Кланът на пещерната мечка

24

— Ами тогава тя как успя? Никой друг не дръзна да го пренесе, а тя изобщо не се уплаши — Говореше мог-ърът на Клана, от който бе раненият мъж. — Тя сякаш знаеше, че Урсуз няма да я закачи, точно както първия ден. Мисля, че Мог-ър е прав. Нашата знахарка казва, че е спасила живота му, не само е добре обучена, ами има и природна дарба, сякаш е родена за това. Вярвам, че тя сигурно е от Изиния род.

Мог-ърите се намираха в малка пещера дълбоко в недрата на планината. Каменни светилници — плитки панички, пълни с меча мас, попивана от фитили от сух мъх — образуваха светли петна, които отблъскваха обкръжилия ги непрогледен мрак. Мъждукащите пламъчета проблясваха в скритите фасетки на скалните, кристални жилки и се отразяваха в лъщящата повърхност на влажните сталактити, висящи като вечно ледени висулки от тавана, невярващи вече да се срещнат с обратните си противоположности, които растяха от пода. Някои бяха успели да се съединят. Процеждащите се през камъка в течение на векове, богати на калций капки бяха сътворили величествени колони, които достигаха от пода до сводестия таван, като към средата изтъняваха. Един изметнал се сталактит се бе разминал с жадуваната целувка на партньора си почти на косъм и щяха да изминат векове, за да се съединят тепърва.

— Наистина тя изненада всички, когато в онзи първи ден изобщо не се побоя от Урсуз — обади се друг магьосник. — Но ако постигнем съгласие, дали ще и стигне времето да я приготви?

— Има още време, ако побързаме — отвърна Мог-ър.

— Тя се е пръкнала при Другите, как може да бъде жена от Клана? — настоя свирещия на флейта маг. — Другите не са от Клана и никога няма да бъдат. Ти казваш, че тя е дошла при вас, вече белязана с тотемните белези на Клана, но това не са белезите на женски тотем. Откъде си толкова сигурен, че това са отличителните знаци на Клана? Жените от Клана нямат за тотем Пещерния Лъв.

— Никога не съм казвал, че го има по рождение — рече търпеливо Мог-ър. — Да не би да искаш да кажеш, че Пещерният Лъв не може да избере жена? Един Пещерен Лъв може да избере когото си иска. Беше полумъртва, когато я намерихме, Иза я върна към живота. Да не би да смяташ, че едно малко момиченце може да се измъкне от пещерен лъв, ако не е под закрилата на Духа му? Той я беляза с белега си, за да няма никакво съмнение. Белезите на крака и са отличителните знаци на Клана на тотема и, това никой не може да го отрече. Защо да бъде белязана с отличителните знаци на Клана на тотема и, ако не е предопределена да стане жена от Клана? Самият аз не знам защо, не твърдя, че разбирам защо духовете вършат нещо. С помощта на Урсуз понякога мога да разтълкувам какво вършат. Има ли някой сред вас, който да умее повече? Само ще кажа, че тя познава ритуала. Иза и повери тайната на корените в червената торба, а Иза не би и казала, ако не и беше дъщеря. Не бива да се отказваме от ритуала. Вече ви изложих доводите си по-рано. Вие ще трябва да решите, но побързайте.

— Ти каза, че кланът ти я смята за щастливка — с жестове рече мог-ърът на Норг:

— Не бих казал, че тя самата е щастливка, но изглежда носи щастие. Откак я намерихме, щастието постоянно ни се усмихва. Според Друуг тя е знак на нечий тотем, нещо неповторимо и необичайно. Навярно и тя е щастлива по своему си.

— Е, наистина е доста необичайно жена от Другите да бъде жена от Клана — обади се един от тях.

— Днес тя ни донесе щастие, младият ни ловец ще оживее — рече мог-ърът на ранения мъж. — Аз съм съгласен, позор ще е да минем без напитката на Иза, щом не се налага.

Неколцина кимнаха в знак на съгласие.

— Ами ти какво мислиш? — обърна се Мог-ър към магьосника, втори по ранг. — Още ли смяташ, че Урсуз ще се разгневи, ако Айла приготви напитката за ритуала?

Главите на всинца се извърнаха да го погледнат. Ако могъщият маг все още бе против, можеше да повлече след себе си и доста от останалите мог-ъри. Ако просто непреклонно откажеше да участва, дори и останалите да се съгласяха, щеше да е достатъчно. Съгласието трябваше да е единодушно, в техните редици не можеше да съществува разкол. Той сведе поглед, размишлявайки върху въпроса, а после се взря последователно във всеки от тях.

— Може да се хареса, а може и да не се хареса на Урсуз. Не съм сигурен. Нещо в нея ме тревожи. Но по всичко си личи, че никой друг не иска да се откажем от ритуала, както изглежда разполагаме единствено с нея. Едва ли не бих предпочел да се обърнем към истинската дъщеря на Иза, въпреки младостта и. Ако всички са съгласни ще оттегля възраженията си. Не ми се нрави, но няма да преча.

Мог-ър впери поглед във всеки от присъстващите и те кимнаха в знак на съгласие. С въздишка на облекчение, прикрита покрай усилията да се изправи, хромият мъж бързо си тръгна. Закуцука през няколко прохода, които завършваха с помещения, после отново се стесняваха в галерии, осветявани от каменни светилници. Те отстъпваха на факли, забучени на близко разстояние, когато наближи жилищната площ на Клановете.

Айла седеше до ранения млад мъж в предната пещера. В ръцете и бе Дърк, а Уба бе от другата и страна. Там бе и стопанката на мъжа и го гледаше как спи, като от време на време вдигаше поглед към Айла с признателност.

— Айла, побързай, трябва да се приготвиш. Времето е малко — зажестикулира Мог-ър. — Ще трябва да побързаш, но не пропускай нито стъпка. Като си готова, ела при мен. Уба, дай Дърк на Ога да го нахрани, Айла няма да има време.

И двете не сваляха очи от магьосника, изумени от внезапната промяна на плана. Трябваше им миг, за да схванат, после Айла кимна. Изтича набързо до огнището във втората пещера да се преоблече в чисти дрехи. Мог-ър се обърна към младата жена, тревожно наблюдаваща спящия си стопанин.

— Мог-ър иска да знае как се чувства младият мъж.

— Арргхха казва, че ще оживее и може да проходи пак. Но кракът му няма никога да е като преди — Жената говореше на различен диалект и всекидневните жестове бяха дотолкова видоизменени, че Айла и Уба с трудност общуваха с нея, освен на церемонния език. Магът обаче бе по-опитен в ежедневния говор на останалите Кланове, но употреби церемонния език, за да придаде по-голяма прецизност на жестовете си.

— Мог-ър иска да знае тотема на този мъж.

— Ибекс — с жестове рече тя.

— Да не би този мъж да стъпва безпогрешно като планинската коза? — запита той.

— Така разправяха — започна тя. — Този мъж не бе толкова пъргав оня ден и сега се чудя какво ли ще прави. Ами ако изобщо не проходи? Как ще ходи на лов? Как ще се грижи за препитанието ми? За какво е един мъж, ако не може да ходи на лов? — Без да иска, младата жена заговори на простото наречие на Клана си, опънатите и нерви я бяха докарали на крачка от истерията.

— Младият мъж е жив. Това ли е най-важното? — рече Мог-ър, за да я утеши.

— Но той е толкова горд. Ако не може да ходи на лов, може да му се прииска да не бе оживял. Беше добър ловец, един ден можеше да стане втори след вожда. А сега може никога да не получи ранг, по-скоро ще загуби сегашния си. Какво ще прави, ако загуби ранга си? — замоли го тя.

— Жено! — Зажестикулира Мог-ър с престорено коравосърдечие. — Никой мъж, избран от Урсуз, не може да загуби ранга си. Той вече е доказал мъжеството си, Урсуз едва не го взе в пътуването си към отвъдния свят. Духът на Урсуз не избира кой да е. Великата Пещерна Мечка реши да му позволи да остане, но въпреки това той е белязан. От днес нататък този мъж има честта да сочи Урсуз за свой тотем, белезите му са отличителните знаци на новия му тотем, може да се гордее с тях. Той винаги ще може да ти осигурява препитание. Мог-ър ще говори с твоя вожд, стопанинът ти има право да получава пая си от всеки лов. А може и да проходи отново, може дори да тръгне на лов. Навярно няма да бъде пъргав като ибекс, може по-скоро да ходи като мечка, но това не означава, че няма да ходи повече, на лов. Гордей се с него, жено, гордей се със стопанина си, върху когото падна изборът на Урсуз.

— Той е избраник на Урсуз? — повтори жената със страхопочитание в очите. — Пещерната мечка му е тотем?

— И ибексът, също. Може да сочи и двата — рече Мог-ър. Под дрехите и забеляза наченките на издутина. „Нищо чудно, че е толкова объркана“, помисли си той. — Има ли вече деца тази жена?

— Не, но животът е заченат. Надявам се да бъде син.

— Ти си добра жена, добра стопанка. Остани при него. Когато се събуди, кажи му какво ти е казал Мог-ър.

Младата жена кимна, после вдигна очи към забързалата се покрай тях Айла.

Рекичката, недалеч от пещерата на Клана-домакин, не бе чак толкова буйна през есента, но напролет се превръщаше в бушуващ порой и изкореняваше огромни дървета, подкопаваше масивни канари от скалистия бряг и ги запокитваше надолу по планината. Дори и когато поутихнеше, буйната рекичка, пенеща се надолу посред осеяното с камънаци, надвишаващо многократно широчината и, корито, имаше зеленикавия, мътен оттенък на ледников отток. Айла и Уба бяха огледали околността на пещерата веднага след като пристигнаха в търсене на пречистващите билки, необходими за тяхното очистение, в случай че призовяха някоя от тях да вземе участие в обреда.

Айла бе неспокойна, щом хукна да изкопае сапунче — хвощова папрат и червените коренчета на шира, а стомахът и вече бе на топка, докато чакаше търпелива врящата вода от един от огньовете за готвене да извлече дезинфекциращата съставка на папратта. Новината, че ще и бъде позволено да извърши обреда се разпространи бързо из Клана. Приемането и от мог-ърите накара всеки да преразгледа мнението си за жената, родена от Другите, и уважението към нея съответно нарасна. Това бе потвърждение, че тя наистина е щерка на Иза и я въздигна до положението на знахарка от най-високия ранг. Вождът на Клана, в който Зуг имаше роднини, преразгледа категоричния си отказ да я приеме. Навярно в крайна сметка и препоръките на Зуг имаха някаква заслуга. Един от мъжете май бе готов да я вземе, макар и само като втора жена. Тя би могла да бъде безценна придобивка.

Но Айла бе твърде притеснена, за да обръща внимание на коментарите, които предизвикваше. Не само се притесняваше, ами направо се ужасяваше. „Няма да се справя, ечеше в съзнанието и, дори когато се втурна към рекичката. Нямам време да се приготвя. Ами ако пропусна нещо? Какво ще стане, ако допусна грешка? Ще опозоря Креб, ще опозоря и Брун. Ще опозоря целия Клан.“

Извиращата от ледника рекичка бе леденостудена, но ледената вода успокои изопнатите и нерви. Почувства се освежена и, седнала на една скала, измъкваше вълма от дългите си руси коси, съхнещи на тихия ветрец и гледаше как проблясващите в розово планински върхове, отразяващи залязващото слънце потъмняват до наситено пурпурно синьо. Косата и бе още влажна, когато провеси отново амулета през глава и облече чистите си дрехи. След като напъха сечивата си по гънките, взе старите си дрехи и припна обратно към пещерата. По пътя се размина с Уба, с Дърк на ръце, и забързано и кимна.

Жените се скъсваха от работа, без да видят каквато и да е помощ от напълно разпищолилите се дечурлига. Кръвопролитното обедно жертвоприношение на пещерната мечка ги бе възбудило, не бяха свикнали да стоят гладни и миризмите от готвенето изостряха и без това вълчия им апетит, като ги правеше раздразнителни, а заетостта на майките им разкриваше пред тях рядката възможност да си позволят поведение, което почти никога не се разрешаваше на децата от Клана. Неколцина от момчурляците събраха прерязаните ремъци от клетката на мечока и ги носеха увити около ръцете си като почетни знаци. Останалите, не толкова чевръсти, се опитваха да им ги отнемат и цялата сюрия се гонеше край готварските огньове. Когато им омръзна тази игра, взеха да дразнят момичетата, на които бяха поверени ревливите по-малки побратими, докато момичетата не почнаха да ги преследват наоколо и не побягнаха при майките си да се оплакват. Цареше разюздан безпорядък — истинска лудница. Дори редките сурови забележки от стопанина на някоя жена не можеха да укротят разбеснелите се дечурлига.

Не само децата бяха гладни. От приготвената в огромни количества храна на всички им потекоха лигите, а предвкусването на богатото пиршество и вечерния обред допринасяше още повече за неистовата им възбуда. Купища диворасли грудки, бели, нишестени хлебни корени и подобни на картофи фъстъци къкреха кротко в кожените казани, провесени над огньовете. Диви аспержи, корени от лилия, див лук, бобови растения, малки дюли и гъби се готвеха в най-различни съчетания с фини подправки. Планина от дива маруля, репей, щир и листа от глухарче, току-що измити, чакаше да бъде поднесена сурова, гарнирана с вряла меча мас, подправки и сол, прибавяна в следния момент.

Един от специалитетите на Клана бе съчетание от лук, гъби и кръглите, зелени бобчета на млечния фий, подправен с пазен в тайна букет от билки и сгъстен със сушен еленов мъх. Друг път се приготвяше от рядко срещана разновидност на боровите шишарки, от дърво, което растеше само в околностите на пещерата им и раждаше едри, вкусни ядки, които подскачаха от жега на огъня. Кланът на Норг печеше кестени, събирани от по-ниските склонове и приготвяше пикантен сос, варен дълго и бавно, с аромат на кестени от натрошени букови желъди, препечено зърно и резенчета от малките, твърди, стипчиво сладки ябълки. Районът в определен радиус от пещерата бе опоскан — не можеше да се намерят черни боровинки, високо-расли червени боровинки, а по по-ниските склонове не бе останала необрана малина и дива, планинска къпина.

Жените от Клана на Брун дни наред бяха трошили и мляли донесените сушени желъди. Натрошените на прах ядки се поставяха в плитки дупки в пясък край реката и върху разкашканата смес се доливаше вода, за да отмие горчивия им вкус. Полученото тесто се печеше на плоски питки, те пък се топяха в кленов сироп, докато не се напояха съвсем, а после се сушаха на слънце. Кланът домакин, който също добиваше сок от кленовите си дръвчета рано напролет и вареше воднистата мъзга дни наред, се заинтересуваха щом зърнаха познатите съдове от брезова кора, в които бяха свикнали да съхраняват захарта и сиропа от клен. Лепкавите, подсладени с клен, жълъдови питки бяха необичайна почерпка, която жените от Клана на Норг решиха да опитат по-късно насаме.

Уба, която не изпускаше Дърк от очи, докато помагаше на жените, гледаше струващото и се нескончаемо изобилие и разнообразие от храни и се чудеше как ли изобщо ще успеят да изядат всичко.

Стелещият се нагоре дим изчезваше в още тъмната нощ, осеяна с толкова мътни звезди, сякаш ефирна мъглица забулваше небосвода. Бе новолуние и луната изобщо не намекваше за присъствието си, обърнала гръб на планетата, около която кръжеше, а пък светлата и половинка се оглеждаше в студената бездна на космоса. Припламването на готварските огньове осветяваше местността около пещерата на фона на мрака на окръжаващите ги гори. Свалиха ястията от силните пламъци на огъня, но ги оставиха наблизо, за да не изстинат и повечето от жените се оттеглиха в пещерата. Преоблякоха се в чисти дрехи и си починаха малко преди празненството.

Но дори и изнурените жени бяха твърде възбудени, за да останат в пещерата за дълго. Пространството пред пещерата взе да се пълни с несвъртаща се на едно място, нетърпелива тълпа, която чакаше пиршеството и началото на церемонията. Щом десетте магьосника и десетимата им ученици се източиха през входа, настана гробно мълчание, после вдигнаха тупурдия, докато заемат местата си. Лице в лице със светите мъже, сякаш бяха случайно стекли се хора. Местоположението не говореше толкова за ранга на зрителите, колкото взаимоотношенията помежду им. Стройните редици не бяха толкова важни, а само дали отделен човек стои отпред, отзад или пък от правилната страна на определени личности. Както винаги до последната минута се местеха, като се опитваха да открият от къде се вижда най-добре сред кръга от родственици.

С внушителна церемония пред черната дупка в планината бе запален огромен огън. А след това бяха отместени и плочите върху готварските пещи. Стопанките на вождовете на първия по ранг Клан, както и на Клана-домакин имаха изключителната чест да измъкнат огромните бутове крехко месо и Брун се изпъчи от задоволство, когато видя Ебра да излиза.

Приемането на Айла от мог-ърите най-сетне бе решило спорния въпрос. Брун и Кланът му стояха начело по-непоклатими от когато и да е. Колкото и невероятно да им се струваше отначало високата, руса жена се оказа жена от Клана, при това знахарка от прочутия род на Иза. Опърничавата настойчивост на Брун, че това е така, се бе оказала правилна, такава бе и волята на Урсуз. Дори за миг да се бе разколебал, нямаше да се радва на такъв огромен престиж, нито пък успехът му щеше да е толкова сладък.

Щом извадиха мечото месо с чатални пръчки, на всички им закуркаха червата от ароматните изпарения. Това бе знак за останалите жени да почнат да отрупват дървените си и костени подноси и да пълнят големи паници с храната, която им бе коствала толкова труд. Брод и Воорд излязоха напред с големи, плоски подноси в ръце и застанаха пред Мог-ър.

— Това пиршество на Урсуз е също и в чест на Горн, избран от Великата Пещерна Мечка да я придружи в пътя и. По време на престоя си в Клана на Норг, Урсуз разбра, че Народът му не е забравил неговите заръки. Опозна добре Горн и го сметна за достоен придружител. Брод и Воорд, заради безстрашието ви, силата и издръжливостта ви, вие бяхте избрани да демонстрирате на Великия Дух неустрашимостта на мъжете на Клана му. Той ви изпита с огромната си сила и е доволен. Добре се справихте и на вас се пада честта да му поднесете Последната храна, която ще сподели с Клана си, докато не се върне от Света на Духовете. Нека Духът на Урсуз винаги да крачи с нас.

Всеки от двоицата млади мъже мина покрай жените, застанали до подносите, отрупани с храна и избра най-добрата с изключение на месото. Държаната в клетка пещерна мечка изобщо не бе хранена с месо, макар че на свобода си похапваше от време на време, когато се окажеше лесно достъпно. Подносите бяха поставени пред мечата кожа, провесена от колците.

После Мог-ър продължи:

— Пихте от кръвта му, сега яжте от тялото му и се слейте с духа на Урсуз.

Тази благословия даде начало на пиршеството. Първи Брод и Воорд получиха порции с мечо месо, после се заеха сами да си пълнят чиниите, последвани от останалите от Клана. Щом седнаха на трапезата се разнесоха възхитителни въздишки и сумтене. Месото на хранения от ръка мечок — вегетарианец бе крехко и обилно прошарено с тлъстини. Изобилстваше от зеленчуци, плодове и зърнени храни, приготвени с педантична взискателност, а пък както бяха изгладнели, всичко им се струваше дори по-вкусно.

— Айла, та ти не ядеш. Нали знаеш, че тази вечер трябва да изядем всичкото месо.

— Знам, Ебра, но просто не съм гладна.

— Айла е притеснена — рече с жестове между хапките Уба. — Радвам се, че не избраха мен. Толкова е вкусно, че не ми се ще от притеснение да не мога да сложа залък в уста.

— Както и да е, хапни си малко месце. Не можеш да не хапнеш. Даде ли на Дърк малко от чорбата? Трябва да пийне мъничко, това ще го направи един от Клана.

— Дадох му малко, но не му се ядеше. Ога току-що го накърми. Ога, Грев още ли е гладен? Гърдите ми така са напращели, че вече ме болят.

— Щях да почакам, ама и двамата бяха гладни, Айла. Утре ще можеш да ги накърмиш.

— До тогава ще имам мляко за още двама. Нахранени са за тази вечер, сега ще спят. Приспивателното от татул е вече готово. Като огладнеят следващия път, дайте им да си пийнат от него, за да заспят. Уба ще ви каже по колко, веднага след ядене трябва да отида при Креб и няма да се върна преди края на церемонията.

— Не се бави много, след като мъжете влязат в пещерата, е ред на танца ни. Някои от знахарките доста умело изпълняват ритмите. Танцът на жените на Събиране на Клановете винаги е нещо изключително — с жестове рече Ебра.

— Още не съм се научила да го играя добре. Иза ми показа малко, а и знахарката на Клана на Норг ми показваше стъпките, но нямам голям опит — рече Айла.

— Та ти не си знахарка отдавна, а и Иза през повечето време те е учила на целебни магии, а не на ритми, макар че и те са магия — обади се с жестове Овра. — Една знахарка поне това трябва да знае.

— Ще ми се Иза да е тук — направи жест Ебра. — (Радвам се, че в края на краищата те приеха, Айла, но Иза ми липсва. Толкова ми е непознато нейното отсъствие.

— И на мен ми се иска да е тук — рече Айла. Не ми се щеше да я оставям. По-болна е, отколкото дава да се разбере. Надявам се, че само си почива и се грее на слънце.

— Като и дойде редът да поеме към отвъдното, ще ни напусне. Когато духът я призове, никой не може да я спре — рече Ебра.

Айла потрепери, макар че нощта бе топла и усети полъха на внезапно предчувствие — смътното, неспокойно усещане като ледения полъх на вятъра, който ни посреща в края на летните жеги. Мог-ър и направи знак и тя бързо се изправи, но докато се отправяше към пещерата, не можеше да се отърве от това усещане.

Изината паница, покрита с белезникавата патина от дългогодишна употреба, бе върху кожата и за спане, където я бе оставила. Извади оцветената в червено кесия от целебната си торба и изсипа съдържанието и. На светлината на факлите взе да преглежда корените. Макар че Иза и бе обяснявала многократно как да определи колко да сложи, Айла все още не бе сигурна колко ще и трябва за десетимата магьосници. Силата на дозата зависеше не само от броя на хората, но и от размерите на корените и колко са престояли.

Никога не бе виждала как я приготвя Иза. Жената неведнъж и бе обяснявала, че напитката е твърде тачена, твърде свята, за да се приготвя за упражнение. Щерките обикновено се научаваха от гледане на майките си, от многократните обяснения и още повече от вроденото си познание, с което се раждаха. Но Айла не се бе родила в Клана. Подбра няколко корена, после добави още един, за да бъде сигурна, че магията ще подейства. А после се отправи към мястото току до входа на пещерата, близо до запасите с прясна вода, където Креб и бе казал да чака и зачака началото на церемонията.

Биенето на дървени барабани бе последвано от трополенето на дръжките на копия, а след това от стакатото на дългия, издълбан ствол. Сред мъжете минаваха учениците с паници отвара от татул и скоро всички се заклатиха в ритъм с тежкия тропот. Жените останаха на заден план, редът им щеше да дойде по-късно. Айла стоеше като на тръни, дрехата и се диплеше свободно по тялото и и тя чакаше. Танцът на мъжете ставаше все по-неистов и тя се чудеше колко ли още ще трябва да чака.

Сепна се от потупване по рамото — не бе чула кога мог-ърите бяха излезли от дъното на пещерата, — но се успокои, когато различи Креб. Магьосниците излязоха тихомълком от пещерата и се подредиха около мечата кожа. Мог-ър застана отпред и от гледната и точка за миг и се стори, че пещерната мечка, провесена в цял ръст със зинала уста, се кани да се нахвърли върху хромия човек. Но исполинският звяр, надвиснал над Мог-ър, сякаш бе замръзнал посред скока си — просто създаваше илюзия за мощ и свирепост.

Видя великия магьосник да дава знак на учениците, които свиреха на дървените инструменти. При следващия ударен такт те спряха и мъжете вдигнаха очи, донякъде слисани, че виждат мог-ърите, като само миг преди това или поне така им се струваше, ги нямаше там. Но и внезапното им появяване бе илюзия и младата жена вече знаеше как става това.

Мог-ър изчака, за да нарасне напрежението, докато не се убеди, че вниманието на всеки е приковано в огромния силует на пещерната мечка, осветяван от обредния огън и заобиколен от тачените мъже. Знакът му бе незабележим и той нарочно гледаше в друга посока, но Айла именно него чакаше. Изхлузи се от дрехите си, напълни паницата с вода и стиснала корените в ръка, пое дълбоко въздух и закрачи към едноокия.

Всички ахнаха от учудване, щом Айла пристъпи в осветения кръг. Загърната в дрехите си, привързани с дълъг ремък, който скриваше телосложението и е множеството гънки и джобове, неразличаваща се в поведението от всяка друга жена, тя им се струваше една от тях. Но без прикритието на гънките на дрехата, истинските и форми изпъкваха в ярък контраст с тези на жените от Клана. Вместо закръгленото, едва ли не наподобяващо буре телосложение, характерно както за мъжете, така и за жените, Айла бе слаба. Отстрани изглеждаше стройна, като изключим напращелите и от мляко гърди. Тялото и хлътваше в кръста, после изпълваше закръглените и бедра, а нозете и ръцете и бяха дълги и прави. Дори червено-черните кръгове и черти, изрисувани по тялото и, не можеха да го скрият.

В лицето и липсваше издадената челюст и с мъничкото и носле и високо чело изглеждаше още по-плоско от преди. В гъстата и руса коса, окръжаваща лицето и с плавни къдрици и стигащи чак до кръста, заблещукаха отражения от огъня и тя засия като златна — необичайно красива корона за грозната, очевидно чужда, млада жена.

Но още по-изумителен бе ръстът и. Кой знае защо, когато минаваше покрай тях забързана, като си влачеше попрегърбена краката или когато седеше в нозете на някой мъж, досега ръстът и не биеше на очи. Застанала лице в лице с магьосниците, той бе очевиден. Когато склони глава, погледът и падна върху темето на Мог-ър. Айла бе далеч по-висока от най-високия мъж от Клана.

Мог-ърът на мог-ърите направи поредица от церемонии жестове, с които призоваваше закрилата на Духа, който все още витаеше край тях.

И тогава Айла напъха твърдите, изсъхнали корени в устата си. Беше и трудно да ги дъвче. Нямаше едрите зъби и силните, тежки челюсти на хората от Клана. Колкото и да я бе предупреждавала Иза да не гълта от сока в устата си, не можа да се сдържи. Всъщност не знаеше колко време трябва да ги дъвче докато омекнат, но и се стори, че дъвче ли дъвче безкрай. Докато изплюе сдъвканата каша, тя се почувства замаяна. Разбърка я, докато течността в стародавната, свещена паница не стана воднисто бяла, тогава я подаде на Гуув.

Докато се оправи с корените, учениците я бяха чакали, всеки с купа дълго кисната отвара от татул в ръка. Гуув връчи подадената му от Айла паница с бяла течност на Мог-ър, после вдигна купата си и я подаде на Айла, докато останалите чираци на магьосниците връчиха техните на знахарките от Клановете си. Една съвсем равностойна размяна. Мог-ър отпи глътка от течността:

— Силна е — с предпазливи жестове сподели той с Гуув. — Не им давайте по много.

Гуув кимна и взе паницата, а после отиде до втория по ранг мог-ър.

Айла и останалите знахарки отнесоха купите си на чакащите жени и им дадоха, както и на по-големичките момичета, да отпият под техен надзор определеното количество, от течността. Айла пресуши остатъка от купата си, — но вече изпитваше странното чувство на отдалечаване, сякаш част от нея се бе откъснала и наблюдаваше всичко отстрани. Неколцина от по-старите знахарки вдигнаха дървените барабани и взеха да бият ритъма на женския танц. Екзалтирана, тя наблюдаваше боя на пръчките и всеки такт и звучеше отмерено и ясно. Знахарката от Клана на Норг подаде и на нея паница-барабан. Заслуша се в такта като почукваше лекичко, после се усети, че и тя барабани с всички.

Времето загуби всякакво значение. Когато вдигна очи, мъжете си бяха отишли и жените се въртях като обезумели, необуздано, волно и сладострастно. Прииска и се да се присъедини към танцуващите, остави барабана и го гледаше как се завърта няколко пъти и пада. Формата на паницата на инструмента прикова вниманието и. Подсети се за паницата на Иза, безценната, древна реликва, поверена на грижите и. Спомни си как се взираше в белезникавата, водниста течност, докато пръстът и я разбъркваше ли разбъркваше. „Къде е паницата на Иза? — помисли си тя. Какво стана с нея?“ Замисли се за паницата, запритеснява се, това се превърна в идея-фикс.

Образът на Иза изплува пред очите и и от тях се зарониха сълзи. „Загубих паницата на Иза. Красивата и стародавна паница. Завещана и от майка и, от майката на майка и и от майката на майката на майка и.“ В съзнанието си тя видя Иза, а зад нея друга Иза и още една, и още — знахарка след знахарка, наредили се зад Иза в далечното смътно минало — всяка с тачената, покрита с бяла патина паница в ръце. Жените избледняха и в мислите и паницата излезе на преден план. И тогава, изведнъж, паницата се счупи, разпадна се на две половинки, спукала се през центъра. „Не! Не!“, — изпищя тя наум. Обезумя. „Паницата на Иза, трябва да намеря паницата на Иза.“

Отдалечи се от жените, като се препъваше и се заклати към пещерата. Вървя цяла вечност в търсене на безценния съд, газеше костени подноси и дървени купи, съдържащи остатъците от пиршеството, спекли се в тях. Входът на пещерата смътно очертаван от факлите вътре я привличаше и тя се запрепъва към него. Изведнъж пътят и бе преграден. Бе попаднала в клопка, впримчена в мрежите на някакво недодялано, рунтаво същество. Вдигна очи и ахна от изумление. Зловеща муцуна с огромна, зинала уста бе вперила очи в нея. Айла отстъпи, после хукна към зовящата я пещера.

Докато влизаше през входа, зърна нещо бяло недалеч от мястото, където бе чакала за знака на Мог-ър. Падна на колене, внимателно вдигна паницата на Иза и я залюля в ръце. На дъното и все още се плискаше млечната течност от сдъвканите на каша корени. „Не са я изпили всичката, помисли си тя. Твърде много направих. Сигурно съм направила твърде много. Какво да правя? Не мога да я хвърля, Иза каза, че не бива да се хвърля. Точно затова не можа да ми покаже и ето, че съм направила твърде много, защото не можа да ми покаже. Сбъркала съм. Ами ако някой разбере? Може да си помислят, че не съм истинска знахарка, че дори не съм жена от Клана. Може да ни накарат да си вървим. Какво да правя? Какво трябва да сторя? Ще я изпия! Ето какво ще направя. Ако я изпия, никой няма да разбере.“ Айла вдигна паницата към устата си и я пресуши. Тайнствената напитка по начало бе силна, но корените накиснати в малкото количество течност, я правеха далеч по-силно действаща. Запъти се към втората пещера със смътната идея да прибере паницата на сигурно място, но още преди да достигне до домашното огнище, усети въздействието на напитката.

Айла загуби ориентация, не забеляза кога е изтървала паницата на земята току в пределите на граничните камъни на огнището. Усети в устата си вкуса на древна, първобитна гора — на тлъста, влажна глина, на гори с плесенясали корени и извисяващи се едролистни дървета, мокри от дъжда, — на огромни, месести гъби. Стените на пещерата се разшириха, отдръпвайки се все по-надалеч. Имаше чувството, че е насекомо, което пълзи по земята. Миниатюрни подробности се набиваха в очите и. Погледът и проследяваше контурите на нечия стъпка, съзираща всяко дребно камъче, всяка отделна прашинка. С периферното си зрение усети нещо да шава и проследи как един паяк се катери по блестящата на светлината на факлата копринена нишка.

Пламъкът я хипнотизираше. Взираше се в мъждукащата, играеща светлина и следеше как черният пушек се вие към тъмния свод. Приближи се до факлата, после зърна и друга. Последва зовящия я пламък, но когато го докосна, друга факла я призова, а после още една и с всяка факла тя навлизаше все по-дълбоко в пещерата. Дори не забеляза кога пламъците на факлите се превърнаха в светлините на малки каменни светилници, поставени на разстояние един от друг и никой не я забеляза да прекосява просторното, вътрешно помещение, пълно с мъже, потънали в дълбок транс, нито пък да минава покрай по-малката зала, събрала юношите, водени от по-големите чираци на мог-ърите за церемонията, в която вкусваха от щастието да бъдат истински мъже.

С една едничка цел в главата тя се приближаваше към всяко пламъче само за да се отправи към следващото. Светлинките я водеха през тесни проходи, които излизаха в просторни помещения, после отново се стесняваха. Препъваше се по неравния под, опипвайки слепешком влажната, каменна стена, танцуваща край нея. Сви в един проход и в далечния му край видя голямо, розово сияние. Дотам и се стори невероятно далеч. Често и се струваше, че се вижда от голямо разстояние как залита по сумрачно осветения тунел. Усети как съзнанието и се отдалечава още повече, увлечено в дълбока, черна бездна, но тя се сепна уплашено от необятността на небитието и се опита да се отдръпне.

Най-сетне наближи светлината в края на тунела и зърна няколко силуета, седнали в кръг. Някакъв усет за предпазливост, дълбоко закътан в замъгленото и от опиати съзнание и подсказа да спре, преди да е достигнала до последния от хипнотизиращите я пламъци и да се скрие зад една каменна колона. В осветената зала десетимата мог-ъри бяха изцяло погълнати от ритуала. Бяха отпочнали церемонията в присъствието на всички мъже от Клана, но оставиха учениците да я довършат и се оттеглиха във вътрешното светилище насаме, за да извършат обреди, които бяха твърде тайни дори за чираците им.

Всеки мъж, загърнат в мечата си кожа, седеше зад череп от пещерна мечка. Други черепи украсяваха нишите в стената. В средата на кръга им имаше някакъв рунтав предмет. Отначало Айла не успя да види какво представлява. Но когато най-сетне видя, само породеното от опиата вцепенение и попречи да извика. Беше отрязаната глава на Горн.

Гледаше вкаменена от ужас как мог-ърът от Клана на Норг взима главата, обръща я наопаки и с камък разширява голямото отвърстие за гръбначния стълб. Розово-сивата пихтия на мозъка на Горн се показа. Магът направи безмълвни движения над главата, после бръкна в отвора с ръка и откъсна късче от меката тъкан. Задържа в ръка потрепващото късче, докато останалите мог-ъри не посегнат към главата. Дори в унеса си Айла изпита огромно отвращение, но стоеше като омагьосана, докато всеки маг не бръкна в зловещата глава и не си откъсна парченце от мозъка на мъжа, убит от пещерната мечка. Вихрен, шеметен световъртеж накара Айла да стъпи на ръба на бездънната пустота. Преглъщаше, за да не повърне. С отчаяни усилия тя се крепеше за ръба на пропастта, но когато видя всемогъщите, тачени мъже на Клана да приближават ръце до устите си и да ядат мозъка на Горн, не можа да се удържи. Човекоядството я накара да политне в черната бездна.

Нададе беззвучен писък, неспособен да се чуе. Не виждаше, не чуваше, неспособна бе на каквото и да е усещане, но го знаеше. Не бе потърсила убежище в безпаметен сън. Бездната се отличаваше с друго свое качество — ужасяващата пустота. Обзе я страх, всепоглъщащ страх. Направи опит да се върне, нададе безмълвен вик за помощ, но само потъна още по-дълбоко. Усети някакво движение, което не би могла да долови, докато все по-стремглаво пропадаше в дълбокия, черен безкрай, в безконечната студена бездна.

Изведнъж неподвижното и пропадане се забави. В мозъка си усети някакво гъделичкане, нещо погъделичка съзнанието и и някаква обратна сила я измъкна от безкрайната бездна и я постави отново на ръба. Изпита чужди за нея чувства, емоции, които не бяха нейни. Най-силна бе любовта, но бе примесена с необуздан гняв и огромен страх и чак тогава намек за любопитство. С ужас тя разбра, че Мог-ър е проникнал в главата и. Усещаше мислите му в ума си със своите и неговите чувства. Всички те притежаваха съвсем определено реални измерения, създаваха чувство за претъпканост без неприятната му страна, по-скоро едно по-близко докосване от физическото.

Стимулиращите ума корени от червената торбичка на Иза усилваха вродената склонност на Клана. Инстинктът у хората от Клана бе прераснал в памет. Но като се върнеше достатъчно назад във времето, паметта ставаше еднаква, превръщаше се в родова памет. Родовата памет на всички хора от Клана бе еднаква и с изострянето на усещанията, те бяха способни да споделят помежду си еднаквата си памет. Обучените мог-ъри бяха доразвили вродената си склонност съзнателно. Всеки от тях бе способен да управлява донякъде общите им спомени, но Мог-ър притежаваше тази уникална способност по рождение.

Той не само можеше да споделя спомените и да ги управлява, ами можеше да не прекъсва връзката помежду им, докато мислите им странстваха през времето от миналото до настоящето. Мъжете от неговия Клан се радваха на по-богато, по-пълно взаимодействие по време на церемонии в сравнение с тези от който и да е друг Клан. Но с опитните умове на мог-ърите той можеше да осъществи телепатичната връзка още от самото начало. Чрез него всички мог-ъри преживяваха едно по-удовлетворяващо единение от всяко плътско — едно докосване на душите. Белезникавата течност от паницата на Иза бе изострила сетивата и разтворила умовете на маговете за Великия Мог-ър, позволяваше на изключителната му дарба да сътвори симбиоза и с мозъка на Айла.

Мъчителното раждане, увредило мозъка на обезобразения мъж, бе засегнало само част от телесните му способности, но не и прекалено развитата му, чувствителна душа, която му даваше огромната му власт. Но хромият мъж бе крайният, завършен продукт на рода си. Само у него природата бе изминала пътя, определен за Клана, докрай. По-нататъшното развитие бе немислимо без радикална промяна и отличителните им белези вече не можеха да се приспособяват. Подобно на таченото от тях огромно същество и сума ти още животни, които деляха с тях околната среда, те бяха неспособни да преживеят радикалната промяна.

Представителите на човешката раса бяха с достатъчно високо обществено съзнание, за да се грижат за слабите и ранените, достатъчно духовно осъзнати, за да погребват мъртвите си и да се прекланят пред великия си тотем, хора с огромни мозъци, но без челен дял, които не крачеха с едри крачки напред, които почти не бяха отбелязали прогрес за близо сто хиляди години, бяха обречени да си отидат като рунтавия мамут и огромната, пещерна мечка. Те не го знаеха, но дните им на земята бяха преброени, бяха обречени на изчезване. В лицето на Креб те бяха достигнали края на рода си.

Айла изпита усещане сродно на пулсирането на чуждо кръвообращение, наложено върху собственото и. Мощният мозък на всемогъщия маг изследваше чуждите му извивки като се опитваше да намери къде да се вкопчи. Съчетанието не бе идеално, но той откриваше сходни пролуки и където такива не съществуваха, опипваше за други възможности и осъществяваше връзката там, където се забелязваха само склонности. С изненадваща яснота тя внезапно осъзна, че именно той не само я бе извадил от бездната, ами и отгоре на всичко не позволяваше на останалите магове, които бяха свързани с него, да разберат, че тя присъства. Тя едва долавяше връзката му с тях, но не можеше да ги усети всичките. И те знаеха, че е осъществила връзка с някого другиго — или нещо друго, но и насън не можеха да си представят, че това е Айла.

И в мига, когато разбра, че Мог-ър я бе спасил и все още се намираше под негова закрила, и стана понятно бездънното благоговение, с което маговете се бяха отдали на канибализма, отвратил я толкова. Не бе наясно, нямаше как да разбере, че това бе един вид причастие. Причината за Събирането на Клановете бе да укрепи единството им, да ги направи Клан. Но Кланът означаваше нещо повече от десетте присъстващи Клана. Всеки от тях познаваше Кланове, които живееха твърде надалеч, за да предприемат пътуване за това събиране, те посещаваха Събирания на Кланове по-близо до пещерите си. И въпреки това бяха от Клана. Наследството, което споделяха всички те, бе едно и също и те не го забравяха и какъвто и да е обред, извършен на което и да е Събиране имаше еднакво значение за всички. Маговете вярваха, че допринасят за благоденствието на Клана. Поглъщаха безстрашието на младежа, който придружаваше Духа на Урсуз. А след като бяха мог-ъри, скътали изключителни способности в мозъците си, именно те щяха да вдъхнат куража му на всеки.

Ето това бе причината за гнева на Мог-ър, както и за страха му. По стар обичай единствено мъжете имаха право да участват в церемониите на Клана. Ако някоя жена видеше дори най-обикновена церемония, извършена от един-единствен Клан, това означаваше, че Кланът е обречен на гибел. А това не беше обикновена церемония. Ставаше дума за церемония от огромно значение за целия Клан. Айла бе, жена, нейното присъствие можеше да говори само за едно нещо — за необратимото, непоправимо бедствие и гибел на всички от тях.

А тя дори не бе жена от Клана: Едва сега Мог-ър разбра това със сигурност, която повече не можеше да отрича. От мига, когато усети присъствието и, той знаеше, че тя не е от Клана. Също толкова бързо осъзна последствията от нейното присъствие, но вече бе твърде късно. Последствията бяха необратими и той много добре го разбираше. Но престъплението и бе толкова голямо, че не знаеше как да постъпи, дори смъртно проклятие не бе достатъчно. Преди да реши, искаше да знае повече за нея и чрез нея за Другите. Изненада се, че я усети да вика за помощ. Другите бяха различни, но не можеше да няма и прилика. Чувстваше, че трябва да разбере в името на Клана и обзелото то любопитство бе по-силно от обичайното за човека от расата му. Тя винаги бе възбуждала любопитството му, искаше да знае с какво е по-различна. Реши се на един експеримент. След като проникна със сила в дълбините на мозъците им, всемогъщият мъж — властващ над деветте мозъка, които не се различаваха от неговия и охотно му се подчиняваха, и отделно от тях над един друг, който бе подобен и все пак се различаваше — ги отведе всички в зората на началото.

Айла усети отново вкуса на първобитната гора, а после той стана топъл и солен. Впечатленията и не бяха отчетливи като на останалите — за нея това беше ново, чувството, че съществува и си спомни зората на живота, а спомените и оттогава бяха подсъзнателни и смътни. Но най-съкровените и, най-ранни пластове съвпадаха. „Началото е същото“, мислеше си Мог-ър. Изпита неповторимостта на собствените си клетки и знаеше кога се делят и обособяват в топлите, хранителни води, които още течаха в нея. Нарастваха, деляха се и се видоизменяха и движението си имаше цел. Ново видоизменение, — и тихо пулсиращият живот се втвърди и придоби очертания и форми.

Ново видоизменение — и тя изпита болката от първата глътка въздух, вдишвана от живите създания сред новата стихия. Видоизменение — и се появи тлъстата, глинеста почва, зеленото на току-що покаралата растителност и паническото бягство от исполинските чудовища. Видоизменение — и усети сигурността след като бе прекрачила бездната и неочаквана жега и суша, когато засухата я прогони отново на морския бряг. Видоизменение — и следите на липсващата връзка, загубена в морето, в което бе нараснала на ръст, загубила окосмяването си и променила фигурата си и бе оставила братовчедите си да се върнат отново към един по-ранен, по-обтекаем силует, но въпреки всичко си оставаше сухоземен бозайник.

И сега тя вече ходеше изправена на двата си задни крака и това даваше възможност, да си служи с предните два, а очите и вече съзираха по-далечни хоризонти и се забелязваха наченките на челен лоб на мозъка. Тя се отличаваше от Мог-ър и тръгваше по друг път, макар и той да не бе толкова далечен, че той да не може да го проследи от собствения си, почти успореден път. Прекъсна връзката с останалите, но те вече почти бяха извървели пътя си и можеха да продължат и сами. И без това след малко щеше да се наложи да сложат край на пътуването си.

Останаха свързани само двамата, старецът от Клана и младата жена от Другите. Той вече не я водеше, но продължаваше да я следи, а не само той проследяваше пътя и, ами и тя проследяваше неговия. Пред очите и жегата се смени с лед, дори по-дебел и по-пронизващ до кости от леда, който познаваше. Тя усещаше, че това бе една далечна в пространството, както и във времето местност, недалеч от огромно море, много пъти по-голямо от морето, обграждащо техния полуостров.

Видя пещера, дом на някой от предците на великия маг, прародител, който много приличаше на него. Видението бе замъглено, гледано през бездната, която разделяше расите им. Пещерата се намираше в стръмна скала, която гледаше към река и равно поле. На върха на скалата стърчеше видимо огромна канара. Представляваше дълъг, леко сплескан каменен отломък, надвиснал на ръба, сякаш по време на падането си бе замръзнал на място. Камъкът не бе от околностите, бе от друг материал, довлечен бе от ледник, търкалян от буйните води и свличащата се почва, докато не бе кацнал на ръба на скалата, в която се помещаваше пещерата. Образът избледня, но споменът за него остана.

За миг тя изпита съкрушителна тъга. После остана сама. Мог-ър не можеше повече да я следва. Сега намери пътя обратно към себе си, а после отиде малко и отвъд. Отново и се мярна мимолетно пещерата, а след това последва изумителен калейдоскоп от пейзажи, разположени не наслуки, както би го сторила природата, ами през равни интервали. Образувания, подобни на килийки се надигаха от земята и дълги, тесни скалисти ивици пълзяха навсякъде заедно с непознати животни, които щъкаха с голяма скорост, огромни птици се носеха из въздуха, без да махат с крила. А след това последваха още гледки — толкова странни, че бяха неразбираеми за нея. Всичко това се случи в един миг. В стремежа си да достигне настоящето тя леко прехвърли целта, получи се нещо като мъничък клин отвъд времето и, просто до мястото, където щеше да последва ново видоизменение. После разсъдъкът и се проясни и тя надзърна иззад колоната към десетимата, насядали в кръг мъже.

Мог-ър бе вперил очи в нея и в тъмнокафявото му око тя забеляза тъгата, която бе изпитала. Той бе прокарал незаличими нови пътища в мозъка и, пътища, които и позволяваха да погледне в бъдещето, но не можеше да прокара нови пътища в собствения си ум. Докато тя надзърташе отвъд времето, той също мярна нещо, не бъдещето, а усещането за бъдещето. Едно бъдеще, което бе нейно, но не и негово. Долови идеята непълно, но разбираше какво се криеше в нея и се стъписа.

Креб не бе способен на никакви абстракции. Можеше да брои, и то с голямо усилие, малко повече от двадесет. Не бе способен на количествени скокове, на никакви интуитивни, гениални проблясъци. Добре знаеше, че неговият мозък е много по-могъщ от нейния, навярно и по-схватлив. Но неговата гениалност бе от друго естество. Той можеше да се отъждествява със собственото си начало, както и с нейното. Помнеше повече и по-добре от всеки от Древния си Клан. Дори можеше да я накара да си спомня. Но у нея той усети младостта, жизнеспособността на един по-нов вид. Тя пак се бе видоизменила, а той не бе успял.

— Махай се оттук! — Айла се сепна от рязката му заповед, изненадана, че е способен да викне толкова високо. После осъзна, че той изобщо не бе проговорил. Не бе го чула, а го бе усетила. — Махай се от пещерата! Бързо! Веднага си върви!

Тя изскочи от укритието си и се втурна по прохода. На няколко от каменните лампи им бяха изгорели фитилите от мъх, други пращяха, малко преди да угаснат. Но имаше достатъчно, за да осветяват пътя и. От вътрешните пещери не се чуваше нито звук, там всички мъже и момчета вече спяха своя сън без сънища. Стигна до факлите, някои от тях също само пушеха и най-сетне изскочи от пещерата.

Още бе тъмно, но вече се забелязваха първите плахи проблясъци на новия ден. Умът на Айла бе бистър, никаква следа от силния опиат не бе останала, но бе напълно изтощена. Видя жените, натъркаляли се по земята, пречистени и капнали от умора и си легна до Уба. Още беше гола, но не обърна внимание на утринния хлад повече от останалите голи, спящи жени.

Когато Мог-ър се добра до входа на пещерата, след като я бе последвал по-бавно, тя вече бе потънала в дълбок сън без сънища. Примъкна се куцешком до нея и се загледа в разрошената и руса коса, толкова видимо различна от косите на останалите жени, колкото бе и самата Айла, и огромно бреме легна на душата му. Не трябваше да я пуска. Трябваше да я изправи пред останалите и още там да нареди да я убият заради престъплението и. Но каква ли полза щеше да има от всичко това? С това нямаше да се отмени катастрофата, която вещаеше присъствието и, нямаше да им се разминат бедствията, които Кланът трябваше да понесе. Какъв смисъл имаше да я убиват? Айла бе само представителка на расата, си, а и точно нея обичаше.