Комбинаторът

45.

Главна квартира на ФБР, Вашингтон, САЩ

Джоел Уилсън не се притесняваше, че цялата му кариера е заложена на карта. До този извод стигна, докато се бръснеше тази сутрин. Вместо да се потисне, той го прие като предизвикателство. Вашингтон беше град на ширещата се корупция и ФБР също не беше застраховано срещу нея. Уилсън се бореше през цялата си кариера и въпреки че имаше моменти като сегашния, когато се чувстваше единственият почтен човек в сградата, той се утешаваше с мисълта, че има хора като сенатор Кал Ферис, разбиращи цялата сериозност на проблема.

Сега големият въпрос беше кога Ферис ще се намеси в негова подкрепа. Сенаторът действаше предпазливо до определен момент, сетне изведнъж изваждаше целия си арсенал — обикновено по телевизията. Уилсън харесваше тази стратегия. Директор Милър бе направил тактическа грешка, когато отзова екипа от Афганистан. Сега беше официално документирано, че е попречил на важно разследване и е изцяло на страната на ЦРУ. Точно това му трябваше на Ферис, за да завлече Милър пред Комисията по правосъдие, когато дойде подходящият момент. И Уилсън щеше да бъде ключовият му свидетел.

Уилсън не искаше да омаловажава познанството си с Ферис. Особено тази сутрин, когато опасността за кариерата му изглеждаше съвсем реална. Вашингтон като цяло съчувстваше на Кенеди за проблемите й, но всичко щеше да се промени, след като излезе истината за Рикман и Рап. Отклоняването на държавни пари беше сериозно престъпление, но дързостта, с която тези двамата бяха злоупотребили с доверието на Конгреса към тъмната страна на разузнаването, граничеше с държавна измяна. Уилсън предполагаше, че това е само върхът на айсберга. Вероятно бяха замесени и други от Службата за секретно разузнаване. Следващият ход на Уилсън, ако запазеше поста си, бе да разследва Джон Хъбард. Възможно ли беше Мич Рап да е убил Хъбард от страх да не бъде разобличен от него? Дали Рап не стоеше зад отвличането и екзекутирането на Рикман — отново за да се предпази или да вземе всички пари, които заедно са откраднали?

При тайните шпиони всичко беше възможно. Това бяха банда дегенерати. Ако не работеха в ЦРУ, голям брой от тях щяха да бъдат обикновени престъпници. През изминалата безсънна нощ Уилсън бе обмислил ролята си на будната съвест на Бюрото. Въпреки че в широкия оперативен смисъл идеята му харесваше, тя криеше и сериозен риск. Мъчениците във Вашингтон винаги бяха очерняни от едни и превъзнасяни от други. Очакваше го трудна борба, може би в течение на три-четири години. Накрая или щеше да остане поруган, безработен и без пенсия, или да получи огромно осемцифрено признание и да стане звезда в редиците на антимилитаристичното разузнаване. Вероятно дори щяха да направят филм за храброто му решение да каже истината в очите на властта. Притегателната сила на Холивуд, възможността да напише книга и славата от разкриването на корупцията бяха изключително примамливи.

На Уилсън не му липсваше увереност в способностите си. Искрено вярваше, че е по-способен от които и да било трима души в този град, взети заедно, но ЦРУ не се състоеше само от трима души. Управлението беше пълно с елементи, чиято работа бе да лъжат, мамят и крадат. От такива хора не можеше да се очаква, че ще водят битките си по честен и достоен начин. Не, Уилсън се боеше, че дори да успее да стресне шефовете с фактите, които ще разгласи, това изобщо няма да впечатли ЦРУ. Те щяха да намерят начин да излязат победители. Ако нещата се влошаха, щеше да се наложи да намеси медиите. Това бе единствената му надежда за успех.

Хубаво беше да има съюзник като Ферис, но въпреки всичко ФБР имаше установени правила, процедури и строга йерархия. Опитвайки се да държи Харгрейв в неведение, Уилсън бе нагазил в опасна територия. Теоретично старият глупак го държеше в ръцете си, но Уилсън му беше подготвил няколко изненади. Сега всичко зависеше от директор Милър и колко свобода бе готов да му даде.

Уилсън седеше в чакалнята пред кабинета на директора, като се преструваше, че не обръща внимание на горилоподобните бодигардове, и се опитваше да предвиди какво ще използват срещу него шефовете му. Чакаше повече от час, а това не беше добър знак. Директор Милър държеше на точността. Харгрейв, съзнавайки на какви пачи яйца се е насадил, със сигурност щеше да документира всичко. Уилсън вече си го представяше, с тия рунтави вежди, как надуто и педантично излага всяко негово прегрешение. Уилсън го ненавиждаше. Точно когато обмисляше последните подробности от плана си да съсипе Харгрейв, секретарката на Милър го извика.

Той се изправи и взе куфарчето си. Секретарката беше много привлекателна брюнетка с влажни кафяви очи. Усмихна й се широко и каза:

— Сега знам как са се чувствали осъдените, преди да отидат на бесилото.

Жената не обърна внимание на хумора му и обърна безизразното си лице към монитора. В рядък момент на неувереност, Уилсън се запита дали и тя не знае вече за провиненията му и не го осъжда. Той оправи вратовръзката си и се приготви психически за сблъсъка. Някой ден тази отвратителна дребна душица и мнозина други щяха да го молят за прошка. Уилсън хвана дръжката и отвори вратата.

Влезе в кабинета, затвори и се опита да запази спокойно изражение пред хората, наредени около двайсетместната заседателна маса. Очакваше, че ще присъстват само директор Милър, Харгрейв и може би някой от Висшия юридически съвет. Не очакваше да види Лайза Уилямс, директора на Отдела по разузнаване, и Джейсън Смит, който оглавяваше Службата за връзки с Конгреса. Може би най-зловещият знак бе присъствието на прекия му началник, Дейвид Тейлър, който беше в отпуск по болест след гръбначномозъчна операция. Никое от петте лица не изразяваше съчувствие или подкрепа.

Уилсън преодоля желанието да седне в най-отдалечения край на масата срещу директор Милър. Голямото разстояние щеше да го постави в още по-неловко положение, затова той се приближи от дясната страна на дългата маса и се настани до Тейлър. Остави куфарчето си на земята и погледна началника си, който носеше бяла пластмасова шина, обхващаща целия му гръб от врата до кръста. Устройството беше стегнато с велкро на раменете и гърдите. Тейлър не изглеждаше добре.

— Как сте? — попита Уилсън.

Тейлър го погледна, но не отговори.

— Да не губим време — заяви нетърпеливо директор Милър, като посочи с химикалката си Уилсън. — Имаш ли да кажеш нещо за свое оправдание, преди да започнем?

Буца заседна в гърлото на Уилсън и той се наруга мислено, че не е дошъл да говори с директора веднага след пристигането си. Голяма грешка бе да остави Харгрейв да го баламосва с аргументите си. От гневното изражение на Милър личеше, че вече е предубеден. Поставен в безизходица, Уилсън започна с най-логичното:

— Господин директор, не знам какво ви е казал заместник-директор Харгрейв, но ви уверявам, че има и друга гледна точка върху това изключително сложно и важно разследване, и ако съм пропуснал да споделя всички подробности с господин Харгрейв, това е било по съвсем основателни причини.

Той се наведе напред и си пое дълбоко въздух, като се надяваше Милър да забави разискването или поне да преодолее предубежденията си.

Но Милър нямаше намерение да губи време. Той съвсем ясно обясни каква процедура ще следват. Предвид на миналото му като федерален съдия, това не беше изненадващо.

— Не искам да слушам намеци — заяви, — не искам да слушам клюки. Ясно ли е?

— Да.

— Добре. — Милър погледна часовника си. — Започвай.

— Господин директор, при цялото ми уважение, мисля, че заместник-директор Харгрейв не е в позиция да дава оценка за действията ми или за действията на екипа ми.

Тейлър, който заради твърдата шина не можеше да върти главата си, вдигна ръка, без да поглежда никого конкретно, и заяви:

— Не сме се събрали да обсъждаме хората от екипа ти. Единствената тема на тази среща си ти и твоето поведение.

— Добре тогава. Заместник-директор Харгрейв не е в позиция да дава оценка за действията ми.

— Защо? — поинтересува се Милър.

— Заради прекалено близките му отношения с директор Кенеди.

Милър се намръщи неодобрително. Наведе се и почука няколко пъти по екрана на айфона си. Уилсън чу собствения си глас от апарата:

— О, да, много добре ви разбрах. Още ли записвате, защото много държа тази част да се документира. Не ви казах нищо, защото ви нямам доверие. Защото целият Отдел по контраразузнаване знае, че сте прекалено близък с директор Кенеди, и съдейки по онова, което наблюдавах през последните няколко дни, съм склонен да повярвам на тези слухове. Затова по-добре вие се гответе за разследване!

Уилсън помнеше отлично думите си. Когато ги бе казал на Харгрейв, му звучаха много добре. Сега, докато ги слушаше на записа, се почувства глупаво.

— Много сериозно обвинение. — Милър взе химикалката и я вдигна над бележника, поставен пред него на масата. — Кои служители на Отдела по контраразузнаване конкретно смятат, че Сам е прекалено близък с директор Кенеди?

— Господин директор, дошъл съм да отговарям за себе си. Не смятам за коректно да замесвам други хора.

— Обаче сметна за коректно да отправяш непотвърдени обвинения.

— Не е така, господин директор, просто искам да отговарям за собственото си мнение, без да създавам проблеми на другиго.

Милър, все още с химикалка в ръка, се обърна към Тейлър:

— Дейвид, ти си началник на отдела от три години и половина. Някога през това време чул ли си някой да се оплаква, че Сам е твърде близък с директор Кенеди?

— Не, нито веднъж.

— Ами с някого другиго в ЦРУ?

— Не.

— Аха. Значи списъкът е доста кратък. — Милър остави химикалката. — Досега доводите ти не бяха много убедителни. Във ФБР имаме установени правила и никой не ти дава право да решаваш дали да ги спазваш, или не. Давам ти последен шанс да обясниш защо мислиш, че на заместник-директор Харгрейв не може да се има доверие?

Уилсън се покашля и забарабани нервно с пръсти по масата. Беше се надявал да не се налага да изиграе тази карта, но нямаше избор.

— Сенатор Ферис ми каза, че на заместник-директор Харгрейв не може да се има доверие по този проблем, и ме посъветва да проведа разследването, без да го уведомявам.

Милър се престори, че прилежно си води записки. Докато пишеше, попита:

— Кажи ми, Джоел… аз доста добре познавам структурата на Бюрото, но явно съм пропуснал нещо. Къде точно в тази структура попада сенатор Ферис?

— Не е в нея, господин директор.

— Джейсън — продължи Милър, като се обърна към началника на Службата за връзки с Конгреса, — предполагам, че както изисква правилникът, Джоел е изпратил доклад за разговорите си със сенатор Ферис до твоята служба.

— Не, няма такъв доклад.

— Ти беше ли уведомен по някакъв начин, че Джоел работи със сенатора?

— Не, нямах представа.

Уилсън добре разбираше колко зле изглежда всичко. Единствената му надежда бе да разкрие същността на корупционната схема.

— Господин директор, не искам предубежденията срещу сенатора да замъглят трезвата ви преценка.

— Внимавай, Джоел — повиши глас Милър като съдия към своеволен адвокат, — не обсъждаме чувства или мнения. В момента говорим единствено за фактите. А засега фактите говорят, че умишлено си крил информация от началника си и не си уведомил Отдела за връзки с Конгреса, въпреки че провеждаш разследване въз основа на информация, получена от сенатор Ферис.

— Не е така, господин директор. Получих независима информация, че служители на ЦРУ са откраднали милиони долари и са ги внесли в частна швейцарска банка. — Уилсън извади една папка от куфарчето си и я подаде на директора. — Имам номерата на сметките, сумите и датите на внасяне, както и подписани под клетва показания на банкера. Той твърди, че титуляри на въпросните сметки са Джо Рикман и Мич Рап.

— Как получи тази информация?

— Първо получих документите по пощата, а после лично разпитах банкера. Той е много надежден свидетел.

Милър погледна папката.

— И тези показания са тук?

— Да, господин директор.

Милър прелисти документите, докато намери каквото търсеше.

— Името на банкера е заличено.

— От съображения за сигурност, господин директор.

— Да го чуем — казал Милър и пак взе химикалката.

Уилсън се сви смутено.

— Господин директор, предпочитам да не разкривам името, докато разследването не стъпи на по-твърда основа.

— Или ще ми кажеш името, или ще ми предадеш значката и личното си оръжие.

Нямаше избор.

— Лео Обрехт.

— Сега за първите документи, за които стана дума… нека да позная. Да не би да си ги получил от анонимен източник?

— Естеството на работата ни налага да разследваме много анонимни сигнали.

— Запознат ли си с швейцарската банкова практика?

— До известна степен, господин директор.

Милър постави ръце върху папката.

— Мислиш ли, че е лесно да се намери такава информация?

— Нямам представа, господин директор.

— Лайза? — обърна се Милър към началника на Отдела по разузнаване.

— Това е изключително трудно, господин директор — отговори тя. — Веднъж изгубихме няколко месеца, докато разберем дали дадено лице има сметка в такава банка. Много рядко получаваме достъп до подробна банкова информация.

Милър затвори папката и пак погледна Уилсън:

— Мина ли ти през главата, че това може да е дезинформация?

— Подозирах, докато не говорих с банкера.

— Лайза — изръмжа Милър, — колко често швейцарските банкери разкриват информация за частни банкови сметки?

— Само със заповед от швейцарски съд.

— Ти имаше ли такава заповед, Джоел?

— Не.

— Мина ли ти през ума, че това може да са законни сметки?

— Законни… как така?

— Известно ли ти е, че ЦРУ прехвърля пари по целия свят?

— Да.

— И че естествено на работата му налага да прави голяма част от тези трансфери тайно?

Уилсън кимна:

— Това е още по-основателна причина да ги следим.

Милър поклати глава:

— Ти май наистина не разбираш.

— Какво да разбирам, господин директор?

— Че толкова си оплескал нещата, че ще бъде голям късмет, ако все още имаш работа, след като всичко свърши.

— С цялото ми уважение…

— Млъквай! Лайза, ако обичаш, обясни на приятеля на сенатор Ферис какво става.

— Изглежда, че враждебно настроена чуждестранна разузнавателна организация е организирала операция срещу Службата за секретно разузнаване на ЦРУ. Подозираме, че част от тази операция включва дезинформиране на Отдела по контраразузнаване на ФБР.

Уилсън се намръщи:

— Кой твърди това… ЦРУ ли? Това са глупости. Откъде получихте тази информация?

— Опасявам се, че е поверително — отговори Уилямс и погледна Милър.

Уилсън не смяташе да се предаде толкова лесно:

— Аз имам същия достъп до секретна информация, какъвто и ти.

— Ти имаше същия достъп до секретна информация — уточни директор Милър.

— Какво става тук? Не разбирам. Това, че някои от вас не харесват сенатор Ферис, не означава, че информацията е фалшива. Трябва да ми позволите да завърша разследването. Дайте ми само трийсет минути с Рап. Ще го сложа на детектора на лъжата и ще го разоблича.

Милър поклати глава:

— Реших да ти отнема достъпа до секретна информация, докато тече проверката.

— Ама… трябва да ми позволите да разпитам Рап!

Лайза Уилямс, единствената жена в стаята, погледна Уилсън, сякаш беше полудял:

— Ти знаеш ли за кого говориш?

— Рап ли? Да, знам за кого говоря. Той е мръсен, корумпиран и не мога да разбера защо всички толкова се страхувате да го притиснем.

Милър размаха заплашително показалец:

— Нека да изясним нещо. Първо, можеш да държиш Рап на полиграфа цяла година и няма да изкопчиш нищо от него.

— Не съм съгласен, господин директор.

— Стига си ме прекъсвал! Ти нямаш представа за кого говориш. Рап може да те изяде за закуска. Освен това не знаеш абсолютно нищо за него. Този човек е национален герой, по дяволите! Изиграли са те, Джоел, и с действията си ти направи цялото ФБР за смях. — Милър натисна копчето на интеркома и нареди: — Нека да влезе. — Отново се обърна към Уилсън: — Излизаш в безсрочен административен отпуск, докато аз не позволя да се върнеш. Ако имаш късмет, ще си запазиш значката и гарантирам, че ще получиш някой безобиден пост, от който няма да можеш да вредиш.

На Уилсън му се зави свят. Дори в най-черните си кошмари не си беше представял, че може да стане толкова лошо. Когато вратата се отвори, стана още по-зле.

Директор Кенеди застана точно срещу него. Постави няколко листа на масата и ги плъзна към него. След като Уилсън хвана листата, тя каза:

— Сигурна съм, че можете да различите официален документ.

Той погледна заглавието. Беше декларация за неразгласяване на секретни сведения.

— Ако отворите на последната страница, ще видите подписа си.

Уилсън отвори и видя подписа. Беше подписал документа, когато постъпваше на работа в контраразузнаването. Понечи да бутне листата обратно към Кенеди.

— Мисля, че първо трябва да видите собствените си…

Кенеди протегна ръка и спря документа по средата на масата.

— Това копие е за вас. Съветвам ви да го прочетете и после да потърсите някой много добър адвокат. Частен, който сигурно ще взема много скъпо, защото ФБР няма да ви осигури служебен защитник по този казус.

— За какво говорите? Вие не можете да решавате какво ще прави ФБР! — запротестира Уилсън, като погледна към Милър.

— Не, не мога, но съм директор на ЦРУ и там имаме много добър юридически отдел. Освен това имаме много добри връзки с няколко федерални съдии, които гледат изключително сериозно на проблемите на националната сигурност. Все още не сме започнали да ви разследваме, а вече установихме няколко случая, в които сте нарушили декларацията си за поверителност. Не съм адвокат, агент Уилсън, но те ми казаха, че ако решим да се задълбаем, могат да ви пратят за месеци наред в строго охраняван федерален затвор. Загазили сте много сериозно и ако искате да отървете затвора, във ваша полза е да започнете да ни съдействате или поне да си затворите устата и да се скриете под някой камък. Това е последно предупреждение. Ако решите да се оплачете на Ферис или се опитате да се представите като жертва, отивате зад решетките.

— Не можете да ме уплашите!

Кенеди осъзна, че Уилсън не разбира.

— Не се опитвам да ви уплаша. Просто посочвам фактите. Вие направихте гаф, какъвто малко хора на вашия пост могат да направят. Подписали сте документа, който държите, а ние гледаме много сериозно на тези неща. Затова ви съветвам да си намерите адвокат с опит в тази материя. Той ще ви каже, че ако реша да се занимавам с това, затворът не ви мърда.

— Като сте толкова сигурна, защо не го направите? — предизвикателно попита Уилсън.

Кенеди се обърна към Милър:

— Нямам какво повече да кажа. Този човек е глупак. Ако успеете да му влеете малко здрав разум до края на деня, ще спра процедурата. Ако не, хората ми ще го чакат утре в съда.

Тя се завъртя и излезе, без да продума повече.

Уилсън погледна петимата си колеги и промълви смаяно:

— Вие не разбирате ли какво става? Тя иска да се откажа, защото знае, че съм надушил нещо. — След като никой не отговори, той се обърна към Дейвид Тейлър, с когото бяха работили в тясно сътрудничество през последните три години. — Дейвид, не разбираш ли какво става?

Тейлър се завъртя със стола си към него. С тази шина това бе единственият начин да погледне Уилсън в очите.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Джоел? Мислиш се за единствения достоен човек в този град.

— О, я стига.

— Истина е. За теб всички останали сме корумпирани или алчни. Нашите мотиви са съмнителни, но не и твоите. Ти стоиш над всичко. Мислиш се за мъченик. Успя да си докараш всичко това на главата, защото си един арогантен всезнайко. Дори пред лицето на истината не можеш да разбереш, че си сгафил.

Директор Милър го погледна с искрено презрение:

— Може би ще се вразумиш, ако прекараш известно време в представителството ни в Бисмарк, Северна Дакота.