Комбинаторът

39.

Джелалабад, Афганистан

Този път не смятаха да рискуват нова атака „зелено срещу синьо“. Така военните наричаха нападенията на афганистанската полиция или армия срещу хора от състава на коалицията. Колкото повече приближаваше моментът на изтегляне на американските войски, толкова повече се задълбочаваше проблемът и всички бяха съгласни, че най-добрата превенция е да се движат винаги с многоброен ескорт. Един безпилотен самолет „Придейтър“ следеше командир Захир и изпращаше данни за местоположението му в реално време. Нещо по-важно, така получаваха информация за неговото и на хората му движение през последните два часа. Засега момчетата от Съвместното оперативно командване бяха преценили, че няма опасност от изненади.

Информацията от разузнавателния самолет даваше възможност да планират операцията. Екипът поддържаше връзка с отряда за бързо реагиране в базата в Джелалабад. Един взвод от Седемдесет и пети рейнджърски полк на Първи батальон тръгна с осем бронетранспортьора MRAP, които излязоха от главния портал точно когато първите два хеликоптера излетяха от базата. Две от големите бронирани машини бяха снабдени с автоматични гранатомети MK19, други две — с 50-калиброви оръдия, а останалите четири — със 7.62-милиметрови леки картечници с дистанционно управление.

Съвместното оперативно командване провеждаше такива акции повече от десет години и много от тях — при извънредни обстоятелства. Имаха отработена тактика. Стрелците и въздушните екипажи спяха през деня. През това време наземните екипи подготвяха хеликоптерите за вечерните операции. А винаги имаше подготвена акция. Планиращите екипи в Оперативния център изготвяха и променяха плановете според информацията, постъпваща от военното разузнаване и други агенции, като ЦРУ. Издирването на Рикман беше основният приоритет, затова всички други операции бяха спрени, а стрелците и въздушните екипажи — събудени рано.

Двата бойни хеликоптера „Апачи“ зависнаха над къщата и започнаха да предават кадри в реално време. Хиляда и петстотин метра над тях безпилотният разузнавателен самолет получаваше и препредаваше информацията. В задницата на специално екипиран „Блек Хоук“ трима анализатори наблюдаваха няколко реда монитори. След като отрядът за охрана отцепи дългата улица, ударният екип получи зелена светлина.

Над къщата бързо долетяха два хеликоптера „Блек хоук“ и зависнаха на петнайсет метра над улицата. Първоначално командването обмисляше да кацнат, но беше решено, че ще бъде твърде сложно. Затова от машините спуснаха дебели черни въжета, по две от всяка страна. По тях слязоха бойците от ударния отряд, по десет от всеки хеликоптер, и заеха предварително определените си позиции. За всичко това бяха необходими трийсет секунди, после въжетата бяха откачени и паднаха на земята. Ако всичко минеше добре, щяха да ги приберат по-късно.

Първите два „Блек Хоук“ се издигнаха, а третият закръжи в посока срещу часовниковата стрелка на петстотин метра височина над обекта. От лявата врата двама снайперисти, готови за стрелба, следяха случващото се на земята. Бяха въоръжени със 7.62×51-милиметрови снайперски пушки M110 с двайсетпатронни пълнители. В интерес на истината, хеликоптерите „Апачи“ бяха само за сплашване. С картечниците M230,70-милиметровите ракети и самонасочващите се „Хелфайър“ те щяха да нанесат недопустими странични поражения. Ако се появеше опасност, снайперистите първи щяха да се намесят.

Последният елемент от въздушната поддръжка бяха два хеликоптера „Литъл Бърд“. Те кацнаха безпроблемно на улицата. От първия скочиха една немска овчарка с водача си и двама сапьори с пълно оборудване. От втория слязоха Колман, Хайек и Рап. Двамата мъже бяха с пълно бойно снаряжение — бяха се поучили от случката преди няколко дни. Докато Колман носеше обикновена камуфлажна шапка, Рап бе оборудван с интегриран балистичен шлем, осигурен от доктор Нейтън.

Не бяха информирали Кенеди, защото беше на важна среща. Рап не искаше да дава надежди на никого, преди да се е уверил, че Захир не ги лъже. Бързо бяха сравнили изпратените от него снимки с кадрите от записа в интернет. Мястото изглеждаше същото.

Най-трудната задача бе да убедят майор Нейтън да пусне Рап. Лекарят проведе серия от изследвания, повечето — свързани с равновесието. За негова изненада пациентът се справи добре. Нейтън все още смяташе, че е рано Рап да става от леглото и да се движи, камо ли да лети и да участва в мисия, при която може да получи ново сътресение. Той не даде разрешение за изписването му, но неохотно призна, че не може да го задържи против волята му. Предупреди обаче, че ако Рап тръгне и се върне пак ранен, няма да му осигури специални грижи.

Металната врата на оградата беше отворена и Захир ги чакаше отпред. Рап и Колман не му обърнаха внимание, а се приближиха до командира на ударния отряд.

— Командире, какво е положението? — попита Колман.

— Районът е обезопасен и кучето току-що влезе. — Мъжът кимна към местните полицаи. — Изглеждат доста неспокойни.

— Да… ако някой беше избил двайсет и един от хората ни преди два дни, и ние щяхме да сме неспокойни.

— Логично.

— Кучето има ли камера?

— Да… водачът му следи образа от нея. Умниците от Оперативното командване — също. Когато големите мозъци ни дадат знак, сапьорите ще пуснат робота.

— Колко време ще отнеме? — поинтересува се Рап.

— Двайсет-трийсет минути.

Рап се намръщи:

— Не искам да чакам толкова. — Погледна към Захир. — Имам по-добра идея.

След като кучето излезе, попитаха водача му дали е видял нещо необичайно. Ако не се броят двата трупа в подземието, всичко изглеждаше нормално. Докато сапьорите подготвяха апаратурата си, Рап каза на Хайек да бъде в готовност, после с Колман се приближиха до Захир.

— Началник, хората ви случайно не се ли натъкнаха на някакви клопки в сградата?

Захир не беше доволен, че американците си играят така с него. Той мълчаливо поклати глава.

— Чудесно. Значи сте готов да влезете с нас и да ни покажете какво сте намерили?

Захир кимна и даде знак да го последват. Мина покрай хората си и влезе в къщата.

— Сигурен ли си? — попита Колман.

Рап нямаше намерение цял живот да се озърта и да се чуди дали на следващия ъгъл няма заложена бомба. Време беше да се връща на бойното поле.

— Четох досието на Захир. Не би се самоубил. Твърде самовлюбен е. Щом е готов да влезе, значи е безопасно.

— Дано да си прав. — Колман погледна командира на ударния отряд. — Ние влизаме. Ако от Командването мрънкат, кажете им, че господин Кокс е дал заповед.

Като бивш войник, Колман не искаше човекът да бъде наказан за нещо, за което не е виновен. Затова извика, докато отиваше към къщата:

— Може все пак да изпратите робота, ако искате.

Захир ги поведе през помещенията на първия етаж.

— Тук има ли нещо интересно? — попита Рап, когато стигнаха до стълбището.

— Сигурен съм, ще искате да проверите сградата сантиметър по сантиметър, но аз не видях нещо особено тук. — Захир посочи надолу по стълбището. — Най-важното е долу.

Рап го накара да слезе първи и го последва, като го държеше на прицел с автомата. На средата на стълбището ги лъхна ужасна воня. Захир извади кърпичка и закри устата си. Долу имаше маса с компютърен монитор, клавиатура и мишка. Афганистанецът влезе в едно отворено помещение и там вонята стана нетърпима. Рап и Колман, които бяха закрили носовете си с ръка, огледаха правоъгълната стая.

Първото, което Рап забеляза, бяха труповете на земята. Приличаха на мъжете от видеозаписа. Стените бяха закрити с чаршафи, а от една греда на тавана висеше кука с окачено на нея парче от въже.

— Този тук… — Захир посочи по-едрия от двамата убити, — е Шарук Ахмад Уазир. Талибан.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Ами другият?

— Нямам представа, но ще разберем. Сигурно и той е талибан.

— Леле, как смърди тук — измърмори Рап. — Каква е тази миризма? Тези типове не изглеждат мъртви достатъчно отдавна, че да завонят така.

Захир посочи една локва до двата трупа. Представляваше ръждивокафява пихтия.

— Това е кръв, най-вероятно смесена с изпражнения и урина.

Захир беше виждал много хора да изпускат съдържанието на червата си по време на разпит, но реши, че не е сега моментът да споделя опита си.

— Как рече, че се казвал по-едрият? — попита Колман.

Беше извадил телефона си и смяташе да изпрати името в разузнавателния център. Захир му го повтори и той пусна съобщението. Щом Захир знаеше кой е убитият, името му вероятно щеше да излезе в някоя база данни.

Рап заобиколи вонящата локва, за да огледа по-добре труповете. Кокалчетата и на двамата бяха насинени, а ръцете — подути. Зад тях на пода имаше и две парчета гумен маркуч — доказателство, че тук са разпитвали Рикман. Рап преброи минимум по четири дупки от куршуми във всяко тяло. Изведнъж си спомни мъртвите бодигардове, подредени на пода в тайната квартира. Това убийство изглеждаше коренно различно.

— Спомняш ли си четиримата телохранители на Рик? — обърна се той към Колман. — Бяха убити само с по един куршум в главата.

— Да. Който е застрелял тези двамата, е бил много ядосан.

Колман се обърна и погледна другите две стени. Не видя дупки от куршуми. Тук не беше имало престрелка; това бе екзекуция.

Рап забеляза видеокамерата и статива, бутнати на земята. Това беше работа за Хайек. Той хвана микрофона на каската си, смъкна го пред устата си и натисна копчето за предаване на радиостанцията „Моторола“.

— Сид, тук Хари, край.

— Слушам те.

— Взела ли си противогази? Тук е адска смрад.

— Да. Имам няколко.

— Хубаво, вземи си нещата и ела. Ще те посрещна на първия етаж.

— Хари — изпращя гласът на Хайек от радиостанцията, — шефката излезе от срещата и не е много доволна от теб.

Спомените на Рап все още бяха малко разпокъсани, но имаше чувството, че това няма да е първият път, когато Кенеди му е бясна.

— Кажи й, че съм деветдесет и девет процента сигурен, че това е мястото, където са разпитвали Рик. Това ще я успокои малко. Хайде, чакам те горе.

Рап вдигна микрофона и тръгна към стълбите.

— Доста смело — измърмори Колман.

— Кое?

— Тук сме на една пресечка от тайната квартира. Търсихме го по цялата планета, а той е бил тук, на двеста метра от нас. Не ми се иска да го признавам, но това е адски хитър ход. Кой би се сетил да го търси толкова близо?

Думите на Колман възбудиха нещо познато в ума на Рап. Мозъкът му все още имаше проблеми, знаеше какво търси, но беше блокирал като компютър, когато не може да стартира някоя програма.

Колман забеляза, че той се е сетил нещо.

— За какво се замисли?

— Не знам. Мисля, че част от това, което ти каза, е важно, но старата кратуна още не работи добре.

— Ще се сетиш.

Рап излезе във външното помещение и Захир го последва.

— Господин Хари, доволен ли сте?

Рап спря на първото стъпало и погледна корумпирания полицейски шеф. Въздъхна и неохотно отговори:

— Да, Абдул. Много добра работа си свършил. — Изкачи още две стъпала и се сети още нещо. — Абдул, как намери тези трупове?

Захир се изкушаваше да му каже, че е научил от информатор, но се боеше, че американецът ще научи истината. Не искаше да го ядосва пак.

— Получихме анонимно обаждане в участъка.

— Анонимно ли?

— Да.

На Рап му се стори странно. Американците предлагаха награда от хиляди долари за всяка информация, която можеше да им помогне да намерят Рикман. По-логично беше авторът на сигнала да се появи да си вземе парите. Той поклати глава и продължи нагоре по стълбите. Захир го последва.

— Господин Хари, искам да ви кажа, че съжалявам, задето започнахме толкова зле познанството си.

— Аз също, Абдул, но можем да започнем на чисто — отговори Рап, като заобиколи робота на сапьорите в антрето.

— И аз бих искал.

На Рап му хрумна нещо:

— Добре. Сега трябва да намерим господин Хъбард. За предпочитане жив.

Захир се покашля и измънка:

— Има ли награда?

Рап трябваше да го очаква. Хората като Захир никога не се поправяха.

— Петдесет бона… може и повече, зависи колко ще се постараеш.

Захир се усмихна. Това беше голямо облекчение. Така обичаше да върши работа. Радостта му обаче бе кратковременна.

Рап насочи дулото на автомата в гърдите му и изръмжа:

— Обаче ако разбера, че се ебаваш с мен или имаш пръст в случващото се, ще те убия!