Кланът на пещерната мечка

22

Иза! Иза! Ела бързо! Виж Дърк! — Айла сграбчи знахарката за ръката и я повлече към входа на пещерата.

— Какво е станало? — зажестикулира жената, като бързаше да не изостава. — Пак ли се дави? Удари ли се?

— Не, не се е ударил. Виж! — с гордост и показа Айла, когато стигнаха огнището на Креб. — Държи главата си изправена!

Младенецът лежеше по корем и гледаше двете жени с едрите си, сериозни очи, които бяха на път да загубят тъмния си, неопределен цвят, типичен за новородените и придобиваха характерния за хората от Клана тъмнокафяв оттенък. Главичката му се заклати от усилието, после се килна назад върху кожената постелка. Тикна юмручето си в уста и започна да суче, сляп за суматохата, предизвикана от усилията му.

— Щом може да го прави толкова малък, ще може и като порасне, нали така? — занастоява Айла.

— Недей вече да храниш надежди, — отвърна Иза — макар че това е добър признак.

Креб се дотътри до пещерата с втренчен в далечината, невиждащ, разсеян поглед, типичен за него, когато потънеше в размисъл.

— Креб! — извика Айла, втурвайки се към него. Сепнат, той се върна на земята и я погледна. — Дърк държи главата си изправена, нали, Иза? — Знахарката кимна в потвърждение.

— Ххъмм! — изсумтя той. — Щом е толкова заякнал, мисля, че е време.

— Време за какво?

— През цялото време си мисля, че би трябвало да му направим церемония на тотем. Малко е мъничък, но вече получих някои неоспорими внушения. Тотемът му се разкри пред мен. Няма смисъл да изчакваме. По-късно всички ще са заети с приготовленията за заминаване, а това трябва да го сторя преди Събирането на Клановете. Пътуването може да му донесе нещастие, ако тотемът му си няма дом.

— Съзирайки знахарката, той се сети за още нещо. — Иза, имаш ли достатъчно корени за церемонията? Не знам колко Клана ще присъстват. Миналия път един от Клановете, който се пресели в пещера по-на изток, смяташе да ходи на Събирането на Клановете на юг от планините. Малко по-далеч им е, но пътят е по-лек. Старият им мог-ър бе против, но ученикът му настояваше. Гледай да вземеш доста.

— Аз няма да дойда на Събирането на Клановете, Креб — разочарованието и бе очевидно. — Не мога да пътувам толкова надалеко, ще трябва да остана тук.

„Разбира се, какви ги говоря, помисли си той, като погледна към изпосталялата, почти белокоса знахарка. Иза не може да дойде. Защо не се сетих по-рано? Твърде е болнава. Миналата есен само дето не ни напусна и досега не знам как Айла успя да я спаси. Ами какво ще стане с церемонията? Само жените от рода на Иза знаят тайната на специалната напитка. Уба е още много млада, нужна е жена. Айла! Ами Айла? Иза може да я научи преди тръгването. И без това е крайно време да я направим знахарка.“

Креб гледаше младата жена как се навежда да вдигне сина си и неочаквано я прецени с най-взискателния поглед от години насам. Само че дали щяха да я приемат? Опита се да я погледне през очите на хората от останалите Кланове. Златните и коси висяха свободно около плоското и лице, разделени как да е по средата и прибрани зад ушите, откривайки издутото и чело. Тялото и бе несъмнено на жена, но по-стройно, като изключим леко отпуснатия корем. Нозете и бяха дълги и прави, а когато се изправеше, щръкваше над него.

„Не прилича на жените от Клана, помисли си той. Ще привлече сума ти внимание и се боя, че няма да е много благоприятно. Може просто да се наложи да пропуснем тази церемония. Останалите мог-ъри може да не приемат напитката, щом е приготвена от Айла. Може пък Иза да ги обучи и двете, макар че едва ли ще са по-склонни да я приемат от момиче, отколкото от жена, родена от Другите. Мисля да отида да поговорим с Брун. Щом и без това ще трябва да призоваваме духовете за обреда във връзка с тотема на Дърк, можем в същото време да направим и Айла знахарка.“

— Трябва да се видя с Брун — рече с рязък жест Креб и пое за огнището на вожда. Извърна се към Иза. — Мисля, че е добре да научиш както Айла, така и Уба да приготвят напитката, макар и да не съм сигурен, че ще е от полза.

— Иза, не мога да намеря купата, която ми даде за знахарката на Клана-домакин — жестикулираше не на себе си Айла, след като прерови купищата храни, кожи и сечива, струпани на земята до постелята и. — Навсякъде я търсих.

— Вече я прибра, Айла. По-кротко, детето ми. Има още време. Брун няма да е готов да тръгне, преди да се наяде. По-добре седни и ти да хапнеш, кашата ти ще изстине. Уба, това се отнася и до теб — Иза поклати глава. — В живота си не съм виждала такава суматоха. Нали снощи проверихме целия багаж, всичко е готово.

Креб седеше на рогозка с Дърк в скута си и наблюдаваше развеселен суматохата в последните минути.

— Не са много по-различни от теб, Иза. Ти защо не седнеш да хапнеш?

— Ще имам сума ти време като заминете — отвърна тя. Креб подпря бебето о рамото си. — Виж колко е як вратът на бебето — забеляза Иза. — Вече не му е трудно да държи главата си изправена. Не е за вярване. От обреда за тотема му става все по-якичко. Дай ми го малко. Няма да мога да го държа цялото лято.

— Навярно точно затова Сивият Вълк е искал от мен този обряд толкова скоро — рече с жестове Креб. — Искал е да помогне на момченцето.

Креб се облегна назад и наблюдаваше челядта, на която бе родоначалник. Макар и да не бе го споделял с никого, често бе копнял за семейство като останалите мъже. И сега, на стари години, имаше две грижовни жени, които правеха всичко, за да му угодят, едно момиче, което вървеше по техните стъпки и здраво момченце, което да гушка, както бе правил с двете момичета. Бе разговарял с Брун за подготовката на момчето. Вождът не можеше да си позволи някоя мъжка рожба да порасне, без да придобие необходимите му умения. Брун бе приел детето, като си знаеше, че то ще живее край огнището на Креб и се чувстваше отговорен за него. Айла бе признателна, когато на обреда за тотем на Дърк Брун оповести, че той лично ще се погрижи за обучението на бебето, ако заякне достатъчно, за да ходи на лов. За по-подходящ учител на сина си не можеше и да мечтае.

„Сивият Вълк е хубав тотем за момче, размишляваше Креб, но ме кара да се питам нещо. Някои вълци тичат заедно с глутницата, а други са единаци. От кои ли е тотемът на Дърк?“

Когато всичко бе опаковано и свързано във вързопи, натоварено на гърбовете на младата жена и момичето, всички се струпаха на изхода на пещерата. Иза прегърна за последно младенеца, докато той душеше шията и, помогна на Айла да го загърне в наметалото за носене, а после извади нещо от една гънка на дрехата си.

— Това вече трябва да го носиш ти, Айла. Сега ти си знахарката на Клана — рече Иза, като и подаваше боядисана в червено торба с чудодейните корени. — Нали не си забравила кое кога се прави? Нищо не бива да се пропуска. Ще ми се да ти бях показала, но магията не бива да се прави просто за проба. Твърде е свята, за да я хвърлим, а не става за други церемонии, само за изключителни. И не забравяй, не само корените сторват магията, трябва да се подготви също толкова внимателно, колкото и като приготвяте напитката.

Уба и Айла кимнаха, а младата жена взе драгоценната реликва и я мушна в целебната си торба. В деня, когато я направиха знахарка, Иза и беше дала торбата си от кожа на видра и тази торба още и напомняше за онази, която Креб бе изгорил. Айла посегна към амулета си и попипа за петия предмет, който вече носеше в него — парченце черен манганов двуокис, скътан в мъничката торбичка редом с трите сраснали отломки железен пирит, боядисания в червено овал от мамутски бивен, вкаменилия отпечатък от охлюв и бучката червена охра.

Когато Айла се превърна в пазителка на частица от духа на всеки член на Клана, а чрез Урсуз — и на целия Клан, тялото и бе белязано с черното мазило, приготвено от препечения и натрошен черен камък, забъркан в мас. Тялото на знахарката бе нашарено в черно само за най-големите и най-тачените ритуали и единствено на знахарките бе позволено да носят черния камък в амулетите си.

На Айла и се искаше да вземат и Иза с тях и се безпокоеше, че я оставят. Често дълбоки пристъпи на кашлица разтърсваха крехката женица.

— Иза, сигурна ли си, че ще се оправиш? — запита Айла със жестове, след като набързо я прегърна. — Кашлицата те се е влошила.

— Винаги се влошава през зимата. Знаеш, че през лятото се оправя. Освен това ти и Уба събрахте толкова много корени от оман, че едва ли наоколо може да се намери коренче, а навярно и къпините няма да дадат чак толкова плод наесен, като се имат предвид корените, дето ги изровихте, за да ги прибавите към цветовете от билки за чая ми. Ще се оправя, не се тревожете за мен — увери я Иза. Но Айла забелязваше, че облекчението от церовете в най-добрия случай е временно. Старицата се бе лекувала само в течение на години с тези билки, туберкулозата и бе напреднала твърде много, за да имат вече някакъв ефект.

— Гледай да излизаш навън в слънчевите дни и си отпочини добре — настояваше Айла. — Тук няма да имаш много-много работа, имаш сума ти храна и дърва. Зуг и Дорв може да поддържат огъня, за да пропъжда зверовете и злите духове, а пък Аба може да се заеме с готвенето.

— Добре, добре — съгласи се Иза. — Сега побързайте, Брун се готви да тръгва.

Айла зае обичайното си място на опашката, докато всички я гледаха и чакаха.

— Айла — направи и знак Иза. — Никой няма да тръгне, докато не застанеш на мястото си.

Срамежливо Айла отиде на чело на групата жени. Бе забравила за новия си ранг. Лицето и порозовя от неудобство, щом като зае мястото си пред Ебра. Чувстваше се неловко, просто не и изглеждаше правилно да бъде първа. Махна извинително с ръка на стопанката на вожда, но Ебра бе свикнала с второто си място. И въпреки това и се стори необичайно, че вижда Айла пред себе си вместо Иза и това я накара да се запита дали и тя щеше да тръгне за следващото Събиране на Клановете.

Иза и другите трима, които бяха твърде стари, за да предприемат това пътуване, придружиха Клана чак до рида, стояха и ги гледаха, докато те не се превърнаха в дребни точици в долината отдолу. После се завърнаха в опустялата пещера. Аба и Дорв бяха пропуснали последното Събиране на Клановете и едва ли не бяха изненадани, че са доживели още едно събиране, но за Зуг и Иза това бе за пръв път. Макар че Зуг все още от време на време излизаше на лов с прашката си, все по-често се връщаше с празни ръце, а пък Дорв хич не бе добре с очите, за да ходи изобщо на лов.

Четиримата се сгушиха край огъня пред входа на пещерата въпреки топлия ден, но никой не се опита да подхване разговор. Изведнъж Иза бе раздрана от пристъп на кашлица, който изкара едра, кървава буца храчка. Отиде край огнището да си почине, а скоро и останалите влязоха в пещерата и насядаха със скръстени ръце, всеки пред своето огнище. Не бяха заразени от възбудата на дългото пътуване, нито пък от предчувствието за срещи с приятели и роднини от другите Кланове. Знаеха, че лятото ще им бъде непоносимо самотно.

Прохладното ранно лято в умерената зона около пещерата коренно се промени в откритите равнини на ширналите се на изток степи. Изчезна буйният, зелен листак, изпъстрил шубраци и широколистни дървета, както и един оттенък на по-светлите иглички по периферията на клонките и връхчетата — неизменното свидетелство за растежа на иглолистните дървета през новия сезон. На негово място се появиха бързо вкореняващи се и покарващи билки и треви, избуяли вече до гърди, а свежата им зеленина се губеше сред монотонната зеленикаво златна окраска, ширнала се, докъдето виждаха очите. Дебелата, сплъстена миналогодишна шума приглушаваше стъпките им, докато Кланът се точеше през необятната прерия, като оставаше временна следа след себе си, сочеща откъде бяха дошли. Облаците рядко засенчваха безкрайната небесна шир, освен по време на откъслечните гръмотевични бури, на които на често ставаха свидетели от разстояние. Надземни води се срещаха рядко. Спираха да пълнят меховете на всяко поточе, тъй като не бяха сигурни, че ще намерят такова в непосредствена близост до мястото, където щяха да разположат бивака си за вечеря.

Крачката, определена от Брун бе съобразена с по-бавно подвижните членове на пътуващата група, но ги тласкаше напред. Имаха доста път до пещерата на Клана-домакин във високите континентални планини на изток. На Креб му бе особено трудно да върви, но предчувствието за славното Събиране и тържествените церемонии, които щеше да ръководи, повдигнаха духа му. Макар и тялото му да бе сакато и атрофирало, разяждано отгоре на всичко от артрита, то не накърняваше умствените възможности на великия маг. Топлото слънце и болкоуспокояващите билки на Айла облекчаваха болящите го стави и след известно време усилието заякчи дори мускулите на крака, с който си служеше само донякъде.

Странстващите свикнаха с монотонното всекидневие, дните се нижеха скучни и еднообразни. Настъпващият сезон се установяваше толкова постепенно, че почти не забелязаха кога топлото слънце се превърна в палещо, огнено кълбо, изгарящо степта, като превръщаше равната долина в пожълтял, едноцветен пейзаж от сивкаво кафява почва, бежова трева и жълтеникаво кафяви скали на фона на пожълтялото от прах, навъсено небе. Преобладаващите по тези места ветрища довяха пушек и пепел от разбушувалия се в прерията пожар и цели три дни очите им смъдяха. По пътя си срещнаха огромни стада бизони, гигантски елени с грамадни, длановидни рога, коне, катъри и магарета, а по-рядко антилопи сайга с покарали направо от темето рога, леко закривени назад на върха — десетки хиляди тревопасни животни, прехранващите се от необятното пасище.

Много преди да наближат мочурливия провлак, който едновременно свързваше полуострова с основната суша и служеше за отичане на плиткото солено море на североизток, в далечината взе да се мержелее огромната планинска верига, втора по височина на света. Дори по-ниските и върхове бяха сковани от глетчери до средата на склоновете студено невъзмутими за палещата жега в равнината, богато полегатата прерия премина в ниски, вълнообразни хълмчета, изпъстрени с власатка и коило, червеникави от богатата си на залежи от желязна руда почва — червената охра ги правеше тачена земя — Брун разбра, че соленото тресавище не е далеч. То представляваше вторичен и по-тесен път. Основният път между полуострова и континентът бе този на север, който съставяше част от западната граница на по-малкото вътрешно море.

Цели два дни си пробиваха път сред застоялите, гъмжащи от комари блата с въз солена вода, прорязвани тук-там и от канали, докато се доберат до сушата. Недорасли дъбове и габър бързо ги отведоха до прохладната, сгодна сянка на обраслите с трева дъбови гори. Отминаха една почти изцяло букова туфа, примесена с няколко кестена и навлязоха в смесена гора, където преобладаваше дъбът, но се срещаше и чимшир, както и тис, обрасли в пълзящия бръшлян и повет. Лианите изтъняха, но все още се прокрадваха тук-там по някое дърво, щом достигнаха горския пояс на елите и смърчовете, примесени с бук, клен и габър. Западният дял бе най-важният от цялата планинска верига, бе обрасъл с гъсти гори и постоянният сняг стигаше най-ниско.

Сред гористия пейзаж им се мярнаха горски бизони и благородни елени, сърни и лосове, зърнаха глигани, лисици, язовци, вълци, рисове, леопарди, диви котки и сума ти други дребни животинчета, но не видяха нито една катерица. Айла долови, че нещо във фауната на тази планина не достига, преди да проумее кой точно от познатите и зверове липсва. Тази липса бе богато компенсирана от първата им среща с пещерната мечка.

Брун стрелна ръка нагоре, сигнализирайки им да спрат, после посочи пред себе си към грамадния рунтав мечок, който чешеше гърба си о едно дърво. Дори дечурлигата усетиха страхопочитанието в погледите на Клана към огромния вегетарианец. Размерите на тялото му бяха достатъчно внушителни. Кафявите мечки от техните планини, както и от тези, достигаха до сто и шестдесет килограма. Теглото на пещерния мечок, и то през лятото, когато бе сравнително мършав, беше близо половин тон. През късната есен, когато се е угоил за зимата, туловището му тежеше много повече. На ръст бе около три пъти по-едър в сравнение с мъжете от Клана, а с огромната си глава и рунтавата си козина изглеждаше дори още по-голям. Лениво чешейки гърба си о грапавата кора на един стар дънер, той изглежда не бе усетил хората, замръзнали на място в непосредствена близост. Но едва ли се страхуваше от някой звяр и просто не им обръщаше внимание. По-дребните, кафяви мечки, населяващи района около пещерата им, бяха прочути с това, че с един удар на якия си преден крак можеха да прекършат врата на сръндак, а какво ли можеше да стори този огромен мечок? Само друг самец по време на брачния период или пък самка от същата порода, защитаваща мечетата си, можеха да се осмелят да му се опрат. И неизменно самката се поздравяваше с успех.

Но не само огромните размери на животното караха Клана да замръзне на място. Това бе Урсуз, олицетворение на самия Клан. Той им бе роднина и дори повече, въплъщаваше същността им. Дори само костите му бяха толкова свещени, че можеха да ги предпазят от всяко зло. Родееха се духом и това значеше много повече от всякаква телесна прилика. Именно Духът му сродяваше всички тези Кланове в един и придаваше значимост на Събирането, заради което бяха били толкова път. Именно духовната им същност ги правеше Клан — Кланът на Пещерната мечка.

Мечокът се умори да се чеше — или пък се бе начесал — изправи се в цял ръст, направи няколко крачки на задните си крака, после се стовари и на четирите си крака. С приближена до земята муцуна той се отдалечи в галоп тромаво и с грохот. Въпреки огромните си размери пещерната мечка бе по начало кротко същество и рядко нападаше, освен когато я ядосаха.

— Това Урсуз ли беше? — запита с жестове Уба, зяпнала от почуда.

— Да, това беше Урсуз — потвърди Креб. — А когато пристигнем, ще видиш още една пещерна мечка.

— Наистина ли Кланът-домакин държи жива пещерна мечка в пещерата си? — запита Айла. — Толкова е огромна — Тя знаеше, че бе прието Кланът-домакин на Събирането на Клановете да улови малкото на пещерната мечка и да го отгледа в пещерата.

— Навярно вече е в клетка пред пещерата, но когато е малко, живее в пещерата с тях, гледат го като дете и всяко огнище го храни, щом огладнее. Повечето Кланове твърдят, че пещерните им мечета се научавали малко да говорят, но аз бях малък, когато бяхме домакин на Събирането на Клановете. Не си спомням много от това време, та не мога да кажа дали е вярно. Когато мечката поотрасне, затварят я в клетка, за да не нарани някого, но всички и носят вкусни нещица и я галят като минават покрай нея, за да знае, че я обичат. На Мечата Церемония ще почетем Урсуз и той ще отнесе посланията ни в света на духовете — обясни Креб.

И преди бяха чували всичко това, но след като вече бяха видели пещерна мечка, разказът придобиваше ново значение за тези, които са били твърде малки, за да си спомнят или пък никога не бяха присъствали на Събиране на Клановете.

— Кога ние ще бъдем домакин на Събирането на Клановете, та да си вземем едно пещерно мече да живее с нас? — запита Уба.

— Когато ни дойде редът, освен, ако Кланът, който е наред, не успее. Тогава можем да предложим. Но Клановете рядко пропускат възможността да бъдат домакини на Събирането на Клановете, независимо че на ловците може да им се наложи да пропътуват голямо разстояние, докато намерят пещерно мече, а и мечката-майка е доста опасна. Кланът, който сега ни е домакин, имаше късмет. Пещерните мечки все още живеят близо до пещерата им. Помогнаха на останалите Кланове да си намерят пещерно мече, но сега е техен ред. Край нашата пещера вече няма пещерни мечки, но сигурно някога е имало, след като костите на Урсуз бяха в пещерата ни, когато я открихме — отвърна Креб.

— Ами ако нещо се случи с Клана, който е определен да бъде домакин на Събирането? Та нашият Клан дори не обитава същата пещера като преди — искаше да знае Айла. — Ако ни бе дошъл редът, как изобщо щяха да разберат как да ни намерят?

— Изпращаме вестоносци до най-близкия Клан да съобщят или къде се намира новата ни пещера, или да предоставят на друг Клан тази възможност.

Брун даде знак и Кланът отново потегли. Когато минаваха покрай дървото, о което пещерната мечка си бе чесала гърба, Креб го огледа внимателно и събра няколко кичура козина, закачили се о грапавата кора. Уви ги грижливо в стиснатото със зъби листо, после ги скъта в една гънка на дрехата си. Козината от жива пещерна мечка ставаше за чудотворни заклинания.

Докато се катереха, огромните борове от по-ниските склонове отстъпваха пред по-нисичките, по-яки високопланински разновидности и пред очите им се разкри смайващата гледка на блестящите планински върхове, която бяха видели отдалеч, докато прекосяваха долината. Появиха се брезови гъсталаци, нискорастяща смрика и розово пембената азалия, чиито съставени от множество цветчета корони току-що бяха разцъфнали, обагряйки основния зелен цвят на природата с ярките си краски. Цял куп полски цветя допринасяха за пъстрата палитра от трепкащи оттенъци: петнистият, оранжев тигров крем, бледо моравата и розова кандилка, синият и морав змийски грах, светло лилавата перуника, синята тинтява, жълто виолетовата иглика и бяло в цялото си многообразие на формите. Южният планински масив подобно на този в долния край на полуострова, възникнал по време на същото разместване на пластовете, се бе превърнал в убежище за флората и фауната на цял един континент през Ледниковата Ера.

От време на време се мяркаха диви кози шамоа и муфлони с тежки рога. Преди да стигнат до добре утъпкана пътека, която прекосяваше стръмния склон, бяха навлезли сред недораслите, храстоподобни дръвчета на планинската тайга, ограждаща обраслите с ниска острица и трева планински морави. Мъжете от клана-домакин трябваше да извървят много по-дълъг път, преди да достигнат просторните долини на север от планините, където ходеха на лов, но близостта с пещерните мечки правеше избора на мястото толкова сполучливо, че те на драго сърце приемаха това неудобство. То също така им помагаше по-добре да усвоят умението да уловят неуловимите, горски животни.

Хората, които щом бяха зърнали Брун и Грод да се появяват иззад завоя на пътеката се бяха втурнали да приветстват новопристигащия Клан, се заковаха на място като видяха Айла. Дори придобиваните цял живот навици не можаха да преодолеят слисването им. Мястото и начело на жените, докато умореният от пътя Клан се трупаше безмълвно на празното място пред пещерата, предизвика вихър от предположения. Креб я бе предупредил, но Айла не бе подготвена нито за сензацията, предизвикана от появяването и, нито пък за стълпотворението от хора. Тълпа от над двеста невярващи на очите си човека се бе стекла да зърне необикновената жена. Айла за пръв път в живота си виждаше толкова много хора, при това на едно място.

Спряха пред клетка от яки пръти, дълбоко забити в земята и привързани здраво един за друг. В нея имаше още един огромен мечок като този, който току що бяха срещнали по пътя, дори по-едър. Хранен от ръка в продължение на три години с най-добра храна, за да седи мирен и кротък, гигантският пещерен мечок се бе разплул от лениво безделие в оградения си затвор и едва ли не бе твърде дебел, за да се изправи. Този начин на почит и благоговение — да се храни огромния звяр толкова дълго време, доста бе затруднил малобройния Клан и дори множеството дарове храна, сечива и кожи, донесени от гостуващите Кланове, не можеха да компенсират усилието. Но нямаше човек, който да не завижда на хората от Клана-домакин и всеки Клан с нетърпение очакваше да му дойде редът, за да се заеме със същата задача и да пожъне духовните облаги и високата почит.

Пещерният мечок се приближи поклащайки се, за да види причината за суматохата и с надеждата за още подаяния и Уба се притисна по-близо до Айла, шашардисана колкото от напиращите хора, толкова и от мечока. Вождът и магьосникът на Клана-домакин приближиха, като ги приветстваха с жестове, бързо последвани от сърдит въпрос.

— Защо водите една от Другите на нашето Събиране на Клановете, Брун? — поиска със знаци да знае вождът на Клана-домакин.

— Тя е жена от Клана, Норг, и знахарка от рода на Иза — отвърна Брун по-спокойно, отколкото се чувстваше. Сред зяпналата тълпа се надигна шепот и мигновено се заразменяха възбудени ръкомахания.

— Това е невъзможно! — зажестикулира мог-ърът. — Как може да бъде жена от Клана? Тя е потомка на Другите.

— Тя е жена от Клана — потвърди Мог-ър, също толкова разпалено като Брун. Спря съкрушителния си поглед върху вожда на Клана-домакин. — Да не би да се съмняваш в мен, Норг?

Норг погледна мог-ъра си смутено, но обърканото изражение на магьосника не го удовлетвори.

— Норг, доста път бихме и сме капнали — рече Брун. — Едва ли сега е подходящият момент да спорим. Отказваш ли ни гостоприемството на пещерата ти?

Мигът бе напрегнат. Ако Норг им откажеше, нямаше да имат друг избор освен отново да се отправят на път и да се върнат в пещерата си. Това щеше да бъде сериозно нарушение на благоприличието, но ако допуснеха Айла да прекрачи прага на пещерата, все едно я признаваха за жена на Клана и това щеше поне да даде на Брун явно предимство. Норг отново погледна към мог-ъра си, после към могъщия едноок мъж, който бе Мог-ър на мог-ърите, после отново към мъжа, водач на Клана, който бе пръв между всички Кланове. Щом Мог-ърът на мог-ърите казва, какво може да направи?

Норг направи знак на стопанката си да покаже на Клана на Брун запазеното за тях място, но и той се отправи в пещерата редом с Брун и Великия Мог-ър. Щом се настаняха, щеше да научи как така една жена, очевидно потомка на Другите, бе станала жена от Клана.

Входът на пещерата на Клана-домакин бе по-малък от този на пещерата на Клана на Брун и самата пещера когато влязоха в първия момент изглеждаше по-малка. Но вместо едно просторно помещение с малък придатък за церемонии, тази пещера представляваше поредица от помещения и проходи, прорязващи на дълбоко планината и в по-голямата си част неизследвани. Имаше повече от достатъчно място за всички гостуващи Кланове, макар че светлината от входа едва ли достигаше до всички. Кланът на Брун бе настанен във второто помещение след входа и го изпълни изцяло до половината. Мястото бе благоприятно и отговаряше на високия им ранг. Макар че няколко Клана вече бяха настанени по-навътре, мястото им щеше да бъде пазено до самото начало на същинското Мечо Празненство. Само тогава, когато станеше сигурно, че няма да дойдат, щеше да бъде предоставено на следващия по ранг Клан.

Кланът като цяло си нямаше вожд, но съществуваше йерархия на Клановете също както имаше йерархия на членовете на отделния Клан и вождът на най-висшия по ранг Клан всъщност ставаше вожд на Клана, просто, защото бе най-висшестоящият член. Но тази длъжност в никакъв случай не му предоставяше абсолютна власт. Клановете бяха твърде самостоятелни за такава власт. Всички те бяха водени от независими властни мъже, които след това се срещаха само веднъж на седем години, бяха свикнали да я карат на своя глава. Не се покоряваха лесно на по-висша власт, като оставим настрана традициите и света на духовете. Това, какво място щеше да заеме всеки Клан в йерархията и, следователно, кой ще бъде признат за вожд на Клана, се решаваше на Събранието на Клановете. Множество елементи допринасяха за ранга на Клана. Церемониите не бяха единствената дейност, съревнованията имаха същото, ако не и по-голямо значение. Необходимостта от сътрудничество между Клановете в интерес на оцеляването, налагаща-сурово самообладание, намираше приемлив отдушник в състезанията с останалите Кланове. А те в известен смисъл бяха от полза за самото оцеляване. Надзираваните съревнования им пречеха да се хванат за гушите. Когато Клановете се съберяха, почти всичко се превръщаше в съревнование. Мъжете се съревноваваха в борба, стрелба с прашка, мятане на бола, сила на мишците при удар със сопа, бягане, по-сложните надпревари на бягане и мушкане с копие, дялане на сечива, танци, разкази на приказки, както и съчетанието на всички тези умения във вълнуващото пресъздаване на ловни епизоди.

Макар че техните съревнования нямаха толкова тежест като мъжките, жените също участваха. Богатите пиршества им даваха възможност да се изявят. Даровете за Клана-домакин се подреждаха на видно място, за да може всяка да ги оцени, при това критично и в съгласие с останалите жени да отсъди. Ръкоделията включваха меки, гъвкави кожи, пищни козини, непропускащи вода кошници, плетени кошници за бране, рогозки от фина тъкан и шарка, съдове от корава необработена кожа и кора от дървета, яки върви от сухожилия или влакнести растения, или пък от козина на животни, дълги ремъци с еднаква ширина без слаби места, дървени паници, целите излъскани еднакво гладко, костени или издялани от по-дълги парчета от някой дънер подноси, чаши, купи и черпаци, качулки, шапки, опинци за крака, ръкавици и всякакви торбички — и всичко това бе подложено на сравнение, дори новородените. Почестите сред жените не се раздаваха толкова очевидно. Изразяваха се в по-изтънчено съчетание на изражение, жест и поза, преценяващи с финес, но не по-малко правдиво, чувствителното различие между посредствено и добро изделие и възнаграждаваше с одобрение истински прекрасното.

Съответното място на знахарката и мог-ъра на всеки от Клановете имаше решаващо значение при определяне на ранга му. Иза и Креб бяха допринесли за първенството на Клана на Брун, както и фактът, че Кланът бе начело от няколко поколения насам и това съвсем леко бе наклонило везните в полза на Брун, когато стана вожд за пръв път. Независимо от важността на всички тези второстепенни фактори, решаващи бяха водаческите качества на главата на Клана. И ако съревнованията на жените минаваха неусетно, то преценката за това кой вожд е най-способен оставаше още по-незабележима.

Причината беше отчасти в това, че решението зависеше от представянето на мъжете от всеки Клан в съревнованията, което пък, от своя страна, свидетелстваше за добрата им подготовка и желанието за победа, дължащи се на вожда, отчасти в преценката за работата на жените и поведението им, които също се дължаха на твърдата, напътстваща ръка на вожда. Донякъде то се основаваше на сляпото спазване на традициите на Клана, но рангът на вожда, а съответно и на Клана, се дължеше на твърдостта на характера му. Брун знаеше, че този път към него щяха да проявят безкрайна взискателност и без това почвата под краката му се ронеше с довеждането на Айла.

Събиранията на Клановете бяха също време за подновяване на стари познанства, за срещи с роднини от други Кланове и за обмен на клюки и разкази, които щяха да разведряват мразовитите зимни нощи през следващите няколко години. Младежи и девойки, неуспели да си намерят избраник сред хората от Клана си, се надпреварваха да привлекат внимание, въпреки че съешаването им можеше да се осъществи само ако вождът на Клана на младежа намереше жената за приемлива. Смяташе се за голяма чест, ако девойката бъде избрана, особено от Клан с по-висок ранг, макар че разлъката щеше да бъде мъчителна както за нея, така и за любимите и същества, които оставяше. Въпреки препоръките на Зуг и ранга на Изиното потекло, Иза се съмняваше, че Айла ще си намери стопанин. Съществуването на детето би могло да и помогне, ако синът и бе нормален, но уродливата и рожба предрешаваше всяка нейна надежда.

На Айла изобщо не и минаваше през ума да си търси стопанин. И без това не и беше лесно да насъбере кураж само да се изправи очи в очи със стълпотворението от любопитни, подозрителни хора пред пещерата. Тя и Уба бяха разопаковали багажа, и бяха подредили огнището, което щеше да им бъде дом по време на гостуването им. Стопанката на Норг се бе погрижила камъните за огнището и за границата да бъдат струпани в непосредствена близост, а също и да има мехове с вода за гостуващите Кланове. Айла се бе постарала да изложи на показ даровете си за Клана-домакин както и бе обяснила Иза и качествата на изделията и вече бяха привлекли внимание. Изми мръсотията от пътуването, после накърми сина си, докато Уба нетърпеливо я чакаше. Момичето гореше от желание да огледа местността близо до пещерата и да види цялото това множество, но не се решаваше да се изправи очи в очи с тях самичка.

— Побързай, Айла — подкани я тя със знаци. — Вече всички са навън. Не можеш ли да накърмиш Дърк по-късно? По-добре да седим на слънце, вместо в тази мрачна, стара пещера, не е ли така?

— Не искам веднага да ревне. Знаеш колко силно реве. Хората могат да си помислят, че не съм добра майка — рече Айла. — Не ми се ще да ги предизвиквам да ме смятат за по-лоша, отколкото вече ме мислят. Креб ме предупреди, че хората ще се изненадат като ме видят, но не мислех, че е възможно да не ни позволят да останем. А и не съм мислила, че ще се кокорят така.

— Е, нали ни пуснаха да влезем, а пък след като Креб и Брун поговорят с тях, те ще разберат, че си жена от Клана. Хайде, Айла, не можеш да останеш завинаги в пещерата, рано или късно ще трябва да се изправиш очи в очи с тях. Ще свикнат с теб след известно време, също като нас. Изобщо не забелязвам да изглеждаш нещо по-различна, честна дума, изобщо не си личи.

— Дойдох в Клана преди ти да се родиш, Уба. Те ме виждат за пръв път. О, добре, май ще е по-добре да не мисля за това. Да вървим. Не забравяй да вземеш нещо за ядене за пещерния мечок — Айла се изправи, облегна Дърк о рамото си и го потупа по гърба, докато излизаха. Изразиха своето уважение към стопанката на Норг със жестове, докато минаваха край огнището и. Жената отвърна с жест за поздрав и бързо се залови отново със задачата си, внезапно осъзнала, че се е загледала. Когато наближиха входа, Айла си пое дълбоко дъх и леко вирна глава. Твърдо бе решила да не обръща внимание на любопитството към нея, тя си бе жена от Клана и заслужаваше да бъде тук не по-малко от останалите.

Щом излезе на ярката светлина на слънцето, непоколебимостта и бе поставена на най-сериозно изпитание. Нямаше представител на отделните Кланове, който да не си бе намерил причина да остане близо до пещерата и да почака необикновената жена от Клана да се появи. Доста от тях се стараеха да не бият много-много на очи, но повечето сякаш бяха забравили или пренебрегваха общоприетата вежливост и не сваляха очи, зяпнали от почуда. Айла усети как се изчервява. Премести Дърк и си намери повод да гледа него, а не стълпотворението от зяпнали я лица.

Имаше късмет, че гледаше към сина си. Постъпката и насочи вниманието към Дърк, когото бяха пренебрегнали при първоначалното слисване от появяването и. По изражението на лицата им и жестовете им, някои не толкова дискретни, можеше да съди какво мислят за сина и. От него не се искаше да прилича на някое от техните бебета, ако приличаше на нея, биха го приели по-добре. Независимо от това, което разправяха Брун и Мог-ърът на мог-ърите, Айла си бе от Другите, а и бебето и би трябвало да се е метнало на нея. Но Дърк притежаваше достатъчно от типичните за Клана черти и видоизмененията у него напомняха деформации. Уродливостта му бе толкова очевидна, че не би трябвало да го оставят живо. Не само уважението към Айла спадна, но и земята под краката на Брун взе да се рони още повече.

Айла извърна гръб на подозрително ококорените очи и зяпнали я уста и заедно с Уба отидоха да видят пещерния мечок в клетката му. Когато ги видя да се приближават, грамадният мечок тежко се затътри и се пресегна през колците на клетката си за очакваната почерпка. И двете отстъпиха само като зърнаха чудовищната лапа с дебелите и, леко криви нокти, по-скоро пригодени за изравяне на корени и грудки, които съставяха по-голямата част от нормалната храна на мечока, а не за да катери огромното си туловище по дърветата. За разлика от кафявите мечки само невръстните рожби на пещерната мечка бяха достатъчно пъргави и дребни, за да се катерят. Айла и Уба оставиха ябълките на земята току пред дебелите колци, някога били напълно развити дървета.

Животинката, отгледана като обичано дете, неоставяна нито за миг да изпита глад, бе съвсем питомна и не се смущаваше от присъствието на хора. Умното животно бе свикнало определени негови постъпки да му носят допълнително вкусни парченца. Седна и взе да се моли. Ако не се бе сетила да се овладее, Айла щеше да се усмихне на клоунските му лудории.

— Чак сега разбирам защо Клановете разправят, че пещерните им мечки говорят — каза Айла с жестове на Уба. — Моли се за още, имаш ли още една ябълка? Уба и подаде една от дребните, твърди, кръгли плодове и този път Айла се приближи до клетката и му я даде. Той я сложи в устата си, после се доближи до колците и почеса огромната си, рунтава глава в един чеп на колците.

— Май искаш да те почеша, стар медун такъв — с жестове му рече Айла. Бяха я предупредили никога да не се обръща към него като към мечок, пещерен мечок или Урсуз в негово присъствие. Ако се обърнеше към него с истинските му имена, щеше да си спомни кой е всъщност и че не е просто член на Клана, който го е отгледал. И щеше да се превърне отново в дива мечка. Мечешката Церемония щеше да пропадне и изобщо поводът за празненството щеше да отиде на вятъра. Почеса го зад ухото.

— Харесва ти, нали, зимен поспаланко такъв — каза му със знаци Айла и посегна да го почеше зад другото ухо което той бе извърнал към нея. — И ти можеш сам да се чешеш зад ушите, ако искаш, ама просто те мързи или пък искаш да ти обърнат внимание? Огромно, рунтаво бебе такова — Айла галеше и чешеше грамадната му глава, но щом Дърк посегна да сграбчи рунтавата му козина в шепичката си, тя се отдръпна. Достатъчно бе милвала и чесала дребните животинки, които бе прибирала в пещерата им, за да се убеди, че има работа просто с по-едър, по-питомен екземпляр от същия вид. Закриляна от яката клетка тя на бърза ръка престана да се бои от мечока, но съвсем по-друго беше, когато ставаше дума за рожбата и. Щом Дърк протегна мъничката си ръчичка да сграбчи козината му, огромната паст и дългите нокти изведнъж взеха да и се струват опасни.

— Как смееш да се приближаваш толкова? — зажестикулира Уба със страх. — Мен ще ме е страх да се доближа толкова до клетката му.

— Той е просто едно огромно бебе, но забравих за Дърк. Животното би могло да го нарани, без да иска. Може да ти прилича на бебе като се моли за храна или за да му обърнеш внимание, но дори не ми се мисли на какво е способен, ако се разгневи. — рече Айла, докато се отдалечаваха от клетката.

Не само Уба бе слисана от безстрашието на Айла, ами и целия Клан се бе насъбрал да гледа. Повечето от гостите го отбягваха, особено отначало. Малките момчета се заиграха да изприпкват до клетката и да пипат мечока като доказателство за безстрашието си, а пък мъжете, независимо дали изпитваха страх или не, не се издаваха от прекалена гордост. Но малцина жени, при това не от клана-домакин, изобщо не го бяха доближавали толкова, камо ли още при първата си среща да се пресегнат през колците и да го почешат, това бе нечувано за жена. Не може да се каже, че това промени изцяло мнението им за Айла, но все пак ги накара да се замислят.

След като вече всички бяха разгледали хубавичко Айла, хората взеха да се разотиват, макар че тя все още улавяше по някой потаен поглед. Прямите, ококорени оченца на дечурлигата не я притесняваха ни най-малко. Техните погледи предизвикани от естественото любопитство на малките деца към всичко необичайно не съдържаха подозрителни или неодобрителни оценки.

Айла и Уба се отправиха към сенчестото местенце под една надвиснала канара на края на просторното, полегато, разчистено пространство пред пещерата. От благоприлично разстояние можеха да наблюдават, без да бъдат неучтиви, заниманията на хората.

Между Айла и Уба винаги бе съществувала една особена близост. Айла се явяваше сестра, майка и приятелка на по-младото момиче, но откак Уба бе започнала сериозно да се обучава и особено след като тръгна след Айла до мъничката пещера, дружбата им взе да става по-равностойна. Бяха неразделни приятелки. Уба бе почти на шест години и бе достигнала възрастта, когато започваше да проявява интерес към противоположния пол.

Седяха си в прохладната сянка, а Дърк лежеше по корем върху плаща-носилка между двете, като риташе и размахваше ръчички и повдигаше главичката си да се огледа. По време на пътуването бе започнал да бърбори и да издава гукащи звуци, което не бе присъщо за нито едно бебе на Клана. Това поразтревожи Айла и въпреки всичко кой знае защо я зарадва. Уба коментираше по-големичките момчета и младежи, а Айла приятелски се шегуваше с нея. По негласно споразумение изобщо не се отваряше дума за възможни стопани за Айла, макар че тя бе много по-близо до възрастта за задомяване. И двете се радваха на края на дългото пътуване и се чудеха какво ли представлява Мечата Церемония, тъй като нито едната, нито другата бе присъствала на Събиране на Клановете досега. Докато си приказваха, се приближи млада жена и срамежливо ги запита с церемонии, безмълвни, общоприети жестове дали може да седне при тях.

Посрещнаха я с отворени обятия, та към тях за пръв път се обръщаха толкова дружелюбно. Видяха, че има бебе в наметалото си за носене, но то спеше и жената гледаше да не го разбуди.

— Тази жена се зове Ода — рече тя с церемонии жестове, след като приседна и със знаци показа, че иска да знае имената им.

— Това момиче се зове Уба — отвърна Уба, — а жената — Айла.

— Ай… Айгха? Не познава този име — простичкият диалект на Ода и жестовете малко се различаваха, но те разбраха за какво става дума.

— Името не е от Клана — рече русата жена. Разбираше трудностите, които останалите изпитваха с името и, дори някои от собствения и Клан не можеха да го произнесат съвсем точно.

Ода кимна, вдигна ръце, сякаш искаше нещо да каже, после и хрумна нещо друго. Изглеждаше притеснена и се чувстваше неловко. Най-сетне посочи към Дърк.

— Тази жена вижда, че имаш рожба — рече тя доста нерешително. — Рожбата ти мъжка ли е или женска?

— Детето ми е момче. Името на бебето е Дърк, като Дърк от преданието. Знае ли тази жена за това предание?

В очите на Ода странно проблесна облекчение.

— Тази жена е чувала преданието. В Клана на тази жена това име не е разпространено.

— Името не се среща често и в Клана на тази жена. Но и рожбата ми е необикновена. Дърк е изключително дете и името му е подходящо — изтъкна Айла като в жестовете и пролича високомерно предизвикателство.

— Тази жена има рожба. Детето и е момиче. Името му е Юра — рече Ода. Все още изглеждаше плаха и нерешителна. Последва напрегната пауза.

— Спи ли рожбата ти? Тази жена ще погледне Юра, ако майката позволи — най-сетне помоли Айла, като не знаеше какво друго да каже на жената, чиято дружелюбност бе тъй нерешителна.

Ода като че ли известно време премисляше молбата и, а после сякаш взимаше много важно решение, извади бебето от наметалото си и го положи в ръцете на Айла. Очите на Айла щяха да изхвръкнат от изненада. Юра бе още малка — сигурно бе на около месец, — но източената жена не се изуми от бебешкия и вид. Юра приличаше на Дърк! Толкова приличаше на Дърк, че можеше да му бъде посестрима. Рожбата на Ода би могла да бъде нейна!

От всичко това на Айла и се зави свят. Как бе възможно жена от Клана да роди бебе, което прилича на нейното? Бе смятала, че Дърк изглежда различен, защото отчасти е от Клана, отчасти от нея, но Креб и Брун са имали право още от самото начало. Дърк не беше различен, ами уродлив, точно като рожбата на Ода. Айла се намери в чудо, толкова бе разстроена, че не можеше да отрони нито дума. Най-сетне Уба наруши дългото мълчание.

— Чедото ти прилича на Дърк, Ода — Уба забрави да използва официалния език, но Ода я разбра.

— Да — кимна жената. — Тази жена се изненада като видя рожбата на Аайгхаа. Ето защо аз… тази жена поиска да говори с вас. Не знаех дали вашето е момче или момиче, но се надявах, чедото ви да бъде мъжко.

— Че защо? — запита със знаци Айла. Ода погледна към бебето в скута на Айла.

— Дъщеря ми е уродлива — зажестикулира тя, без да смее да погледне в очите Айла. — Боях се, че никога няма да си намери стопанин като порасне. Кой мъж ще си вземе за стопанка уродлива жена? — В очите на Ода се четеше молба, когато погледна към Айла. — Когато аз… когато тази жена зърна чедото ти, се надяваше да е момче, защото… няма да му е лесно и на сина ти да си намери стопанка, нали разбираш.

На Айла и през ум не бе и минавало да търси стопанка за Дърк. Ода имаше право, можеше да му е много трудно, докато си намери жена за стопанка. Сега разбираше защо Ода ги бе заговорила.

— Щерка ти здрава ли е? — запита тя. — Яка ли е?

Ода се загледа в ръцете си преди да отговори.

— Чедото ми е слабичко, но със здравето е добре. Рожбата ми има слабо вратле, — обясни тя със знаци, — но от ден на ден заяква — добави ревностно Ода.

Айла разгледа по-отблизо женската и рожба, като поиска разрешение с въпросителен поглед, преди да свали пеленките и. Бебето бе по-набито от Дърк, по-близо до телосложението на бебетата от Клана, но костите му бяха по-тънки. Имаше същото високо чело и общо взето същата форма на главата, само дето хребетите на веждите и бяха много по-мънички. Нослето и бе почти мъничко, но отсега бе ясно, че ще има издадената напред, безбрада челюст на Клана. Вратлето на женската рожба бе по-късо от това на Дърк, но категорично бе по-източено от нормално за бебетата на Клана. Айла вдигна момиченцето, като механично му подхвана главичката и забеляза познатите и ранни усилия на новороденото да държи изправена главата си.

— Вратлето и ще заякне, Ода. Вратът на Дърк дори бе по-слаб, когато се роди, а я го виж сега.

— Така ли мислиш? — отвърна нетърпеливо Ода. — Тази жена иска да помоли знахарката на първия измежду Клановете да има предвид тази женска рожба като стопанка за мъжкото и чедо — помоли я официално Ода.

— Според мен от Юра ще стане добра стопанка за Дърк, Ода.

— Тогава ще попиташ ли стопанина си дали е съгласен?

— Нямам стопанин — отвърна Айла.

— О, тогава синът ти е злочест — зажестикулира Ода разочарована. — Кой ще го обучи, щом като не си задомена?

— Дърк не е злочест — наблегна на това Айла. — Не всички рожби на незадомени жени са злочести. Аз живея край огнището на Мог-ъра на мог-ърите, той самият не ходи на лов, но не някой друг, а Брун ми е обещал да обучи сина ми. Той ще стане добър ловец и ще бъде добър стопанин. А и тотемът му е на ловец. Мог-ърът на могърите му нарече за тотем Сивия Вълк.

— Няма значение, по-добре злочест стопанин, отколкото никакъв — направи знак Ода примирено. — Надявам се да си права. Нашият мог-ър още не е разкрил тотема на Юра, но Сивият вълк е достатъчно силен за всеки женски тотем.

— Освен за Айлиния — прекъсна я Уба. — Тотемът и е Пещерният лъв.

— Че как така изобщо си родила? — запита учудено Ода. — Моят е Хамстер, но да знаеш как се сражава последният път. С първата си щерка нямах толкова неприятности.

— И моята бременност беше трудна. Значи имаш и друга дъщеря? Тя нормална ли е?

— Беше. Вече се скита в отвъдния свят — обясни опечалена със знаци Ода.

— Затова ли оставиха Юра жива? Изненадах се, че са ти позволили да я задържиш — забеляза Айла.

— Не исках да я задържа, но стопанинът ми ме накара. Това е моето наказание — призна Ода.

— Наказание ли?

— Да — кимна Ода. Пожелах си момиче, а стопанинът ми искаше момче. Бедата е, че просто твърде много обичах първата си рожба. Когато погина, пак си пожелах момиче също като нея. Стопанинът ми вика, че Юра е уродлива, защото докато бях бременна съм си мислела за глупости. Казва, че ако си бях пожелала момче, рожбата ми щеше да е нормална. Накара ме да я задържа, та всички да разберат, че не съм порядъчна жена. Но не се отказа от мен, навярно, защото никой друг нямаше да ме приеме.

— Според мен не си чак толкова лоша жена, Ода, направи и знак Айла, като я гледаше съчувствено. — Иза си пожела момиче, докато още беше трудна с Уба. Каза ми, че всеки ден е молила тотема си за момиче. Как погина първата ти щерка?

— Уби я един мъж — изчерви се от неудобство Ода. — Мъж, който приличаше на теб, Аайгхха, мъж от Другите.

„Мъж от Другите ли?, помисли си Айла. Мъж, който прилича на мен?“ Усети как по гръбнака и запълзяха ледени тръпки и корените на косата и я засърбяха. Забеляза смущението на Ода.

— Иза казва, че съм родена от Другите, Ода, но нищо не ми е останало в спомените от тези времена. Сега съм от Клана — рече тя насърчително. — Как се случи това?

— С още две жени, освен мъжете, бяхме тръгнали на лов. Кланът ни живее на север оттук, но тогава стигнахме по на север, отколкото бяхме ходили преди това. Мъжете напуснаха бивака рано, ние останахме да събираме дърва и суха трева. Имаше сума ти мухи-месарки и знаехме, че за да изсушим месото трябва да накладем постоянно горящ огън. Като изневиделица тези мъже се втурнаха в бивака ни. Искаха да се облекчат с нас, но не ни дадоха знак. Ако ми бяха дали знак, щях да заема необходимата поза, но те дори не ми дадоха тази възможност. Просто се нахвърлиха върху ни и ни повалиха на земята. Толкова груби бяха. Дори не ми позволиха преди това да оставя рожбата си. Този, дето ме бе сграбчил, разкъса дрехата и наметалото ми. Бебето ми падна, но той дори не забеляза. Когато свърши — продължи Ода, — още един мъж се готвеше да ме обладае, но един от останалите забеляза рожбата ми. Вдигна я и ми я подаде, но тя бе мъртва. При падането си бе ударила главичката на един камък. И тогава мъжът, дето я намери, се развика и всички си отидоха. Когато ловците се завърнаха, ние им разказахме и те на мига ни отведоха обратно в пещерата. Стопанинът ми тогава се държа добре с мен, той също скърбеше за щерка ми. Толкова се зарадвах като разбрах, че тотемът ми отново е сразен, при това скоро след като я загубих. Дори женското проклятие не бе ме сполетявало нито веднъж, мислех си, че моят тотем тъгува за загубата на щерка ми и е решил да ме възмезди като ми позволи да си родя още една. И затова реших, че може пак да имам момиче, а не биваше да я пожелавам.

— Съжалявам — рече Айла. — Не знам какво да правя, ако загубя Дърк. Веднъж вече без малко да го загубя. Ще приказвам с Мог-ър за Юра, сигурна съм, че той ще говори с Брун, та той толкова обича сина ми. Мисля, че и Брун може да се съгласи. Ще ни бъде по-лесно, отколкото да търсим за коя жена от Клана да го задомим.

— Тази жена ще бъде признателна на знахарката и обещавам да подготвя Юра добре, Аайгхха. От нея ще стане добра жена, а не като майка и. Кланът на Брун е пръв сред Клановете, мисля, че и стопанинът ми ще се съгласи. Ако разбере, че за Юра се е намерило местенце в Клана на Брун, може пък да не ми се сърди толкова. Все разправя, че дъщеря ми ще ни бъде само в тежест и от нея нищо няма да излезе. А когато Юра порасне, ще мога да и кажа, че не трябва да се безпокои да си търси стопанин. Доста тежко е за жена, ако никой не я иска — рече Ода.

— Знам — отвърна високата руса жена. — Ще говоря с Мог-ър колкото е възможно по-скоро.

След като Ода си тръгна, Айла се натъжи и потъна в мисли. Уба усети, че иска да я оставят на мира и не и пречеше. „Бедната Ода, била е щастлива, имала е добър стопанин и нормална рожба. И тъкмо тогава ли е трябвало да се появят онези мъже и да развалят всичко? Защо просто не са и дали знак? Не са ли могли да видят, че Ода има бебе със себе си? Тези мъже от Другите са също толкова зли като Брод. Дори по-зли. Брод поне щеше да и позволи първо да остави рожбата си. Мъжете с техните нужди! Мъже от Клана, от Другите, всички са еднакви.“

Докато бе потънала в размисъл, една мисъл не напускаше съзнанието и — мисълта за Другите. „Мъже от Другите, мъже, които приличат на мен, всъщност кои са Другите? Иза каза, че съм се родила при тях, защо не помня нищо за Другите? Дори не се сещам как изглеждат. Къде ли живеят? Питам се как ли изглежда мъж от Другите?“ Айла си спомни отражението си в застиналия вир близо до пещерата им и се опита да си представи мъж с нейното лице. Но щом се сети за мъж, образът на Брод изплува в съзнанието и и проблясък на интуицията и постави на мястото им неразборията от идеи, които се въртяха в главата и.

„Мъжете, от Другите! Разбира се! Нали Ода каза, че един от тях облекчил нуждите си с нея, а оттогава не я било сполетявало женското проклятие. А после родила Юра, също както Дърк се роди, след като Брод облекчи нуждите си с мен. Онзи мъж е бил от Другите, а и аз съм се родила сред тях, но Ода и Брод, и двамата са от Клана. Юра не е по-уродлива от Дърк. Взел е малко от мен и малко от Клана, а същото важи и за Юра. Или по-скоро тя е част от Ода и част от мъжа, дето е убил рожбата и. Тогава значи наистина Брод е заченал Дърк — с члена си, а не с духа на тотема си.

Но останалите жени, дето са били с Ода, не са родили уродливи деца. А ако всеки път, когато някой мъж го прави с някоя жена, се зачеваха бебета, наоколо нямаше да има нищо друго, освен бебета. Навярно и Креб има право. Тотемът на жената трябва да бъде сразен, но тя не поглъща същността на тотема, ами мъжът я вкарва в жената с члена си. И тогава се смесва със същността на женския тотем. Не зависи само от мъжете, ами и от жените.

Защо ли трябваше да бъде Брод? Исках да родя дете, Пещерният Лъв знае колко много исках да имам бебе, но Брод ме ненавижда. Мрази и Дърк. Но кой ли друг би го сторил? Никой от останалите мъже не се интересува от мен, твърде грозна съм. Брод го направи само защото знаеше колко ми е противно. Дали Пещерният Лъв е знаел, че в крайна сметка тотемът на Брод ще надделее? Течността му трябва да е могъща, Ога вече има два сина. И Брак и Грев трябва да са заченати от члена на Брод, а също и Дърк.

Това значи ли, че са побратими? Братя? Като Брун и Креб? И Брун трябва да е заченал Брод в Ебра. Освен, ако е бил друг мъж, може да бъде който и да е. И все пак е малко вероятно. Мъжете обикновено не правят знака на стопанката на вожда, неучтиво е. А и Брод не обича да дели Ога с друг мъж. По време на лова за мамути Круг все се обръщаше към Овра. На никой не убягна желанието му, а пък Гуув бе по-деликатен. Дори Друг опита веднъж-дваж.

Ако Брун е заченал Брод, а пък Брод е заченал Дърк, това не означава ли, че Дърк е част и от Брун? Ами Брак и Грев? Брун и Креб са побратими, родени са от една и съща майка и вероятно са заченати от един и същ мъж. Той също е бил вожд. Това не значи ли че Дърк носи частица и от Креб? Ами какво да кажем за Иза? Тя им е посестрима. — Айла тръсна глава. — Всичко е прекалено объркано, помисли си тя.

И все пак наистина Брод зачена Дърк. Чудно дали тотемът ми е накарал Брод да ми направи знак първия път? Беше отвратително, но би могло да бъде още едно изпитание и навярно е нямало друг начин. Тотемът ми трябва да е знаел, трябва предварително да го е запланувал. Знаеше колко много искам да си родя бебе и наистина ми даде знак, че Дърк ще живее. Това дали няма да вбеси Брод, ако научи? Толкова ме ненавижда, а пък ми даде единственото нещо, което най-много исках.“

— Айла — обади се Уба, прекъсвайки нишката на мисълта и. — Току-що видях Брун и Креб да влизат в пещерата. Късно е вече, би трябвало да приготвим нещо за ядене. Креб ще е изгладнял.

Дърк беше заспал. Когато Айла го вдигна, той се събуди, но скоро се умири отново, сгушил се в наметалото о майчината си гръд. „Сигурна съм, че Брун ще разреши Юра да дойде и да стане стопанка на Дърк, мислеше си тя по обратния път до пещерата на Клана-домакин. Подхождат си много повече, отколкото Ода може да си представи. Ами аз? Дали някога ще намеря подходящ стопанин за мен самата?“