Кой се страхува от мрака

Глава 1

В зала 37 на Върховния съд, Сентър Стрийт 180, Манхатън, течеше процесът срещу Антъни (Тони) Алтиери. Голямата стара зала беше претъпкана до пръсване с журналисти и зрители.

На подсъдимата скамейка седеше Антъни Алтиери, отпуснат на инвалидната си количка. Приличаше на бледа тлъста жаба, само очите му бяха живи и всеки път щом погледнеше Даян Стивънс на свидетелския подиум, тя буквално усещаше пулса на омразата му.

До Алтиери седеше неговият адвокат Джейк Рубинстийн. Той беше прочут с две неща: с богатите си клиенти, повечето от които бяха мафиоти, и с факта, че оправдаваха почти всички.

Рубинстийн бе дребен пъргав човек с остър ум и живо въображение. Съдебните му изяви винаги бяха различни. Представленията в съда бяха негов занаят и той го владееше до съвършенство. Много го биваше да преценява съперниците си и притежаваше животински инстинкт да открива слабостите им. Понякога си представяше, че е лъв, който бавно се приближава към нищо неподозиращата жертва, готов за скок… или че е коварен паяк, предящ паяжина, в която ще хване безпомощната си плячка… Друг път беше търпелив рибар, който ловко хвърляше въдица във водата и бавно я клатеше насам-натам, докато лековерният свидетел я налапа.

Адвокатът внимателно наблюдаваше свидетелката. Даян Стивънс беше трийсетинагодишна. Излъчваше елегантност. Благородно лице. Вълниста руса коса. Зелени очи. Прекрасна фигура. Носеше шикозен черен костюм, шит по поръчка. Джейк Рубинстийн знаеше, че предишния ден е направила благоприятно впечатление на съдебните заседатели. Трябваше да внимава как действа с нея. „Рибар“, помисли си той.

Бавно се приближи до свидетелската скамейка и предпазливо започна разпита.

— Госпожо Стивънс, според вчерашните ви показания на въпросната дата, четиринайсети октомври, вие сте шофирали на юг по Хенри Хъдсън Паркуей, спукали сте гума и сте отбили на изхода за Сто петдесет и осма улица, за да спрете в парка „Форт Уошингтън“, нали така?

— Да. — Мекият й глас издаваше образованост.

— Какво ви накара да спрете точно там?

— Тъй като бях спукала гума, знаех, че трябва да отбия от главния път, и сред дърветата видях покрив на къща. Реших, че там може да има някой, който да ми помогне. Нямах резервна гума.

— Членувате ли в автоклуб?

— Да.

— Имате ли телефон в колата си?

— Да.

— Тогава защо не се обадихте в автоклуба?

— Помислих си, че това ще отнеме много време.

— Естествено — съчувствено отвърна Рубинстийн. — И тогава видяхте къщата.

— Да.

— И отидохте там, за да потърсите помощ, така ли?

— Точно така.

— Навън светло ли беше?

— Да. Беше към пет следобед.

— Значи сте виждали съвсем ясно.

— Да.

— Какво видяхте, госпожо Стивънс?

— Видях Антъни Алтиери…

— О, познавахте ли го?

— Не.

— Защо сте сигурна, че е бил Антъни Алтиери?

— Бях виждала снимката му във вестниците и…

— Значи сте виждали снимки, напомнящи на подсъдимия, така ли?

— Ами…

— Какво видяхте в къщата?

Даян Стивънс треперливо си пое дъх и бавно отговори, като си представяше сцената:

— В стаята имаше четирима мъже. Единият седеше на стол. Беше завързан. Господин Алтиери като че ли го разпитваше, докато другите двама стояха до него. — Гласът й потрепери. — Господин Алтиери извади пистолет, извика нещо и… и застреля мъжа в тила.

Джейк Рубинстийн хвърли поглед към съдебните заседатели. Всички бяха погълнати от показанията й.

— Какво направихте после, госпожо Стивънс?

— Изтичах при колата си и се обадих в полицията по мобифона си.

— А после?

— Потеглих.

— Със спукана гума ли?

— Да.

Беше време за малко вълнички във водата.

— Защо не изчакахте полицията?

Даян погледна подсъдимата скамейка. Алтиери я наблюдаваше с очевидна злоба. Тя се извърна.

— Не можех да остана там, защото… защото се боях, че мъжете може да излязат от къщата и да ме видят.

— Напълно разбираемо. — Гласът на Рубинстийн стана твърд. — Не е разбираемо обаче, че когато влезли в къщата, полицаите не намерили никого, госпожо Стивънс. Нямало нито следа, че там изобщо е имало хора, камо ли че е било извършено убийство.

— Нищо не мога да направя. Аз…

— Вие сте художничка, нали?

Въпросът я изненада.

— Да, аз…

— Имате ли успех?

— Предполагам, че да, но какво общо…

Беше време да дръпне въдицата.

— Малко реклама никога не е излишна, нали? Цялата страна ви гледа по вечерните новини, бяхте на първа страница на всички вестници…

Даян бясно го стрелна с поглед.

— Не съм го направила заради рекламата. Никога не бих пратила невинен човек…

— Ключовата дума е „невинен“, госпожо Стивънс. И аз категорично ще докажа, че господин Алтиери наистина е невинен. Благодаря. Свърших с вас.

Даян Стивънс не обърна внимание на двусмислицата. Когато слезе от подиума, за да се върне на мястото си, направо кипеше. Прошепна нещо на прокурора, запъти се към изхода и излезе на паркинга. Думите на адвоката продължаваха да кънтят в ушите й. „Вие сте художничка, нали?… Малко реклама никога не е излишна, нали?“ Беше унизително. Общо взето обаче бе доволна от показанията си. Беше разказала на съдебните заседатели точно какво е видяла и те нямаха основание да не й вярват. Антъни Алтиери щеше да бъде осъден и пратен в затвора до края на живота си… и все пак Даян не можеше да не мисли за отровния му поглед. Побиха я тръпки.

Тя подаде на служителя квитанцията си и мъжът отиде да докара колата й.

След две минути Даян шофираше на път за дома си.

На ъгъла имаше знак стоп. Когато тя спря, към колата се приближи добре облечен младеж.

— Извинете, изгубих се. Можете ли?…

Тя свали прозореца.

— Можете ли да ми кажете как да стигна до тунела „Холанд“? — Говореше с италиански акцент.

— Да. Съвсем просто е. Отидете до първата…

Мъжът вдигна ръка. Стискаше пистолет със заглушител.

— Слизай от колата. Бързо!

Даян пребледня.

— Моля ви, недейте… — Когато понечи да отвори вратата и мъжът отстъпи назад, Даян настъпи газта и колата потегли. Задният прозорец се пръсна от улучилия го куршум, после се разнесе втори изстрел. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се задъхваше.

Даян Стивънс беше чела за похищения на коли, ала те винаги й се бяха стрували далечни, нещо, което се случва с други хора. Мъжът се бе опитал да я убие. Нима крадците убиваха хора? Тя взе мобилния си телефон и набра номера на полицията. Отговориха й чак след две минути.

— Полиция. Какво обичате?

Докато разказваше какво се е случило, Даян разбираше, че е безполезно. Мъжа отдавна вече го нямаше.

— Ще пратя полицай на въпросното място. Бихте ли съобщили името, адреса и телефонния си номер?

Даян ги каза. Нямаше смисъл, помисли си. Обърна се към разбития прозорец и потрепери. Отчаяно й се искаше да се обади на Ричард на работа и да му разкаже какво се е случило, ала знаеше, че е зает с неотложен проект. Ако го потърсеше, той щеше да се разстрои и да се втурне при нея — а не биваше да пропусне крайния срок. Щеше да му разкаже, когато се прибереше вкъщи.

И изведнъж й хрумна вледеняваща мисъл: дали беше само съвпадение, или младежът бе причаквал тъкмо нея? Спомни си един разговор с Ричард преди началото на процеса.

— Според мен не бива да свидетелстваш, Даян. Може да е опасно.

— Не се бой, скъпи. Алтиери ще бъде осъден. Ще го затворят завинаги.

— Но той има приятели и…

— Ричард, ако не го направя, няма да мога да се понасям.

„Това, което се случи преди малко, трябва да е съвпадение — реши Даян. — Алтиери не е чак толкова луд, че да ми направи нещо, особено сега, по време на процеса“.

Отби от магистралата и продължи на запад, към жилищния си блок на Седемдесет и пета улица. Преди да влезе в подземния гараж, предпазливо погледна в огледалото. Всичко й се стори нормално.

Апартаментът беше обширен мезонет на първия етаж с просторна дневна, френски прозорци и голяма мраморна камина. Имаше меки дивани, фотьойли, вградена библиотека и голям телевизор. По стените висяха картини — Жул Паскен, Томас Бърч, Джордж Хичкок. Специално място бе отделено на картините на Даян.

На втория етаж имаше спалня с баня, гостна и слънчево ателие, в което рисуваше. Няколко нейни картини украсяваха стените. На статива в средата на стаята имаше недовършен портрет.

Щом влезе в дома си, Даян побърза да отиде в ателието. Свали портрета от статива, смени го с бяло платно и започна да скицира лицето на младежа, който се беше опитал да я убие; но ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да се откаже.

— Тъкмо тая част от работата мразя най-много — оплака се детектив Ърл Гринбърг на път за апартамента на Даян Стивънс.

— По-добре да им съобщаваме ние, отколкото да научават от вечерните новини — отвърна Робърт Пригицър и погледна колегата си. — Ти ли ще й кажеш?

Гринбърг мрачно кимна. Спомни си вица за детектива, който трябвало да съобщи на госпожа Адамс, съпругата на патрулен полицай, че мъжът й е убит.

„Тя е много чувствителна — предупреждава го началникът на управлението. — Трябва да й го съобщиш деликатно“.

„Не се бойте, ще се справя“.

Детективът чука на вратата на семейство Адамс и когато жената му отваря, пита: „Вие ли сте вдовицата Адамс?“

Звънецът сепна Даян. Не очакваше никого. Отиде при домофона. — Кой е?

— Детектив Ърл Гринбърг. Може ли да поговорим, госпожо Стивънс?

„За случая с колата“, помисли Даян. Полицията действаше бързо.

Тя натисна бутона. Гринбърг влезе във входа и се запъти към нейната врата.

— Здравейте.

— Госпожа Стивънс?

— Да. Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Започнах да скицирам мъжа, но… — Даян дълбоко си пое дъх. — Беше мургав, с хлътнали светлокафяви очи и малка бенка на бузата. Пистолетът му беше със заглушител и…

Детективът я гледаше смутено.

— Извинете, не разбирам какво…

— Похитителят. Обадих се в полицията и… — Тя видя изражението му. — Не идвате ли за опита за похищение?

— Не, госпожо. — Гринбърг замълча за миг. — Може ли да вляза?

— Заповядайте.

Той влезе в апартамента.

Даян намръщено го наблюдаваше.

— За какво става дума? Случило ли се е нещо?

Думите заседнаха в гърлото му.

— Да. Съжалявам. Хм… Боя се, че ви нося лоша вест. Отнася се за мъжа ви.

— Какво се е случило? — Гласът й трепереше.

— Злополука.

Побиха я тръпки.

— Каква злополука?

Гринбърг дълбоко си пое дъх.

— Съпругът ви снощи е бил убит, госпожо Стивънс. Тази сутрин намерихме трупа му под един мост на Ист Ривър.

Даян дълго го зяпа, после бавно поклати глава.

— Имате грешка, господин лейтенант. Мъжът ми е на работа, в лабораторията си.

Щеше да е още по-трудно, отколкото очакваше детективът.

— Госпожо Стивънс, съпругът ви прибра ли се снощи?

— Не, но Ричард често работи по цяла нощ. Той е учен. — Все повече започваше да се дразни.

— Госпожо Стивънс, знаете ли, че съпругът ви е имал връзка с мафията?

Даян пребледня.

— С мафията ли? Да не сте луд?

— Открихме…

Тя се задъха.

— Покажете ми документите си.

— Разбира се. — Детектив Гринбърг извади служебната си карта и й я показа.

Даян й хвърли бегъл поглед, върна му я и го зашлеви през лицето.

— За какво ви плаща общината, да обикаляте и да плашите мирните граждани ли? Мъжът ми не е мъртъв! Просто е на работа — извика тя.

Гринбърг я погледна в очите и видя смайването и отрицанието в тях.

— Госпожо Стивънс, искате ли да пратя някого да се погрижи за вас и…

— За вас трябва да се погрижат. Веднага се махайте оттук!

— Госпожо Стивънс…

— Махайте се!

Детективът извади визитна картичка и я остави на една масичка.

— В случай, че се наложи да разговаряте с мен, ето номера ми.

„Е, наистина се справих блестящо — помисли си на излизане. — Спокойно можех да я попитам: «Вие ли сте вдовицата Стивънс?»“

Когато полицаят си тръгна, Даян заключи вратата и треперливо въздъхна.

Какъв идиот! Да обърка адреса и така да я уплаши! Трябваше да се оплаче от него! Погледна си часовника. Ричард скоро щеше да се прибере. Трябваше да направи вечерята. Щеше да го зарадва с паеля, любимото му ястие. Тя отиде в кухнята и започна да готви.

Заради секретността на работата на Ричард, Даян никога не го смущаваше в лабораторията и когато не й се обаждаше, знаеше, че мъжът й ще закъснее. В осем часа паелята беше готова. Даян я опита и доволно се усмихна. Бе точно такава, каквато я обичаше Ричард. В десет него още го нямаше. Тя прибра паелята в хладилника и остави самозалепваща се бележка на вратата: „Скъпи, вечерята е в хладилника. Събуди ме“. Когато се прибереше, Ричард щеше да е гладен.

Внезапно се почувства изтощена. Съблече се по нощница, изми си зъбите и си легна. След няколко минути заспа дълбоко.

Събуди се в три през нощта с писък.