Комбинаторът

40.

Хайек носеше бял лабораторен костюм, газова маска, боне и калцуни. Тя изгони всички от къщата, включително сапьорите. В продължение на повече от час засне всичко, а от помещението, където са били провеждани разпитите, взе проби от всяка течност, която можеше да идентифицира. Когато работеше във ФБР, огледът на такива местопрестъпления обикновено се извършваше от минимум шестима агенти. Тя отлично съзнаваше, че може би пропуска цял куп улики, но вниманието й беше насочено към нещо много различно от търсенето на доказателства, които ще бъдат използвани в съда. Целта й бе доста проста — трябваше да каже на Кенеди с максимална сигурност дали Джо Рикман е бил в тази стая.

Още докато извършваше огледа, Хайек знаеше какво ще препоръча на началничката си. Трябваше да изпрати криминалисти от полевата лаборатория в „Баграм“ или да поиска екип от ФБР. Кенеди нямаше да хареса идеята да използват хора извън ЦРУ, но истината беше, че Управлението нямаше ресурс да свърши тази работа на задоволително ниво. Хайек предпочиташе да използват услугите на ФБР, но осъзнаваше, че е предубедена, защото е работила там.

След като приключи със събирането на проби, тя се оказа пред дилема. На пода до мъртвите мъже имаше цифрова камера, монтирана на статив. Изглеждаше, че някой я е бутнал. Дисплеят все още бе свързан с основната част чрез тънка жичка. Черната пластмасова кутия също беше пукната и счупена на няколко места. Ако дойдеха хора от ФБР за последващ оглед, щяха да поискат да остави камерата на сегашното й място, за да могат да спазят строгия протокол за събиране на веществени доказателства.

Хайек не беше специалист по електроника, но знаеше, че освен външната карта някои камери имат и вградена памет. Младата жена коленичи и вдигна устройството внимателно, сякаш бе птичка със счупено крило. Леко го завъртя и видя, че мястото за външната карта е празно. Понечи да остави камерата на земята, но реши, че би било глупаво.

Упрекна се мислено. Тя все още твърде често разсъждаваше като полицай, а не като член на секретното разузнаване. Най-важното в момента бе да даде на Кенеди максимално пълна информация и максимално скоро. Можеше да даде камерата на ФБР по-късно заедно със снимките на местоположението й в момента, когато я е намерила. Тя внимателно отвинти камерата от статива и я прибра в прозрачно найлоново пликче.

Когато излезе навън, забеляза, че всички изглеждат много по-спокойни.

Рап стоеше до металната врата на двора заедно с Колман, който като че ли всеки момент щеше да заспи.

Хайек свали хартиеното боне и газовата маска.

— Събрах каквото ни трябва за начало — каза им тя, — но искам някой да направи пълен оглед на къщата.

— Кой например? — попита Рап.

— Например екип криминалисти от ФБР.

— Не съм убеден, че идеята е добра.

— Очаквах, че така ще кажеш, но те са най-добрите.

— Айрини ще реши.

— Съгласна съм. Междувременно трябва да обезопасим мястото. Не искам никой да влиза, включително местната полиция.

Рап погледна Колман:

— Някакви идеи?

— Ами — измърмори Колман, като потърка уморените си очи — да оставиш момчетата от оперативния център за охрана на празна къща, е като да впрегнеш състезателен кон в каруца. Освен това сигурно имат планирани акции за вечерта. — Той понечи да предложи да накарат Хъбард да изпрати няколко безделници от военновъздушната база, но си спомни, че колегата му е изчезнал. — Ще се обадя където трябва. Междувременно ще се погрижа да изпратят няколко рейнджъри да наглеждат къщата.

Колман се свърза с командира на Оперативното командване в „Баграм“ и обясни какво е положението. Взеха решение за по-малко от шейсет секунди. Това беше едно от предимствата на Командването. Там имаха огромен практически опит при организирането на полеви операции, приличащи си на пръв поглед, но много различни в детайлите. Двата хеликоптера „Блек Хоук“, които бяха докарали ударния отряд, чакаха само на няколко километра от мястото във военновъздушната база в Джелалабад. Оперативното командване беше организирало извозването на отряда с бронетранспортьорите до базата, откъдето щяха да излетят за „Баграм“. Временното решение бе да оставят рейнджърите на позиция около къщата, за да осигурят охраната до пристигането на заместващия екип. Колман уреди също изпращането на един „Литъл Бърд“, за да ги закара обратно в „Баграм“. Само след пет минути вече бяха във въздуха. Колман заспа, но Рап не можеше да затвори очи — опитваше се да разбере какво гложди съзнанието му.

На този етап Кенеди не беше толкова загрижена за секретността на операцията, колкото за резултатите. Затова Хайек поиска достъп до Походната лаборатория по криминалистика в „Баграм“. Кенеди обясни положението на командира на базата, генерал-майор от Айдахо, който досега се проявяваше като гостоприемен домакин. Едно кратко обаждане и Хайек получи пълен достъп до лабораторията и съдействие от персонала.

Съоръжението, поддържано от Командването по криминални разследвания на Американската армия, силно я впечатли. Тя постави пликчетата с улики на една стоманена маса и провери дали има резервна бройка от всяка проба. Отдели резервите, прибра ги в по-голям плик и го запечата. Така, ако се появеше проблем, щеше да повтори изследванията, след като се върне в Щатите. Даде отпечатъците и ДНК пробите от двамата убити на специалистите в лабораторията и ги инструктира да ги сравнят с базите данни. Двете жени се усмихнаха и я увериха, че знаят какво да направят.

После Хайек показа плика със счупената камера на командващия лабораторията, някой си майор Арчър.

— Имате ли специалист, който може да провери вградената памет и да свали запис?

— Да, разбира се. Имаме програмист. Това е точно по неговата част. Изчакайте за минутка.

След малко майорът се върна с дребен чернокож, носещ големи черни очила.

— Агент Хайек, това е ефрейтор Флойд, един от най-добрите ни специалисти. Ако има нещо записано, той ще го намери.

Ефрейторът носеше бял лабораторен костюм. Сложи си гумени ръкавици и без да каже дума, протегна ръка. Хайек му подаде камерата; той я вдигна и огледа под различни ъгли на светлината. След малко попита:

— У вас ли е кабелът за захранването?

Хайек се наруга мислено. Спомни си как бе оставила кабела на пода в подземието. Изобщо не й беше хрумнало да го вземе.

— Съжалявам… няма кабел.

Ефрейторът сви рамене:

— Ще намеря нещо. Камерите на „Канон“ използват сходни кабели. — Понечи да отвори пликчето. — Може ли?

— Да, разбира се.

Той извади камерата и провери мястото за външната памет.

— Няма карта — изтъкна очевидното Хайек. — Някакъв шанс да има нещо вътре?

Флойд кимна:

— Това е „Канон“ VIXLA HF R30 SDHC. Има осемгигабайтов вътрешен диск. Побира три часа запис при най-високата разделителна способност. Ако безжичният предавател още работи, ще стане много лесно. Ако ли не, ще трябва да извадим диска, а това ще отнеме време.

— Колко?

— Няколко часа.

Това не се хареса на Хайек.

— Не можем ли да я свържем с телевизор и да пуснем записа?

Ефрейторът се усмихна леко:

— Ако имахме подходящите кабели и това нещо не беше счупено, да, щяхме да можем. Обаче нямаме кабелите, затова ще ми трябва време, за да го пусна. Но не се тревожете, ако има нещо записано, ще го възстановя.

Записът — това беше най-важното и този млад войник щеше да преживее сериозен шок, ако успееше да го възстанови. Хайек все още не можеше да свикне с този двойствен живот. Дори не се беше сетила да се представи пред командващия офицер с фалшивото си име. Понякога сериозно се питаше дали има необходимите качества, за да работи в Службата за секретно разузнаване.

— Вижте — каза с поверителен тон на двамата мъже, — кадрите от тази камера вероятно са доста шокиращи. Един от тайните ни агенти бе отвлечен преди няколко дни и мислим, че тук са записани части от разпита. Щом успеете да го пуснете, трябва да спрете.

— Да спра… какво? — не разбра Флойд.

— Да гледате записа. Ако страховете ми се потвърдят, не съм сигурна, че съм упълномощена да гледам и слушам записаното. Сигурна съм, че и вие не искате да си усложнявате живота.

— Разбрах. Нека да видим какво ще успея да направя. Веднага щом пусна записа, ще ви го предам.

След като уреди това, Хайек се съсредоточи върху единственото, от което сравнително бързо можеше да получи резултат. Службата за секретно разузнаване разполагаше с ДНК профил на всеки от служителите си, работещи зад граница. Хайек имаше профила на Рикман. Тя погледна шестте пликчета с проби от пихтиестите течности, събрани под куката в подземието — мястото, където имаше най-голяма вероятност да са измъчвали отвлечения. Кръвта щеше да даде най-сигурен резултат. Хайек даде най-добрата проба на биохимичката в лабораторията и каза:

— Да започнем с това.