Кланът на пещерната мечка

12

С края на зимата се ускори и всекидневният ритъм на Клана, за да е в унисон със събуждащия се живот на плодородната земя. Студеният сезон не налагаше зимен сън, а промяна в скоростта на обмяна на веществата, дължаща се на липсата на движение. През зимата всички бяха по-лениви, ядяха повече и като резултат се образуваше слой подкожна тлъстина като защита срещу студа. С повишаването на температурите идваше и пълният обрат на тази тенденция и Кланът ставаше неспокоен и гореше от желание да излезе навън и да се движи.

Този процес се ускоряваше и от пролетното, тонизиращо средство на Иза, съставено от корени на пшеница, събрани рано пролетес от дивата трева, която приличаше на ръж, сушени листенца див броч и богатия на желязо прах от корена на жълт лапад, раздавано поголовно и на стари, и на млади от знахарката на Клана. С нов прилив на енергия Кланът се втурваше навън от пещерата, готов да започне новия цикъл от сезони.

Третата зима в пещерата не се бе оказала твърде сурова за тях. Единствената смърт бе тази на мъртвороденото дете на Овра, а и тя не се броеше, защото не доживя да го нарекат и приемат в Клана. И Иза бе се справила добре, след като вече не изнемогваше да кърми гладно бебе. Креб не бе се мъчил повече от обикновено. Както Ага, така и Ика бяха бременни отново и след като и двете жени бяха вече сполучливо раждали, Кланът се надяваше на прираст. Вече набраха първата зеленина, филизи и пъпки, а бе заплануван и ранен лов, който да достави месо за пролетния празник и чест на духовете, събудили се за нов живот, както и да се отблагодарят на закрилящите Клана тотеми, дето ги бяха извели на добър край още една зима.

Айла чувстваше, че има особен повод да благодари на тотема си. Зимата бе както изнурителна, така и вълнуваща. Ненавистта и към Брод дори се засили, но тя се бе научила как да се справя с него. Той бе излял цялата си злъч и тя се научи лесно да се оправя с нея. Имаше предел, отвъд който, дори Брод не смееше да прекрачи. Усвояването на повече знания за магиите на Иза и помагаше, доставяше и огромно удоволствие. Колкото повече научаваше, толкова повече се изостряше жаждата и за знания. Имаше чувството, че гори от желание да търси целебните билки, колкото за действителното им приложение, след като вече ги разбираше по-добре, толкова и като средство, за бягство. Докато духаха мразовитите ветрове и ледени виелици, тя търпеливо чакаше. Но с първите намеци за промяна, бе обзета от неспокойно предчувствие. На тази пролет възлагаше по-големи надежди, отколкото на всяка друга.

Щом като времето позволи, Айла се отправи из гори и поля. Престана да крие прашката си в мъничката пещера, недалеч от ливадата си за упражнения. Носеше я със себе си, закътана в гънка на дрехата и или под пласта листенца в кошницата си за бране. Не бе лесно сама да се учиш да ловуваш. Животните бяха бързи и не седяха на една място, а движещата се цел бе къде по-трудна за улучване от неподвижната. Жените винаги вдигаха шум, когато излезеха на бране, за да подплашат дебнещите зверове и се оказа трудно да надвие този навик. Много пъти се ядосваше на себе си, че е подплашила някое животно с приближаването си, когато го зърваше да се стрелва към укритието си. Но тя бе изпълнена с решителност и трупаше практически опит.

Опитвайки наслуки, тя се научи да проследява и взе да разбира и да прилага откъслечните сведения за ловджийския занаят, подочути от мъжете. Зрението и вече бе свикнало да забелязва незначителните подробности, с които се различаваха билките и и трябваше само малко отклонение, за да се научи да разбира значението на издайническите изпражнения, неясния отпечатък в прахта, килнатия стрък трева или скършената клонка. Научи се да различава дирите на различните животни, запозна се с навиците им и естествената им среда. Макар и да не пренебрегваше тревопасните видове съсредоточи вниманието си върху месоядните, избраните от нея жертви.

Наблюдаваше да види по кой път ловците се отправят на лов. Но не Брун и ловците му и създаваха най-големите тревоги. Най-често те избираха степите за свое ловно поле, а тя не се осмеляваше да ловува сред откритите поля, където нямаше къде да се скрие. Най-много се страхуваше от двамата възрастни мъже. Бе зървала от време на време Зуг и Дорв, когато береше билки за Иза преди. Те бяха тези, които най-вероятно щеше да срещне да ловуват в една и съща местност с нея. Трябваше постоянно да е нащрек, за да предотврати подобна среща. Дори да тръгнеше в обратната посока, не бе гаранция, че те няма да се върнат и да я хванат с прашка в ръце.

Но когато се научи да се придвижва безшумно, тя чат-пат ги проследяваше, за да гледа и се учи от тях. В такива случаи бе особено внимателна. За нея бе по-опасно да проследи преследвачите, отколкото обекта на преследването им. Обаче това бе изключителна тренировка. Научи се да се движи еднакво безшумно, както за проследяваните мъже, така и за преследващото животно и ако някой случайно погледнеше към нея, мигом можеше да се слее с някоя сянка.

Когато Айла набра опит в преследването, научи се да се придвижва крадешком, привикна само с един поглед да различава очертанията под защитното им прикритие, имаше моменти, когато бе сигурна, че можеше да убие някое дребно животинче. Въпреки че се изкушаваше, ако не бе месоядно, го подминаваше, без да му обърне внимание. Беше решила да преследва само хищници, а и тотемът и разрешаваше само това. Пролетните пъпки се превърнаха в цветове и дърветата се разлистиха, цветовете окапаха, а клоните им се покриха с напращели плодове, виснали зелени и полуузрели, а Айла още не бе убила първото си животно.

— Махай се! Къш! Марш оттук!

Айла надникна от пещерата да види каква е причината за суматохата. Няколко жени размахваха ръце и преследваха нисичко, набито рунтаво животно. Росомахът се отправи към пещерата, но се озъби и сви, като видя Айла. Стрелна се между краката на жените и се измъкна с парче месо в челюстите си.

— Каква крадлива лакомия! Тъкмо бях провесила месото да се суши — жестикулираше Ога в гневно безсилие. — Едва се бях обърнала. Де да беше тук Зуг, та да види тогава! Добре, че тъкмо излизаше, Айла. За малко да се вмъкне в пещерата. Само като се помисля каква смрад щеше да се разнесе, ако го бяхме сгащили там!

— Според мен това не е той, ами тя, Ога и навярно леговището му е някъде наблизо. Предполагам, че тя има няколко ненаситни рожби, които трябва вече да са доста големички.

— Само това ни липсваше! Цяло котило — Жестовете им се придружаваха от гневни слова. — Зуг и Дорв взеха Ворн със себе си още по ранина. Де да бяха отишли да преследват тази росомаха, вместо хамстери и яребици в долината. Тия зверчета за нищо не стават!

— — Все за нещо стават, Ога. Козината им не замръзва от дъха на човек през зимата. От кожите им стават хубави шапки и качулки.

— Де да беше и тая кожа!

Айла се втурна обратно у дома. Не можеше нищо да направи в момента, а Иза и бе казала, че запасите от някои билки намаляват. Айла реши да излезе и да намери леговището на росомаха. Усмихна се на себе си и ускори крачка, а малко по-късно напусна пещерата с кошничката си и се насочи към гората недалеч от мястото, където се бе шмугнало животното.

След оглед на почвата, тя откри следа от лапа с дълги, остри нокти в праха, а малко по-нататък прекършено стебло. Айла се зае да проследи зверчето. След няколко мига дочу подплашени звуци, изненадващо близо до пещерата. Пристъпи напред тихичко, почти, без да шумне шумка и зърна росомахата с четирите си, полуотрасли малки, които се зъбеха и дърлеха за парчето откраднато месо. Внимателно измъкна прашката си от гънка на дрехата си и нагласи камък в издутото джобче. Чакаше и дебнеше възможност да я уцели от упор. Случайна промяна в посоката на вятъра довя непозната миризма до лукавия лакомник. Вдигна глава, подуши въздуха, нащрек от възможна опасност. Айла това и чакаше. Бързешком, макар и зверчето да усети движението тя заметна камъка. Росомахата се просна на земята, а четирите и малки се разбягаха, сепнати от изтрополилия камък.

Момичето излезе от прикритието на храста и се наведе да огледа лешояда. Подобната на мечка невестулка бе около метър на дължина от носа до върха на рунтавата си опашка, обрасла с груба, дълга, кафеникаво черна козина. Росомахите бяха дръзки, наподобяващи лешояди, толкова зли, че прогонваха дори по-едри от тях хищници от плячката си, достатъчно безстрашни, за да крадат сушеното месо или всичко, което можеха да отмъкнат и толкова лукави, че намираха пролуки дори в складовете им за хранителни запаси. Притежаваха мускусни жлези и оставяха след себе си мирис на пор и представляваха по-голяма напаст за Клана дори от хиените, която бе колкото хищник, толкова и лешояд и оцеляването и не зависеше от плячката на друг.

Камъкът от прашката на Айла я бе уцелил над окото точно където се бе мерила. „Ето една росомаха, която няма да краде вече от нас“, помисли си Айла с озарено от удовлетворение лице, което граничеше с екстаз. Това бе първото убито от нея животно. „Мисля да подаря кожата на Ога“, помисли си тя и посегна към ножа си да одере зверчето. „Няма ли да се радва, като знае, че вече няма да ни притеснява?“ Момичето се сепна.

„Какви мисли ми идват? Не мога да подаря на Ога тази кожа. Никому не мога да я дам, дори за себе си не мога да я задържа. Не ми е разрешено да ловувам. Ако някой разбере, че аз съм убила тази росомаха, не знам какво ще стане с мен“. Айла приседна до убитото зверче и прокара пръсти през дългата му, грубовата козина. Възторгът и се изпари.

Бе убила първото си животно. Може и да не беше огромен бизон, пронизан с тежкото, остро копие, ала все пак бе повече от таралежа на Ворн. Нямаше да има празненство по повод приемането и в редиците на ловците, нямаше да има пиршество в нейна чест, нямаше дори да я поздравят и да я гледат с гордост като Ворн, когато се фукаше с дребния си улов. Ако се върнеше в пещерата с росомаха, можеше само да очаква възмутени погледи и сурово наказание. Нямаше никакво значение, че е искала да помогне на Клана, нито пък, че можеше да ходи на лов и обещава да стане добър ловец. Жените не ходеха на лов, жените не убиваха животни. Това бе работа на мъжете.

Отрони въздишка. „Знаех си аз, знаех си от самото начало“, каза си тя. „Дори преди да тръгна н още да прибера онази прашка си знаех, че не е позволено“. Най-смелото от малките росомахи се показа от укритието си и плахо подуши мъртвото животно. „Малките ще ни създадат същите неприятности като майка си“, помисли си Айла. „Почти са пораснали и сигурно поне две от тях ще оцелеят. По-добре ще е да се отърва от тази мърша. Ако я замъкна надалеч, навярно малките ще последват миризмата й“. Айла стана и завлачи мъртвата росомаха за опашката по навътре в гората. После се залови да търси билките, които трябваше да събере.

Росомахата бе само първата жертва от дребните хищници и лешояди, паднала от прашката и. Белки, норки, порове, видри, невестулки, борсуци, хермелини, лисици и дребничките, сивочерни, с тигрова шарка диви котки ставаха лесна плячка за бързите и камъни. Тя не го осъзнаваше, но решението на Айла да преследва хищници имаше съществено значение. То ускори процеса на усвояване на ловното умение и изостри майсторлъка и много повече от лова на по-кротките, тревопасни животни. Хищниците бяха по-бързи, по-лукави, по-интелигентни и по-опасни.

Тя бързо надмина Ворн с избраното си оръжие. Не само защото бе склонен да гледа на прашката като на старческо оръжие и му липсваше непреклонната решимост да го усъвършенства, ами му беше и по-трудно. Той не притежаваше нейното телосложение със свободно люлеещо се движение на ръката, което бе по-подходящо за замятане. Пълното и равновесие и придобитата координация между окото и ръката и придаваха бързина, сила и точност. Тя вече дори не се сравняваше с Ворн, а в съзнанието си се стремеше да съперничи на майсторството на Зуг и момичето действително придобиваше уменията на стария ловец. Прекалено бързо. Ставаше прекалено самоуверена.

Лятото наближаваше своя край с небивали жеги и незапомнено изобилие от гръмотевични бури, раздирани от светкавици. Денят бе жарък, непоносимо жарък. Застиналият въздух дори не трепваше от повей на ветрец. Бурята, разразила си предната нощ с приказните сцени на прорязвания от светкавици небосвод, осветил планинските склонове, както и градушката с големината на малки камъчета, бе накарала Клана да се прибере на бегом в пещерата. В подгизналата гора, където обикновено бе по-хладно от сенките на дърветата, сега бе влажно и задушно. Край тинестото блато на едва църцорещото, пресъхващо поточе, сведено от пониженото ниво на водата до застояли езерца и обрасли с водорасли локви.

Айла вървеше по дирите на една червена лисица, като безшумно напредваше през гората по края на една малка ливада. Бе плувнала в пот и и бе толкова горещо, че вече не се интересуваше особено от лисицата, ами си мислеше да се откаже, да се върне в пещерата и да поплува в реката. След като прекоси рядко пресъхващото, скалисто дъно на потока, момичето спря да пийне вода, там където ручеят още течеше волно между два големи речни камъка, които заприщваха пътя на криволичещата струйка и образуваха дълбоко до глезена вирче.

Изправи се и когато погледна пред себе си, дъхът и секна. Айла се взираше боязливо в характерната глава и заострените уши на риса, готвещ се да скочи от скалата току пред нея. Той не я изпускаше от поглед, а късата му опашка се мяташе напред-назад.

По-дребен от останалите големи котки, с източеното си тяло и късичките си крака, рисът Пардел, подобно на северния си братовчед от по-късни години, можеше да скочи от място на около четири-пет метра. Той се препитаваше предимно със зайци, земеровни зайци, едри катерици и други гризачи, но можеше да катурне и дребна сърна, ако си наумеше, а осемгодишното момиче бе лесна плячка за него. Но слънцето го бе напекло, а и като правило той не нападаше хора. Най-вероятно бе да остави момичето да си върви по пътя.

Първоначалният уплах на Айла отстъпи пред прилива на възбуда, докато гледаше как неподвижната котка не сваля очи от нея. Не каза ли Зуг на Ворн, че с прашка може да се убие рис? Той наистина каза да не опитва с нещо по-едро, но бе сигурен, че камъкът от прашката може да убие вълк, хиена или рис. „Спомням си да казва рис“, мислеше си тя. Не бе ходила на лов за средни по размер хищници, но искаше да стане най-добрият ловец с прашка в Клана. Щом Зуг можеше да убие рис, то и тя можеше и ето, право пред очите и бе идеалната мишена. Импулсивно тя реши, че е дошъл моментът за по-едър улов.

Бавно бръкна в гънката на късичката си лятна дреха без нито за миг да сваля поглед от котката и избра най-големия камък. Дланите и бяха потни, но тя стисна здраво двата края на кожената ивица, докато нагласяше камъка в джобчето. После бързо, преди да е загубила смелост, се прицели точно между очите му и метна камъка. Но рисът бе уловил движението и, докато вдигаше ръка. Щом заметна, той завъртя глава. Камъкът одраска главата му отстрани, като му причини остра болка, защото бе изстрелян почти от упор, но нищо повече.

Още преди на Айла да и хрумне да посегне за нов камък, тя видя мускулите на котката да се напрягат под нея. Инстинктивно се метна встрани, когато разсвирепелият рис скокна върху нападателя си. Приземи се в калта край ручея и ръката и се озова върху дебел, довлечен от течението клон, останал без клонки и листа от пътуването си по течението на потока, подгизнал от вода и тежък. Айла го сграбчи и се отърколи точно когато разгневеният рис се хвърли отново с оголени зъби. Замахвайки лудешки, с цялата си, напираща от страх сила, тя стовари тежкия клон и отметна главата му в страни. Зашеметеният рис се отърколи на земята, за миг се сви, като тръскаше глава, после безшумно се оттегли в гората. Стигаха му толкова болезнени удари по главата.

Айла се тресеше и едва си поемаше дъх, докато се изправяше седнала на земята. Колената и не я слушаха, когато отиде да прибере прашката си и трябваше отново да стане. Зуг не можеше и да си представи, че някой ще се опита да лови опасния хищник само с една прашка без подкрепата на друг ловец или дори без друго оръжие. Но Айла почти не пропускаше да уцели мишената вече, бе прекалено сигурна в майсторството си и изобщо мислеше какво може да стане, в случай че не уцели. Беше дотолкова потресена на връщане към пещерата, че едва ли не забрави кошничката си за бране на мястото, където я бе скрила, преди да реши да проследи лисицата.

— Айла! Какво се е случило? Цялата си в кал — зажестикулира Иза, щом като я видя. Лицето на момичето бе пребледняло, сигурно нещо я бе уплашило.

Айла не отговори, просто поклати глава и влезе в пещерата. Иза усети, че има нещо, което момичето не искаше да и каже. Мислеше да настоява още, но после промени решението си с надеждата, че детето доброволно ще и се довери. Пък и Иза не бе толкова сигурна, че иска да знае.

Жената се притесняваше, когато Айла се скиташе сама, но все някой трябваше да и събира билките, без тях не можеше. Тя не можеше да отиде, Уба бе твърде малка и никоя от останалите жени не знаеше какво да търси, нито пък имаше мерак да се научи. Налагаше се да изпраща Айла, но ако тя и разправеше за някоя страховита случка, тя щеше още повече да се притеснява. Просто и се щеше Айла да не се бави толкова.

Тази вечер Айла бе смирена и си легна рано, но не можа да заспи. Лежеше будна и си мислеше за станалото с риса и във въображението и произшествието изглеждаше още по-страховито. Рано в зори най-сетне задряма.

Събуди се с писък!

— Айла! Айла! — Дочу тя Иза да я вика по име, докато жената леко я разтърсваше, за да я върне към действителността. — Какво има!

— Сънувах, че съм в мъничка пещера и един пещерен лъв ме преследва. Вече съм добре, Иза.

— Не си сънувала лоши сънища отдавна, Айла. Защо пък точно сега ще те споходят? Вчера да не би нещо да те е уплашило?

Айла кимна и сведе главица, но не обясни. Мракът на пещерата, осветена само от бледо тлеещата жарава, скри гузното и изражение. Не бе се срамувала от това, че ходи на лов, откак намери знака на тотема си. А сега вече се питаше дали това наистина бе знак. Може би само тя си мислеше така. Може би изобщо не биваше да ходи на лов. Особено с такива опасни зверове. Какво изобщо я накара да си помисли, че едно момиче може да ходи на лов за рисове?

— Никога не ми е харесвала идеята да излизаш сама, Айла. Винаги се бавиш толкова много. Знам, че ти се ще понякога да останеш сама, но това ме тревожи. Неприсъщо е за едно момиче да иска толкова да бъде само. А гората е и опасна.

— Права си, Иза. Гората може да бъде опасна — съгласи се с жест Айла. — Може пък следващия път да взема Уба с мен или Ика, ако иска.

Иза изпита облекчение, като видя, че Айла приема съвета и присърце. Въртеше се из пещерата, а когато отиде за целебни билки, този път наистина се върна бързо. Когато не можеше да намери с кого да излезе, беше я страх. Все очакваше да види готовия за скок, дебнещ звяр. Започна да разбира защо жените от Клана не обичат да излизат сами да събират храна и защо готовността и да се скита сама винаги ги бе изненадвала. Когато бе по-малка, просто не съзнаваше опасността. Но бе необходимо само едно нападение, а повечето жени бяха изпитали тази заплаха поне веднъж, за да я накара да гледа на околната среда с повече уважение. Дори не хищно животно можеше да е опасно. Глиганите с острите си кучешки зъби, конете с тежките си копита, сръндаците с мощните си рога, планинските кози и овце със смъртоносните си рогца, всички те бяха способни да нанесат сериозни рани, ако ги предизвикаше човек. Айла се питаше как изобщо се бе осмелила да си помисли за лов. Нямаше смелост да опита отново.

Айла си нямаше с кого да сподели, нямаше кой да и каже, че малко страх изостря сетивата и, особено когато преследва опасен дивеч, нямаше кой да я окуражи отново да отиде на лов, преди да попадне в лапите на страха. Те не разговаряха за това, но всеки го бе изпитвал многократно през живота си, като се почне от първия им голям лов, който ги правеше мъже. Дребните животни бяха упражнение, да се усъвършенстват с оръжията си, но положението на мъж се признаваше, само когато познаеха и преодолееха страха.

Не по-малко изпитание за храбростта на една жена, макар и по-незабележимо, бе да прекарва дните си сам-самичка далеч от безопасността на Клана. В известен смисъл то изисква повече кураж, за да посрещне тези самотни дни и нощи със знанието, че каквото и да се случи, е сам-самичка. Още от мига, когато се появеше на този свят, едно момиче винаги имаше куп хора край себе си, които да я закрилят. Но тя не разполагаше с оръжия за собствена защита и нямаше въоръжен мъж-закрилник да я пази през преходния период в живота и. Момичетата, както и момчетата, не ставаха зрели жени и мъже, преди да се срещнат лице в лице и да преодолеят страха.

Първите няколко дни Айла нямаше желание да се скита далеч от пещерата, но след известно време взе да не я свърта на едно място. През зимата нямаше избор и приемаше заседналия живот в пещерата заедно с останалите, но вече бе свикнала да броди на воля, когато времето бе топло. Двойствеността я тормозеше. Когато се намираше сам-самичка в гората далеч от сигурността на Клана, бе неспокойна и плашлива, когато бе с Клана край пещерата, копнееше за уединението и свободата на гората.

По време на един самостоятелен, беритбен излет тя се озова в близост с тайното си скривалище и изкатери останалото разстояние по стръмния склон до високопланинската си ливада. Местността и подейства успокоително. Този свят бе само неин, нейната пещеричка, нейната ливада и тя се почувства и собственичка на малкото стада сърни, които често пасяха на нея. Дотолкова се бяха опитомили, че можеше да се приближи съвсем близо и почти да ги докосне, преди да хукнат извън обсега и. Ширналото се поле даваше чувство за сигурност, което сега и липсваше в пълните с опасности гори, гъмжащи от дебнещи зверове. Не бе посещавала местността целия този сезон и спомените заприиждаха в съзнанието и. Именно тук за пръв път се бе научила да борави с прашката, тук бе уцелила таралежа и пак тук бе намерила знака от тотема си.

Носеше прашката със себе си — не смееше да я остави в пещерата да не я намери Иза — и не след дълго събра няколко камъчета и заметна няколко пъти за проба. Но това занимание бе прекалено скучно вече, за да и е интересно за дълго време. Умът и все я връщаше към случката с риса.

„Само да имах още един камък в прашката“, мислеше си тя. „Ако бях успяла да го уцеля, веднага след като не улучих, можех да го сваля преди да скокне“. В ръката си имаше две камъчета и не сваляше очи от тях. Де да имаше начин да ги заметне едно след друго. Дали Зуг бе казвал някога подобно нещо на Ворн? Напрегна ума си да се сети. Ако е казал, сигурно не съм била в момента там, реши тя. Размишляваше върху това хрумване. Ако успея безпрепятствено да мушна втори камък в джобчето, докато свалям ръката си, мога да го хвърля, когато я вдигам. Чудя се дали ще се получи?

Взе да се опитва и се почувства като първия път, когато се опита да стреля с прашка. После си изработи ритъм. Хващаш прашката като пада с готов втори камък, мушваш го в джобчето, докато още я въртиш и хвърляш втория камък. Камъчетата нерядко падаха и дори когато успяваше да ги метне, от това страдаше точността и и при двата изстрела. Но тя бе доволна, че е възможно. След това всеки ден тя идваше да се упражнява. Все още се боеше да ходи на лов, но предизвикателството по усъвършенстването на новия прийом отново разпали интереса и към това оръжие. По времето, когато обраслите с дървета склонове припламваха с цветовете на сменящия се сезон, тя бе толкова точна с два камъка, колкото и с един. Застанала насред полето, тя мяташе камъни по един нов колец, който бе забила в земята и изпитваше приятното чувство за усвоено умение, когато приятното „чук-чук“ и подсказваше, че и двата камъка са уцелили мишената. Никой не бе и казвал, че е невъзможно да заметнеш скорострелно два камъка с прашка, понеже никой дотогава не бе го правил и след като никой не и каза, че не може, тя се научи сама да го прави.

Рано един топъл, късен есенен ден, почти година, след като за пръв път бе решила да отиде на лов, Айла се изкатери до високопланинското пасище, да събере зрелите лешници, които бяха изпопадали на земята. Щом наближи върха, дочу кресливите, кискащи се и гъгнещи крясъци на хиена и когато се озова на ливадата, видя един от противните зверове, почти заровил се в кървавите вътрешности на един стар елен.

Побесня. Как смееше това пакостливо същество да осквернява нейната ливада, да напада нейните сърни? Втурна се към хиената, за да я подплаши, после и хрумна нещо по-добро. И хиените бяха хищници с достатъчно яки челюсти, за да строшат едрите кокали на краката на пасящите копитни животни и не беше лесно да ги прогониш от плячката им. Бързешком свали от рамо кошницата и бръкна на дъното за прашката си. Огледа земята за камъни, докато бавно пристъпваше към една издатина край каменната стена. Старият елен бе полуизяден, но движението и привлече вниманието на мършавото, петнисто животно, голямо почти колкото риса. Хиената вдигна глава, улови мириса и и се обърна към нея.

Тя бе готова. Излизайки иззад издатината, метна снаряда си, бързо последван от втори. Не знаеше, че вторият е излишен, първият бе свършил работата, но бе добра застраховка. Айла си бе извлякла поука. В прашката и имаше трети камък и четвъртия бе в ръката и, подготвила се бе за втора поредица, ако се наложеше. Пещерната хиена се бе строполила на място и не помръдваше. Тя се огледа, за да се убеди, че наоколо няма и други, после предпазливо пристъпи към звяра с готова прашка. По пътя си взе кокала от крака на елена с още висящи остатъци червено месо и все още цял. Със смазващ черепа удар Айла взе мерки хиената да не се изправи пак на крака. Погледна мъртвото животно в нозете си и остави сопата да се отърколи от ръката и. Бавно съзнаваше какво следва от деянието и. „Убих хиена“, каза си тя на ум, щом го осъзна. „Убих хиена с прашката си. Не някое дребно животно, ами хиена, звяр, който можеше да ме убие. Това значи ли, че вече съм ловец? Истински ловец?“ Този път не ликуваше, не бе възторгът от първата и жертва, нито удовлетворение, че е надделяла над силното животно. Бе нещо по-дълбоко, по-смирено. Знанието, че бе надмогнала себе си. Усети го като духовно просветление, мистично самопознание и с бликащо от дъното на душата и благоговение се обърна към духа на тотема си на древния церемонен език на Клана. — Аз съм само едно момиче, Велики Пещерни Лъве, и делата на духовете са ми непонятни. Но ми се струва, че вече разбирам малко повече. Рисът бе изпитание, дори по-голямо от Брод. Креб все казва, че е трудно да живееш с могъщи тотеми, но забрави да ми каже, че най-големите им дарове са тук, вътре. Не ми каза и как се чувства човек, когато най-сетне разбере истината. Изпитанието не е само трудна задача, изпитанието е да разбереш, че можеш да я изпълниш. Признателна съм ти, че се спря на мен, Велики Пещерни Лъве. Надявам се, винаги да съм достойна за теб.

Когато бляскавата, многоцветна есен загуби своята пищност и от оголените като скелети клони се посипаха изсъхнали листа, Айла се върна в гората. Проследяваше и изучаваше навиците на животните, набелязани за лов, но вече се отнасяше към тях с повече уважение, не просто като към същества, а като опасни животни. Множество пъти, макар че бе се промъквала достатъчно близко и можеше да запокити камъка, се въздържаше и просто наблюдаваше. Все повече се затвърждаваше убеждението и, че си губи времето за да убива животното, което не представлява заплаха за Клана и чиято кожа не може да употреби. Но все още бе решена да стане най-изкусният ловец с прашка в Клана, тя дори не съзнаваше, че вече е. Единственият начин да усъвършенства умението си бе да ходи на лов. И точно това правеше.

Резултатите от лова и започнаха да си проличават и това създаде безпокойство у мъжете.

— Намерих още един росомах или по-скоро това, което е останало от него, недалеч от полето за упражнения — оповести със знаци Круг.

— А по билото насред склона бяха разхвърляни парчета кожа, май от вълк — добави Гуув.

— Все хищници, по-яките животни, а не женски тотеми — рече Брод.

— Грод вика да говорим с Мог-ър.

— Дребни и средни по размер, но никога едри котки. Сърните и конете, овцете и планинските кози, дори глигани все стават плячка на едрите котки, хиените и вълците, но какво преследва дребните хищници? Никога не съм виждал такова множество убити — забеляза Круг.

— Тъкмо туй искам да разбера, какво сее смърт сред тях? Нямам нищо против хиените и вълците наоколо да намалеят с неколцина, но щом не сме ние… Смята ли Грод да говори с Мог-ър? Мислиш ли, че може да е дух?

Младежът подтисна ужаса си.

— И ако е дух, добър ли е, дошъл да ни помага или зъл, ядосан на тотемите ни? — запита Гуув.

— На теб, Гуув оставяме да разрешиш този въпрос. Ти си ученик на Мог-ър, ти как смяташ? — отвърна му Круг!

— Според мен отговорът на този въпрос ще отнеме сериозни размишления и допитване до духовете.

— Вече говориш като мог-ър, Гуув. Никога не отговаряй конкретно на въпроса — ухапа го Брод.

— Добре де, а твоят отговор какъв е, Брод? — върна му го Гуув.

— Можеш ли да отговориш по-конкретно? Какво убива зверовете?

— Да не съм мог-ър или негов ученик. Защо питаш мен?

Айла работеше наблизо и сподави желанието си да се усмихне. Значи вече станах дух, но не могат да решат добър или лош дух съм.

Мог-ър се приближи незабелязано, но спорът не бе му убягнал.

— Все още нямам отговор на този въпрос, Брод — рече с жестове магът. — Трябва ми време да размисля. Но ще ти река следното, туй не е обичайното поведение на духовете. „Духовете са способни да направят времето прекалено горещо или прекалено студено, да докарат обилни дъждове или сняг, да прогонят стадата, да донесат болести, да предизвикат гръмотевици, или пък земетресение, но обикновено не причиняват смъртта на отделни животни“, мислеше си наум Мог-ър. „Имам чувството, че в дъното на тази загадка се крие човешка ръка.“ Айла стана и тръгна към пещерата, а магьосникът я проследи с очи. „Има някаква промяна в нея, толкова е различна“, размишляваше Креб. Забеляза, че и Брод я бе проследил с поглед, а очите му бяха изпълнени с безсилна злоба. И Брод бе забелязал промяната. Може пък причината да бе в това, че тя всъщност не бе от Клана и походката и бе различна, а и порасна. Но нещо в ъгълчето на ума му подсказваше на Креб, че не това е отговорът.

Айла се бе променила. С нарастване на ловните и умения, у нея се появи увереност и жилава грациозност, чужди на жените от Клана. Походката и бе безшумна като на опитен ловец и говореше за сигурно овладените мускули на младото и тяло, чувстваше увереност в собствените и рефлекси и виждащ на далеко взор в очите и който се забулваше неуловимо, когато Брод вземаше да я тормози, сякаш изобщо не го забелязваше. Скокваше пак толкова бързо на заръките му, но в отзивчивостта и независимо от юмруците му липсваше чувството на страх.

Самообладанието и увереността и бяха далеч по-неразбираеми, макар и също толкова очевидни за Брод, колкото и почти явния и бунт от преди. Сякаш тя проявяваше снизхождение да му се подчини, все едно, че знаеше нещо, което той не знае. Той я наблюдаваше, като се опитваше да улови тънката промяна, да открие нещо, за което да я накаже, но тя все му отбягваше.

Брод не разбираше как го постига, но всеки път, когато се опиташе да изтъкне превъзходството си, тя го караше да чувства, че не може да се мери с нея. Това го отчайваше, вбесяваше го, но колкото повече я преследваше, все по-малко власт имаше над нея и затова я ненавиждаше. Постепенно установи, че я тормози все по-малко, дори я отбягва и само от време на време се сеща да предяви правата си. С идването на края на сезона, ненавистта му се усили. Някой ден щеше да я прекърши, закле се той пред себе си. Някой ден щеше да му плати за раните, които бе нанесла на мъжката му гордост. О, да, един ден тя щеше да се разкайва.