото.

И тогава Мог-ър прибягна към силата на ума си.

Всички тези първобитни хора почти без челен лоб и реч, ограничавана от недоразвитите гласови органи, но с огромни мозъци — по-големи от мозъците на всички представители на човешката раса, живели в тези дни или още неродените, бъдещи поколения — бяха единствени по рода си. Те бяха върха в развитието на клон от човешката раса, чийто мозък се бе оформил в тилната част на главата, в оксипиталната и париеталната кухина, които контролират зрението, телесните възприятия паметта.

А именно паметта им ги правеше неповторими. При тях подсъзнателното знание за поведението на предците им, наричано инстинкт, беше силно развито. В задната част на големите им мозъци се съхраняваха не само техните спомени, но и спомените на прадедите им. Способни, бяха да се сетят за знания, придобити от предците им, а при извънредни обстоятелства можеха да пристъпят дори отвъд. Можеха да си припомнят паметта на рода си, собствената си еволюция. А когато се напрегнеха достатъчно, можеха телепатично да слеят тази своя памет, която бе една и съща за всички, и да обединят умовете си в едно.

Но само в огромния мозък на покрития с белези, уродлив сакат този дар бе изцяло развит. Креб, кроткият и боязлив Креб, чийто масивен мозък бе причина за уродливостта му, в качеството си на Мог-ър се бе научил да използва способността на този мозък да слива отделните същности, насядали край него в едно общо съзнание и да го направлява. Можеше да ги отведе, на който си иска етап от родовото им наследство, да се превърне в умовете им, в който си поиска в прародителите им. Той бе Мог-ър. Властта му бе истинска, а не принизена до фокуси със светлината или предизвикана от упойващи средства еуфория. Те само подготвяха обстановката и им помагаха да възприемат напътствията му.

В тихата, тъмна нощ, огряна от стародавни звезди, неколцина мъже станаха свидетели на неописуеми видения. Те не съзряха, а бяха тези видения. Изпитаха усещанията, виждаха през очите им и запаметиха неразгадаемото начало. От дълбините на умовете си те се озоваха в недоразвитите мозъци на морските животни, носещи се в топлата си, солена среда. Преживяха болката от първата глътка въздух и се превърнаха в земноводни, еднакво пригодени и за двете стихии.

Понеже тачеха пещерната мечка, Мог-ър пресъздаде един от най ранните бозайници — прародителят, от който се бяха пръкнали и двата вида, а и множество други — и сля общия им ум с началото на мечката. После през вековете те се превръщаха последователно във всеки от предците си и усещаха формите, които се отклоняваха от вида. Това ги караше да съзнават взаимоотношенията си с всичко живо на земята, а почитта, която ги караше да питаят дори към животните, които убиваха за храна, изграждаше основата на духовното им родство с тотемите им.

Всичките им умове се движеха като един и едва като наближиха настоящето, те се разделиха в образите на непосредствените си прародители и най-сетне отново бяха те. Стори им се, че това трае цяла вечност. В известен смисъл така си и бе, но в действителност не бе изтекло много време. Когато всеки мъж възвърна първоначалния си образ, тихичко стана и се отправи към мястото си за спане, където го чакаше дълбока забрава без сънища, вече бяха видели съня си.

Мог-ър си тръгна последен. Насаме той размишляваше върху преживяното и след известно време изпита познато безпокойство. Можеха да опознаят миналото в цялата му дълбочина и величавост, които въодушевяваха душата, но Креб чувстваше ограничението, което и през ум не минаваше на останалите. Не можеха да вървят напред. Дори не можеха да мислят напред. Очевидно само той бегло се досещаше за тази възможност.

Кланът не можеше да си представи бъдеще много по-различно от миналото, да намери оригинални алтернативи за утрешния ден. Цялото им познание, всичко, което вършеха, бе повторение на нещо вече правено преди. Дори запасяването с храна и за смяната на сезоните бе резултат от опита на миналото.

Имаше време, доста отдавна, когато нововъведенията им се отдаваха по-лесно, когато случайно счупеният, остроръб камък караше някого да му хрумне идеята да счупи нарочно камък, за да се получи заострен ръб, когато загретият край на пръчка караше този някой да я върти още повече, за да се разбере колко ще се загрее. Но когато се трупаха все повече спомени, които се тълпяха и увеличаваха способността на мозъка им да ги съхрани, промените ставаха все по-трудни. Нямаше повече място за нови идеи, които да попълнят резервите на паметта им, вече главите им бяха прекалено големи. Жените изпитваха вече трудности при раждането. Не можеха да си позволят нови знания, които да увеличат още повече размера на главите им.

Кланът преживяваше с неизменната традиция. Всяка страна на живота им от раждането до мига, когато ги призоваваше светът на духовете, се определяше от миналото. Това представляваше опит да оцелеят, несъзнателен и незаплануван, освен от природата, отчаян опит да се спаси една раса от изчезване, обречен на неуспех. Не можеха да предотвратят промените и съпротивата представляваше самоубийствено антиоцеляване.

Бавно се нагаждаха. Изобретенията бяха случайни и често не се оползотворяваха. Ако им се случеше нещо ново, добавяха го към запаса си от информация, но промените се извършваха с огромно усилие и след като се наложеха, непреклонно следваха новия път. Трудно обаче им се удаваше да го променят отново. От една раса, която нямаше място за нови знания, без пространство за растеж, вече не бе пригодна за исконно променящата се околна среда, а бяха прекосили границата за развитие в друга насока. Това щеше да остане за една по-нова форма, за един друг експеримент на природата.

Докато Мог-ър седеше сам сред откритото поле и наблюдаваше как последните факли пращят и гаснат, си мислеше за непознатото момиче, намерено от Иза и безпокойството му нарастваше, докато не се превърна във физическа болка. И преди бяха срещали представители на расата, и, но едва напоследък в светлината на разсъжденията му, а и малко от случайните им срещи бяха приятни. Оставаше си загадката откъде идваха — хората и бяха новодошли в техните земи — но откак пристигаха нещата взеха да се променят. Изглежда те носеха промяната със себе си.

Креб със свиване на рамене се освободи от безпокойството си, внимателно уви черепа на пещерната мечка в наметката, посегна за тоягата и закуцука към леглото си.