Кой се страхува от мрака

Глава 30

Даян вървеше през фоайето на хотел „Делмонт“ към асансьорите. Сърцето й туптеше бясно. Нямаше да чуе какво е научила Кели.

Вратата на един от асансьорите се отвори и пътниците слязоха.

— Качвате ли се?

— Да. — Тя влезе в кабината. — Апартамент А, моля. — Мислите й препускаха. „Над какъв толкова секретен проект може да са работили мъжете ни, за да ги убият? И как Кели е открила отговора?“

Асансьорът се напълни. Вратата се затвори и кабината започна да се издига. Даян се беше разделила с Кели преди три часа, ала за своя изненада установи, че й липсва.

Накрая, след пет-шест спирания, пиколото отвори вратата на нейния етаж.

Флинт чакаше до вратата на дневната в апартамент А и се вслушваше да чуе шум от коридора. Само че вратата бе необикновено дебела и той знаеше защо. Не за да спира звуците отвън. А отвътре.

В този апартамент се провеждаха скучни съвещания на директорския борд, но Флинт обичаше да се шегува, че никой не умира от скука. Три пъти годишно Танър канеше ръководния състав на КИГ от десетки страни. Когато приключеха деловата работа, довеждаха красиви момичета да позабавляват мъжете. Флинт беше охранявал няколко такива оргии и докато чакаше, си мислеше за морето от голи женски тела, стенещи и мятащи се по легла и дивани. Скоро получи ерекция и се ухили. И той щеше да се позабавлява.

Не се смяташе за некрофил. Никога не бе убивал жена, за да прави секс с нея. Но щом и без това вече щяха да са мъртви…

— Накъде е апартамент А? — попита Даян, когато слезе от асансьора.

— Наляво, в дъното на коридора. Но там няма никого.

Тя се обърна.

— Моля?

— Този апартамент се използва само за заседания на директорски бордове и следващото е чак през септември.

Даян се усмихна.

— Аз не отивам на заседание на директорски борд. Имам среща с една приятелка, която ме чака.

Пиколото я проследи с поглед. Жената зави наляво и се запъти към апартамент А. Той сви рамене, затвори вратата и потегли надолу.

Колкото повече Даян се приближаваше към вратата на апартамента, толкова повече растеше вълнението й.

Флинт чакаше почукването на вратата.

Коя щеше да пристигне първа, блондинката или черното маце? „Няма значение. Не страдам от предразсъдъци…“ Стори му се, че чува стъпки, и стисна пистолета.

Кели се мъчеше да овладее нетърпението си. По пътя до хотел „Делмонт“ я бяха забавили всевъзможни препятствия: задръствания… червени светофари… ремонт на пътя… Закъсняваше. Бързо прекоси фоайето на хотела и се качи на асансьора.

— Апартамент А, моля.

На петдесетия етаж Даян се приближаваше към апартамент А. В този момент вратата на съседния апартамент се отвори и оттам заднешком излезе пиколо. Буташе голяма количка с багаж, която запречи коридора.

— Веднага ще освободя пътя — извини се той и се върна в апартамента. След малко се появи отново с още два куфара. Даян се опита да се провре покрай количката, ала не успя. — Готово — каза пиколото. — Извинете за забавянето. — И отмести количката от пътя й.

Даян продължи към апартамент А и тъкмо вдигна ръка да почука на вратата, когато чу да я викат.

Обърна се. Кели тъкмо излизаше от асансьора.

— Кели!…

Даян забърза към нея.

Хари Флинт напрегнато се вслушваше. Дали навън имаше някой? Можеше да отвори вратата и да види, но това щеше да провали плана. „Убийте ги още щом влязат“ — бе наредил шефът му.

Кели и Даян се прегръщаха, радостни от новата си среща.

— Извинявай, че закъснях, Даян, но имаше ужасни задръствания — каза Кели. — Хвана ме точно преди автобусът ми да замине за Чикаго.

Даян я погледна озадачено.

— Аз ли съм те хванала?…

— Тъкмо се качвах на автобуса, когато ми се обади.

Последва мимолетно мълчание.

— Аз… не съм ти се обаждала, Кели. Ти ми се обади. Каза ми, че имаш нужните доказателства за…

Кели я гледаше.

— Аз не съм…

Двете едновременно се обърнаха към апартамент А. Даян дълбоко си пое дъх.

— Да се…

— Хайде.

Изтичаха по стълбището до долния етаж, качиха се на друг асансьор и след няколко минути напуснаха хотела.

Хари Флинт си гледаше часовника. „Защо толкова се бавят тия кучки?“

Двете жени седяха в препълнения вагон на метрото.

— Не знам как са успели да го направят — каза Даян. — Но чух твоя глас.

— И аз чух твоя. Няма да се откажат, докато не ни убият. Те са като октоподи с хиляди кървави пипала, които искат да обвият около шиите ни.

— Първо трябва да ни заловят — отвърна Даян.

— Как са ни открили този път? Нали изхвърлихме визитките на Кингсли и не сме взимали нищо друго от…

Спогледаха се, после погледнаха мобифоните си.

— Но откъде са намерили номерата ни? — смаяно попита Кели.

— Не забравяй с кого си имаме работа. Така или иначе, това сигурно е най-безопасното място в Ню Йорк. Можем да останем в метрото, докато… — Даян хвърли поглед оттатък пътеката и пребледня. — Махаме се оттук — настойчиво каза тя. — Още на следващата спирка.

— Какво? Нали току-що каза, че…

Кели проследи погледа й. На стената имаше реклама със снимка на усмихнатата Кели с красив дамски часовник на китката.

— Боже мой!

Стигнаха и забързаха към вратата в очакване на следващата спирка. Двама униформени морски пехотинци, които седяха наблизо, ги изпиваха с очи.

Кели им се усмихна, взе от Даян мобифона й, извади своя и ги подаде на войниците.

— Обадете ни се.

Двете слязоха от метрото.

Телефонът в апартамент А иззвъня и Флинт вдигна.

— Мина повече от час — каза Танър. — Какво става, Флинт?

— Изобщо не се появиха.

— Какво?!

— Чаках тук през цялото време.

— Връщай се в офиса. — Танър затръшна слушалката.

Отначало беше приемал тази история като рутинна задача, която трябваше да изпълни. Сега въпросът бе станал личен. Той взе мобифона си и набра номера на Даян.

Отговори един от морските пехотинци, на които Кели беше дала телефоните.

— Ето те най-после, маце. Какво ще кажете довечера четиримата да си направим купон?

Двете кучки се бяха избавили от мобифоните си! Танър побесня.

Беше евтин пансион на един ъгъл. Таксито тъкмо щеше да го подмине, когато видяха табелата „Стаи под наем“.

— Спрете тук — каза Даян.

Слязоха и тръгнаха към входа на сградата. Отвори им собственичката, приятна жена на средна възраст. Казваше се Алис Финли.

— Мога да ви дам много хубава стая за четирийсет долара на нощ, включително закуската.

— Чудесно — отвърна Даян, но забеляза изражението на Кели. — Какво има?

— Нищо. — Тъмнокожата жена затвори очи за миг. Това нямаше нищо общо с пансиона, в който бе израснала, бе чистила тоалетните, бе готвила за непознати и бе слушала виковете на майка си, когато пияният й пастрок я биеше в съседната стая. Успя да се усмихне. — Няма нищо.

На другата сутрин Танър свика съвещание с Флинт и Карбайо.

— Изхвърлили са визитките ми и са се отървали от мобифоните си — каза шефът на КИГ.

— Значи ги изгубихме — навъси се Флинт.

— Не, Флинт, не и докато съм жив. Но няма да ги преследваме. Те сами ще дойдат при нас.

Двамата главорези се спогледаха и отново се обърнаха към Танър.

— Моля?

— Даян Стивънс и Кели Харис ще бъдат в КИГ в единайсет и петнайсет в понеделник сутринта.