Кели и Даян слязоха в главното фоайе на болницата.
— Ето защо Ричард и Марк са щели да ходят във Вашингтон — каза Даян. — За да се срещнат със сенатор ван Лювън.
— Как ще се свържем с нея?
— Много просто. — Даян извади мобифона си.
Кели вдигна ръка и я спря.
— Недей. Хайде да се обадим от обществен телефон.
Взеха телефона на централата на Сената от справки и Даян го набра.
— Кабинетът на сенатор ван Лювън.
— Бих искала да говоря със сенатора, моля.
— За кого да предам?
— Въпросът е личен — отвърна Даян.
— Как се казвате, моля?
— Не мога… просто й предайте, че е много важно.
— Съжалявам, това не е възможно. — Връзката прекъсна.
Даян се обърна към Кели.
— Не бива да разкриваме имената си. — И отново набра номера.
— Кабинетът на сенатор ван Лювън.
— Моля, изслушайте ме. Не съм луда. Трябва да говоря със сенатора и не мога да ви съобщя името си.
— Боя се, че не мога да ви свържа. — Връзката прекъсна.
Даян се обади за трети път.
— Кабинетът на сенатор ван Лювън.
— Не затваряйте, моля ви. Знам, че си вършите работата, но въпросът е на живот и смърт. Обаждам се от обществен телефон. Ще ви дам номера. Моля, предайте на сенатора да ми се обади. — Тя продиктува номера на секретарката и я чу да затръшва слушалката.
— Какво ще правим сега? — попита Кели.
— Ще чакаме.
Чакаха два часа и в момента, в който Даян каза:
— Така няма да се получи. Хайде…
… телефонът иззвъня. Тя дълбоко си пое дъх и се втурна да отговори.
— Ало?
Отсреща чу ядосан женски глас.
— Тук е сенатор ван Лювън. С кого разговарям?
Даян приближи слушалката към Кели, за да чуват и двете думите на сенатора. Гласът на Даян бе толкова задавен, че едва говореше.
— Казвам се Даян Стивънс, госпожо сенатор. Тук съм с Кели Харис. Знаете ли кои сме?
— Не, и се боя, че…
— Мъжете ни бяха убити точно преди да се срещнат с вас.
От другия край се разнесе ахване.
— Боже мой! Ричард Стивънс и Марк Харис?
— Да.
— С вашите съпрузи имахме уговорена среща, но някой се обади на секретарката ми и съобщи, че те са се отказали. И после двамата… починаха.
— Не са се обадили те, госпожо сенатор — отвърна Даян. — Убили са ги, за да не им позволят да се срещнат с вас.
— Моля?! — смаяно попита ван Лювън. — Защо…
— Убили са ги, за да не разговарят с вас. С Кели бихме искали да дойдем във Вашингтон, за да ви обясним какво са се опитвали да направят мъжете ни.
Последва кратко колебание.
— Ще ви приема, но не в кабинета си. Прекалено е явно. Ако казвате истината, може да се окаже опасно. Имам къща в Саутхамптън на Лонг Айланд. Ще се срещнем там. Откъде се обаждате?
— От Денвър.
— Един момент.
След три минути сенаторът се върна на телефона.
— Следващият полет от Денвър за Ню Йорк е нощен, без междинно кацане. Самолетът излита в дванайсет и двайсет и пет и каца в шест и девет минути. Ако няма места, има…
— Ще го вземем.
Кели я погледна изненадано.
— Ами ако не успеем, Даян?…
Другата жена направи успокоителен жест с ръка.
— Ще успеем.
— На летището ще ви чака сив линкълн. Веднага се качете в колата. Шофьорът е азиатец, казва се Кунио. Ще ви докара вкъщи. Аз ще ви чакам там.
— Благодаря ви, госпожо сенатор.
Даян затвори слушалката и дълбоко си пое дъх. После се обърна към Кели.
— Всичко е уредено.
— Откъде знаеш, че ще се качим на самолета?
— Имам план.
Портиерът в хотела им уреди кола под наем и след четирийсет и пет минути Даян и Кели вече пътуваха за летището.
— Не знам дали повече съм развълнувана, или уплашена — каза Кели.
— Струва ми се, че вече няма от какво да се боим.
— Изглежда, много хора са се опитали да се срещнат със сенатора, но никой не е успял, Даян. Всички са били убити.
— Тогава ние ще сме първите, които ще успеем.
— Ще ми се да имахме… — започна Кели.
— Знам. Оръжие. Вече го каза. Имаме само ума си.
— Да, но ми се ще да имахме оръжие.
Кели погледна през прозореца.
— Спри.
Даян отби до тротоара.
— Какво има?
— Трябва да свърша нещо.
Бяха спрели пред фризьорски салон. Кели отвори вратата.
— Къде отиваш? — попита я Даян.
— Ще си направя нова прическа.
— Шегуваш се.
— Напротив.
— Точно сега ли намери да ходиш на фризьор? Кели, отиваме на летището и гоним самолет, нямаме време за…
— Човек не знае какво ще се случи, Даян. Ако ще умирам, искам да съм красива.
Даян безмълвно я проследи с поглед.
След двайсет минути Кели излезе от салона. Носеше перука — дълга вдигната високо коса.
— Готова съм — заяви тя. — Да вървим да ги довършим тия мръсници.