Кланът на пещерната мечка

4

Брун се завъртя на пети и закрачи към хребета. Когато заобиколи издадения нос, гледката, която се разкри, го накара да спре поразен. Възбуда пробяга по вените му. Пещера! И то каква пещера! Още щом я зърна, разбра, че точно това търсеше, но се пребори с чувствата си, обуздавайки нарасналите си надежди. Съзнателно се напрегна и заоглежда подробностите на пещерата и разположението и. Толкова бе погълнат, че едва забеляза момиченцето.

Дори от удобната за наблюдение позиция на няколкостотин метра, грубата, триъгълна паст, изваяна в сивкаво кафявата планинска скала бе достатъчно голяма и обещаваше повече пространство, отколкото бе необходимо да се настани Кланът му. Отворът гледаше на юг и бе огряван от слънцето през по-голямата част на деня. Сякаш да потвърди този факт, сноп светлина, намерил пролука в облаците отгоре, освети червеникавата почва на широката, предна тераса на пещерата. Брун проучваше местността, набързо запознавайки се с обстановката. Голяма скала на север и подобна на югоизток обещаваха завет от ветровете. „Водата е наблизо“, помисли си той, като прибавяше още едно положително качество към нарастващия списък в ума си, когато забеляза течащия поток в подножието на полегатия склон на запад от пещерата. Местоположението бе най-обещаващото досега. Даде знак на Грод и Креб като прикриваше въодушевлението си, докато ги чакаше заедно да огледат пещерата по-отблизо.

Двамината мъже побързаха към вожда си, следвани от Иза, която отиваше да прибере Айла. Тя също хвърли внимателен поглед на пещерата и кимна със задоволство преди да се върне с детето при развълнувано жестикулиращата купчина хора. Прикритото вълнение на Брун го издаде. Те разбраха, че е намерена пещера и вождът смята, че тя крие добри възможности. Ярки слънчеви лъчи пронизваха навъсения мрак на заоблаченото небе и сякаш насищаха атмосферата с надежда, която бе в унисон с настроението на тревожно очакващия Клан.

Брун и Грод стиснаха яко копия, докато троицата мъже приближаваше пещерата. Не забелязаха следи от човешко присъствие, но това не бе гаранция, че пещерата е необитаема. От зейналия отвор се стрелнаха напред-назад с чуруликане и цвърчене птички като връхлитаха и кръжаха. „Птиците са добър знак“, мислеше си Мог-ър. Когато наближиха, стъпваха предпазливо, като заобикаляха отвора, а Брун и Грод търсеха внимателно пресни следи и изпражнения. Най-скорошните бяха от няколко дни. Следите и големите белези от зъби по едрите кокали от крак, натрошени от яки челюсти сами говореха за случилото се: глутница хиени бяха използвали пещерата за временен подслон. Месоядните хищници бяха нападнали застаряващ лопатар и бяха домъкнали трупа до пещерата, за да довършат пира си на спокойствие и в сравнителна безопасност.

От едната страна, близо до западния край на отвора в гъсталака от пълзящи растения и шубраци се бе скътало вирче, пълнено от извор, а водата се стичаше в ручейче, сълзящо по склона към потока. Докато останалите чакаха, Брун проследи ручея до извора му, бликащ от скалата малко над стръмната, грапава и обрасла стена на пещерата. Искрящата вода току след извора бе свежа и бистра. Брун прибави вирчето към предимствата на местоположението и се върна при останалите. Местоположението бе подходящо, но всичко зависеше от самата пещера. Двамата ловци и сакатият магьосник се приготвиха да прекрачат входа на голямата, черна дупка.

Като се върнаха до източния край, мъжете вдигнаха очи към горната точка на триъгълния вход високо над главите им, докато влизаха в планинската дупка. Нащрек с всичките си сетива те пристъпваха предпазливо в пещерата, плътно придържайки се до стената. Когато очите им привикнаха към сумрачната светлина, те се огледаха с почуда.

Висок, куполообразен свод се издигаше над огромно помещение, способно да побере много повече хора. Пристъпваха покрай набраздената каменна стена като внимаваха за пролуки, които да водят към по-дълбоки пропасти. Недалеч от дъното още един извор сълзеше от стената и образуваше тъмно вирче, което се смесваше със сухата пръст на пода малко по-нататък. Току зад вирчето, стената на пещерата завиваше рязко към входа. Обхождайки западната стена обратно от отверстието, в бавно просветляващата светлина се натъкнаха на тъмна пукнатина, ясно очертана от бледата сива стена. На сигнала на Брун, Креб спря да влачи кракът си, докато Грод и вождът приближиха пролуката и надзърнаха в нея. Видяха пълен мрак.

— Грод! — изкомандва Брун като добави с жест какво иска.

Заместникът му се втурна навън, докато Брун и Креб чакаха напрегнато. Грод огледа растящата наблизо растителност, после се запъти към малката горичка сребърни ели. Буци засъхнала смола, избила през кората, бяха оставили лъскави ивици по стволовете. Грод откърти кората, пресен лепкав сок засълзи на мястото на бялата рана, зейнала на дървото. Начупи мъртви, изсъхнали клонки, все още крепящи се под живите, окичени със зелени иглички клони, после измъкна каменна брадва от една гънка на наметката си, отсече един зелен клон и бързо го окастри. Привърза насмолената кора и сухите клонки с жилава трева за края на зеления клон и като извади внимателно живия въглен от зубърския рог, доближи го до смолата и задуха. Не след дълго се втурна обратно в пещерата с пламтяща факла.

Грод държеше факлата над главата си, а Брун вървеше начело, стиснал в готовност тоягата и двоицата мъже навлязоха в тъмната пролука. Мълчаливо се прокрадваха по тясната пътечка, която след няколко крачки завиваше рязко и се връщаше към дъното на пещерата, а току след завоя водеше към втора пещера. Пространството, много по-малко от централната пещера, бе с почти кръгла форма н по стената в дъното се търкаляше купчина кости, които проблясваха белезникаво на мъждукащата светлина на факлата. Брун пристъпи да види отблизо и ококори очи. Напрегна се да запази самообладание, направи знак на Грод и двоицата бързо отстъпиха.

Мог-ър неспокойно чакаше, облегнал се тежко на тоягата си. Когато Брун и Грод изскочиха от тъмната пролука, магьосникът се изненада. Брун не се вълнуваше за щяло и нещяло. Направиха му знак и Мог-ър последва двамата мъже по тъмната пътечка. Когато стигнаха стаичката, Грод вдигна факлата над главата си. Мог-ър присви очи, когато съзря купчината кости. Втурна се, тоягата му тракаше по пода, докато коленичеше. Тършувайки сред купчината, се натъкна на голям, продълговат предмет и като разрина останалите кости, той вдигна черепа с ръце.

Нямаше никакво съмнение. Високият свод на черната кост на черепа отговаряше на този, който Мог-ър носеше в наметалото си. Седна, вдигна огромния череп на нивото на очите си и се вторачи в тъмните очни кухини невярващ и със страхопочитание. Урсуз бе обитавал пещерата. Ако се съдеше по количеството кости, пещерните мечки бяха я обитавали много зими. Едва сега Мог-ър си обясни възбудата на Брун. Тази пещера се оказа жилище на Великата Пещерна Мечка. Духът на огромното същество, което Кланът почиташе и ценеше над всички останали, се бе просмукал в самия камък на стените на пещерата. На Клана, който се заселеше тук, късметът и щастието му бяха сигурни. Ако се съдеше по възрастта на костите, ставаше ясно, че пещерата е била необитаема в продължение на години, просто ги е чакала да я открият.

Пещерата бе идеална, с добро местоположение, просторна, с отделно помещение за тайни обреди, което можеше да се ползва зиме и лете, помещение, което лъхаше със свръхестественото тайнство на религиозния живот на Клана. Малката пещера щеше да бъде неговото царство. Това бе краят на търсенето, Кланът вече имаше дом — разбира се, ако първият лов бе успешен.

Когато троицата мъже излязоха от пещерата, слънцето грееше, облаците бързо отстъпваха, отвявани от острия източен вятър. Брун го прие като добро знамение. Едва ли мнението му щеше да се промени, ако облаците се бяха раздрали от светкавици и гръмотевици и се бе изсипал пороен дъжд — и това щеше да приеме за добро знамение. Нищо не бе способно да угнети възторга му и да прогони чувството му на удовлетворение. Стоеше на терасата пред пещерата и вперил взор в гледката, която се разкриваше от входа. Пред него в цепнатината между два хълма се виждаше просторната, проблясваща водна шир. Не му бе минавало през ума, че са толкова близо и в главата му нахлу спомен, който веднага разреши загадката на бързо стоплящата се температура и необичайната растителност.

Пещерата се намираше в подножието на планинска верига в южния край на полуострова, който се издаваше наполовина в между континенталното вътрешно море. Полуостровът бе свързан с континента на две места. Основната връзка бе широк провлак на север, но една тясна ивица солено тресавище го свързваше с високите планински земи на изток. Соленото тресавище бе също така блатист, отточен канал на мъничкото вътрешно море в североизточната част на полуострова.

Планините зад гърба им защитаваха крайбрежната ивица от мразовитите зимни студове и бушуващите ветрове, зараждащи се в континенталния глетчер на север. Крайморските ветрове, смекчавани от незамръзващите води на морето, създаваха тесен температурен пояс в закътания южен край и осигуряваха достатъчно влага и топлина за гъстата гора с широколистните и, периодично сменящи листата си дървета, често срещани в умерено студените области.

Местоположението на пещерата бе идеално — ползваха се от предимствата и на двата свята. Температурите бяха по-топли от тези, които преобладаваха в околните области, а за мразовитите зимни месеци разполагаха с изобилие от дърво за огрев. Голямо море бе под носа им, богато на риба и морска храна, а скалите по брега приютяваха колония от гнездящи морски птици и яйцата им. Умереният климат на гората бе рай за берача на плодове, ядки, боровинки, семена, зеленчуци и листак. Прясната вода им бе под ръка, бликаща от извори и поточета. Но най-същественото бе, че имаха лесен достъп до необятните степи, чийто просторни пасища изхранваха огромни стада от едри, тревопасни животни, които им осигуряваха не само месо, но и дрехи и сечива. Малкият Клан от ловци-берачи се препитаваше с плодовете на земята, а тук земята се радваше на изумително изобилие.

Когато се върна при чакащия го Клан, Брун почти не забелязваше земята под краката си. Не можеше и да мечтае за по-идеална пещера. „Духовете са се завърнали“, мислеше си той. „Може би никога не са ни и напускали, може би просто са искали да стигнем до тази по-голяма, по-хубава пещера. Разбира се! Това ще да е! Омръзнала им е старата пещера, искали са нов дом и затова са предизвикали земетресението, за да ни накара да я напуснем. Може би загиналите са били необходими в света на духовете и като компенсация за тях ни доведоха до новата пещера. Сигурно ме изпитват, проверяват що за вожд съм. Ето защо не можех да реша дали да се върнем“. Брун бе доволен, че качествата му на вожд не бяха поставени под въпрос. Ако не бе съвсем непристойно, щеше да се втурне да го съобщи на останалите.

Когато троицата мъже влязоха в полезрението им, нямаше нужда да съобщават някому, че пътуването им е свършило. Всички разбраха. От чакащите само Иза и Айла бяха видели пещерата, а само Иза можа да я оцени по достойнство. Още тогава бе сигурна, че Брун ще я хареса. „Сега вече не може да изгони Айла“, помисли си Иза. „Ако не беше тя, Брун щеше да се върне преди да я намерим. Сигурно тотемът и е могъщ и отгоре на всичко носи щастие. Айла донесе щастие дори на нас“. Иза погледна към момиченцето до себе си, неподозиращо вълнението, което бе причинило. „Но щом като е тъй щастливо, защо тогава е загубила хората си?“ Иза тръсна глава. „Никога няма да разбера поведението на духовете“.

И Брун гледаше към детето. Още щом като видя Иза и момичето, си спомни, че именно Иза му каза за пещерата, а тя едва ли щеше да я види, ако не беше тръгнала след Айла. Когато видя детето да се отдалечава самичко, вождът се ядоса — беше заповядал на всички да чакат. Но ако не бе нарушила дисциплината, нямаше да открие пещерата. „Защо пък духовете ще я водят първа до пещерата? Мог-ър имаше право, той винаги имаше право, духовете не се гневяха на състраданието на Иза, не се дразнеха, че Айла бе с тях. Ако не друго, те я покровителстваха“.

Брун погледна към уродливия мъж, който би трябвало да е вожд на неговото място. „Имаме късмет, че брат ми е Мог-ър. Чудно нещо“, мислеше си той. „Отдавна не съм мислил за него като за брат, още от времето когато бяхме деца“. Когато бе млад и се стремеше към самообладанието, необходимо за мъжете от Клана, особено за предопределения да стане вожд, Брун винаги бе смятал Креб за свой брат. По-старият му побратим водеше своя собствена битка срещу болките и присмеха, защото не можеше да ходи на лов и сякаш усещаше кога Брун е на път да грохне. Кроткият поглед на сакатия мъж му действаше успокоително дори в такива мигове и Брун винаги се чувстваше по-добре, когато Креб седнеше до него и му предложеше утехата на мълчаливото си съчувствие.

Всички деца, родени от една и съща майка, бяха побратими, но само децата от един и същ пол се обръщаха един към друг с по-съкровеното брат и сестра, и то само когато бяха млади и в редките мигове на извънредна близост. Мъжете нямаха сестри, както и жените нямаха братя. Креб бе побратим и брат на Брун, Иза му беше само посестрима и нямаше сестри.

Имаше мигове, когато Брун съжаляваше Креб, но отдавна бе забравил за недъга му от уважение към знанията и властта му. Изобщо бе престанал да гледа на него като на мъж, а само като на великия магьосник, чийто мъдри съвети често търсеше. Не смяташе, че брат му изобщо съжалява, че не е станал вожд, но понякога се чудеше дали сакатият съжалява, че няма партньорка и деца от нея. Понякога жените бяха непоносими, но носеха топлина и наслада край огнището на мъжа. Креб така и не се сдоби с партньорка, никога не се научи да ходи на лов, не опозна радостите и отговорностите на нормалния, мъжки живот, но пък бе Мог-ър. Великият Мог-ър.

Брун нищо не разбираше от магия, а още по-малко от духове, но пък бе вожд и партньорката му бе родила чудесен син. Засия доволно като се сети за Брод, момчето, което подготвяше да заеме мястото му един ден. Ще го взема на следващия лов, изведнъж реши Брун, ловът на пещерното празненство. Този лов може да стане изпита му за зрялост. Ако убие първото си животно, може да включим обреда му за зрелост в пещерната церемония. Ебра сигурно щеше да се гордее. Брод бе достатъчно голям, а е силен и смел. Понякога е малко по-твърдоглав, но сега се учи на самообладание. Брун се нуждаеше от още един ловец. Сега, когато Кланът имаше пещера, чакаше ги работа, за да се подготвят за следващата зима. Момчето бе близо дванадесетгодишно — възраст повече от достатъчна да стане мъж. „Брод ще може да сподели спомените ни за пръв път в новата пещера“, помисли си Брун. „А те ще бъдат нещо изключително, Иза ще приготви напитката“.

„Иза ли? Какво ще правя с Иза? И с момичето? Иза вече се е привързала към нея, независимо че не е от Клана. Сигурно, защото бе толкова години бездетна. Но и тя скоро ще има свое, собствено дете, а пък вече си няма кой да я храни. С момичето ще трябва да се грижи за две деца. Вече не е млада, но е трудна и магията и и рангът и ще бъдат чест за всеки мъж. Може пък някой от ловците да я вземе за втора жена, ако не беше тази пришълка. Пришълката, покровителствана от духовете. Може наистина да ги разгневя, ако я изпъдя сега. Може пак да раздрусат земята“. Брун потръпна. „Знам, че Иза иска да я задържи, а и вярно е, че тя ми показа пещерата. Заслужава да бъде почетена, но не бива да го правя на показ. Ако и позволя момичето да остане, това ще и е наградата, но момичето не е от Клана. Дали духовете на Клана ще я искат? Тя дори си няма тотем, как може да и разрешим да остане щом като няма тотем? Духове! Не ги разбирам тези духове!“

— Креб — повика Брун. Магьосникът се извърна като го чу, изненадан да чуе, че Брун се обръща към него с личното му име и закуцука към вожда, когато той му направи знак, че иска да говори с него насаме. — Онова момиче, дето Иза го намери, нали знаеш, че не е от Клана, Мог-ър? — започна Брун малко неуверен как да подхване разговора. Креб изчакваше. — Самият ти каза, че трябва да оставя Урсуз да реши дали ще оживее. Е, изглежда, че е решил, но сега какво да правим с нея? Тя не е от Клана. Няма си тотем. Тотемите ни дори няма да допуснат човек от друг Клан да присъства на церемонията по освещаване на пещерата, допускат се само онези, чийто духове ще обитават пещерата. Толкова е млада, не може да оцелее сама, а ти много добре знаеш, че Иза иска да я остави, но какво ще стане с пещерната церемония?

Креб се бе надявал тъкмо на такова встъпление, подготвен бе.

— Брун, детето има тотем, могъщ тотем. Просто ние не знаем какъв е той. Нападнал я е пещерен лъв и въпреки това се е отървала само с няколко драскотини.

— Пещерен лъв ли? Малцина са ловците, които ще се отърват толкова леко.

— Да, дълго време се е скитало самичко, без малко да умре от глад, но не е умряло, а се озова на пътя ни, където го намери Иза. И не забравяй, ти не можа да го предотвратиш. Млада е за подобно изпитание — продължи Мог-ър — но според мен тотемът и я изпитва да види дали е достойна. Тотемът и е не само силен, ами и носи и късмет. Всички ние може да споделим късмета и, може би вече сме го сторили.

— Пещерата ли имаш предвид?

— Първо на нея се откри. Бяхме на път да се връщаме, минахме тъй близо до нея, Брун…

— Духовете ме водеха, Мог-ър. Искаха нов дом.

— Да, разбира се, че те водеха те, но въпреки това показаха пещерата първо на момичето. Доста мислих, Брун. Има две новородени, които не знаят какви са им тотемите. Нямах време, да си намерим нова пещера бе по-важно. Според мен, когато освещаваме пещерата, трябва да включим и церемония за даване на тотем на тези бебета. Това ще им донесе щастие и ще зарадва майките им.

— Че какво общо има това с момичето?

— Докато се моля за тотеми на двете бебета, ще попитам и за нейния. Ако тотемът и се разкрие пред мен, ще може и нея да включим в церемонията. От нея не се иска много и ще можем в същото време да я приемем в Клана. И тогава няма да има нищо лошо да остане.

— Да я приемем в Клана! Не е от Клана, тя е потомка на Другите. Кой е отварял дума да я приемем в Клана? Не бива да го допускаме, няма да се хареса на Урсуз. Никога преди не е правено! — възрази Брун. — Не съм си и помислял тя да стане един от нас, просто се чудех дали духовете ще и разрешат да живее с нас, докато порасне.

— Иза спаси живота и, Брун и сега носи част от духа на момичето, а това я прави член на Клана. За малко не потегли за другия свят, но сега е жива. Все едно, че се е родила отново, потомка на Клана — Креб видя, че вождът е готов да се опълчи срещу идеята и побърза да продължи преди Брун да може да каже нещо. — Хора от един Клан се присъединяват към друг Клан, Брун. В това няма нищо необичайно. По едно време младежите от различни Кланове се обединиха и образуваха нови Кланове. Не помниш ли как на последното Събиране на Клановете два малки Клана решиха да се обединят в един? И двата бавно се топяха, но се раждаха достатъчно деца, а от новородените малцина оцеляваха след раждане. Приемането на нови хора в Клана не е ново — разсъждаваше Креб.

— Вярно е, че понякога хора от един Клан се присъединяват към друг, но момичето не е от Клана. Ти дори не знаеш дали духът на тотема и ще иска да разговаря с теб, Мог-ър. Дори и да заговори, откъде знаеш, че ще го разбереш? Аз дори на нея не и разбирам! Смяташ ли наистина, че ще успееш да откриеш какъв е тотема и?

— Мога само да опитам. Ще помоля Урсуз да ми помогне. Духовете си имат собствен език, Брун. Ако и е речено да се присъедини към нас, закрилящият я тотем ще даде да се разбере.

Брун размисли за миг.

— Но даже и да откриеш тотема и, кой ловец ще я пожелае? Иза и бебето и са и без това достатъчно бреме, а не разполагаме с толкоз ловци? В земетресението загубихме не само партньора на Иза. И синът на жената на Грод загина, а беше млад и силен ловец. Няма го другарят на Ага, а тя остана да сподели огнището с двете си деца и майка си — Сянка на болка докосна взора на вожда при мисълта за жертвите на смъртта в Клана му. — А и Ога — продължи Брун. — Първо бе разкъсан другаря на майка и, а веднага след него майка и умря при срутването. Наредих на Ебра да прибере момичето. Ога е почти жена. Като порасне достатъчно, мисля да я дам на Брод, сигурно ще е доволен — размишляваше Брун за миг откъснат от мислите за другите си отговорности. — И без момичето товарът на мъжете без жени е голям, Мог-ър. Ако го приема в Клана, на кого да дам Иза?

— На кого щеше да я дадеш след като момичето израсне и ни напусне, а Брун? — запита едноокият. Брун имаше притеснен вид, но Креб продължи преди Брун да му отговори. — Няма нужда да товариш някой ловец с Иза и детето, Брун. Аз ще ги храня.

— Ти?

— Защо не? Жени са. Не са момчета, че да ги обучавам, поне засега. Не ми ли се полага пая на Мог-ър от всеки лов? Никога не съм го искал целия, никога не съм имал нужда, но мога. Няма ли да е по-лесно всички ловци да дават полагащия се пай на Мог-ър, за да мога да изхранвам Иза и момичето, вместо да ги стовариш на гърба на някой ловец? И без това смятах да поговоря с теб за мое собствено огнище, когато открихме новата пещера, където да се грижа за Иза, освен ако не я иска някой друг. Много години споделяме огнището с посестримата ми, трудно ще ми е да се променям след всичко това. Освен това Иза ми облекчава артрита. Ако роди момиче, ще приема и него… Ако е момче, е… тогава ще му мислим.

Брун мислено претегляше идеята. „Ами да, защо не? Това щеше да облекчи всички. Но защо ли Креб иска да го стори? Независимо чие огнище споделя Иза пак щеше да се грижи за артрита му. Защо мъж на неговите години ще иска да го притесняват малки деца? Защо изявяваше желание да поеме отговорността за обучението и дисциплината на една пришълка? Може би отговорът е в това, че той се чувства отговорен. На Брун не му се нравеше идеята да приемат момичето в Клана. Щеше му се изобщо да не бе възниквал този проблем, но още по-малко му се нравеше идеята да приеме външен човек да живее с тях и при това извън контрола му. Вероятно най-добре щеше да я приеме и да я обучи както трябва, както се полагаше на една жена. Може би така щеше да е по-лесно и за останалите от Клана. А ако Креб има желание да ги вземе, то Брун не можеше да се сети за причина да не позволи“.

Брун направи знак на съгласие.

— Добре, щом успееш да откриеш тотема и, ще я приемем в Клана, Мог-ър и ще могат да живеят край огнището ти, поне докато Иза роди детето си. — За пръв път в живота си Брун усети, че се надява очакваното дете да е момиче, а не момче.

След като веднъж взе решение, Брун почувства облекчение. Въпросът какво да прави с Иза не му даваше мира отдавна, но все го бе оставял настрани. Предложението на Креб не само му разрешаваше заплетения проблем, по който като вожд на Клана трябваше да се произнесе, но и един много по-личен въпрос. Колкото и да се стараеше след земетресението, в което загина другаря на Иза, не можеше да измисли друга възможност освен да приеме Иза и бебето, което чакаше, а може би и Креб в домашното си огнище. Вече бе поел отговорност за Брод и Ебра, а сега и Ога. Струпването на много хора щеше да създаде търкания в единственото място, където можеше да си почине и да не е толкова нащрек. И партньорката му едва ли много щеше да се раздава.

Ебра и посестримата му се разбираха много добре, но пред едно и също домашно огнище? Макар и никога да не бе го казвала открито, Брун знаеше, че Ебра завижда на положението на Иза. Ебра бе другарка на вожда и в повечето Кланове щеше да бъде най-издигнатата от жените. Но Иза бе знахарка, потомка на несекващо родословие от най-почитаните, най-влиятелните знахарки на Клана. Нейното положение бе по право, а не заслуга на другаря и. Когато Иза взе момичето, Брун си помисли, че ще трябва да прибере и двете. Не му и минаваше през главата, че Мог-ър ще поеме отговорността не само за себе си, но и за Иза и децата и. Креб не го биваше за лов, но Мог-ър разполагаше с други възможности.

След като проблемът бе разрешен, Брун забърза към Клана, който нетърпеливо чакаше вожда си да потвърди това, за което всички се досещаха. Той даде знак:

— Няма повече да вървим, намерихме пещера.

— Иза — рече Креб, докато тя приготвяше отвара от върбова кора на Айла. — Довечера няма да ям.

Иза сведе глава — знак, че е разбрала. Знаеше, че ще се моли в подготовка на церемонията. Никога не ядеше преди да се моли.

Кланът бе на бивак край потока в подножието на полегатия склон, водещ към пещерата. Преди да бъде осветена със съответните ритуали не можеха да се нанесат. Макар и да се смяташе, че прекаленото любопитство не вещае нищо добро, всеки член на Клана си намери извинение да се доближи и да погледне вътре. Жените-берачки държаха да берат край дупката, а мъжете последваха жените ужким да ги пазят. Радостна възбуда цареше сред Клана. Страховете, които изпитваха от земетресението насам, бяха се изпарили. Видът на просторната нова пещера им харесваше. Макар и в сумрачната, неосветена пещера да не се виждаше много надалеч, видяното им бе достатъчно да разберат, че е по-просторна, по-обширна от предишното им убежище. Жените с възторг сочеха неподвижното езерце изворна вода току пред входа. Нямаше дори да се налага да ходят чак до реката за вода. С нетърпение очакваха пещерната церемония един от малкото обреди, в който и жените взимаха участие — и всички горяха от нетърпение да се нанесат.

Мог-ър се отдалечи от оживения бивак. Искаше да намери тихо местенце, където да помисли на спокойствие. Докато крачеше покрай забързано течащата река, втурнала се да се срещне с вътрешното море, от юг отново повя топъл ветрец, разрошвайки брадата му. Само няколко далечни облачета нарушаваха кристално ясното небе в късния следобед. Растителността бе буйна и тучна, налагаше се да заобикаля препятствията, но почти не забелязваше, потънал в дълбок размисъл. Шум в недалечния шубрак го стресна. Беше в непозната местност и дебелата тояга, с която се подпираше, бе едничкото му оръжие, но в единствената му яка ръка тя можеше да се превърне в прекрасно средство за защита. Стисна я в готовност и се заслуша в сумтенето и ръмженето, идещо от гъстия шубрак, както и пукота на чупещи се клони откъм мърдащите храсти.

Изведнъж от гъстия шубрак изскочи животно, огромното му яко тяло се крепеше на къси, набити крака. Лихи, остри кучешки зъби се издаваха като бивни от двете страни на муцуната му. Макар и никога да не бе го виждал, сети се името на животното. Глиган. Дивото прасе го изгледа войнствено, помръдна нерешително, после загуби интерес към него и ровейки със зурлата си в меката почва, се върна в храсталаците. Креб отрони въздишка на облекчение и продължи по течението. Спря на тесен, пясъчен бряг, постла наметалото си, постави върху му черепа на пещерната мечка и седна с лице към него. Направи няколко тържествени знака на Урсуз за помощ, после прогони от съзнанието си всички мисли, освен тези за новородените, които трябваше да научат тотемите си.

Любопитството на Креб към децата бе отколешно. Често, когато седеше сред Клана, очевидно потънал в размисъл, той наблюдаваше децата без някой да разбере. Единият от младенците бе пълничко, едричко момченце някъде по средата на първата си годинка, което бе ревало войнствено още при раждането си и продължаваше и след това, особено, когато искаше да го нахранят. Още от самото начало Борг все се гушеше в майка си, ровейки се в меките и гърди, докато не намери бозката като леко грухтеше от удоволствие, докато бозае. То му напомняше, мислеше си Креб развеселен, за глигана, който току-що бе видял да грухти, заровил зурла в меката земя. Глиганът бе животно достойно за уважение. Бе интелигентен, ако го предизвикаха, с кривите си зъби причиняваше сериозни бели, а късите му крачета можеха да развиват изумителна скорост, щом речеше да нападне. Никой ловец не би презрял подобен тотем. А и ще подхожда на новото място, духът му ще намери спокойствие в новата пещера. Глиган да бъде, реши той, твърдо убеден, че тотемът на момчето се бе появил само за да подсети магьосника.

Мог-ър се чувстваше доволен от избора си и насочи вниманието си към другото бебе. Она, чиято майка бе загубила другаря си в земетресението, се бе родила малко преди катаклизма. Ворн, четиригодишният и побратим, сега бе единственият мъж край огъня. И Ага ще се нуждае скоро от нов другар, размишляваше магьосникът, който да прибере старата и майка Аба. Но за това да му мисли Брун, Она е мое задължение, а не майка и.

Момичетата се нуждаеха от по-кротки тотеми, не биваше да са по-силни от мъжките, за да не прогонят оплодителната течност и жената да остане бездетна. Сети се за Иза. Дълги години и нейната антилопа сайга се бе оказала твърдо недостъпна за тотема на другаря и, а дали беше така? Мог-ър често си задаваше този въпрос. Иза знаеше повече магии, отколкото предполагаха хората и не бе щастлива с мъжа, на който бе дадена. В много отношения не я обвиняваше. Винаги се бе държала, както трябва, но напрежението между тях бе очевидно. „Е, мъжът вече не е между живите“, помисли си Креб. „Мог-ър ще се грижи за прехраната и, щом не може да и е другар“.

Като неин побратим, Креб никога не можеше да вземе Иза, щеше да бъде противно на всички традиции, но той доста отдавна бе загубил желанието си за партньорка. Иза бе добър събеседник, готвеше му и се грижеше за него от дълги години и вече можеше да бъде по-приятно край огнището без непрекъснатата семка на враждебността. И Айла можеше да допринесе за това. Креб усети да го залива блага топлина като се сети за мъничките и ръчички, протегнати да го прегърнат. „После“, каза си той „първо Она“.

Тя бе кротко, доволно бебе, което често се взираше в него сериозно с големите си кръгли очички. Наблюдаваше всичко с безмълвен интерес, нищо не пропускаше или поне така изглеждаше. В ума му изпърха образ на бухал. Не беше ли прекалено силен? „Бухалът е хищник, но напада само дребни животни“, помисли си той. Когато една жена имаше силен тотем, тотемът на другаря и трябваше да е по-силен. Никой мъж без силно покровителство не можеше да вземе жена с тотем на бухал, но може би тя щеше да се нуждае от мъж със силен пазител. И така бухал, реши той. Всички жени имат нужда от другари със силни покровители. „Затова ли не си взех другарка?“, помисли си Креб. „Каква закрила ти дава една сърна?“ Рожденият тотем на Иза е по-силен, Креб не бе се сещал с години за кротката, боязлива сърна — неговия тотем. И тя обитаваше тези гъсти гори като глигана, сети се той изведнъж. Магьосникът бе един от малцината, които имаха два тотема — този на Креб бе сърната, а на Мог-ър — Урсуз.

Урсуз Спелеус, пещерната мечка, грамадният вегетарианец, извисяващ се над всеядните си братовчеди поне два пъти по-високо, с огромно рунтаво туловище три пъти по-тежък от тях, най-голямата мечка на всички времена, обикновено трудно се ядосваше. Но една уплашена женска мечка се нахвърли върху беззащитното, сакато момче, което, потънало в мисли, бе се приближило много близко до малкото и. Майката на момчето го намери, разкъсан и кървящ, окото му бе отхвръкнало заедно с половината лице и тя се грижи за него докато оздравее. Отряза безполезната му, парализирана ръка под лакътя, смазана от необикновената сила на огромното същество. Скоро след тази случка, предишният Мог-ър избра осакатеното и покрито с белези дете за свой ученик като му каза, че Урсуз го е избрал, изпитал го е и го е счел за достоен, лишил го е от око, за да покаже, че Креб е под негова закрила. Трябва да се гордее с белезите си, това са знаците на новия тотем, му казаха.

Урсуз никога не позволи духа му да бъде погълнат от жена и да се роди дете. Пещерната Мечка предлагаше закрилата си само след изпитание. Малцина бяха избраниците, още по-малко оживяха. Окото му бе висока цена, но Креб не съжаляваше. Той бе Мог-ър. Никой магьосник не е притежавал властта му, а тази власт, Креб бе убеден, му бе дадена от Урсуз. А сега Мог-ър молеше тотема си за помощ. Стиснал амулета си, умоляваше духа на Великата Мечка да му разкрие духа на тотема, който закриля момичето, потомка на Другите. Това бе истинско изпитание на способностите му и той изобщо не бе сигурен, че до него ще достигне послание. Съсредоточи се върху детето и малкото, което знаеше за нея. „Безстрашна е“, помисли си той. Прояви открито привързаността си към него, без да изпитва страх нито от него, нито от неодобрението на Клана. Рядкост за момиче, момичетата обикновено се криеха зад майките си, когато бе наблизо. Любопитно бе и бързо схващаше. В съзнанието му взе да се оформя образ, но той го отблъсна. Не, този не става, тя е жена, а това не е женски тотем. Прочисти ума си и се опита отново, но образът се появи отново. Реши да го остави да се прояви докрай, може би водеше към нещо друго.

Представи си стадо пещерни лъвове, които лениво се топлеха на горещото лятно слънце сред необятните степи. Имаше две малки. Едното подскачаше игриво във високата, суха трева, като вреше любопитно носле в дупките на гризачите и ръмжеше, ужким напада. Бе женско, именно то щеше да стане лъвица — главният ловец на стадото. То, а не някой друг щеше да носи плячката си на самеца. Малкото заподскача към самеца с рунтавата си грива и се опита да го примами да си поиграят. Безстрашно протегна лапичка и тупна възрастната котка по огромната муцуна. Докосна го нежно, почти милувка. Грамадният лъв я отблъсна и я настъпи с тежката си лапа, после взе да ближе малкото с дългия си, груб език. „И пещерните лъвове отглеждат малките си с обич и дисциплина“ мислеше си той, като се питаше, защо му се явява тази гледка на котешко, домашно блаженство.

Мог-ър се опита да прогони гледката от ума си, опита се отново да се съсредоточи върху момичето, но сцената не помръдваше.

Урсуз — направи знак той — Да не би Пещерен лъв? Това е невъзможно. Една жена не може да има толкова мощен тотем. Че как ще си намери другар?

Нямаше мъж в Клана му с тотема на Пещерния лъв, малцина бяха хората и от останалите Кланове, които бяха под закрилата му. Представи си височкото, слабичко детенце, с прави ръце и крака, плоско лице с голямо, изхвръкнало чело, бледо и светло, дори очите и бяха много светли. „Ще стане много грозна жена“, помисли си Мог-ър без да си криви душата. „А и, кой ли мъж ще я поиска?“ Мисълта за собствената му отблъскваща външност премина през съзнанието му, спомни си и как жените го отбягваха, особено като по-млад. Може би тя никога нямаше да има другар, ще се нуждае от закрилата на силен тотем, щом ще трябва да прекара живота си без мъжка закрила. Обаче, Пещерен Лъв? Опита се да си спомни дали някога е имало жена в Клана с тотем на огромната котка.

Тя всъщност не бе от Клана, припомни си той и несъмнено бе под покровителството на силен тотем, иначе нямаше да е жива. Пещерният лъв щеше да я убие. Мисълта кристализира в съзнанието му. Пещерният лъв! Нападнал я, но не я убил… дали пък я е нападнал? Да не би да я е изпитвал? После друга мисъл проблесна и хладът на познанието пропълзя по гръбнака му. Всякакво съмнение изчезна с един замах. Сигурен бе. „Дори Брун не може да се съмнява“, помисли си той. Пещерният лъв я бе белязал с четири успоредни резки по лявото бедро, белези, които щеше да носи до края на живота си. На церемониите за зрялост, където Мог-ър изрязваше знака на тотема на някой от младежите върху тялото му, знакът на Пещерния Лъв представляваше четири успоредни ивици на бедрото!

На мъжете те се поставяха на дясното бедро, но тя е жена и белезите са същите. Разбира се! Защо не се бе сетил по-рано? Лъвът е знаел, че за Клана ще бъде трудно да я приеме, затова сам я е белязал и то толкова ясно, че да не стават грешки. А и я е белязал със знаците на Клана. Пещерният Лъв е искал Клана да разбере. Той иска тя да живее с него. Той е прибрал рода и, за да дойде да живее при нас. Защо? Чувство на безпокойство обзе магьосника, същото чувство бе изпитал след церемонията в деня, когато я намериха. Ако тогава бе имал и понятие за това, сигурно щеше да го нарече пророческо чувство, вещаещо зло и все пак обагрено с непозната, трогателна до сълзи надежда.

Мог-ър се отърси от това чувство. Никога досега тотемът не му се бе явявал толкова категорично. „Именно това е трогателното“, мислеше си той. Пещерният Лъв и е тотем. Той сам я избра, точно както Урсуз избра мен. Мог-ър се взря в тъмните, празни очни кухини на черепа пред себе си. С безусловна вяра той се чудеше на обичаите на духовете след като ги бе разбрал. Всичко бе толкова ясно сега. Изпита облекчение и едновременно бе стъписан. Защо му е на това мъничко момиченце толкова могъщ покровител?