Комбинаторът

35.

Кенеди завари лекуващия лекар на Рап преди сутрешната му визитация. Майор Нейтън беше трийсет и пет годишен неврохирург, който работеше две седмици месечно в базата „Баграм“, а другите две — в болница „Слоун-Кетъринг“ в Ню Йорк. За мозъчен хирург имаше необичайно внимателно отношение към пациентите.

— Добро утро, майоре. Имате ли секунда да поговорим?

— Тъкмо отивам да видя господин Кокс. — Майорът се усмихна. — Предполагам, че това не е истинското му име, нали?

В момент на рядка откровеност Кенеди поклати глава:

— Не. Надявах се да ми кажете как върви лечението.

— Има голямо подобрение. Според последния скенер отокът значително е спаднал.

— Мислите ли, че ще може да лети?

Майор Нейтън поклати глава:

— Тези случаи са твърде сложни, всеки е неповторим. Някои пациенти се оправят за броени дни, други никога не се възстановяват.

— Значи може да лети, ако се наложи?

Майорът въздъхна:

— Ако е абсолютно наложително, да, но бих искал да остане още няколко дни.

Кенеди се намръщи.

— Какъв е проблемът? — поинтересува се лекарят.

— Не трябва да говоря за това, но нека да кажем, че господин Кокс е изключително добър в работата си и ние имаме нужда от него.

Кенеди искаше Рап да се върне на работа, но също и да го скрие някъде, където Джоел Уилсън няма да го намери.

Предишния ден майорът веднага я беше познал, когато една от сестрите я заведе в кабинета му. Кенеди му обясни любезно, че най-новият му пациент е един от най-способните й агенти. Нейтън вече се беше досетил, че господин Кокс не е обикновен служител. Според стандартната процедура медиците срязваха дрехите на постъпилите в спешното, защото само пречеха. Господин Кокс нямаше открити рани, но Нейтън видя три стари белега от куршуми и един от наръгване с нож. Това впечатли дори сестрите. Старите белези и здравите като стомана мускули правеха извода очевиден. Нейтън поемаше дежурства в „Баграм“ от девет месеца. Беше виждал почти всичко. Или поне така си мислеше. Господин Кокс обаче не се вписваше в обичайното.

Нейтън разбираше, че Кенеди е в деликатно положение, и ако можеше, беше готов да й помогне.

— Защо не дойдете да видим как е, пък после ще решаваме.

Завариха Рап седнал в леглото с табличка храна в скута. Гледаше по телевизията епизод на „Праведен“. След кратка размяна на любезности лекарят погледна картона му и попита:

— Как се чувствате тази сутрин, господин Кокс?

— По-добре — отговори Рап, като завъртя глава. — Нямам главоболие и апетитът ми се върна.

Лекарят записа нещо в картона.

— Това е добре. Ами паметта ви?

— Доста добре. — Рап посочи телевизора. — Знам, че съм гледал този епизод и си спомням повечето герои… Дюи Кроу, Бойд Краудър, Рейлан Гивънс, Арт Мълън и Дики Бенет.

— Интересен ли е? — попита Нейтън, без да вдигне поглед от картона.

— Едва ли съм най-подходящият човек за такова мнение. Нямам голяма база за сравнение.

Нейтън се засмя.

— А как е паметта ви по принцип?

— Доста по-добре.

— Чудесно. Къде сте завършили колеж?

— В Сиракюз.

Нейтън зададе няколко въпроса, които му беше задал и миналия ден. Моминското име на майка му, основно училище, гимназия, най-добри приятели от детството и така нататък. За разлика от вчера днес Рап отговори правилно на всичките. Нейтън реши да разшири списъка:

— Първо работно място след колежа?

Рап изгледа странно Кенеди, после отговори на Нейтън, че не знае.

— Сегашна работа?

— Мисля, че съм наемен убиец.

Лекарят се ококори.

— Шегувам се, докторе — добави бързо Рап. — Работя за ЦРУ, но ако искате да ви кажа повече, ще трябва…

— Да ме убиете — довърши Нейтън.

— Точно така.

Нейтън погледна косо Кенеди:

— Винаги ли е такъв шегаджия?

Кенеди се радваше, че Рап се подобрява. Усмихна се и поклати глава:

— Никога не се е отличавал с чувство за хумор.

Преди Рап да коментира, лекарят попита:

— Любим цвят?

— Син… струва ми се.

— Жена… деца?

Усмивката на Рап помръкна и цялото му държане се промени. Той се замисли за дълго време, после погледна Кенеди за помощ.

Тя точно от това се опасяваше. Достатъчно трудно му беше да преживее веднъж тази трагедия. Нямаше да му бъде лесно да си я припомни втори път. От болезненото му изражение личеше, че си спомня нещо.

— Жена ти… — започна Кенеди, но замълча.

Нейтън усети колебанието й, но й кимна да продължи.

— Всички спомени са важни — отбеляза той. — Както хубавите, така и лошите.

— Спомних си — изрече Рап с безизразен глас. — Казваше се Ана и беше бременна.

Кенеди кимна бавно.

Заинтригуван, Нейтън попита:

— Как почина?

— По-добре да не говорим за това сега — намеси се Кенеди.

Рап ги погледна и каза:

— Беше убита.

— Моите съболезнования.

Настъпи дълго мълчание; след малко Рап се намръщи, сякаш нещо му хрумваше за първи път.

— Какво има? — попита Нейтън.

Кенеди се досети какво и бързо се намеси, като пристъпи към леглото:

— Мисля, че това е достатъчно засега.

Рап тръсна глава, сякаш се опитваше да подреди разбърканите си мисли.

— Спомних си едно лице. На човек, когото познавам, но не си спомням името му. Свързано е по някакъв начин с жена ми, но не мога да направя връзката.

Кенеди се упрекна мислено, че не се е посъветвала с доктор Люис. Томас Люис беше служебният им психолог. От години работеше с Рап и можеше да й даде съвет как да се справи в тази уникална ситуация. Покрай проблемите с Рикман, Хъбард и Уилсън тя просто бе забравила да се обади на Люис. Опасенията й, че Рап може да убие Гоулд, не бяха никак безпочвени и тя не беше сигурна, че ще се опита да му попречи, но майор Нейтън беше предупредил, че Рап не трябва да се подлага на излишен стрес, докато състоянието му не се стабилизира.

Някой почука на касата на вратата и тя се обърна. Видя Колман. Бившият „тюлен“ имаше руса коса, сини очи и трапчинки, които понякога му придаваха момчешки вид. Сега обаче лицето му изглеждаше напрегнато. Явно носеше новини.

— Извинете ме за момент — каза тя и излезе в коридора при него.

— Уилсън?

— Да. Звънили са и на двата му телефона, но не вдигнал. Намерихме в кой фургон спи и сложихме микрофони, докато беше на вечеря снощи. Все още се опитвам да се докопам до лаптопа му, но засега безуспешно. Преди около половин час един от агентите му го събуди с телефон в ръка. Обаждаше се Харгрейв и въпреки че чухме само едната страна на разговора, изглежда, че Уилсън получи сериозно мъмрене. — Колман й подаде айфона си. — Всичко е записано тук. Искаш ли първо да ти го преразкажа накратко?

— Да, ако обичаш.

— Уилсън твърди, че е получил анонимен пакет в Бюрото с доказателства, че Рик и Мич отклоняват служебни средства към банкови сметки в Цюрих.

Кенеди се намръщи. От Рикман това можеше да се очаква, но не и от Мич. По никой начин. Рап имаше достатъчно пари. Не му трябваше да краде от Лангли.

— Звучи, сякаш Харгрейв доста притиска Уилсън. Уилсън твърди, че знае номерата на сметките, датите на преводите и има подписани показания на банкера, който твърди, че Мич е ходил в банката и е отворил сметката.

— Знаем ли кой е този банкер?

— Още не, но го издирваме. Има още. Харгрейв отзова Уилсън и той не го прие добре. Каза му, че знае, че с Харгрейв сте близки и че след като докаже вината на Рик и Мич, ще се погрижи той да си отиде.

Кенеди се замисли за Харгрейв. Сам беше добър човек. Разправиите със самовлюбени глупаци като Уилсън щяха да го вкарат преждевременно в гроба.

— Кога тръгва? — поинтересува се тя.

— След около два часа, доколкото разбрах от разговора. Изглежда, че Уилсън сериозно се опитва да злепостави Харгрейв пред хората си. Гадостите, които разпространява, могат да му създадат големи неприятности.

— Може би е време и ние да изпратим някой анонимен пакет.

— И аз си го мислех.

— Някакъв шанс да се добереш до компютъра му, преди да замине?

Колман се замисли за момент.

— Ще се опитам, но едва ли. Това обаче не ме притеснява. Маркъс може да проникне в него със затворени очи.

Кенеди кимна:

— Накарай го да прегледа файловете му. Да видим какво ще излезе.

— Дадено.

Кенеди и Колман погледнаха надолу по коридора и видяха Хайек. Вървеше със стегната крачка и когато се приближи, поклати глава и измърмори:

— Прецаках всичко.