Кой се страхува от мрака

Глава 8

Когато Кели навърши десет години, Етел я впрегна на работа в пансиона. Момичето всяка сутрин ставаше в пет, чистеше тоалетните, търкаше пода в кухнята и помагаше в приготвянето на закуската за гостите. След училище переше, миеше пода, обираше праха и помагаше за вечерята. Животът й се превърна в отвратително досадно ежедневие.

С радост помагаше на майка си и тръпнеше да получи някоя добра дума. Напразно. Етел бе прекалено заета с гостите, за да обръща внимание на дъщеря си.

Когато беше съвсем мъничка, един мил клиенти прочете „Алиса в страната на чудесата“ и Кели остана омаяна от историята за бягството през вълшебната заешка дупка. „Ето какво ми трябва — мислеше си тя. — Не мога цял живот да мия тоалетни и подове и да чистя на разхвърляни непознати“.

И един ден тя откри своята вълшебна заешка дупка. Това беше нейното въображение — то можеше да я отведе навсякъде. И тя пренаписа живота си…

Имаше баща и родителите й бяха с еднакъв цвят на кожата. Никога не се ядосваха и не й се караха. Живееха в прекрасен дом. Майка й и баща й я обичаха. Майка й и баща й я обичаха…

Когато навърши четиринайсет, майка й се омъжи за един от гостите, бармана Дан Бърк, груб мъж на средна възраст, който се чумереше на всичко. Кели с нищо не можеше да му угоди.

— Вечерята е кофти…

— Тая рокля не ти отива…

— Абажурът в спалнята още е счупен. Казах ти да го поправиш…

— Не си свършила с чистенето на баните…

Пастрокът на Кели имаше проблем с пиенето.

Стената между спалните на Кели и майка й беше тънка и нощ подир нощ момичето чуваше удари и викове. На сутринта Етел се появяваше с тежък грим, който не можеше да скрие синините по лицето й.

Кели бе съсипана. „Трябва да се махнем оттук — мислеше си. — Ние с мама се обичаме“.

Една нощ, тъкмо се унасяше, чу от съседната стая високи гласове.

— Защо не се избави от детето, преди да се роди?

— Опитах, Дан. Не се получи.

Кели се почувства така, сякаш я бяха ритнали в корема. Майка й изобщо не я бе искала. Никой не я искаше.

Откри друг начин за бягство от нерадостния си живот: света на книгите. Стана ненаситна читателка и прекарваше в обществената библиотека почти цялото си свободно време.

В края на седмицата за нея не оставаха пари и тя си намери работа като детегледачка; завиждаше на щастливите семейства и си мислеше, че никога няма да има семейство.

На седемнайсет години Кели започна да се превръща в хубавицата, каквато някога беше майка й. Съучениците й я канеха на срещи. Отвращаваха я и тя ги отблъскваше.

В събота, когато не ходеха на училище и свършеше със задълженията си, Кели бързаше да отиде в обществената библиотека и прекарваше следобеда в четене.

Библиотекарката Лайза Мари Хюстън бе интелигентна състрадателна жена, кротка и дружелюбна, със също толкова непретенциозни дрехи, колкото и самата тя.

— Много е приятно да виждаш млад човек, който чете толкова много — каза тя един ден. — Ти прекарваш много време тук.

Това постави началото на тяхното приятелство. Седмица след седмица Кели изливаше страховете, надеждите и мечтите си пред библиотекарката.

— С какво искаш да се занимаваш, Кели?

— Искам да стана учителка.

— Мисля, че от теб ще се получи чудесна учителка. Това е най-благодарната професия на света.

Кели понечи да каже нещо, после замълча. Спомни си един разговор на закуска с майка си и пастрока си само преди седмица.

— Трябва да отида в колеж — бе казала тя. — Искам да стана учителка.

— Учителка ли? — изсмя се Бърк. — Това е адски тъпа идея. Учителите не печелят нищо. Чуваш ли ме? Нищо. Спокойно можеш да продължиш да миеш пода. Пък и ние с твоята старица нямаме пари да те пратим в колеж.

— Предложиха ми стипендия и…

— И какво от това? Само ще изгубиш четири години. Остави това. С твоята външност сигурно ще можеш да се продаваш на мъжете.

Кели скочи и избяга от масата.

— Има един проблем — каза момичето на госпожа Хюстън. — Не ме пускат в колеж. — Тя се задави от сълзи. — Цял живот ще продължа да слугувам!

— Разбира се, че няма — твърдо заяви библиотекарката. — На колко си години?

— След три месеца ще навърша осемнайсет.

— Скоро ще си достатъчно голяма, за да взимаш решения сама. Ти си красива девойка, Кели. Знаеш ли го?

— Не. — „Как да й кажа, че се чувствам като изрод? Не се чувствам красива“ — помисли си тя. — Не мога да понасям живота си, госпожо Хюстън. Не искам да съм такава… искам да избягам от този град. Искам нещо друго и никога няма да го получа. — Кели правеше всичко възможно да се овладее. — Никога няма да имам възможност да направя нещо, да стана личност.

— Кели…

— Изобщо не биваше да чета всички тези книги — горчиво каза тя.

— Защо?

— Защото са пълни с лъжи. Всички тези красиви хора, чудесни места и вълшебства… — Кели поклати глава. — Няма вълшебства.

Госпожа Хюстън се втренчи в нея. Момичето очевидно не осъзнаваше стойността си.

— Има вълшебство, Кели, но ти сама трябва да си вълшебницата. Сама трябва да правиш вълшебствата.

— Нима? — цинично попита Кели. — И как?

— Първо трябва да знаеш за какво мечтаеш. Ти искаш да водиш вълнуващ живот, изпълнен с интересни хора и красиви места. Другия път, когато дойдеш в библиотеката, ще те науча как да осъществиш мечтите си.

„Лъжкиня“, помисли си Кели.

Една седмица след като завърши училище, Кели се върна в библиотеката.

— Спомняш ли си какво ти казах за вълшебството, Кели? — попита я госпожа Хюстън.

— Да — скептично отвърна момичето.

Библиотекарката бръкна под бюрото си, извади няколко списания: „Космогърл“, „Севънтийн“, „Глеймър“, „Мадмоазел“ — и ги подаде на Кели.

— И какво да правя с тях?

— Мислила ли си да станеш модел?

— Не.

— Разгледай тези списания. После ми кажи дали ти дават идея как да направиш живота си вълшебен.

„Намеренията й са добри, но нищо не разбира“ — помисли си Кели.

— Благодаря, госпожо Хюстън. Ще се опитам.

Кели занесе списанията в пансиона, остави ги в един ъгъл и забрави за тях. После цяла вечер беше заета с обичайните си задължения.

Когато си лягаше, си спомни за списанията, които й бе дала библиотекарката. От любопитство взе няколко и започна да ги прелиства. В тях имаше друг свят. Моделите бяха красиво облечени, придружаваха ги красиви мъже, в Лондон, Париж и на екзотични места по целия свят. Обзе я копнеж. Кели припряно се съблече по нощница и отиде в банята.

Разгледа се в огледалото. Предполагаше, че е привлекателна. Винаги й го бяха повтаряли. „Даже да е вярно, нямам опит“. Замисли се за бъдещия си живот във Филаделфия и пак се погледна в огледалото. Всеки трябваше да започне отнякъде. „Трябва да станеш вълшебница и сама да правиш вълшебствата“ — каза си тя.

На другата сутрин отиде при госпожа Хюстън. Библиотекарката се изненада, че я вижда толкова рано.

— Добро утро, Кели. Успя ли да прегледаш списанията?

— Да. — Момичето дълбоко си пое дъх. — Бих искала да опитам да стана модел. Проблемът е, че нямам представа откъде да започна.

Госпожа Хюстън се усмихна.

— Аз имам. Потърсих в телефонния указател на Ню Йорк. Нали каза, че искаш да напуснеш този град. — Библиотекарката извади от чантичката си лист хартия с печатен текст и й го подаде. — Това е списък на десетте най-големи модни агенции в Манхатън, с адресите и телефонните номера. — Тя стисна ръката й. — Започни най-отгоре.

Кели се смая.

— Ъъъ… Не знам как да ви благодаря…

— Ще ти кажа. Направи така, че някой ден да видя снимката ти в тези списания.

— Реших да стана модел — съобщи Кели на вечеря.

— Това е най-тъпата ти идея — изсумтя пастрокът й. — Какво ти става, по дяволите? Всички модели са уличници.

Майка й въздъхна.

— Не повтаряй моята грешка, Кели. И аз имах празни мечти. Те ще те убият. Ти си чернокожа и бедна. Никъде няма да ходиш.

Думите прозвучаха като захлопване на ковчег.

В пет часа на другата сутрин Кели взе куфара си и отиде на автогарата. В чантичката си носеше двеста долара, които беше спечелила с гледане на деца.

Пътят до Манхатън отне два часа и през това време тя си фантазираше за бъдещето си. Щеше да стане професионален модел. „Кели Хакуърт“ не звучеше професионално. „Знам какво да направя — помисли си тя. — Ще използвам само малкото си име“. Тя мислено го повтаряше ли повтаряше. „А това е нашият топмодел Кели“.

Настани се в евтин хотел и в девет часа влезе в модната агенция, с която започваше списъкът. Не носеше грим и роклята й беше смачкана от пътуването.

На рецепцията във фоайето нямаше никого. Кели се приближи до някакъв мъж, който седеше в един от офисите и пишеше на бюрото си.

— Извинете.

Мъжът изсумтя нещо, без да я поглежда. Тя се поколеба.

— Имате ли нужда от модел?

— Не — измърмори мъжът. — Не приемаме нови модели.

Кели въздъхна.

— Все пак ви благодаря. — И се обърна да си ходи. Мъжът вдигна глава и изражението му се промени.

— Чакайте! Един момент. Върнете се. — Той скочи на крака. — Боже мой! Откъде идвате?

Кели го погледна озадачено.

— От Филаделфия.

— Искам да кажа… Няма значение. Работили ли сте като модел?

— Не.

— И това няма значение. Ще се научите в движение.

Гърлото й внезапно пресъхна.

— Това означава ли, че ще стана модел?

Мъжът се усмихна широко.

— Сигурно. Имаме клиенти, които ще се побъркат, като ви видят.

Тя не можеше да повярва. Това беше най-голямата модна агенция и…

— Казвам се Бил Лърнър. Аз ръководя тази агенция. Как се казвате?

Това бе мигът, за който мечтаеше Кели. За пръв път щеше да използва новото си професионално име. Лърнър я гледаше втренчено.

— Не знаете ли как се казвате?

Кели изправи рамене и уверено отговори:

— Естествено, че знам. Кели.