Комбинаторът

47.

Исламабад, Пакистан

В горния ляв ъгъл на петнайсетинчовия плоскоекранен телевизор се появи автомобил, минаващ през главния вход на Бахриа Таун. Генерал Дурани дръпна от цигарата си и отмести поглед от водещата на „Ал Джазира“ към по-дребната картина от охранителната система. Следващата част от плана му бе толкова гениална, че я държеше в тайна от Рикман, за да наблюдава удивлението, а после възхищението му от дързостта на замисъла. Нямаше търпение да види изненадата на съучастника си, след като му разкрие всички подробности.

Доктор Бутани бе дошъл миналата вечер и след като прекара цял час с пациента, информира Дурани, че решението му да го извика, е било правилно. Рикман имаше 39 градуса температура, спукан тестис, тежко натъртени бъбреци, четири счупени ребра и спукана очна ябълка на лявото око, но това бяха само най-сериозните наранявания. Освен това имаше множество рани и натъртвания, а Бутани не знаеше колко са пострадали и другите му органи. Лекарят не беше глупав. Знаеше колко е важна работата на Дурани и колко много държи той на поверителността.

След като свърши прегледа, Бутани каза:

— Този човек трябва да отиде в болница. Но предполагам, че няма да позволите.

— Не — сопнато отговори Дурани. — Той самият също не иска да ходи в болница.

— Държавна тайна?

— Да.

— Както винаги, можете да ми имате доверие. — Бутани се замисли какво лечение да предпише на пострадалия, за когото вече се беше досетил, че е американец. — Антибиотиците много ще помогнат, но трябва да следим температурата. Ако не успеем да я смъкнем, ще се наложи да го закараме в болница. Искате ли да проверя някои възможности без много шум?

Дурани се намръщи:

— Не трябва да казвате нито дума за това на никого.

— Разбирам. — Бутани успокоително постави ръка върху рамото на генерала. — Няма да казвам на никого, но ще проверя къде можем да го настаним, ако се наложи. Имам нещо предвид. Междувременно вие трябва да измислите официално обяснение… прикритие, както го наричате.

— Вече съм се погрижил за това — отбеляза Дурани, като му намигна.

— Мога ли да ви изпратя медицинска сестра? Доверен човек. — Тъй като Дурани се двоумеше, лекарят настоя: — Много е важно да следим жизнените му показатели на всеки час, докато се уверим, че опасността е отминала. Познавам хора, на които може да се има доверие. Хора, които вярват в каузата ви… в нашата кауза.

Дурани претегли необходимостта от секретност срещу опасността Рикман да умре. Винаги можеше да убие медицинската сестра, ако сметне за необходимо, но ако американецът умреше, нямаше как да го върне. Освен това медицинската сестра можеше да помогне да избегнат преместването му в болница, където по-трудно щяха да контролират обстановката.

— Хубаво, но само една сестра. Може да обучи някого от хората ми какво да прави, докато тя спи. И никога пред никого не трябва да говори за това. Никога.

— Ще се погрижа.

Дурани се опита да даде на лекаря плик с пари. Бутани категорично отказа и когато генералът настоя, обидено заяви, че всеки трябва да даде своя принос за родината.

Сестрата дойде след около час. Беше грозен дебел изрод и Дурани почти веднага реши да я убие. Тя прекара нощта при Рикман, като се грижеше за всичките му нужди и му даваше необходимите лекарства и течности.

Сега Дурани вдигна стационарния телефон в кабинета си и натисна двете копчета за връзка с къщата за гости. Касар вдигна след няколко позвънявания, звучеше вяло.

— Прати сестрата в другата къща за гости — нареди Дурани. — Кажи й, че й даваме двучасова почивка и ще я извикаме, когато ни потрябва пак.

— Приятелят ти дойде ли?

Дурани погледна кадрите от охранителната система.

— След малко ще е там. Не искам сестрата да го вижда.

— Какво значение има? Нали и без това ще я убиеш.

— Не искам да вижда нищо, това е. Престани да обсъждаш заповедите ми. Просто изпълнявай.

Дурани остави слушалката и се запита дали не е време да се отърве от Касар. Проблемът беше с кого да го замести. Той си вършеше работата толкова добре, че генералът не вярваше скоро да намери друг като него.

Дурани отново погледна плоскоекранния телевизор — точно когато черният „Рейндж Роувър“ спря пред портата на имението. Охраната направи бърза проверка на колата, като я огледа отдолу с огледало и провери багажника. След като пуснаха посетителя, Дурани изгаси цигарата си, изправи се, мина по дългия коридор и спря в антрето. След петнайсет месеца упорит труд решителният момент бе настъпил.

Той погледна отражението си във високото огледало със златна рамка и намести черното кепе на главата си. Оправи тъмносивата си риза, за да бъдат всички копчета изравнени по средата. От лявата страна на гърдите си носеше четири реда отличителни ленти; на двата ревера имаше по една златна звезда на морскосин фон. Доволен от впечатляващия си външен вид, Дурани отиде до главната врата и я отвори точно когато гостът му слизаше от рейндж роувъра.

— Лари! — извика пакистанецът и му помаха.

Един бодигард проверяваше госта с детектор за метал повече за показност, отколкото за истинска безопасност. Дурани извика на охранителя:

— Няма нужда от това. Проверен е. Лари, ела.

Лицето на генерала грееше от въодушевление. Той махна на приятеля си да се качи при него.

Американецът носеше камуфлажно яке и синя риза. Небрежно прекоси постланата с камъни площадка и се усмихна приятелски:

— Генерале, радвам се да те видя.

— И аз теб, Лари.

Лари Лий идваше от Уичита в щата Канзас. Беше инженер, специалист по нефтени рафинерии.

— Не мога да повярвам колко красива е станала къщата ти — отбеляза той и се завъртя в кръг, за да огледа всичко.

— И твоята ще стане не по-малко красива.

— Не чак толкова, но благодаря, че го казваш.

Дурани беше купил един съседен терен за партньора си в бизнеса. Лий бе започнал да строи по същото време като него, но до завършването на къщата оставаха месеци. Американецът се оплакваше, че предприемачът го лъже. Дурани беше говорил със строителите и установи, че работата буксува, защото, верен на инженерното си образование, Лий искаше да проверява и одобрява всяко нещо, което се прави по къщата.

Двамата мъже се ръкуваха и Дурани попита:

— Колко остава до завършването на къщата ти?

Лий сви рамене:

— Казаха ми два месеца, но няма да повярвам, докато не я видя готова.

— Ще се опитам да ги пришпоря — обеща Дурани, като му намигна. Прошепна му на ухото: — Искам да ти покажа нещо.

Хвана го за лакътя и го въведе в къщата. По средата на коридора спря и натисна копчето на асансьора.

Лий се изненада:

— В подземието?

— Да.

— Да не би да си направил стрелбище? — попита обнадеждено американецът.

— Не… не ми беше хрумнало. — Дурани поглади мустаците си и се засмя. — Но това е прекрасна идея. Ще накарам архитекта да провери какво може да направи.

Качиха се в асансьора и Лий използва възможността да изнесе лекция за инженерните проблеми при проектирането на подземно стрелбище. Дурани нямаше търпение да слезе от асансьора. Едва понасяше надменния американец. Отидоха до тайната врата и генералът въведе шифъра.

— Не знаех, че имаш тунели — отбеляза Лий.

— Направих ги за сигурност.

Продължиха да бъбрят непринудено, докато стигнаха вратата, водеща до по-малката от двете къщи за гости.

Когато тръгнаха по стълбите, Лий попита:

— Какво искаше да ми покажеш?

— Тези тунели са много удобни. Мисля, че трябва да прокараме още един.

— Между двете ни имения?

— Да.

— Не ми беше хрумнало.

Когато стигнаха края на стълбите, Дурани едва дишаше. Лий продължаваше да говори и след малко му зададе въпрос. Генералът вдигна ръка, за да му покаже, че не може да говори от задъхването. В същото време извади цигарите.

— Нали знаеш, че тези неща ще те погубят? Като твой бизнес партньор имам право да сторя всичко, за да те спра. Ако умреш, общият ни бизнес ще се провали.

Дурани искаше да му каже много неща, но вместо това сложи цигара в устата си и кимна в съгласие.

Касар се показа на вратата на хола.

— Вазир, спомняш ли си Лари?

— Разбира се. — Касар кимна за поздрав на американеца.

Дурани дръпна няколко пъти от цигарата, което по странен начин успокои дишането му. След като издиша гъст облак дим, даде знак на Лий да го последва. Докато вървяха по коридора, генералът заговори тихо:

— Това, което ще ти покажа, е голяма трагедия. Един приятел американец беше жестоко пребит на улицата в Равалпинди. Уредих да остане тук, докато се възстанови. Много се срамувам да гледам как сънародниците ми се отнасят към най-близките ни съюзници.

— Не всички са толкова жестоки. Хора като теб, генерале, помагат за заличаване на срама.

— О, благодаря. — Дурани спря пред затворената врата. — Изчакай минутка, докато поговоря с него. После ще те извикам.

— Разбира се.

Дурани влезе и затвори вратата. Приближи се до леглото.

— Буден ли си?

Още не беше свикнал съвсем с ужасната гледка. Рикман лежеше върху три възглавници. Извъртя главата си настрани и отговори:

— Да.

— Хубаво… виждам, че почти можеш да си отвориш едното око.

— Сестрата ми слага лед на всеки час. Голямо мъчение.

— Обаче това се отразява добре… нали?

Рикман не коментира. Вместо това попита:

— Ще я убиеш, нали?

— Защо винаги очакваш най-лошото от мен?

— Защото имаш навик да убиваш хората, когато престанат да ти вършат работа.

— О, това ли било! — усмихна се Дурани. Нямаше да позволи на Рикман да развали прекрасния момент. — И ти не си ангел, приятелю. И двамата знаем какво трябва да правим. Точно затова работим толкова добре заедно.

— Сестрата.

— Какво?

— Защо трябва да я убиваш?

— Стига си мрънкал. Имаме да обсъдим нещо важно. Трябва да ти покажа нещо.

— Какво.

— Ще видиш.

Дурани отиде при вратата. Открехна я и даде знак на Лий да влезе. Постави пръст пред устните си и предупреди:

— Говори тихо.

Заведе госта до леглото.

— Боже мой! — промълви Лий.

— Знам… ужасно е.

— И това са го направили уличните хлапета?

— Не точно. Били са зрели мъже.

На лицето на Лий се изписа нещо средно между ужас и отвращение.

— Кой е този човек? Познавам ли го?

— Почти съм сигурен, че не го познаваш. — Дурани погледна Рикман. — Джо, познаваш ли този човек?

Рикман изви главата си назад и през тесния процеп между клепачите на дясното си око се взря в размазания силует на другия американец.

— Не — избоботи през подутите си, намазани с вазелин устни.

— В някой от размирните квартали ли е ходил? — попита Лий.

— Може да се каже. Затова и тебе съм те предупреждавал много да внимаваш.

— Това е ужасно. Обадихте ли се в полицията?

— Не. — Дурани поклати глава. — Не искаме да ги замесваме. Моите хора ще се справят.

— Ами семейството му?

На устните на Дурани се изписа лукава усмивка:

— О… като теб и той няма семейство.

— Откъде е?

— От Денвър, доколкото знам. Така ли е, Джо?

— Да — отегчено отговори Рикман.

— Мога ли да помогна с нещо? — загрижено попита Лий.

— О, да, можеш.

Дурани се ухили широко. Погледна над рамото си и даде уречения знак на Касар. Отново се обърна към Лий и като си придаде изражение на съжаление, добави:

— Много ще ни помогнеш, като умреш.

Лий се намръщи объркано.

Докато говореха, Касар си беше сложил ръкавици и небрежно бе разгънал найлоновия плик. Сега с бързо движение го нахлузи на главата на американеца и го затегна около врата му. Касар бе научил този трик преди много години. Най-важното беше да носиш ръкавици, защото жертвата винаги драска ръцете ти. Веднъж една непослушна жертва бе проявила съобразителност да разкъса найлона. Наложи се да извърши убийството грубо и непрофесионално. Накрая почнаха да се търкалят на земята и Касар удуши жертвата с остатъците от плика, но не се размина без поражения. Леко изкривеният му нос постоянно му напомняше, че трябва да усъвършенства уменията си. Производителят на опаковки „Глад“ реши проблема му, като пусна на пазара устойчивите на скъсване чантички „Форс Флекс“.

Точно този американец се оказа лесна плячка. Не беше нито много силен, нито много агресивен. Касар само трябваше да се погрижи да не счупи нещо в стаята. Задържа го с желязна хватка за врата и двамата затанцуваха в широкото пространство между леглото и вратата. Хореографията беше почти еднаква всеки път: размахани ръце, гърчове на цялото тяло, опити за разтваряне на пръстите на нападателя, после неизбежното отслабване на съпротивата и отпускане.

Касар внимателно постави Лий на пода, сякаш го слагаше да си поспи. Коленичи до тялото и продължи да стиска плика, докато преброи до десет. Когато се увери, че Лий няма да се съживи, дръпна двете червени връвчици, развърза ги и се изправи.

— Отлично — похвали го Дурани.

— Благодаря — отговори Касар, доволен от спокойния си пулс.

— Какво мислиш? — обърна се Дурани към Рикман.

Рикман не се впечатляваше от убийства, но тази малка сценка му се стори абсурдна. Той сподави кашлицата си и измърмори:

— Не разбирам какво си намислил.

— Това е моят подарък за теб. Новата ти самоличност. Погледни го.

Дурани посочи към пода.

— Има найлон на главата — отбеляза Рикман, без да си даде труд да погледне.

— Хъм… — Дурани потърка юрната си устна. — Няма значение. Той е със същия ръст и същия цвят на косата като теб. Открих го преди година и заедно направихме няколко много изгодни сделки. Строя му къща на съседния терен. Много е красива. Там ще живееш.

Рикман почувства болка в главата. Явно ефектът от обезболяващите, които беше изгълтал преди четири часа, отминаваше.

— Искаш да взема самоличността на този човек, така ли?

— Точно така! — възкликна Дурани, като плесна с ръце. — Ще получиш нов живот и ще се криеш под носа на всички. Американците никога няма да се сетят.

— Какво става с пластичния хирург?

— Ще дойде след два дни.

Рикман започна да разбира идеята на генерала.

— Искаш да ме направиш да изглеждам като него?

— Да. Ще проучиш миналото му. Вече съм ти подготвил подробно досие със снимки и всички възможни подробности. Родителите му са покойници и единствената му роднина е сестра му, която живее на Хаваите и не поддържа връзка с него. Той е… как се казва човек, който напуска родината и отива да живее в друга страна?

— Емигрант.

— Да… емигрант. За пред малкото хора, които го познават, ще кажа, че е бил нападнат от крадци в Равалпинди и жестоко пребит. Това ще обясни операцията и отоците, които ще останат през следващите няколко месеца. Но най-хубавото е, че ще имаш минало.

— Легенда.

— Моля?

— В занаята го наричаме легенда.

— Да… както и да е. Това ще ти даде повече свобода и дори ако решат да се ровят в новата ти самоличност, старите ти работодатели няма да намерят нищо подозрително.

Рикман трябваше да признае, че това е много добро развитие на плана им. Първоначално замисляха той да получи ново лице и ново име. Предполагаха, че ако не се набива на очи, ЦРУ никога няма да го забележи. Сега обаче ставаше още по-добре.

— Трябва да те поздравя, генерале. Много добре си го измислил.

— Благодаря — отговори Дурани, като се поклони леко. Обърна се към Касар: — Занеси го през тунела до гаража и след като се стъмни, го закарай в крематориума.

— Чакай малко — намеси се Рикман. Обхвана го лошо предчувствие. — Вазир не трябваше ли да се заеме с моя проблем в Цюрих?

— Утре сутринта заминава.

Рикман изпита паника и мислено се наруга, че е изгълтал толкова болкоуспокояващи.

— Нали ви казах веднага да очистите банкера!

— Спокойно. Вазир трябваше първо да свърши тази работа тук. Сега ще отиде да оправи и другия проблем.

— Ти обеща, че ще стане веднага! Ако Рап открие Обрехт, ще стане напечено.

— Чух, че той си има други проблеми — доволно отбеляза Дурани. — Информацията, която ти изпрати на онзи агент от ФБР, свърши работа. Глупакът започна разследване срещу Рап. След като Вазир убие банкера, вината на Рап и ЦРУ ще изглежда още по-неоспорима. Казал съм му да го направи зрелищно.

— В никакъв случай. — Рикман изведнъж осъзна, че работи с аматьори. — Ако искаме да изглежда като дело на Рап, трябва да застреляте Обрехт само с един куршум.

— В челото или в тила? — попита Касар.

— Няма значение, стига Обрехт да умре.

— Девет милиметра, калибър .40, „Зиг“ .45?

— За такива къси разстояния обикновено използваме деветмилиметрови.

Касар кимна спокойно.

Рикман изведнъж превключи на оперативен режим на мислене. Съжаляваше, че не е достатъчно здрав, за да отиде с Касар и хората му.

— Колко души ще вземеш?

— Смятам да го изпълня сам. Остават по-малко следи. Придвижването става по-лесно.

Точно така обичаше да действа Рап.

— Не че е много вероятно, но какво ще правиш, ако се засечеш с Рап?

— Зависи къде ще го засека, но мисля, че ще имам преимущество, защото той не ме познава.

Рикман се изсмя приглушено:

— Това няма значение. Ще те усети. Ще те надуши от километри. Не мога да обясня как го прави. Сигурно е някакъв животински инстинкт от времето, когато предците му са бягали от динозаврите.

Рик съжали, че не може да използва старите си връзки, за да разбере какво е намислил Рап.

Дурани скръсти ръце на гърдите си и измърмори:

— Мисля, че отдаваш прекалено голямо значение на този Рап. Представяш го като някакъв митичен герой.

— Генерале, самолюбието ти пречи да мислиш реалистично. Колкото и да желая смъртта му, не искам твоят човек да се забърква с него.

— Глупости — изсумтя генералът. Обърна се към Касар и заповяда: — Ако срещнеш Рап, искам да го убиеш.

Касар кимна, макар да беше почти сигурен, че няма да изпълни заповедта. Елементарно бе да убие кретен като този, който лежеше сега на земята, но хора като Мич Рап бяха съвсем друга работа. Човек като Рап щеше да бъде нащрек и да се съпротивлява. Касар погледна Рикман и каза:

— Може да взема и подкрепления.

Дурани се вбеси, че подчиненият му се съветва с американеца как да провежда операцията, но замълча. Рикман бавно вдигна ръка и се почеса по брадичката.

— Няма да е зле — измърмори. — Може би трима души.

Касар се обърна към Дурани:

— Може ли да избера хората?

— Да — неохотно отговори генералът.

— Освен това — добави Рикман, — ако видиш Рап, искам сериозно да се замислиш дали да не прекратиш операцията. Особено ако вече си се погрижил за Обрехт.

— Глупости — изсумтя Дурани. — Ако видиш Рап, искам да го убиеш. Разбра ли ме? Писна ми от този човек. Отърви ме от него и ще те възнаградя богато.

На Рикман му беше дотегнало от това перчене и ролята на инвалид още повече го вбесяваше. Неспособността да стане от леглото и да спори, го изпълваше с чувство на безсилие.

— Вазир, всички пари на света няма да означават нищо, ако си мъртъв. Мисли трезво и не подценявай Рап. Този човек е безжалостен хищник. Ако го хванеш на прицел и той не те забележи, застреляй го. Но при най-малкото подозрение, че те е усетил, бягай. — Рикман погледна Касар през процепите между клепачите си. — Ти си умен мъж. Разбираш какво искам да ти кажа, нали?

— Да — отговори Касар с обичайния си безизразен глас.

Той разбираше. Мъжете като Рап бяха изключително опасни не само заради таланта или инстинктите си. Най-впечатляващото при тях беше способността да оцеляват дори в най-опасната ситуация.

— Ами наемният убиец… Гоулд?

Рикман от известно време умуваше как да се справи с този проблем. Знаеше много за убиеца, но Гоулд нямаше никаква представа, че нарочно е бил поставен в ситуация, в която беше сигурно, че ще избере да разчисти сметките си с Рап. Понякога Рикман се питаше дали не е сгрешил. Изведнъж му хрумна нещо. Погледна Дурани и попита:

— Ти ми каза, че си накарал генерал Каим и хората му да бъдат в готовност, в случай че моят наемник не успее, нали?

— Да.

Рикман въздъхна:

— Ох, трябваше да се досетя, че ще се намесиш в плана ми.

— Не разбирам какво говориш.

— О, много добре разбираш. Толкова си прозрачен. Искал си да убиеш Гоулд, след като ликвидира Рап, нали?

Дурани подсмръкна и призна:

— Не исках да оставям свидетели.

— И?

— Какво „и“?

Рикман се подпря на лакти и успя да се повдигне от възглавниците. Радваше се, че медикаментите все още притъпяват болката.

— Слушай, ако искаш съвместните ни начинания да успеят, трябва да престанеш да действаш зад гърба ми. Осъзнаваш ли какво си направил? Гоулд е професионалист. Очевидно е видял хората ти и се е досетил, че ще го убиеш. Единственият начин да се спаси, е бил да премине на страната на Рап.

— Глупости.

— Не, генерале, единствената глупост е начинът, по който провеждаш идеално замисления ми план. Искам да престанеш да ми се месиш и да няма повече убити, освен ако не се налага.

— Убивам, за да предпазя теб и мен. Тайните ни са твърде ценни. Трябва много внимателно да охраняваме територията си.

— Това е глупава стратегия. Убийството не е решение на всеки проблем. Какво ще направиш с Вазир, след като се върне от Швейцария? И него ли ще убиеш?

— Той е твърде ценен! — изкрещя Дурани. — Никога няма да убия толкова предан човек.

Рикман знаеше, че генералът е убил много предани хора, но си замълча. Касар чуваше всяка дума, а той не беше глупак. Със сигурност вече се питаше кога Дурани ще реши, че вече не му е необходим.

— Отсега нататък, генерале, искам да се консултираш с мен за всяка стъпка, иначе сме обречени.