Комбинаторът

24.

Главна квартира на ОРС, Исламабад, Пакистан

Ашан бе извикан при генералния директор и се досещаше защо. Хората му го бяха информирали за новите събития отвъд границата. Не беше само отвличането на Рикман, ами и още един оперативен служител в Джелалабад бе изчезнал, а в Кабул се бяха опитали да убият Мич Рап. Като директор на дирекция „Международни отношения“ само едно нещо изненадваше Ашан — че американците още не са му се обадили. Въпреки това той бе заповядал на хората си в Джелалабад и Кабул да съдействат на ЦРУ.

ОРС беше изключително противоречива, но много влиятелна организация в Пакистан. В последните години се чуваха гласове за по-голям контрол над разузнаването. Парламентът реши, че най-добрият начин да се избегнат бъдещи скандали е, като се прекрати специалното отношение към службите. С други думи, депутатите искаха някой да поеме контрола над тях. Намериха такъв човек в лицето на генерал Ахмед Тадж от военновъздушните сили. Почти цялата си кариера в авиацията Тадж бе прекарал в снабдяването и техническото осигуряване. Той обожаваше да прехвърля хора и екипировка от едно място на друго и умееше да го прави.

Ашан беше забелязал това отдавна, защото всеки път, когато го привикаха в кабинета на Тадж, шефът му го изпращаше с някой самолет нанякъде. Сега, когато му съобщиха за срещата, той се обади на жена си и й каза да му приготви за всеки случай багажа за пътуване.

Кабинетът на генералния директор беше пищно и безвкусно обзаведен. Помещението бе с размерите на тенискорт. Стените и таванът бяха облицовани с тъмнокафява палисандрова ламперия. Имаше три гранитни камини. Покрай стените бяха наредени масивни секции и няколко големи плоскоекранни монитора, изискано прикрити зад гоблени.

Ашан подрани с пет минути и с раздразнение завари приятеля си генерал Дурани да пие чай с шефа им. Изглеждаше, че Дурани е дошъл по-рано, за да се опита да промени дневния ред. Стаята бе разделена на три части. В левия край се намираха огромното бюро на генерала, маса за разпъване на карти и четири стола. По средата бе разположена голяма маса за шестнайсет души. Ашан беше виждал на нея най-много шестима. Отдясно имаше кът за кафе: масивен кожен диван, на който можеха да се поберат шестима души, разположен точно срещу камината, и други два от двете страни на дълга стъклена масичка.

Тадж поздрави Ашан и му предложи чай. Ашан прие и се настани на един от двата по-къси дивана. Пое чашата и чинийката и ги остави на стъклената масичка. Много му се искаше да разбере какво са обсъждали двамата мъже преди идването му, но не искаше да издава любопитството си. Освен това имаше голяма вероятност да научи по време на разговора им.

— Как вървят нещата в „Международни отношения“? — попита Тадж.

За голямо удоволствие на Ашан сегашният директор се отличаваше в предпочитанията си към облеклото от предшественика си, който ходеше винаги с военна униформа. Тадж носеше светлосив официален костюм.

— Всичко е наред — отговори на въпроса му Ашан.

— Добре. — Тадж взе чашата си и отпи глътка чай. — Предполагам, че следиш последните събития в Афганистан.

— Да, следя ги.

— Някакви предположения?

Тадж беше нисък на ръст и като седеше на големия диван, приличаше на дете.

Ашан мразеше многозначителните въпроси, особено когато зад тях стои скрита цел или предубеденост. Негово задължение обаче бе да споделя идеите си с генералния директор, затова си пое дълбоко дъх и отговори:

— Ако съдим по съвпадението на събитията, изглежда, че някой провежда организирана операция срещу американските ни приятели.

— Някаква представа кой?

Това винаги беше най-деликатната част. Ашан реши да започне предпазливо.

— Ако не смятаме обичайните заподозрени, не, господин генерал.

— Във връзка с обичайните заподозрени… бих искал да чуя кого имаш предвид.

— Талибаните са най-очевидната възможност, макар че се съмнявам да имат необходимата организация за толкова сложна операция.

— Би ли обяснил?

— Има две човешки цели, което означава, че движението им е много трудно за предвиждане. От информацията, която имаме, талибаните не разполагат с достатъчно ресурс, за да реализират нещо такова сами.

— Сами?

— Точно така. — Ашан понечи да продължи мисълта си, но спря. Имаше по-безопасен начин да излезе от тази ситуация. — Господин генерал, нека да погледнем картата. Афганистан има само сухопътни граници. — Той изброи на пръсти съседните държави: — Иран, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Китай и ние.

— Да не забравяме американците — намеси се Дурани.

Ашан се потресе от тази глупава реплика.

— Мислиш, че ЦРУ само е организирало всичко това?

— Не се преструвай, че не познаваш мисленето им. Просто казвам, че американците са силно заинтересовани да запазят влиянието си в региона.

Ашан реши да не коментира глупавото изказване на колегата си.

— В исторически план бившите съветски републики на север нямат контакти с талибаните. Освен това сега те са ориентирани повече към Америка. Възможно е обаче да са замесени руснаците.

— Имаш ли доказателства?

— Не. Макар че напоследък като че ли им доставя удоволствие да дразнят американците, затова не трябва да го изключваме. Иран засилва влиянието си и всички знаем силната омраза, която би могла да ги подтикне към такава стъпка. Китай засега не проявява интерес към региона. Защо? Мисля, че е очевидно. Ако изключим опиума, тук почти няма природни ресурси. Както вече сме обсъждали, ако в Афганистан имаше нефт, китайците щяха веднага да се намесят.

Генералният директор замислено потърка мустаците си с пръст.

— Значи според теб това е дело или на иранците, или на руснаците?

— Има още една възможност, господин генерал. Забравяте нас.

Дурани очевидно точно това чакаше.

— Казах ви, че ще се опита да ни замеси в тази каша!

— Нищо подобно — спокойно възрази Ашан. — Директорът ме помоли да споделя идеите си и аз го правя.

Дурани се престори, че не го е чул, и се обърна към Тадж:

— Предупредих ви. Това е опасно. Няма абсолютно никакви доказателства, но въпреки това се опитва да ни обвинява. Колко мислите, че ще им трябва на американците, за да научат? Те имат шпиони из цялата сграда. — Помести задника си на дивана така, че да погледне Ашан, и попита: — На колко души си наприказвал тия глупости?

Ашан щеше да се изсмее, ако положението не беше толкова сериозно.

— Ахтар, ти не ме слушаш. Нека да го кажа по друг начин. Ако ти беше на мястото на американците, къде щеше да търсиш най-напред?

— Изобщо не ме интересуват американците. Това не е наш проблем. Проблемът е техен и ние трябва да вземем мерки да си остане такъв. А не да им помагаме да въвлекат и нас.

Ашан се облегна назад и разпери ръце:

— Господин директор, не мога да разбера защо толкова се пали. Тук няма място за емоции.

Тадж ги гледаше, сякаш искаше проблемът да се реши като с магическа пръчка, но при такива амбициозни подчинени това нямаше как да стане.

— Аз мисля, че и двамата имате право. — Погледна плахо Дурани и добави: — Наистина трябва да смекчиш подхода към американците.

— Предположих, че когато сме в кабинета ви, ще можем да обсъждаме спокойно всички теми — престори се на обиден Дурани.

— Освен ако тези теми не засягат скандалната връзка на хора от твоя отдел с талибаните — побърза да добави Ашан. — Само тях не можем да обсъждаме спокойно.

Дурани осъзна, че си е вкарал автогол и че с гнева си само сближава генералния директор с позицията на Ашан. Затова замълча и започна мислено да укорява приятеля си.

Тадж отпи последната глътка чай от чашата си, остави я на чинийката и ги бутна настрани върху масичката. Облегна се назад, подпря ръката си на облегалката на дивана и попита:

— Мисля, че трябва да демонстрираме подкрепа за американците. Надим, по-рано разговарях с директор Кенеди. Пристигнала е в базата „Баграм“. Искам да отидеш там и да й предложиш съдействие.

Дурани буквално подскочи.

— Не може да бъде! Аз му нямам доверие. Никакво! Откъде сте сигурен, че няма да й каже това, което току-що каза на нас.

Последният път, когато Ашан беше виждал приятеля си толкова развълнуван, беше след ликвидирането на Бин Ладен.

— Познаваш директор Кенеди — отбеляза той. Жената беше известна с интелекта си в цялата шпионска гилдия. — Мислиш ли, че вече не се е досетила? И не мислиш ли, че цялото фиаско с Бин Ладен не е запечатано с всички подробности в мозъка й?

— Защо постоянно повтаряш това?

— Защото е важно. — Ашан не можеше да повярва, че все трябва да им напомня нещо толкова очевидно. — Колкото повече разсъждавам за положението, се убеждавам, че ако бях на тяхно място, най-напред щях да се усъмня в нашата Външна дирекция.

Дурани скочи на крака и размаха пръст пред него, заплашвайки, че с кариерата му е свършено:

— В нашия свят вече няма място за приятелите на англосаксонците! Ние сме суверенна държава. Не сме тяхно послушно куче! Ако бях…

— Ако беше, но не си. Ахтар, държиш се, сякаш се опитваш да скриеш нещо.

— Няма да търпя такива обвинения! — заяви Дурани и погледна директора за подкрепа.

Тадж вдигна усмирително ръце:

— Седни. Нека всички да се успокоим.

Ашан се изкуши да изтъкне, че има само един човек, който трябва да се успокои, но Тадж беше достатъчно умен, за да забележи сам. Такава забележка само щеше още повече да раздразни Дурани.

— Ахтар, ако нямаш доверие на Надим, най-добре и ти да отидеш с него в Баграм. — Тадж замълча за момент, после предупредително вдигна пръст. — Твоята неспособност да контролираш емоциите си обаче ме тревожи. Ако не можеш да се държиш по цивилизован, градивен начин с американските ни приятели, няма да те пусна да ходиш никъде. Ясно ли е?

Дурани гледаше така, сякаш някой току-що е набутал насила в устата му кравешко изпражнение. Не искаше да ходи никъде, особено сега. Трябваше да следи нещата отблизо. В същото време обаче си представяше как Ашан ще отиде да лиже ботушите на американците и от това му се повдигаше. В крайна сметка, разумното решение бе да остане в Исламабад. Ако Ашан беше прав, а той обикновено усещаше тези неща, американците вече наблюдаваха много внимателно дирекцията му. Дурани трябваше да остане, за да се погрижи нищо да не възбуди гнева им.