Комбинаторът

10.

Заседателната зала се намираше отстрани на един от вътрешните коридори на шестия етаж на посолството. Това бе територия на Държавния департамент, което не се харесваше на Неш. Кенеди обаче искаше от него да положи усилие и да убеди тези хора в сериозността на положението. Ако не успееше с добро, тя му предложи да пусне Рап да се развихри. Самата идея, че той може да контролира Рап, беше смехотворна. Неш изтъкна това пред началничката си, но тя упорстваше на своето. Не му обясни защо се налага да действат толкова предпазливо, но като директор на ЦРУ, Кенеди невинаги се чувстваше длъжна да обяснява мотивите за всяка своя заповед на подчинените си. Тя работеше в среда, непонятна на Неш, с хора и организации, на които той, за щастие, не беше длъжен да се отчита. Предвид и на факта, че беше най-умният началник, с когото някога бе работил, той реши да изпълнява, без да пита.

Това беше във Вашингтон. Сега в Афганистан Неш отново се питаше дали стратегията й е разумна. Да кажеш, че Рап не е подходящ за тази работа, не беше съвсем справедливо. По-скоро всички останали не бяха подготвени за войната срещу тероризма. Рап беше по-енергичен и мотивиран от всеки друг, когото Неш познаваше. Нетърпеливостта беше следствие от тази енергичност и дълбокото познаване на врага. Докато другите обсъждаха проблемите от всеки възможен ъгъл, като често спореха за дреболии, Рап анализираше всяка ситуация с удивителна бързина и за секунди решаваше как и дали изобщо да действа. Обикновено решаваше да действа. Разбираше, че има по-голяма вероятност да постигнеш желаните резултати с решителни действия, отколкото ако чакаш първо хода на врага. За Неш щеше да е голям успех, ако съумееше да проведе заседанието, без Рап да нокаутира Сикълс.

Дарън Сикълс, началникът на ЦРУ в Кабул, го беше уверил, че стаята е обезопасена. Неш се престори на удовлетворен, после, следвайки задължителните правила, накара един от хората си тихомълком да провери помещението за подслушвателни устройства. Сикълс научи за това малко преди началото на заседанието и заяви, че е обиден. Следвайки нарежданията на Кенеди, Неш се извини с половин уста, като каза нещо от рода, че допълнителните мерки за сигурност никога не са излишни. След тази драма смяташе да докладва за поведението на Сикълс. Кенеди постоянно наблягаше колко е важно да се осигури абсолютна сигурност срещу подслушване. Никой нямаше право да се обижда, ако друг е решил да се увери в безопасността на помещението. Поведението на Сикълс беше инфантилно.

Неш обаче започваше да свиква. Когато постъпи в Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, той бе сравнително млад, на трийсет и девет, и дразнеше много свои колеги с доста по-голям опит от него. Опитваше се да не им обръща внимание, но с някои от тях трябваше да внимава и Сикълс току-що бе влязъл в този списък.

Неш спря при асансьора и с изненада видя Рап, застанал сам в коридора.

— Току-що изгубих сто долара.

— Защо?

— Бях се обзаложил, че няма да дойдеш.

Рап остана безразличен към шегата.

— Хайде да отиваме. Колкото по-скоро свърши тази глупост, толкова по-скоро ще се върна към важните неща.

Обърна се и тръгна по коридора.

— Видя ли се с Дарън? — попита Неш.

Рап поклати глава.

— Нали знаеш, че е… обиден?

Рап спря и се обърна рязко; за момент изглеждаше, сякаш ще избухне, но се овладя.

— Исках само да те предупредя — оправда се Неш.

— Повярвай ми, много добре знам какво е положението и не ми дреме за Дарън Сикълс, обиден или не.

— Мич, това е заповед на Айрини. Аз лично предпочитам да не идваш на срещата, но тя настоя. Нямам представа защо. Но ако мислиш, че няма да можеш да се овладееш, по-добре не идвай.

Очите на Рап проблеснаха толкова гневно, че Неш леко отстъпи назад.

— Нека едно да е ясно — заяви приятелят му. — Знам, че имаш нова, удобна длъжност и хубав кабинет в Лангли, но ти не си ми шеф. Ти си само говорител на Айрини и мен лично изобщо не ме интересува какво мислиш. Ако Айрини иска да присъствам, ще се проявя като добър войник. Ще изпълня заповедта й, но нямам нужда от твоите съвети или от мнението на Дарън Сикълс или някой друг.

Неш беше свикнал със сприхавия характер на Рап, но сега усети още нещо. Откакто се познаваха, двамата бяха влизали в достатъчно разгорещени спорове, но този път имаше някаква враждебност — сякаш Рап смяташе, че са в противникови лагери. Неш въздъхна:

— Ти никога не си изпълнявал заповеди и съм сигурен, че няма да започнеш сега.

— Това шега ли беше? Наистина не съм в настроение за глупостите ти. Ще играя по вашите правила, но те предупреждавам, че ако този кретен Сикълс не се държи добре, ще го размажа.

— Не допускай Дарън да те изкара от кожата. Много се е стреснал, защото тази каша се случи на негова територия. Сигурно е уплашен до смърт, че това ще сложи край на кариерата му.

— Аха… Аз също съм разтревожен. Джо Рикман е изчезнал и ако не го намерим навреме, ще завалят трупове от тук до Исламабад, Техеран и бог знае още къде. Добри хора, които рискуват живота си за нас, ще умрат. Освен това току-що разбрах, че човекът, който ме е обучил и с когото работя повече от двайсет и пет години, умира от рак. Затова извинявай, ако не съм в настроение да се занимавам с тези мекотели и дребните им интриги.

— Хубаво. Аз също не съм очарован от срещата, но трябва да работим с тези хора. Ти сам каза… Документите на Рик са изчезнали. Тези хора са единствената ни надежда. Нуждаем се от информацията, която имат. Трябва да разберем с кого се е срещал Рик. В това отвличане е замесен вътрешен човек.

Рап кимна бавно:

— Знам, имаме нужда от тези боклуци, но това не означава, че трябва да им целуваме задниците.

— Напротив, означава. Поне в началото.

Рап измърмори нещо и тръгна по коридора. Неш го последва на няколко крачки отзад. Питаше се дали новината за болестта на Хърли не се е отразила на приятеля му по-тежко, отколкото беше очаквал. Наистина, със стареца бяха работили заедно години наред, но и двамата бяха емоционални колкото гранитен блок. Неш влезе след Рап в заседателната зала и затвори вратата след себе си. Отляво в другия край на масата стояха Сикълс, Ариана Винтър и друг мъж, вероятно военното аташе. Неш бе забелязал униформата му по време на полета насам. Не се сещаше за името му, но си спомняше, че е завършил „Уест Пойнт“. Залата беше стандартно обзаведена. Имаше килим на сиви и черни шарки, подходящи за замаскиране на мръсните петна, и масивна кафява маса с плот, имитиращ истинско дърво, заемаща по-голямата част от помещението. По средата на масата бе поставен поднос с кафеварка, сметана, изкуствен подсладител, захар, сламки, шест чаши и няколко бутилки вода. Имаше десет въртящи се стола, разположени по четири откъм дългите страни и по един откъм късите.

Винтър направи жест към Сикълс, сякаш му даваше знак да замълчи, после се усмихна на двамата новодошли:

— Добър ден. Предполагам, че вие сте господин Рап и господин Неш.

Рап не каза нищо, затова Неш отговори от името на двамата:

— Да, ние сме. А вие сигурно сте Ариана Винтър.

— Да. Заповядайте, седнете.

Винтър беше по-красива, отколкото на снимката върху служебната карта, закачена на ревера й. Неш погледна мъжа до нея и забеляза орела по средата на гърдите му и табелката с името му отдясно. Пресегна се през масата и се представи:

— Майк Неш. Приятно ми е да се запознаем, господин полковник.

Пул стисна ръката му.

— От Отдела за борба с тероризма, нали?

— Да.

Пул погледна Рап и му подаде ръка:

— Полковник Пул, военно аташе. Господин Рап, нали?

Рап кимна, пое ръката му, но не каза нищо. След силно ръкостискане седна на един стол.

— Нещо за пиене? — предложи Винтър.

Все така мълчаливо, Рап поклати глава.

— Кафе, моля — отговори Неш.

Винтър взе кафеварката и му сипа една чаша, като отбеляза:

— Доколкото мога да преценя, сигурно го пиете чисто.

— Точно така. — Неш се усмихна. — Благодаря.

Взе чашата и я постави пред себе си. Винтър покани Сикълс и Пул да седнат, след което се настани пред Неш и Рап. Сикълс седна от дясната й страна, Пул — отляво. Тя погледна Рап и каза с любезен тон:

— Господин Рап, с вас не се познаваме. Какво точно работите в ЦРУ?

— В Службата за секретно разузнаване.

— На каква длъжност?

— На пряко подчинение на директор Кенеди.

— Ясно.

Винтър постави длани върху масата. Погледа съсредоточено пръстите си няколко секунди, после съвсем небрежно попита:

— За глупачка ли ме мислите, господин Рап?

Рап не се хвана на въдицата. Мълчаливо се обърна към Неш и го погледна, сякаш казваше: „Ти си на ход. Действай“.

Неш се покашля:

— Ариана, не съм убеден, че разбираме въпроса ви.

— Не говоря с вас — сряза го тя и очите й проблеснаха гневно за момент. — Говорех на господин Рап. И така, господин Рап, зададох ви ясен въпрос. За глупачка ли ме мислите?

— Не ви познавам.

— Не ме познавате, а? Само това ли ще кажете?

— Не съм ви виждал досега и до тази сутрин не бях чувал нищо за вас, затова не съм подготвен да отговоря на въпроса ви. Може да сте гениална, може да сте малоумна, за момента още не мога да преценя. Но продължавайте да говорите и след няколко минути ще ви кажа мнението си.

Винтър си пое дълбоко въздух.

— Мислите ли, че президентът е умен човек?

Рап се замисли за момент. Човекът имаше своите достойнства и слабости, но като цяло не беше глупак.

— Да, мисля, че президентът е интелигентен човек.

— Е, президентът ме е натоварил да командвам тази адска дупка, защото е сметнал, че съм най-подходящият човек за тази работа. С екипа ми положихме огромни усилия да приложим на практика плана на президента и нещата вървяха съвсем гладко, докато вие не се появихте тази сутрин и не завряхте пистолет в лицето на един от съюзниците ни. — Любезната фасада на Винтър постепенно разкриваше напиращия отвътре гняв. — Знам, че се мислите за голям герой, но искам да разберете нещо. Тук командвам аз и ако направите нещо, което не ми харесва, ще ви изритам с първия самолет за Щатите.

Вместо да отговори, Рап се обърна към Неш и каза:

— Мисля, че е по-добре ти да обясниш.

— Ариана, ситуацията е безпрецедентна. Никой не оспорва постигнатото от вас, но трябва да разберете…

— Не трябва да разбирам нищо — изкрещя тя, като замахна с длан като каратистка. — Аз живея тук. Познавам ситуацията. Вие двамата не знаете нищо. — Посочи заканително с пръст първо към Неш, после към Рап. — Няма да позволя да ми идвате тук и да провалите едногодишния ми труд само защото сте притеснени, че някой е отвлякъл един от тайните ви агенти. Това по никакъв начин няма да стане. Затова нека да се изясним. Не искам никой от вас двамата да отиде дори да се изпикае, без да ми поиска разрешение. Не искам да се срещате с никого, свързан с реинтеграцията, освен ако аз не разреша. Ясно ли е?

Рап вдигна ръка като ученик, искащ разрешение от учителя да каже нещо.

— Какво? — изсумтя Винтър.

— Вече мога да отговоря на въпроса ви… Мисля, че сте малоумна. И може би имате скрити психични проблеми, но за да кажа със сигурност, трябва да прекарам повече време с вас, което няма да стане. Но иначе съм абсолютно сигурен, че сте глупачка.

— Не се подигравайте с мен! — изкрещя Винтър, почервеняла от гняв. — Няма да ви предупреждавам повече. Вие двамата нямате думата тук. Аз командвам! Достатъчно е само едно обаждане, и ще ви натоваря на следващия транспортен полет за Америка… дори ще се погрижа да е някоя от онези големи машини с перките, в които се чувстваш като в електрическа мелачка.

— С-130. Вибрациите ме приспиват.

— Не ме интересува, дори да ви възбуждат! Един грешен ход, и двамата отлитате.

— Чуйте, ние сме от един отбор — намеси се Неш.

— Аз не съм от вашия отбор — категорично заяви Винтър.

Рап насочи вниманието си към местния представител на ЦРУ. Фактът, че бе избрал да седне от другата страна на масата, беше красноречив.

— Ти даде ли си труда да й обясниш кои сме?

Сикълс се покашля нервно:

— Дадох й официалната информация.

— Само това ли?

— Общо взето…

Неш опря глава на дланите си и зачака неизбежното. Този път не можеше да упрекне Рап. Тази жена определено си го просеше.

Рап знаеше, че Сикълс крие нещо. Щяха да обсъдят този въпрос по-късно насаме, когато смяташе да напомни по много убедителен начин на колегата си на кого трябва да служи. Сега обаче основният проблем беше Винтър. Той я погледна през масата с почти черните си очи и попита:

— Харесвате ли работата си?

— Чакайте да отгатна… Сега сигурно ще ме засипете със смущаващи въпроси и ще се опитате да ме сплашите. Не си губете времето. Не можете да ме уплашите. Аз съм неприкосновена. Аз съм главната пълномощничка на президента в Афганистан. Тук командвам аз.

— Няколко генерали и един посланик вероятно няма да се съгласят с това, но нямам време за спорове. Ако вие командвате, още по-добре. Искаме да ни предоставите цялата информация за съвместната ви работа с Джо Рикман.

— Няма да стане. Това е секретна информация.

Рап поклати невярващо глава.

— Вие осъзнавате ли, че ние сме от ЦРУ? Нашата работа е да се занимаваме със секретна информация.

— Не и с моята секретна информация.

След като кимна няколко пъти, Рап се изправи.

— Значи няма да ни сътрудничите, така ли?

— Казах вече как стоят нещата. Вие двамата няма да предприемате нищо без мое позволение. Ще видя как ще се държите и тогава ще си помисля колко да ви съдействам.

Рап се обърна към Сикълс:

— Обяснил ли си й колко е сериозна ситуацията?

— Тя е запозната със ситуацията и с твоята репутация. Трудихме се дълго и усърдно за реинтеграцията и на никого от двама ни не харесва как нахълтваш и започваш да унищожаваш постигнатото.

Рап се втренчи мълчаливо в Сикълс. Не можеше да повярва, че чува такова нещо. Вдигна ръка, щракна с пръсти и посочи с палец към вратата:

— Хайде, достатъчно. Изчезвай. Ще дойда да говорим в кабинета ти, след като свърша тук.

— Нямаш право да…

— Дарън! — изкрещя Рап. — Затваряй си устата! Имам право да правя каквото искам. Имам пълномощно от Секретната служба и се кълна, че ако не изчезнеш до пет минути, ще се простиш с пенсията. На задника ти и без това му е достатъчно напечено. Отвлякоха проклетия Джо Рикман под носа ти. Осъзнаваш ли колко е сериозно това?

— Аз…

— Не ми се оправдавай. Просто се махай. Ще говорим после в кабинета ти. Из-чез-вай!

Сикълс се беше опитал да се свърже с Кенеди три пъти тази сутрин, но тя не му вдигаше — може би Рап казваше истината. Стана и излезе, без да каже нито дума повече.

След като вратата се затвори, Рап се обърна към Пул:

— Ако предпочитате да излезете, няма да ви се разсърдя.

— Ще остана.

— Хубаво. — Рап отново погледна Винтър. — Може да си мислите, че имате много добри връзки… може да се мислите за много влиятелна и в някои кръгове това може да е вярно. Но не и тук.

— О, нима?

— Да… Нека ви обясня как стоят нещата. Ние сме момчетата, които изпращат, когато положението стане неспасяемо. Хайде, обадете се на началничката си, след като свършим. Тя ще потвърди. И съм сигурен, че ще ви каже да направите каквото искаме от вас и да не ни се пречкате.

Винтър поклати глава:

— Държавният секретар ми има пълно доверие. След като й разкажа какво сте направили с комендант Захир тази сутрин, вие ще сте този, който ще моли да не му отрежат пенсията.

— Чудесно, обадете й се. Само да не кажете, че не съм ви предупредил. Тази реинтеграция е пълна пародия и всеки, който заема някакъв смислен пост във Вашингтон, го знае. Това е прах в очите на обществеността, за да можем да обявим, че сме победили, и да се оттеглим с чест. Отвличането на Джо Рикман е сериозен проблем и те го знаят. Главата му е пълна с безброй мръсни тайни, които могат да поставят в неловко положение началничката ви и много други големи клечки във Вашингтон. Те не обичат да стават за резил, затова вашият малък цирк ще трябва да остане на заден план, докато си свърша работата. На мен не ми дреме дали във вестниците ще излязат статии, злепоставящи шефката ви или другиго, но страшно ми дреме за всички агенти, работещи за нас, които има опасност да загубят живота си, ако не намерим Рик, и то бързо.

— Нямате представа с кого си имате работа, господин Рап!

— Напротив, имам много добра представа. Вие сте разглезена кучка, която е свикнала да получава всичко в живота на тепсия. — Рап посочи венчалната й халка. — Съпругът ви е нещастен човек. Мъж под чехъл. Сигурно редовно му слагате рога. А ако съдя по себичното ви поведение тази сутрин, подозирам, че го правите с господин полковника. Искам да разберете, че изобщо не ми дреме коя сте, но за вас е много важно да разберете кой съм аз и да осъзнаете, че съм едно от най-гадните копелета, които можете да срещнете. Затова ме изпраща президентът. Защото иска резултати и знае, че няма да се стресна от хора като вас. Затова хайде, обадете се на началничката си и на когото друг искате и след като те потвърдят това, което току-що ви казах, ще ми предадете цялата документация, свързана с Джо Рикман и всички отрепки, с които сте го накарали да сключи сделка. А ако не го направите, гарантирам, че вие ще сте тази, която ще отлети със следващия самолет.