Комбинаторът

42.

Вашингтон, САЩ

Джоел Уилсън нямаше нито сили, нито желание да разхожда кучето си, но това беше част от плана му, затова обу маратонки и взе якето си от шкафа в антрето. Жена му, хилава светлоруса миньонка, вманиачена по фитнеса, извеждаше животното преди и след работа, затова, когато Уилсън хвана каишката, то наклони главата си настрана и го погледна, сякаш казваше: „Това някаква тъпа шега ли е?“.

— Я не ми се отваряй. И без теб си имам достатъчно проблеми.

— Какво казваш, миличко?

— Нищо — извика Уилсън на жена си, която работеше на компютъра си в кабинета. — Ще изведа Роуз на разходка.

— Наистина ли?

Сали Уилсън се показа на вратата с очила, закрепени на върха на носа.

— Знам, че не го правя много често, но искам да си проветря мозъка.

— Сериозно ли е?

Сали работеше в Министерството на енергетиката и много добре знаеше какви подли интриги се разиграват във вашингтонската бюрокрация.

„След малко ще разбера“ — помисли си Уилсън, но отговори:

— Достатъчно сериозно, но още нищо не е окончателно. Това, че онзи стар глупак Харгрейв ми е ядосан, не означава, че е прав.

Тя дойде в антрето и целуна мъжа си по бузата.

— Ще се справиш. Винаги се справяш. Ти си най-умният, най-способен мъж, когото познавам.

Уилсън се изчерви. Обожаваше тази жена. Повечето бракове, в които не можеше да има деца, се разпадаха. Техният ставаше по-стабилен. Двамата бяха страхотен екип.

— Благодаря, мила. Обичам те.

— И аз те обичам.

Двуетажната им каменна къща беше в нов жилищен район между летище „Рейгън“ и Пентагона. Намиралата се по-рано на това място индустриална зона бе изравнена със земята и на нейно място бяха построили квартал, който трябваше да съживи историческата атмосфера на стария Джорджтаун. Това беше постигнато с издигането на четири типа къщи от кафяв пясъчник, с еднакви основи и конструкция, но с леко различаващи се разположение на стаите, цвят на капаците и предна врата. Районът бе хубав, населен с влиятелни бизнесмени и бюрократи от средните нива на управлението.

Уилсън остави кокер шпаньола да го води. Настроението му беше, меко казано, отвратително. По време на полета от Афганистан имаше прекалено много време за мислене. Дори хората от собствения му екип не искаха да говорят с него. Отбягваха го като прокажен. Уилсън се опита да измисли обяснение за толкова скорошното си прибиране. Преди заминаването беше казал на подчинените си, че ще останат в Афганистан поне седмица, след което част от екипа ще се върне във Вашингтон, а няколко ще останат за довършителни работи. Но в лудешкото бързане да вдигне всички и да ги накара да си съберат багажа, нямаше как да обясни какво става. Още преди излитането на самолета всички от екипа знаеха за обезпокоителното обаждане на заместник-директор Харгрейв до Кал Патерсън.

Никой от отряда не познаваше Харгрейв, както го познаваше Уилсън. Те виждаха в него сериозен мъж с висок пост, който можеше да ги понижи на каквато длъжност си пожелае. Уилсън знаеше, че човекът е само въздух под налягане, но опиташе ли се да го обясни на хората си, само щеше да влоши нещата.

Той спря под една улична лампа на две пресечки от дома си и се огледа за колата. Кучето се обърна и го погледна въпросително, после отново го задърпа.

— Стой мирно, глупав помияр!

На една пресечка от него се включиха фарове и колата тръгна към него. Когато черният „Линкълн Таун Кар“ спря, единственото, което Уилсън успя да види, беше собственото му отражение в черните стъкла. Чу се изщракване от автоматичното отключване на вратите. Уилсън отвори задната дясна врата и погледна вътре.

— Качвай се.

Той взе кучето и седна отзад. Постави Роуз в скута си и затвори вратата. Колата потегли и плътната преграда между предните и задните седалки се вдигна.

— Хубаво куче. Как се казва?

— Роуз. Женско е.

Сенатор Карл Ферис се пресегна и остави кучето да близне осеяната му със старчески петна кожа.

— Много обичам кучета — отбеляза. — Знаеше ли?

— Не.

На Уилсън изобщо не му дремеше какво обича сенаторът.

— Винаги съм имал куче. В момента са три. Две в голямата къща в Кънектикът. Другото водим винаги с нас. Малък кокер пудел. Най-симпатичното същество, което съм виждал.

Ферис почеса Роуз по врата и й забърбори като на бебе с кретенския глас, който използваше и съпругата на Уилсън.

— Много се радвам, че харесвате кучето ми, но в момента имам по-сериозни проблеми.

Ферис продължи да чеше кучето.

— Да, ти имаш. Много жалко, че Самюъл се държи така. Този човек е адски капризен.

— Бих използвал думата „задник“.

Ферис взе кучето в скута си.

— Колко сериозен е проблемът?

— Много сериозен. Утре точно в единайсет трябва да съм в кабинета на директора. Нямам представа кой ще бъде там, но съм сигурен, че Харгрейв е подредил нещата така, че да ме прецака. Държах го в неведение, както ме посъветвахте, и сега ще обърне това срещу мен. Повярвайте ми, няма да е никак приятно. Във ФБР гледат на тези простотии много сериозно. Иска ми се да го бях осведомил какво правя.

— Това щеше да е огромна грешка. — Ферис беше пълен мъж с коса, заресана върху плешивината на темето му. — Веднага щеше да дотича при Кенеди и да осуети разследването ти.

— Какво значение има? Утре така или иначе ще ми запушат устата. Ще ме прехвърлят в Отдела за равни права на труд или друга забита службица. По дяволите, голям късмет ще бъде, ако изобщо ме оставят на работа.

— Хайде… хайде — утешително каза Ферис. — Успокой се и помни, че макар да си настъпил няколко души по мазолите, истината е на твоя страна. Ти разкри огромни злоупотреби. Милиони долари са били отклонени от корумпираното и оставено без контрол ЦРУ.

— Няма нужда да убеждавате мен. Трябва да убедите тях: шефовете ми.

— Харгрейв… моля ти се! Директор Милър щеше да те подкрепи, ако нещата не бяха толкова оплескани.

— Искате да кажете, че съм обречен?

— Не съм казал това. Вярно, че си загазил, но съм виждал и по-лошо. — Ферис му прехвърли кучето и продължи: — Най-важното е утре да се представиш убедително. Имаш показанията на банкера. Имаш банковите извлечения. Не знам как могат да пренебрегнат такава информация.

— Първо ще поискат да разберат откъде я имам. И отговорът ми няма да им хареса. Все пак става дума за ЦРУ.

— Това ми е ясно — измърмори Ферис с нотка на раздразнение. — Фактите са си факти. Просто трябва някой да ги разкрие. Тогава хората ще разберат колко сериозни са нещата.

Уилсън погледна сенатора подозрително:

— Да не би да предлагате да подхвърля информацията на журналистите? Защото, ако това искате да ми кажете, няма по-сигурен начин да ме тикнат в затвора.

— Успокой се. Не съм казал такова нещо. Знам, че има правила, които си длъжен да спазваш. Решението е да ги накараш да разберат, че ако не ти позволят да продължиш, ще направят ФБР уязвимо за обвинения в прикриване на престъпления.

Това хареса на Уилсън. Такова нещо щеше да уплаши до смърт висшите бюрократи.

— Мисля, че ако спомена вашето име и че Комисията по правосъдие следи проблема, това ще е достатъчно да подвият опашка.

— Засега не е хубаво да издаваме връзката между нас — кисело възрази сенаторът. — Имай ми доверие. Още не е настъпил моментът, когато ще съм готов да се намеся, но повярвай ми, когато дойде, ще се нахвърля върху тях като разярена горила.

— А дотогава мен ще ме подритват като футболна топка.

— Уф, стига си се вайкал — въздъхна Ферис. — Не отива на мъж, който носи значка и пистолет.