Кой се страхува от мрака

Глава 26

Хари Флинт отиде на рецепцията в хотел „Уилтън“.

— Здравейте.

— Здравейте. — Служителката забеляза усмивката на лицето му. — Какво обичате?

— Преди малко при вас са пристигнали жена ми Даян Стивънс и една нейна приятелка. Искам да се кача при тях и да ги изненадам. В коя стая са?

— Съжалявам — отвърна служителката. — Този хотел е само за жени. В стаите е забранено за мъже. Ако искате да им се обадите…

Флинт се огледа. За съжаление фоайето бе пълно.

— Няма значение. Сигурен съм, че скоро ще слязат.

Излезе навън и набра един номер на мобифона си.

— Те са в стаята си, господин Кингсли. Не мога да се кача.

Танър се замисли.

— Флинт, логиката ми подсказва, че ще решат да се разделят. Пращам ти Карбайо на помощ. Ето плана ми.

Кели включи радиото на музикална станция и стаята изведнъж се изпълни с висок рап ритъм.

— Как можете да слушате такива неща? — сприхаво попита Даян.

— Не обичате ли рап?

— Това не е музика, а просто шум.

— Не харесвате ли Еминем? Ами Ел Ел Кул Джей, Ар Кели и Лудакрис?

— Само това ли слушате?

— Не — язвително отвърна Кели. — Обичам „Symphonie fantastique“ на Берлиоз, етюдите на Шопен и Хенделовата „Адмира“. Особено ми харесва…

Даян отиде при радиото и го изключи.

— Какво ще правим, когато не останат повече хотели, госпожо Стивънс? Познавате ли някой, който може да ни помогне?

Даян поклати глава.

— Повечето приятели на Ричард работят в КИГ, а другите ни приятели… Не мога да си позволя да ги забъркам в това. — Тя погледна Кели. — Ами вие?

Тъмнокожата жена сви рамене.

— С Марк от три години живеем в Париж. Тук не познавам никого освен хората от модната агенция, а ми се струва, че те няма да са ни от особено голяма полза.

— Марк каза ли ви защо заминава за Вашингтон?

— Не.

— Ричард също. Имам чувството, че това е ключът към причината за убийството им.

— Страхотно. Имаме ключа. А къде е вратата?

— Ще я намерим. — Даян се замисли за миг и лицето й грейна. — Чакайте малко! Познавам един човек, който може би ще ни е от помощ. — И отиде при телефона.

— На кого се обаждате?

— На секретарката на Ричард. Тя би трябвало да знае какво става.

От отсрещния край се разнесе глас.

— КИГ.

— Искам да говоря с Бети Баркър, моля.

В кабинета си Танър наблюдаваше мигащата синя лампичка на гласовия анализатор. Натисна един бутон и чу телефонистката да отвръща:

— Госпожица Баркър в момента не е на работното си място.

— Бихте ли ми казали как да се свържа с нея?

— Съжалявам. Ако ми съобщите името и телефонния си номер, ще…

— Няма значение. — Даян затвори.

Синята лампичка угасна.

Даян се обърна към Кели.

— Имам предчувствието, че Бети Баркър може би е вратата, която търсим. Трябва да измисля как да се свържа с нея. — Тя се намръщи. — Странно.

— Кое?

— Навремето една гадателка ми предсказа всичко. Каза ми, че вижда смърт около мен и…

— О, не! — възкликна Кели. — И вие не сте съобщили за това във ФБР или ЦРУ?!

Даян я стрелна с гневен поглед.

— Няма значение. — Кели все повече й лазеше по нервите. — Хайде да вечеряме.

— Първо трябва да се обадя по телефона — отвърна Кели, вдигна слушалката и се свърза с централата на хотела. — Искам да поръчам разговор с Париж. — Даде номера на телефонистката и зачака. След няколко минути лицето й грейна. — Ало, Филип. Как сте?… Всичко тук е наред… — Кели хвърли поглед към Даян. — Да… Би трябвало да се прибера до ден-два… Как е Ейнджъл?… О, чудесно. Липсвам ли й?… Ще ми я дадете ли? — Гласът й се промени така, както когато възрастните разговарят с деца. — Как си, Ейнджъл, мъничето ми?… Тук е мама. Филип казва, че ти липсвам… И ти ми липсваш. Скоро ще се прибера и ще те гушкам, миличко.

Даян слушаше озадачено.

— Чао, мъниче… Добре, Филип… Благодаря. До скоро. Au revoir.

Кели забеляза учуденото й изражение.

— Приказвах с кучето си.

— Ясно. И то какво каза?

— Тя. Кучка е.

— Логично.

Тъй като се бояха да напуснат сигурността на стаята си, поръчаха вечеря по румсървиза.

Даян се опитваше да завърже разговор с Кели, но това явно беше безнадеждно.

— Значи живеете в Париж, така ли?

— Да.

— Марк французин ли беше?

— Не.

— Отдавна ли сте женени?

— Не.

— Как се запознахте?

„Това не е твоя работа“ — помисли си Кели, но отвърна:

— Не си спомням точно. Запознавам се с много мъже.

Даян се втренчи в нея.

— Защо не се избавите от тази стена, която се издигнали около себе си?

— Никой ли не ви е казвал, че стените са, за да те пазят от другите хора? — ледено отвърна Кели.

— Понякога стените държат хората заключени вътре и…

— Вижте, госпожо Стивънс, гледайте си работата. Оправях се чудесно, докато не ви срещнах. Да оставим това.

— Добре. — Даян бе смаяна. „Не съм виждала по-студен човек от нея“.

— Отивам да взема душ — каза Кели, след като свършиха с мълчаливата си вечеря.

Даян не отговори.

В банята тъмнокожата жена хвърли дрехите си, влезе под душа и го пусна. Топлата вода приятно плискаше по голата й кожа. Тя затвори очи и остави мислите си да заблуждаят…

Чуваше думите на Сам Медоус: „Знаете ли, че Марк е лудо влюбен във вас? Иска да се ожените. Надявам се да не нараните чувствата му“. И разбираше, че е прав. Харесваше й да е с Марк. Той беше забавен, деликатен и грижовен — страхотен приятел. „Тъкмо това е уловката — помисли си тя. — Приемам го само като приятел. Това не е честно спрямо него. Трябва да престанем да се срещаме“. Марк й се обади на сутринта след банкета.

— Ало, Кели? Какво ти се прави довечера? — В гласа му се долавяше очакване. — Вечеря и театър? Или по магазините и после…

— Съжалявам, Марк. Довечера съм… заета.

Последва кратко мълчание.

— О. Мислех, че с теб имаме…

— Нямаме. — Мразеше се за това, което правеше с него. „Аз съм виновна, че позволих да стигнем дотук“ — каза си.

— А, добре. Ще ти се обадя утре.

Обади й се на другия ден.

— Кели, ако съм те обидил с нещо…

И Кели трябваше да си наложи да отговори:

— Съжалявам, Марк. Влю… влюбих се в друг мъж. — Зачака. Дългото мълчание бе непоносимо.

— О. — Гласът му трепереше. — Разбирам. Аз… трябваше да се досетя, че ние… поз… поздравления. Искрено ти желая щастие, Кели. Моля те, сбогувай се с Ейнджъл от мое име.

И затвори. Кели остана със слушалката в ръка. Чувстваше се ужасно. „Марк скоро ще ме забрави и ще си намери друга — тя ще му даде щастието, което заслужава“.

Работеше всеки ден, усмихваше се по подиумите и чуваше аплодисментите на тълпите, ала вътрешно се измъчваше. Животът не бе същият без нейния приятел. Постоянно се изкушаваше да му се обади, но устояваше. „Не мога. Достатъчно нараних чувствата му“ — повтаряше си тя.

Минаха няколко седмици. Марк не й се обаждаше. „Сигурно вече си е намерил друга. Радвам се“ — мислеше си Кели и се опитваше да си повярва.

Една събота вечер участваше в модно ревю в изящна зала, пълна с парижкия елит. Тя излезе на подиума и веднага се разнесоха обичайните овации. Вървеше след модел в официален костюм, която носеше ръкавици. Едната ръкавица се изплъзна от ръката й и падна на подиума. Кели я забеляза твърде късно, препъна се и се просна по очи. Публиката ахна. Кели продължаваше да лежи. Чувстваше се унизена. Наложи си да не заплаче, пое дълбоко дъх, изправи се и избяга от сцената.

— Приготвила съм официалната рокля — каза й гардеробиерката, когато тя се втурна в гримьорната. — Дай да…

Кели хлипаше.

— Не. Не мо… не мога да изляза. Ще ми се смеят. — Започваше да изпада в истерия. — Свършено е с мен! Никога вече няма да излизам на сцена. Никога!

— Разбира се, че ще излизаш.

Кели се обърна. На прага стоеше Марк.

— Марк! Какво… какво правиш тук?

— Ами… напоследък често се мотая наоколо.

— Видя ли… видя ли какво стана?

Той се усмихна.

— Беше чудесно. Радвам се, че се случи.

Кели го зяпна.

— Моля?

Марк се приближи към нея и й подаде носната си кърпичка, за да избърше сълзите си.

— Кели, преди да излезеш там, публиката те смяташе просто за красив недосегаем блян, за недостъпна фантазия. Когато се препъна и падна, ти им показа, че си човек, и сега всички те обожават. Върви и ги направи щастливи.

Тя се вгледа в състрадателните му очи и разбра, че е влюбена в него.

Гардеробиерката връщаше официалната рокля на закачалката.

— Дай ми я — каза Кели, погледна Марк и му се усмихна през сълзи.

След пет минути, когато уверено излезе на подиума, от публиката се разнесоха гръмовни аплодисменти. Кели спря, изпълнена с вълнение. Беше чудесно Марк отново да е в живота й.

Кели бе напрегната. Очакваше Марк да започне да я сваля, но той винаги се държеше като съвършен джентълмен. Плахостта му я накара да се почувства по-уверена. Тя започваше повечето им разговори и на каквато и тема да бяха, Марк проявяваше типичната си осведоменост и забавност.

— Утре вечер има премиера на един страхотен симфоничен оркестър — веднъж му каза Кели. — Обичаш ли класическа музика?

Той кимна.

— Израснал съм с нея.

— Чудесно. Тогава ще отидем.

Концертът мина великолепно и публиката беше ентусиазирана.

— Кели, аз… те излъгах — каза Марк, когато стигнаха до апартамента й.

„Трябваше да го предвидя — помисли си тя. — Той е като всички останали. Край“. И се приготви за отговора му.

— Наистина ли?

— Да. Всъщност… изобщо не обичам класическа музика.

Кели прехапа устни, за да не избухне в смях.

— Искам да ти благодаря за Ейнджъл — каза тя на следващата им среща. — Харесва ми да съм с нея. — „И с теб“ — помисли си. Марк имаше най-яркосините очи, които бе виждала, и прелестна дяволита усмивка. Близостта му ужасно й харесваше…

Водата започваше да изстива. Кели спря душа, изсуши се, облече си нощница и се върна в дневната.

— Банята е на ваше разположение.

— Благодаря.

Даян се изправи и отиде в банята. Вътре сякаш беше вилнял ураган. Подът бе залят с вода, навсякъде се въргаляха пешкири.

Тя излезе в спалнята.

— Цялата баня е разхвърляна. Да не сте свикнали да разтребват след вас?

Кели мило се усмихна.

— Да, госпожо Стивънс. Израснала съм, заобиколена от цял куп камериерки.

— Само че аз не съм сред тях.

„Защото не те бива за това“ — ядосано си помисли Кели.

Даян дълбоко си пое дъх.

— Мисля, че…

— Мислете каквото си щете, госпожо Стивънс.

Двете дълго се взираха една в друга. После, без да каже нищо повече, Даян се обърна и отиде в банята. Когато след петнайсет минути излезе, Кели беше в леглото. Даян понечи да изключи нощната лампа.

— Недейте! — извика Кели.

Даян я погледна сепнато.

— Моля?

— Оставете лампата да свети.

— От тъмното ли ви е страх? — презрително попита Даян.

— Да. Страх… страх ме е от тъмното. — „Откакто умря Марк“.

— Защо? — покровителствено каза Даян. — Да не би като малка родителите ви да са ви плашили с приказки за торбалан?

Последва дълго мълчание.

— Стига.

Даян си легна и затвори очи. Изпълниха я мисли за мъжа й: „Ричард, скъпи, никога не съм вярвала, че някой може да умре от разбито сърце. Сега вече вярвам. Имам нужда от теб. Да ме напътстваш. Имам нужда от твоята топлота и любов. Знам, че си някъде тук. Усещам те. Ти си дар, които получих от Господ, ала не задълго. Лека нощ, мой ангел хранителю. Моля те, не ме оставяй. Моля те“.

Кели чу, че Даян тихо ридае. Стисна устни и си помисли: „Млъкни. Млъкни. Млъкни“. И по бузите й потекоха сълзи.