Комбинаторът

36.

Полевата работа винаги бе свързана със специфични проблеми, но голяма част от тях бяха предсказуеми. Имаше един предел, за който всички знаеха или би трябвало да знаят — седемдесет и два часа след началото на всяка кризисна ситуация ефективността на екипа рязко спадаше.

ЦРУ не беше единствената организация, изследвала този проблем. Всяка военна служба го проучваше, опитвайки се да разкрие тайните на бойната ефективност. Командирите трябваше да знаят колко време могат да държат войниците си без сън — със или без храна и вода. ФБР, ЦРУ и други федерални служби, действащи при кризисни ситуации и катастрофи, извършваха собствени проучвания и всички достигаха до един и същи извод: седемдесет и два часа бяха лимитът. След това повечето хора ставаха почти безполезни. Интелектуалните способности драстично спадаха, появяваха се халюцинации и организмът изнемощяваше. Имаше, разбира се, и изключения.

Елитните бойци, като подразделение „Делта“ и „Тюлените“, можеха да функционират и отвъд седемдесет и два часовия предел, но не много след това. Те учеха хората си да подремват за час-два при всяка възможност — дори по време на продължителни престрелки. При наличието на достатъчно хора, изключително важно е да редуваш екипите. Най-добрата система включваше три отряда, действащи на осемчасови смени, но Кенеди не можеше да си позволи този лукс. Екипът, с който сега разполагаше, за да се справи с кризата около изчезването на Рикман, едва успяваше да покрива две дванайсетчасови смени. Силите им още повече се разкъсаха, когато се наложи да отдели няколко души, за да издирват Хъбард. Освен това трябваше да се справя с последствията от престрелката с полицията, а сега, след пускането на видеозаписа от разпита на Рикман в интернет, голяма част от вниманието й бе заето с ограничаването на пораженията. Проблемът вече не засягаше само Джо Рикман.

Кенеди от самото начало знаеше, че кризата не засяга само Рикман. Този човек знаеше стотици имена, а зад тези имена стояха реални хора, информатори и агенти на ЦРУ. Някои бяха американци, оперативни работници под дълбоко прикритие, работещи зад граница без дипломатически имунитет. Ако бъдеха разкрити, съществуваше голяма опасност да бъдат убити. Имаше също хора, работещи в държавните служби на други страни. Те бяха внедрени на всички нива: от политици, финансисти, военни и разузнавачи до чиновници, учени, портиери и секретарки.

По-ценни от кой да е сателит или подслушващо устройство, те бяха очите и ушите на ЦРУ. Изпращаха късчета информация, които, вече сглобени, помагаха на Кенеди и хората й да разкриват намеренията на врага и понякога да предвиждат следващите му ходове. Тези информатори бяха живата душа на ЦРУ. Без тях Управлението нямаше да бъде ефикасно действаща разузнавателна организация. Ако Рикман продължеше да говори, Кенеди трябваше да започне да изтегля шпионите си. Минимум десет години бяха необходими, за да възстанови разузнавателната мрежа.

Въпреки неотложната ситуация тя знаеше какво трябва да се направи. Хайек изглеждаше уморена. Всички разбираха сериозността на положението и полагаха усилия да оборят лекарите и да преминат седемдесет и два часовата граница. Кенеди вдигна ръка, за да прекъсне смутените оправдания на по-младата жена.

— Кога за последно си спала?

Въпросът бе неочакван за Хайек. Тя се загледа разсеяно към дъното на коридора и се опита да си спомни последния път, когато бе успяла да затвори очи за повече от няколко секунди.

— Мисля, че снощи подремнах около час.

Кенеди погледна Колман и му зададе същия въпрос.

— Опитвам се да спазвам графика — отговори той. — Два часа сън на всеки десет работа.

Кенеди се замисли за шестчленния екип на Колман.

— Откога така?

— От самото начало. Погрижих се всички да поспят поне четири часа по време на полета насам. — Той сви рамене. — Нямахме много работа до кацането.

Така става, когато оставиш бивш „тюлен“ да следи за дисциплината насред хаоса. Кенеди съжали, че не е наложила по-строги правила за спазване на графика за почивка.

— Честно да си кажа, не бих се отказал от няколко часа сън — призна Колман. — От трийсет и няколко не съм мигнал. След престрелката преди два дни, когато загубих Ривърс, останахме с един човек по-малко, а нямах време да сменя графика.

Кенеди се опита да го успокои, като постави ръка на рамото му, но гледаше Хайек:

— Не се обвинявай. От самото начало бяхме с по-малко хора, но тази престрелка съвсем ни обърка. Очаквам подкрепление от още двайсет и шест души след три часа. След като пристигнат, не искам никой да работи на по-дълги от шестнайсетчасови смени. Скот, дръж Уилсън под око, докато излети, после дай почивка на целия екип. Никакви аларми за събуждане, просто ги прати да се наспят. Ще имам нужда от вас и искам да сте отпочинали.

Кенеди се замисли за секунда за собствения си график. През нощта бе успяла да дремне за четири часа и въпреки всички трудности се чувстваше сравнително добре. След петнайсет минути имаше среща с командния състав, а след това работната група в Лангли трябваше да й представи пълен отчет за вероятните поражения от проговарянето на Рикман. После имаше среща с Надим Ашан от пакистанското разузнаване. Тя харесваше Ашан и се надяваше да получи от него полезна информация и помощ, но доколкото познаваше пакистанските служби, желанието му да й съдейства бе продиктувано повече от стремеж за самосъхранение.

— Този полицейски шеф — измърмори Кенеди, — не разбирам много добре неговата роля.

— Сблъскахме се с него в тайната квартира. Абдул Сирадж Захир… голям боклук. Накратко, нахълта в къщата и започна да заплашва. Мич го оправи. — Колман се огледа бързо, за да се увери, че никой не може да ги чуе. — Каза му, че ще му пръсне мозъка.

Кенеди леко поклати глава и се намръщи.

— Знам, че не звучи добре, но когато се случи, не изглеждаше толкова сериозно. Имаше размяна на заплахи, после Мич каза, че няма да убива негодника, ако работи за нас и разбере какво е станало с Рик. — Въпреки че не искаше, Колман реши, че трябва да разкаже на началничката си всички подробности. — Даде му четирийсет и осем часа да намери информация, иначе заплаши, че ще обяви петстотин хиляди долара награда за главата му.

— Освен това ме накара да засека телефона му — добави Хайек. — В Лангли записват разговорите му и следят действията му през последните два дни. Само дето бях забравила и се сетих за това преди петнайсет минути.

— И какво? — попита Кенеди.

— Опитвал се е да се свърже с Мич. Оставил му е пет съобщения.

— Какво казва в тях?

— Нещо от рода на „Не ме убивай. Имам информация за теб“. Звучи много уплашен.

— Е, щом има информация, обадете му се.

Хайек поклати глава:

— Мисля, че Мич трябва да му се обади. Ако друг говори с него, ще започне да се пазари.

— И аз мисля така — вметна Колман.

— Мич изобщо спомня ли си този тип?

— Не знам, но мога да му припомня.

Кенеди се замисли за другите си проблеми.

— Ами Уилсън?

— Сложил съм двама да го следят.

— Добре. Говори с Мич и се свържете с онзи полицай. Ако изникне друго важно, обади ми се.

Отначало Рап не си спомни Захир, но след като Колман му описа боядисаната с вакса за обувки брада и тясната сива полицейска униформа, паметта му се опресни. С другите подробности около срещата нещата бяха малко по-сложни. Миналата нощ Колман му беше обяснил причината да дойдат в Афганистан. Рап си спомняше Рикман съвсем бегло. Когато Колман му обясни, че е заплашвал със смърт местен полицейски шеф, той се ококори:

— Това ли съм казал?

— И още как! — изсмя се Колман.

— Често ли говоря така с хората?

— Когато са негодници като Захир, да.

Изглеждаше, че с всеки изминал час Рап научава нови и нови неща за миналото си и покрай това — за себе си. Той от самото начало имаше известна представа за живота си, но подробностите винаги го изненадваха. Странно бе да осъзнае жестоката реалност, че е убивал хора. Имаше моменти, когато се ужасяваше от себе си, но през повечето време просто приемаше фактите и се опитваше да нареди мозайката от спомени, като си казваше, че по-късно ще мисли и ще оценява действията си. Това беше другото странно нещо в процеса на себеопознаване: при втори прочит човек виждаше неща, които е пропуснал при първия.

— И съм заплашил да обявя награда от петстотин бона за главата на този тип?

— Да… а също, че ще заповядаш да го прихванат с ракета „Томахоук“. — Колман се усмихна и добави: — Знам, че звучи жестоко, но той си го просеше. Този човек е пълен боклук. Мисля, че ти ясно му обясни какво мислиш за него.

— Значи сега трябва да му се обадя и да разбера какво е открил.

— Да, но трябва да се държиш малко агресивно. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Не виждам защо не.

— Добре. Засякохме местоположението му в Джелалабад. — Колман погледна над рамото на Хайек мигащата червена светлинка на екрана на лаптопа й. — Хм…

— Какво?

— Изглежда, че е на една пресечка от тайната квартира. — Колман потупа Хайек по рамото. — Готово ли е всичко?

— Една секунда.

При постъпването на Рап в болницата всичките му дрехи бяха разрязани и свалени, а личните му вещи, като телефони, фалшиви документи и кредитни карти — прибрани в плик и заключени в хранилището. Това беше още нещо, което не бяха взели под внимание. Сега Хайек се опитваше да синхронизира дистанционно телефона на Рап с лаптопа си чрез системата „Блутут“, за да следят и запишат разговора. След като свърши тази работа, тя включи два комплекта слушалки — по един за Колман и за себе си.

— Номерът е въведен — каза на Рап, като му подаде телефона. — Само натисни бутона за набиране.

— Казваш, че има наши хора в Лангли, които следят разговора.

— Да.

— Какво ще стане, ако запишат как заплашвам да го убия?

Колман се намеси:

— Това не е ФБР. За нас е нормално да заплашваме хора като Захир. След като свършим, ще се погрижим всички записи да бъдат изтрити.

— Чудесно.

Рап натисна бутона за набиране върху чувствителния на допир дисплей и се опита да се настрои за разговора.