Кланът на пещерната мечка

20

Не трябва ли вече да се връща, Иза? — попита Креб. Цял следобед той загрижен крачеше напред-назад из пещерата. Иза кимна неспокойно, без да вдигне очи от студения, сготвен сърнешки бут, който режеше на парчета.

— Ох! — внезапно извика тя, когато острия резец, с който си служеше, отвори дълбока рана в пръста и. Креб вдигна очи, изненадан колкото от това, че се бе порязала, толкова и от спонтанното и възклицание. Иза умело си служеше с каменния нож, вече не помнеше кога за последен път се бе порязвала. „Клетата Иза“, помисли си Креб. „Самият аз съм толкова притеснен, че забравих какво ли трябва да и е на нея“, укоряваше се той. „Нищо чудно, че е неспокойна, и тя се притеснява.“

— Преди известно време разговарях с Брун, Иза — рече с жестове Креб. — Все още не му се ще да я търси. Никой не трябва да знае къде една жена се освобождава… къде се намира в момент като този. Знаеш какво нещастие би я сполетяло, ако някой мъж я види. Но тя е твърде слаба, може да е паднала някъде в дъжда. Можеш да отидеш да я потърсиш, Иза, та ти си знахарка. Не може да е отишла много далеч. Не се притеснявай за яденето, мога да почакам. Защо не, тръгнеш веднага, скоро ще се стъмни.

— Не мога — отвърна с жестове Иза и пъхна отново пръста си в уста.

— Как така не можеш? — изненада се Креб.

— Не мога да я намеря.

— Откъде знаеш, че не можеш да я намериш, като още не си тръгнала? — Старият маг бе напълно слисан. „Защо Иза не иска да я потърси? Само като си помисли човек, че още не е тръгнала да я търси. Мислех, че вече ще кръстосва горите надлъж и нашир в търсене на Айла под дърво и камък. Толкова е неспокойна, нещо не е наред.“

— Иза, защо не искаш да потърсиш Айла? — запита той.

— Няма никакъв смисъл и без това не мога да я намеря.

— Че защо? — настояваше той.

Очите на жената се изпълниха с боязлива тревога.

— Тя се крие — призна Иза.

— Криела се! И от какво се крие?

— От всички. От Брун, от теб, от мен, от целия Клан — отвърна тя.

Креб се видя в чудо, а загадъчните отговори на Иза само го объркаха още повече.

— Иза, най-добре ще е да ми обясниш. Защо Айла се крие от Клана, от мен, от теб? Особено от теб. Точно сега има нужда от теб.

— Иска да задържи новороденото, Креб — с жестове му рече Иза, а после бързо продължи, като го молеше с очи да я разбере. — Рекох и аз, че дълг на майката е да се отърве от уродливото дете, но тя отказва. Сам знаеш колко много го искаше това дете. Каза, че ще го вземе със себе си и ще го крие до деня за наричане, за да може Брун да го приеме.

Креб я гледаше втренчено, като моментално схвана крайната цел на своенравието на Айла.

— Да, Брун ще бъде принуден да приеме сина и, Иза, а после ще я прокълне за умишлено неподчинение, този път завинаги. Не знаеш ли, че ако някоя жена принуди мъжа да действа против волята му, той губи от престижа си? Брун не може да си го позволи, мъжете няма да го уважават вече. Дори и да я прокълне, той ще загуби престижа си, а Събирането на Клановете е това лято. Мислиш ли, че ще може да се изправи очи в очи с останалите Кланове след всичко това? Целият Клан ще загуби от престижа си заради Айла — заръкомаха вбесен магьосникът. — Какво ли я е накарало да измисли подобно нещо?

— Ами една от приказките на Аба за майката, която сложила уродливото си бебе високо в едно дърво — отвърна Иза. Обезумялата жена не бе на себе си. Защо не и хрумна да го обмисли по-добре?

— Бабини измишльотини! — направи възмутен жест Креб. — Аба би трябвало да се занимава с нещо по-полезно, вместо да пълни главата на девойката с такива дивотии.

— Не е виновна само Аба, Креб, ами и ти.

— Аз ли! Кога съм и разправял подобни истории?

— На теб не ти трябва да и разправяш истории. Нали ти се роди уродлив, но ти позволиха да живееш. А сега си Мог-ър.

Думите на Иза потресоха килнатия на една страна, еднорък магьосник. Той много добре знаеше поредицата от непредвидими събития, довели до приемането му за член на Клана. Майката на майка му веднъж му каза, че е било чисто и просто чудо. Да не би Айла да се опитваше да предизвика чудо за сина си заради него? Изобщо и дума не можеше да става. Тя никога нямаше да принуди Брун да приеме сина и и да оцелее. Желанието трябваше да е негово, решението трябваше да е негово, изцяло негово.

— Ами ти, Иза, не и ли каза, че не е редно?

— Умолявах я да не тръгва. Казах и, че аз ще се отърва от бебето, щом тя не може. Но след това не ми даваше да припаря до него. Ох, Креб, тя толкова изстрада, докато го роди.

— Значи ти я пусна да тръгне с надеждата, че замисълът и ще успее. Защо не каза на мен или на Брун?

Иза само поклати глава. „Креб е прав, трябваше да му кажа, А сега ще погине не само новороденото, ами и Айла“, мислеше си тя.

— Къде отиде тя, Иза? — окото на Креб се бе вкаменило.

— Не знам. Разправяше нещо за мъничка пещера — отвърна жената с помръкнало сърце. Магьосникът рязко се извърна и закуцука към огнището на вожда.

Писъците на бебето най-сетне събудиха Айла от непробудния и сън. Бе тъмно и мъничката пещеричка бе влажна и студена без огън. Отиде в дъното да се облекчи и премига, щом топлата, амонячна течност защипа кървящата и, разкъсана плът. Затършува в тъмното из кошницата си за бране да намери чиста превръзка и нови пелени за подмокрената си и оплескана рожба, пийна малко вода, а после, загръщайки и двамата с кожата си, легна отново да накърми сина си. Като се събуди следващия път, стените на пещеричката бяха прошарени от слънчеви петна светлина, която струеше през сплетения лешников клонак, скриващ входа. Хапна си студена храна, докато бебето сучеше.

Храната и почивката я съживиха и тя се изправи както бе седнала с бебето в ръце, потънала в сънлив размисъл. „Ще трябва да насъбера дърва, а и храната няма да ми стигне за дълго, ще се наложи да си набавя още, мислеше си тя. Люцерната трябва да е покарала, а и ще подсили кръвта ми. Сигурно свежата детелина и стръковете змийски грах, както и луковиците са станали вече. Мъзгата е тръгнала нагоре, вътрешната кора е сладка, особено тази на клена. Не, кленът не расте толкова високо, но пък има брези и борове. Чакай да видим, току-що покарал лопуш, конско петало, листенца от глухарче, както и папрат, всичко това ще да е още съвсем свежо. Сетих се и за прашката си, тъдява гъмжи от земни катерички, бобри и зайци.“

Айла се замечта за насладите на затоплящото се време, но когато се изправи, усети как кръвта и бликна и и се зави свят. По нозете и се бе спекла съсирена кръв, следи от нея имаше и по опинците и дрехите и и това я накара по-реално да осъзнае окаяното си положение.

Когато световъртежът и премина, реши да се изчисти, а след това да събере малко дърва, но не знаеше какво да прави с бебето. Разкъсваше се между желанието да го вземе със себе си или да го остави както бе заспало. Жените от Клана никога не оставяха бебетата си без надзор, те винаги се намираха в зрителното поле на някоя жена и Айла ненавиждаше мисълта, че го оставя самичко. Но трябваше да се почисти и да донесе още вода, а и без него можеше да носи повече дърва.

Надзърна навън през оголените клони на храсталака, за да се увери, че наблизо няма никой, после ги отметна и остави пещерата зад себе си. Почвата бе подгизнала, край поточето се бе превърнала в хлъзгаво мочурище от кал. По сенчестите кътчета все още се задържаха преспи сняг. Потрепервайки на силния източен вятър, подкарал още дъждовни облаци пред себе си, Айла се съблече и нагази в студеното поточе да се измие, после почисти дрехите си.

Лепкавата, влажна кожа почти не топлеше, когато отново ги навлече.

Отиде до гората околовръст високопланинското пасище и задърпа няколко по-ниски, изсъхнали клони на един бор. Вихрен шемет я залюля, коленете и се огънаха и тя посегна да се хване за дървото. Главата и бумтеше, наместо преглъщаше, за да не повърне, прималя и от слабост. Напуснаха я каквито и да е мисли за лов и събиране на храна. Изтощителната бременност, мъчителното раждане и изнурителното катерене — всички те взимаха своето и тя бе останала без сили.

Когато се върна в пещерата, бебето плачеше. Бе хладно и влажно и на него му липсваше топлината на близостта и. Вдигна го в прегръдката си, но после се сети за меха с вода, който бе оставила край потока. Не можеше да мине без вода. Остави сина си и отново се помъкна навън. Почваше да вали. Когато се върна се строполи от изнемога и придърпа влажната, дебела кожа върху двама им. Прекалено уморена бе, за да забележи бдителните очи на страха, които надзъртаха от ъгълчетата на съзнанието и, докато сънят я унасяше.

— Не ти ли казах, че е дръзка и своенравна? — жестикулираше Брод самодоволно. — Ами кой да ми вярва? Не. Застанаха на нейната страна, търсеха оправдание, оставиха я да стане по нейното, дори и позволиха да ходи на лов. Хич не ме интересува колко могъщ е тотемът и, жените не бива да ловуват. Пещерния Лъв не я е накарал, това бе просто неподчинение. Нали виждате какво става, като се даде на една жена прекалено голяма свобода? Нали виждате какво става, когато сте твърде снизходителни? Сега тя си мисли, че може да натрапи уродливия си син на Клана. Този път никой не може да я оправдае. Умишлено не се е подчинила на обичаите на Клана. Това е непростимо.

Най-сетне Брод бе отмъстен и той се опиваше от възможността да каже „Нали ви казах?“. Набиваше им го в главите с отмъстителност, която накара вожда да премига. На Брун не му се нравеше да губи от престижа си и синът на стопанката му с нищо не облекчаваше положението му.

— Чухме какво имаш предвид, Брод, даде знак той. — Няма нужда непрекъснато да се повтаряш. Когато се върне, аз ще се заема с нея. Няма жена, която да ме е накарала да направя нещо против волята ми и това да и се е разминало, та сега ли ще позволя това. Когато претърсваме отново утре заран — рече Брун, връщайки се на причината да свика събрание, — мисля, че трябва да търсим на места, където рядко ходим. Иза каза, че Айла е знаела за мъничка пещера. Някой да е виждал наоколо малка пещера? Не може да е твърде далеч, прекалено слаба бе, за да отиде надалеч. Да оставим степта и гората и да търсим там, където е вероятно да има пещери. Този дъжд сигурно е отмил следите и, но може и да е оставила някоя стъпка. Искам да ми я намерите на всяка цена.

С тревога Иза дочака края на събирането на Брун. Беше се опитвала да набере кураж да го заговори и реши, че сега е моментът. Когато видя мъжете да си тръгват, отиде до огнището му със сведена глава и седна в краката му.

— Какво искаш, Иза? — попита Брун, след като я потупа по рамото.

— Тази недостойна жена желае да говори с вожда — започна Иза.

— Можеш да говориш.

— Тази жена е виновна, че не отиде при вожда, когато разбра какво е намислила младата жена. — Обзета от вълнение, Иза забрави да използва официалното обръщение към вожда. — Но, Брун, тя толкова искаше да има бебе. Никой не си е помислял, че тя някога ще зачене живот, най-малко тъкмо тя. Как щеше да бъде сразен Духът на Пещерния Лъв? Това бе такова щастие за нея. Макар и да се намъчи, нито за миг не се оплака. Без малко да умре по време на раждането, Брун. Накрая само мисълта, че бебето ще умре и даде сили. Просто не можа да понесе мисълта да се откаже от него, макар и уродливо. Бе сигурна, че други бебета няма да роди. Не бе на себе си от изненада и болка, мислите и се лутаха. Знам, че нямам право да те моля, Брун, но те умолявам да я пощадиш.

— Защо не дойде при мен по-рано, Иза? Щом като мислиш, че сега има смисъл да молиш за пощада, защо не дойде при мен тогава? Някога бил ли съм груб с нея? Не бях сляп за нейните страдания. Един мъж може да извърне очи, за да не надзърта в чуждото огнище, но не може да запуши ушите си. Няма човек в Клана, който да не знае през какви мъки премина Айла, за да роди сина си. Да не ме мислиш за толкова коравосърдечен, Иза? Ако беше дошла при мен, ако беше ми разказала какво изпитва, какво има намерение да прави, не смяташ ли, че аз щях да премисля дали да не оставя бебето и живо? Можех да погледна снизходително на заплахите и за бягство и криене като на бълнуването на побъркана жена. Щях да прегледам детето. Въпреки че си няма стопанин, ако уродливостта не е твърде крещяща, можех да му позволя да живее. Но ти не ми даде никаква възможност. Ти допусна, че знаеш как щях да постъпя. Не очаквах това от теб, Иза. Досега не съм те виждал да изменяш на дълга си. Винаги си била пример за останалите жени. За поведението ти мога да виня само болестта ти. Знам колко си болна, макар че се стараеш да не го показваш. Уважавах желанията ти и дори зъб не обелвах, а миналата есен бях сигурен, че си готова да поемеш за света на духовете. Много добре знаех, че Айла смята това за единствената си възможност да има дете. Подозирам, че е права. И все пак я видях да оставя настрани всякаква мисъл за себе си, когато беше болна, Иза, и благодарение на нея ти прескочи трапа. Не ми е ясно как го постигна. Навярно пръст в това има Мог-ър, който накара духовете, дето искаха да те вземат със себе си, да се смилят и ги убеди да ти позволят да останеш, но това не бе дело само на Мог-ър. Бях готов да удовлетворя молбата му и да и позволя да стане знахарка. С времето се научих да я уважавам, както едно време уважавах теб. Досега бе жена, достойна за възхищение, пример за покорно послушание, напук на сина на стопанката ми. Да, Иза, не съм сляп за грубото държане на Брод към нея. Дори единственото и прегрешение в началото на миналото лято бе предизвикано от него в известен смисъл, макар че не ми е напълно ясно как. Недостойно е това, което той върши — да мери сили с една жена. Брод е много смел и силен ловец и няма никакво основание да се бои, че една жена заплашва мъжеството му. Навярно той е видял нещо друго, което аз не съм забелязал. Може и да е прав, може да съм бил сляп за нея. Иза, ако беше дошла при мен по-рано, бих могъл да размисля върху молбата ти, бих могъл да позволя на сина и да живее. Но сега е твърде късно. Когато се върне на деня за назоваване на детето, и Айла, и синът и ще умрат.

На следващия ден Айла се опита да стъкне огън. Все още имаше няколко трески сухо дърво, останали от предишния и престой. Завъртя една съчка между дланите си о друго парче дърво, но не притежаваше издръжливостта да устои на продължителното усилие, което се изискваше, за да почне да тлее, а и имаше късмет, че не успя. Друуг и Круг се озоваха на планинската ливада, докато тя и бебето спяха. Щяха да подушат огъня или това, което бе останало от него и щяха да я намерят. А стана така, че те минаха толкова близо до пещеричката, че ако бебето бе проплакало насън, нямаше начин да не го чуят. Но входът на мъничката дупка в скалния масив бе тъй добре скътан в гъстата, стара лешникова туфа, че не го забелязаха.

Но щастието и се усмихна още веднъж. Пролетните дъждове, стичащи се мрачно от оловно синьото небе, превърнали брега на поточето в кално блато и почвата на ливадата — в джвакащо тресавище, хвърлили сянка върху настроението и, отмиха каквито и да е нейни следи. Такива майстори на проследяването като ловците можеха да различат стъпката на всеки член от Клана и острият им поглед начаса щеше да забележи откършените филизи и разровената почва от извадените грудки и корени, ако бе тръгнала за храна. Самата и немощ попречи да я намерят.

Когато Айла излезе по-късно и видя стъпките на мъжете в калта около извора на поточето, където бяха се спрели да пийнат вода, сърцето и без малко да спре. Вече я бе страх да излиза. Стряскаше се при всеки порив, който поклащаше храсталака пред пещерата и и напрягаше слуха си да дочуе въображаеми звуци.

Храната, която бе донесла със себе си, бе на привършване. Прерови кошниците, оплетени от нея, за да държи в тях храната по време, на дългия и самотен престой, докато траеше временното смъртно проклятие. Намери само няколко изсъхнали, изгнили лешници и изпражнения на дребни гризачи — свидетелство, че запасите и са били намерени и отдавна изядени. Откри и гнилите, изсъхнали остатъци от излишъка храна, който Иза и даде, когато бе обитавала пещерата по време на женското проклятие — напълно негоден за ядене.

Тогава се сети за скривалището със сушено сърнешко месо в каменната ниша в дъното на пещерата от сърната, която бе убила, за да си направи топли дрехи. Айла намери малката купчинка камъни и ги разрови. Консервираното месо в тайника бе непокътнато, но облекчението и бе краткотрайно. Клоните на входа на пещерата се раздвижиха и сърцето на Айла лудешки затупа.

— Уба! — зажестикулира тя от уплаха и изненада, докато момичето влизаше в пещерата. — Как ме намери?

— Проследих те в деня, когато си тръгна. Толкова ме бе страх, че нещо ще ти се случи. Донесох ти малко храна и малко чай да не спре млякото ти. Мама го направи.

— Да не би и Иза да знае къде съм?

— Не. Но знае, че аз знам. Мисля, че не иска да знае, иначе ще трябва да каже на Брун. О, Айла, Брун направо е бесен. Мъжете не спират да те търсят всеки ден.

— Видях стъпките им край извора, но не са видели пещерата.

— Брод се хвали наляво и надясно, че през цялото време е знаел колко си лоша. Почти не съм виждала Креб, откакто ти си тръгна. По цял ден е в дома на духовете, а и мама е толкова разстроена. Каза ми да ти кажа да не се връщаш — рече Уба с очи, разширени от страх за младата жена.

— Как ти е предала това съобщение, след като не сте разговаряли за мен? — попита Айла.

— Наготви допълнително снощи, а и тази сутрин. Не е кой знае колко — мисля, че се страхува да не би Креб да се досети, че е за теб, — но тя изобщо не хапна и залък. По-късно запари чая, а след това взе да стене и да си говори сама, сякаш те оплаква, тя те оплаква, откак ни напусна, но на мен ми се струва, че нищо и няма. Все повтаряше: „Само да можеше някой да каже на Айла да не се връща. Горкото ми дете, бедната ми щерка, останала е без храна, а е немощна. И трябва да има мляко за бебето си“, и все такива неща. После напусна пределите на огнището. Точно до чая бе оставен този мех, а храната бе добре загърната.

— Трябва да ме е видяла да тръгвам, когато те проследих — продължи Уба. — А пък аз се чудех защо не ме нахока, че се бавя толкова. Брун и Креб са бесни, че не им е казала за намеренията ти да се скриеш. Ако знаеха, че има и най-малката представа как да те намери и не им е казала, не знам какво ще сторят с нея. Но мен никой не ме е питал. Така или иначе никой не обръща много внимание на децата, особено пък на момичетата. Айла, знам, че би трябвало да кажа на Креб къде си, но не искам Брун да те прокълне, не искам да умреш.

Айла усети как сърцето затупа в ушите и. Какво съм направила? Преди да се закани да напусне Клана не бе осъзнавала колко е немощна и колко трудно ще и бъде да оцелее сама с невръстното бебе. Предвидила бе да се завърне в деня за назоваване на бебето и. „А сега какво ще правя?“ Вдигна рожбата си и я притисна към себе си. „Но не можех да те оставя да умреш, не е ли така?“

Уба се взираше със състрадание в младата майка, която изглежда бе забравила за нейното присъствие.

— Айла, може ли да го видя? — рече тя нерешително. — Досега изобщо нямах възможност да видя бебето ти.

— О, Уба, разбира се, че можеш да го видиш — отвърна тя с жест, като и стана мъчно, че бе забравила за момичето, след като то бе било целият този път, за да донесе посланието на Иза. А и можеше да си навлече неприятности. Ако някога се разбереше, че Уба е знаела как да намери Айла и не е казала, наказанието и щеше да бъде строго. Можеше да съсипе живота и.

— Искаш ли да го подържиш?

— Може ли?

Айла постави бебето в скута и. Уба взе да разгръща повоите му, после вдигна очи към Айла за разрешение. Майката кимна.

— Не изглежда зле. Не е сакато като Креб. Малко е мършаво, но най-вече главичката му изглежда по-различно. И все пак не е толкова различно от теб. Ти не приличаш на никого от Клана.

— Това е, защото не съм родена в Клана. Иза ме намери, когато бях малко момиченце. Тя казва, че съм се родила при Другите. И въпреки всичко вече съм от Клана — рече гордо Айла, после лицето и помръкна. — Но не за дълго.

— Понякога не ти ли липсва майка ти? Имам предвид истинската ти майка, а не Иза? — запита момичето.

— Не помня друга майка, освен Иза. Не се сещам за нищо, преди да дойда да живея с Клана — тя внезапно пребледня. — Уба, къде ще отида, щом не мога да се върна? С кого ще живея? Никога вече няма да видя Иза, както и Креб. И теб сигурно те виждам за последен път. Но не знаех как другояче да постъпя. Не можех да оставя рожбата си да погине.

— Не знам, Айла. Мама казва, че Брун щял да загуби от престижа си, ако ти го принудиш да приеме сина ти и тъкмо затова е толкова бесен. Тя казва, че ако някоя жена принуди някой мъж да направи нещо, останалите мъже нямало да го уважават повече. Дори и да те прокълне след това, ще загуби от престижа си, просто защото си го принудила да стори нещо против волята му. Не искам да ни напускаш, Айла, но ако се върнеш, ще умреш.

Младата жена погледна към посърналото лице на момичето, без да съзнава, че собственото и, просълзено лице представлява същата гледка. И двете посегнаха една към друга едновременно.

— По-добре да си вървиш, Уба, преди да си навлечеш някоя беля. — Момичето върна бебето на майка му и стана да си върви. — Уба, обади се Айла, щом момичето взе да отмества клоните настрани. — Радвам се, че дойде да ме видиш, така че можах поне още веднъж да си поговоря с теб. И кажи на Иза… кажи на мама, че я обичам — Сълзите рукнаха отново. — И на Креб кажи същото.

— Ще им кажа, Айла — момичето се забави още миг. — А сега си тръгвам — рече тя и бързешком напусна пещерата.

След като Уба си тръгна, Айла разгърна вързопа храна, донесен от нея. Не беше много, но със сушеното сърнешко щеше да и стигне за няколко дни, а после? Не можеше да мисли, умът и бе попаднал в хаотичен водовъртеж, повлякъл я в черната дупка на пълното отчаяние. Планът и се бе обърнал срещу нея. Не само животът на рожбата и, но и собственият и живот беше в опасност. Яде, без да усеща вкуса на храната и пийна малко чай, после пак си легна с бебето и потъна в забравата на съня. Тялото и имаше собствени нужди, изискваше почивка.

Беше нощ, когато отново се събуди и изпи остатъка от студения чай. Реши да донесе още вода, докато е тъмно и няма никакъв шанс да я съзрат мъжете от потерята. Затършува в тъмното за меха и за миг се паникьоса и загуби чувството си за ориентация в непрогледния мрак на пещерата. Клоните, които замаскирваха входа се очертаваха на фона на не толкова катранения небосклон, като по този начин и помогнаха да се ориентира пак и тя бързешком се измъкна навън.

Полумесецът, заиграл се на гоненица с препускащите облаци, едва-едва грееше, но очите и, напълно привикнали на мрака в пещерата, различаваха неясните силуети на призрачни дървета на сумрачната светлина. Бълбукащата вода на извора, плискаща се о камъните в миниатюрен водопад, отразяваше проблясващото резенче с бледа, многоцветна светлина. Айла все още бе немощна, но вече не и се виеше свят, щом се изправеше, а и вървеше по-леко.

Нито един мъж от Клана не видя, докато се навеждаше край извора под прикритието на мрака, но я наблюдаваха други очи, по-навикнали да виждат на лунна светлина. Нощните хищници и вечерната им плячка пиеха вода от същия извор като нея. Айла никога не бе толкова уязвима, откак като петгодишно голо-голеничко дете се скиташе сама, не толкова заради немощта и ами защото мислите и не бяха насочени към оцеляването. Не бе нащрек, мислите и бяха обърнати навътре. Можеше лесно да стане плячка на всеки дребен хищник, привлечен от силния мирис. Но присъствието на Айла бе оставило неизлечими следи още преди това. Светкавичните камъни, не винаги смъртоносни, но болезнени, не се забравяха. Хищниците, чиято територия включваше пещерата, гледаха да са по-далеч от нея. Тя се ползваше от едно предимство, един вид на безопасност, от която сега черпеше с пълни шепи.

— Все трябва да има някаква следа от нея — жестикулираше ядосано Брун. — Ако си е взела храна, все някога ще свърши, скоро ще трябва да излезе от укритието си. Искам още веднъж да се претърси всяко вече претърсено кътче. Искам да знам и ако е мъртва. Все някой лешояд ще я е открил и ще има следи. Искам да ми я намерите преди деня за назоваване. И дума да не става да отида на Събирането на Клановете, ако не я намерите.

— Сега пък ще ни попречи да отидем на Събирането на Клановете — презрително каза Брод. — Защо изобщо я приехме в Клана? Та тя дори не е от Клана. Ако аз бях вожд, никога нямаше да я приема. Нямаше да позволя на Иза да я отгледа, дори нямаше да позволя на Иза да я прибере. Защо никой друг не може да я разбере каква е? Не и е за пръв път да проявява непокорство, много добре знаете. Непрекъснато се подиграва с обичаите на Клана и все и се разминава. Някой спря ли я, когато взе да мъкне животни в пещерата? Кой я спря, когато се юрна да се скита сама, което никоя свястна жена от Клана не би си и помислила? Нищо чудно, че ни е шпионирала, докато се упражнявахме. А какво стана, когато я хванахме с прашка в ръката? Получи временно смъртно проклятие, а когато се върна, и позволиха да ходи на лов! Само си представете, жена от Клана да ходи на лов! Знаете ли какво ще си помислят другите Кланове за това? Нищо чудно, че няма да отидем на Събирането на Клановете. Нищо чудно, че смята да ни натрапи сина си?

— Брод, всичко това сме го чували и преди — с уморени жестове рече Брун. — Непокорството и няма да остане безнаказано, обещавам ти.

Непрекъснатото дрънкане на една и съща струна от страна на Брод не само опъваше още повече нервите на Брун, ами вече и му влияеше. Вождът взе да поставя под съмнение собствената си преценка, която би трябвало да се основава на придържане към отдавна установени традиции и обичаи, почти недопускащи отклонения. И все пак, както, вече му напомняше Брод, на Айла и се бе разминавало след поредица от все по-сериозни прегрешения и както по всичко си личеше, бе довело до това непростимо, явно неподчинение. Твърде голямо великодушие бе проявявал към пришълката, незакърмена с вроденото чувство за правотата на Клана, прекалена снизходителност. Тя го бе използвала. Брод бе прав, трябваше да е по-строг, трябваше да я накара да се съобразява с обичаите, навярно не биваше дори да позволява на знахарката да я прибере, но защо трябваше синът на стопанката му да опява непрекъснато?

Постоянното заяждане на Брод правеше впечатление и на останалите ловци. Мнозинството бяха почти убедени, че Айла някак си бе ги заслепила, хвърляйки им прах в очите и единствено Брод я бе прозрял с бистър поглед. Когато Брун не бе наблизо, младежът клеветеше вожда, като намекваше, че вече е твърде стар да ги предвожда сполучливо. Загубата на престиж нанесе съкрушителен удар върху самоувереността на Брун, усещаше как уважението на мъжете му се изплъзва и при тези обстоятелства той не можеше да си позволи да се изправи очи в очи със Събирането на Клановете.

Айла си стоеше в пещерата и излизаше само за вода. Увита в кожи, и бе достатъчно топло дори без огън. Храната, донесена от Уба и забравеният запас от сърнешко месо — сухо като кожа и жилаво за дъвкане, но с висока степен на питателност, — разнообразявани с дни на глад, правеше брането и ловуването ненужни. Благодарение на тях можа да си почине като хората. Здравото и, младо тяло, заякнало от годините усилна физическа работа, вече нечезнещо от необходимостта да изхранва не съвсем нормалния зародиш, се възстановяваше. Нямаше нужда толкова от сън, но в известен смисъл иначе се чувстваше зле. Постоянно бреме за нея бяха тревожните и мисли. Поне като заспеше, тревогите я напускаха.

Айла седеше до входа на пещерата със спящия си син в ръце. Бялата, водниста течност, капеща от ъгълчето на устата му, както и от другата и гърда, стимулирана от сученето му, свидетелстваше, че млякото и бе потекло. Следобедното слънце, скривано от време на време от бързо движещите се облаци, затопляше местенцето край входа с шарените си лъчи. Наблюдаваше сина си, следеше нормалното му дишане, прекъсвано от трепкане на очите и отривисти, леки спазми, които го караха да прави сучещи движения с уста, преди пак да си почине. Разгледа ги по-отблизо, като извърна главата, за да види профила му.

„Уба каза, че не изглежда чак толкова зле, помисли си Айла, а и аз съм на същото мнение. Просто малко по-различно. Точно това каза и Уба. Просто изглеждаш по-различен, но не толкова различен като мен. Изведнъж Айла се сети за отражението си, което бе видяла в застиналия вир. Не толкова различен като мен!“

Отново огледа сина си, като се опитваше да си спомни собственото си отражение. „Челото ми е така издадено“, помисли си тя, като посегна да докосне лицето си. „И тази кост под устата. И аз имам такива. Но той има хребети на веждите, а аз нямам. Хората от Клана имат хребети на веждите. Щом аз се различавам, защо и рожбата ми да не се различава? Трябва да прилича на мен, нали така? Мъничко прилича, но прилича и малко на бебетата на Клана. Прилича и на двете. Аз не съм се родила в Клана, но пък бебето ми е, само дето прилича на мен и на тях — нещо средно между двете. Изобщо не смятам, че си уродлив, сине мой. Щом си роден от мен и при това в Клана, не можеш да не приличаш и на двете. Щом като духовете са се омесили, не трябва ли и видът ти да е смес от тях? Ти просто така изглеждаш, както и трябва да изглеждаш. Но от чий ли тотем се пръкна? Няма значение чий е бил, трябва някой да му се е притекъл на помощ. Никой от мъжете няма по-мощен тотем от мен, освен Креб. Пещерната мечка ли те зачена, рожбо моя? Живея в огнището на Креб. Не, не е възможно. Креб вика, че Урсуз никога не допускал духът му да бъде погълнат от някоя жена, Урсуз винаги подбира. Е, добре, щом не е бил Креб, с кого другиго съм имала нещо общо?“

Внезапно пред очите на Айла изникна образът на Брод, надвиснал над нея. „Не! Тя разтърси глава, като отхвърляше мисълта. Не и Брод. Рожбата ми не се е пръкнала от него!“ Потрепера от погнуса, като се сети за бъдещия вожд и как я бе принудил да задоволи мераците му. „Мразя го! Всеки път, щом ме доближеше, ме изпълваше ненавист. Надявам се вече никога, ама никога да не облекчава нуждите си с мен. Как ли го понася Ога? Как изобщо всяка жена го понася? Защо ли мъжете имат такива нужди? Защо ли мъжът иска да постави члена си в мястото, откъдето излизат бебетата? Това място би трябвало да е само за бебета, а не да лепне цялото от мъжки членове. Мъжките членове нямат нищо общо с бебетата“, помисли си тя възмутена.

Нелепостта на безсмисленото сношение все още и се въртеше в главата, когато се промъкна една странна мисъл. „Или пък имат? Би ли могъл мъжкият член да има нещо общо с бебетата? Само жените можеха да имат бебета, но нали имат както женски, така и мъжки рожби, размишляваше тя. Чудно, дали когато мъжът постави члена си в мястото, откъдето излизат бебетата, по такъв начин го зачева? Ами ако не е духът на мъжкия тотем, а мъжкият член, който зачева бебето? Това няма ли да означава, че бебето принадлежи и на него? Навярно точно затова се поражда тази нужда у мъжете, защото искат да заченат бебе. Навярно тъкмо затова и на жените им харесва. Досега никога не съм виждала жена да поглъща нечий дух, но често съм виждала мъжете да слагат членовете си в жените. Изобщо никой не си и помислил, че ще имам бебе, тотемът ми е твърде силен, но въпреки всичко родих и всичко започна тъкмо, когато Брод взе да облекчава нуждата си с мен. Не! Не е истина! Излиза, че рожбата ми е рожба и на Брод, помисли си с ужас Айла. Креб е прав. Винаги е прав. Погълнала съм дух, който се е сражавал с тотема ми и го е победил, навярно не само един, може би всички. Не на себе си сграбчи рожбата си, сякаш се опитваше да го задържи само за себе си. Ти си моя рожба, а не на Брод! Дори не беше духът на тотема на Брод.“ Новороденото се стресна от внезапното движение и заплака. Тя внимателно го залюля, докато не притихна.

„Навярно тотемът ми е разбрал колко много искам да имам бебе и се е оставил да го сразят. Но защо тотемът ми ще допуска да имам бебе, когато е знаел, че ще трябва да умре? Едно бебе, което е частица от мен и от Клана винаги ще изглежда различно, винаги ще разправят, че рожбите ми са уродливи. Дори и да имах стопанин, рожбите ми нямаше да изглеждат вред. Никога няма да имам — възможност да задържа някое, всички ще трябва да погинат. Какво значение има това и без това и аз ще умра. И двамата ще умрем, сине мой.“

Айла притисна рожбата си към себе си, като го люлееше и му припяваше, а по лицето и незабелязано се стичаха сълзи. „Какво да правя, рожбо моя? Сега какво да сторя? Ако се върна за деня на назоваването ти, Брун ще ме прокълне. Иза е казала да не се връщам, но къде да отида? Още не ме бива за лов, а дори и да ме биваше, какво ще правя с теб? Не бих могла да те взема със себе си, не мога да ходя на лов с бебе. Може да заплачеш и да подплашиш животните, а и не мога да те оставя самичко. Може и да не се наложи да ходя на лов, пак няма да останем без храна. Но имаме нужда и от други неща — дрехи, кожи, наметки и опинци. А и къде иде намеря пещера, където да живеем? Не мога да остана тук, през зимата натрупва твърде много сняг, а и сме прекалено близо до Клана, рано или късно ще ни открият. Мога да се махна оттук, но може да не намеря пещера, а и мъжете ще ме проследят и ще ме върнат. Дори и да се махна и да намеря пещера, дори да се запася с достатъчно храна, за да изкараме зимата и дори да успея малко да половувам, пак ще бъдем самички. На теб ти трябвам не само аз, ами и други хора. С кого ще си играеш? Кой ще те научи да ходиш на лов? Ами какво ще стане, ако с мен се случи нещо? Тогава кой ще се погрижи за теб? Ще бъдем сам-самички, точно като мен преди да ме намери Иза. Не искам ти да бъдеш самичко, а не искам и аз да бъда сама. Искам да се върна вкъщи, захълца Айла, заровила глава в повоите на рожбата си. Искам отново да видя Уба и Креб. Искам си майката. Но не мога да се върна вкъщи. Брун е бесен. Станах причина да загуби престижа си и той ще ме прокълне. Не знаех, че това ще подрони престижа му, просто не исках да погинеш. Брун не е толкова лош, нали той ми позволи да ходя на лов? Какво ли ще е, ако не го принуждавам да те приеме? Какво ли ще стане, ако само го помоля да ти позволи да живееш? Ако сега се върна, няма да подроня престижа му, още не е късно, има още два пръста до деня за назоваването ти. Може пък така да не се гневи толкова? Ами ако се разгневи? Ами ако каже не? Ами ако ми те отнемат? Ако сега ми те отнемат, не ми се живее повече. Ако ти ще трябва да умреш и аз искам да умра. Ако се върна и Брун каже, че трябва да умреш, ще му се примоля да ме прокълне. И аз ще умра. Няма да те оставя да се върнеш самичко в света на духовете, рожбо моя, обещавам ти, че ако трябва да си отидеш, и аз ще дойда с теб. А сега отивам да помоля Брун да ми позволи да те задържа. Какво друго мога да сторя?“

Айла взе да трупа вещи в кошницата си за бране. Загърна бебето в наметалото за носене, а после и двамата в рунтавата връхна кожа и отметна клоните, които засланяха мъничката пещера. Докато изпълзяваше навън, зърна нещо, проблясващо на слънцето. В краката и лежеше блещукащ, сив камък. Вдигна го. Не бе само едно камъче, ами три дребни отломъка железен пирит, слети в едно. Обърна го в ръка, като гледаше как блести златото на глупаците. Въпреки че през последните години често бе влизала и излизала от пещерата, никога досега не беше виждала необикновения камък.

Айла го стисна в ръка и затвори очи. „Да не би това да бе знак? Знак от тотема ми?“

— Велики Пещерни Лъве — зажестикулира тя. — Правилно решение ли взех? Да не би да искаш да ми кажеш, че веднага трябва да се върна? О, Пещерни Лъве, нека това да бъде знак. Нека да бъде знак, че ме смяташ за достойна, че всичко това просто е било още едно изпитание. Нека това бъде знак, че бебето ми ще живее.

Пръстите и трепереха, докато развързваше възела на малката кожена кесийка, увиснала на шията и. Прибави блещукащия камък със странна форма към боядисания в червено овар от мамутски бивен, вкаменения отпечатък на охлюв и бучката червена охра. С тупкащо от страх сърце и едничка, отчаяна надежда Айла се спусна към пещерата на Клана.