Когато на сутринта Даян се събуди, Кели седеше на един стол с лице към стената.
— Добро утро — поздрави Даян. — Успяхте ли да поспите?
Никакъв отговор.
— Трябва да измислим следващия си ход. Не можем вечно да останем тук.
Отново не получи отговор.
— Чувате ли ме, Кели? — ядосано възкликна тя.
Кели рязко се завъртя на стола си.
— Ако обичате! Опитвам се да медитирам!
— О, извинявайте. Не исках…
— Оставете. — Кели се изправи. — Някой да ви е казвал, че хъркате?
Даян се смая. Почти чу гласа на Ричард, който в първата им нощ заедно бе казал: „Скъпа, знаеш ли, че хъркаш? Ще се изразя по друг начин. Носът ти пее мили мелодийки през цялата нощ като ангелска музика“. После я беше грабнал в прегръдките си и…
— Е, да знаете, че хъркате — продължи Кели, отиде при телевизора и го включи. — Да видим какво става по света. — Тъмнокожата жена започна да превключва каналите и изведнъж спря. Предаваха новини. Водещият беше Бен Робъртс. — Това е Бен! — възкликна Кели.
— Кой е Бен? — безразлично попита Даян.
— Бен Робъртс. Той води новините и различни информационни предавания. Единственият новинар, когото харесвам. Един ден… — Тя млъкна.
Бен Робъртс казваше:
— … Току-що ни съобщиха, че Антъни Алтиери, предполагаемият бос на мафията, който неотдавна беше оправдан в процес за убийство, е починал тази сутрин от рак. Той беше…
Кели се обърна към Даян.
— Чухте ли? Алтиери е мъртъв.
Даян не изпита никакви чувства. Тази новина идваше от друг свят, от друго време. Тя погледна Кели и каза:
— Мисля, че е най-добре да се разделим. Заедно е прекалено лесно да ни забележат.
— Точно така — сухо отвърна другата. — Еднакви сме на ръст.
— Исках да кажа…
— Знам какво искате да кажете. Но бих могла да си сложа бяла маска и…
Даян се взираше в нея озадачено.
— Моля?
— Пошегувах се. Идеята ви е чудесна. Почти истински план, нали?
— Кели…
— Определено ми беше интересно да се запозная с вас, госпожо Стивънс.
— Да тръгваме — рязко каза Даян.
Във фоайето бе пълно с пристигащи жени. Пет-шест гостенки напускаха хотела. Кели и Даян трябваше да изчакат опашката.
Хари Флинт ги забеляза от улицата, поотдалечи се и вдигна мобифона си.
— Току-що слязоха във фоайето.
— Добре. Карбайо там ли е?
— Да.
— Направете както ви казах. Покрийте входа на хотела от двете страни, така че накъдето и да тръгнат, да попаднат в капан. Искам да изчезнат безследно.
Кели и Даян най-после стигнаха до рецепцията. Служителката се усмихна.
— Надявам се, че престоят ви при нас е бил приятен.
— Много приятен, благодаря — отвърна Даян и си помисли: „Поне още сме живи“.
— Знаете ли къде отивате сега, госпожо Стивънс? — на път към главния изход я попита Кели.
— Не. Просто искам да се махна от Манхатън. Ами вие?
„Просто искам да се махна от теб“.
— Връщам се в Париж.
Излязоха и предпазливо се огледаха. Обичайните пешеходци. Всичко изглеждаше нормално.
— Довиждане, госпожо Стивънс — с доловимо облекчение каза Кели.
— Довиждане.
Тъмнокожата жена се обърна наляво и се запъти към ъгъла. Даян я проследи с поглед, после се обърна надясно и се отдалечи в другата посока. Не бяха направили повече от пет-шест крачки, когато от двата края на пряката внезапно се появиха Хари Флинт и Винс Карбайо. Изражението на Карбайо бе злобно. Устните на Флинт бяха разтеглени в полуусмивка.
Двамата мъже започнаха да се приближават към тях, като си проправяха път през пешеходците. Даян и Кели се обърнаха и панически се спогледаха. Бяха попаднали на засада. Забързаха обратно към входа на хотела, ала там гъмжеше от народ и не можеха да се вмъкнат вътре. Нямаше къде да отидат. Мъжете се приближаваха.
За ужас на Кели, Даян се усмихна и весело махна на Флинт, а после и на Карбайо.
— Полудяхте ли? — промълви Кели.
Все още усмихната, Даян извади мобифона си и бързо заговори в него.
— В момента сме пред хотела… а, добре. Зад ъгъла ли сте? — Тя се ухили и махна на Кели. — Ще са тук след минута — високо продължи Даян и погледна Флинт и Карбайо. — Не, само двамата са. — После се засмя. — Ясно… Тук ли са? Добре.
И под погледите на Кели и двамата мъже слезе от тротоара на улицата, вторачи се в приближаващите се коли и започна да сигнализира на един автомобил в далечината, като възбудено му махаше с ръце. Флинт и Карбайо бяха спрели, озадачени от поведението й.
Даян ги посочи и извика:
— Ето ги! Ето ги! Тези двамата!
Двамата главорези се спогледаха, светкавично взеха решение и побягнаха.
Кели зяпаше Даян. Сърцето й туптеше.
— Отидоха си — каза тя. — С кого… с кого разговаряхте?
Даян дълбоко си пое дъх.
— С никого. Пък и батерията ми е паднала.