Кой се страхува от мрака

Глава 28

Кели смаяно се взираше в нея.

— Това беше страхотно. Ще ми се аз да се бях сетила.

— Другия път — сухо отвърна Даян.

— Какво ще правите сега?

— Ще се махна от Манхатън.

— Как? Те наблюдават всички гари, летищата, автогарите, фирмите за автомобили под наем…

Даян се замисли за миг.

— Можем да отидем в Бруклин. Там няма да ни търсят.

— Добре, вървете.

— Какво?

— Няма да дойда с вас.

Даян понечи да отговори, после се отказа.

— Сигурна ли сте?

— Да, госпожо Стивънс.

— Добре тогава, сбогом.

— Сбогом.

Даян спря такси и се качи. Кели колебливо стоеше на мястото си и се опитваше да вземе решение. Намираше се сама на непозната улица, нямаше нито къде, нито при кого да отиде. Вратата на таксито се затвори и колата потегли.

— Чакайте! — извика Кели. Таксито спря и тя забърза към него.

Даян й отвори и тя се вмъкна на задната седалка.

— Какво ви накара да промените решението си?

— Току-що ми хрумна, че никога не съм виждала Бруклин!

Даян я погледна и поклати глава.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Закарайте ни в Бруклин, моля — отвърна Даян.

Таксито отново потегли.

— Къде по-точно?

— Просто карайте.

Кели я зяпна смаяно.

— Не знаете ли къде отиваме?

— Ще измисля, когато стигнем там.

„Защо ли се върнах?“ — зачуди се Кели.

Мълчаха. След двайсет минути прекосиха Бруклинския мост.

— Търсим хотел — каза Даян на шофьора. — Не съм сигурна кой…

— Хубав хотел ли търсите, госпожо? Знам един, казва се „Адамс“. Ще ви хареса.

Хотел „Адамс“ беше пететажна тухлена сграда с навес отпред. Под навеса стоеше портиер.

— Устройва ли ви? — попита шофьорът, когато таксито спря до тротоара.

— Изглежда приличен — отвърна Даян.

Кели не отговори.

Слязоха и портиерът ги поздрави.

— Добър ден, дами. Ще ни гостувате ли?

Даян кимна.

— Да.

— Имате ли багаж?

— Авиолиниите изгубиха саковете ни — нагло излъга тя. — Наоколо можем ли да понапазаруваме и да си купим дрехи?

— На съседната пряка има много хубав магазин за облекло. Ако искате, първо се настанете. Така ще пратят покупките ви направо в стаята ви.

— Чудесно. Сигурен ли сте, че имате свободни стаи?

— По това време на годината няма проблем.

Служителят на рецепцията им даде регистрационни формуляри.

— Емили Бронте — каза Кели, докато попълваше своя. Даян погледна служителя, за да види реакцията му.

Нищо. Така че написа „Мари Касат“8.

— С кредитна карта ли ще платите?

— Да, ние… — започна Кели.

— Не — побърза да я прекъсне Даян.

Тъмнокожата жена я погледна и неохотно кимна.

— Багаж?

— Ще пристигне по-късно. Скоро ще се върнем.

— Ще ви настаним в апартамент петстотин и петнайсет.

Двете излязоха от хотела. Истински хубавици. Ала сами.

„Каква загуба“, помисли си служителят.

Магазинът „За мадам“ се оказа истински рог на изобилието. Имаше всевъзможни дамски дрехи, плюс щанд за кожени изделия, където продаваха чанти и куфари.

Кели се огледа.

— Май извадихме късмет.

Към тях се приближи продавачка.

— Какво обичате?

— Само гледаме — отвърна Даян.

Взеха по една количка и тръгнаха из магазина.

— Вижте! — рече Кели. — Чорапи. — И награби пет-шест чифта.

Даян последва примера й.

— Чорапогащници…

— Сутиени…

— Комбинезони…

Скоро количките преливаха от бельо. Продавачката побърза да им докара още две.

— Нека ви помогна.

— Благодаря.

Даян и Кели започнаха да пълнят новите колички. Кели разглеждаше щанда с панталони. Избра си четири чифта и се обърна към Даян.

— Не се знае кога пак ще имаме възможност да пазаруваме.

Другата жена също си взе панталони и раирана лятна рокля.

— Не бива да носите такива неща — спря я Кели. — От райетата ще изглеждате дебела.

Даян понечи да я върне, после погледна спътницата си и подаде роклята на продавачката.

— Ще я взема.

Под смаяния поглед на продавачката Кели и Даян продължиха между различните щандове. Когато свършиха, покупките им се събраха в четири куфара.

Кели ги погледна и широко се усмихна.

— Това би трябвало да ни стигне за известно време.

— В брой ли ще платите, или с кредитна карта? — попита касиерката.

— С кредитна…

— В брой — обади се Даян.

Извадиха портмонетата си и си поделиха сметката. Хрумна им една и съща мисъл: парите в брой свършваха.

— Отседнали сме в хотел „Адамс“ — каза Кели на касиерката. — Бихте ли могли да…

— Да доставим покупките ви ли? Разбира се. Имената ви?

Кели се поколеба за миг.

— Шарлот Бронте.

Даян я погледна и бързо я поправи:

— Емили. Емили Бронте.

— Всъщност да де — смути се Кели.

Касиерката ги наблюдаваше объркано. После се обърна към Даян.

— А вашето име?

— Хм… — Паметта й изневеряваше. Под какво име се бе регистрирала? Джорджа О’Кифи… Фрида Кало… Джоун Мичъл?

— Тя се казва Мари Касат — намеси се Кели.

Касиерката преглътна.

— Ясно.

До „За мадам“ имаше аптека.

— Пак извадихме късмет — усмихна се Даян. Бързо влязоха вътре и продължиха с пазаруването. — Туш…

— Руж…

— Четки за зъби…

— Паста за зъби…

— Тампони и дамски превръзки…

— Червило…

— Фиби…

— Пудра…

Когато се върнаха в хотела, четирите куфара вече бяха доставени в стаята им. Кели ги зяпна.

— Кои са моите и кои са вашите?

— Няма значение — успокои я Даян. — Ще останем тук цяла седмица или още по-дълго, така че можем да разопаковаме багажа.

— Имате право.

Заеха се да подреждат роклите и панталоните, прибраха бельото си в чекмеджетата и занесоха тоалетните си принадлежности в банята.

Когато изпразниха куфарите, Даян си събу обувките, съблече се и с наслада се отпусна на едното легло.

— Приятно е — доволно въздъхна тя. — Не знам за вас, но аз ще вечерям в леглото. После ще си взема хубава и дълга гореща вана. Никъде не мърдам оттук.

На вратата се почука и в стаята влезе красива униформена камериерка — носеше чисти пешкири. След две минути излезе от банята и каза:

— Ако имате нужда от нещо, моля, позвънете ми. Приятна вечер.

— Благодаря. — Кели я проследи с поглед.

Даян прелистваше рекламната брошура на хотела, която бе взела от нощното си шкафче.

— Знаете ли кога е построен този хотел?

— Обличайте се — нареди Кели. — Заминаваме.

— Построен е през…

— Обличайте се. Махаме се оттук.

Даян я погледна.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Ще се случи нещо ужасно. — В гласа й се долавяха панически нотки.

Даян уплашено седна на леглото.

— Какво ще се случи?

— Не знам. Но трябва да се махаме оттук, иначе и двете ще умрем.

Страхът й бе заразен, ала нямаше никаква логика.

— Кели, това е абсурдно. Ако…

— Моля те, Даян.

Когато по-късно мислеше за това, Даян нямаше представа дали е отстъпила заради настойчивостта й, или защото Кели за пръв път се обръщаше към нея на „ти“. Реши да й отвърне със същото.

— Добре. — Тя стана от леглото. — Ще опаковаме дрехите и…

— Не! Остави всичко тук!

Даян я зяпна смаяно.

— Да оставя всичко ли?! Та ние току-що купихме…

— Бързо!

— Добре. — „Надявам се, че знае какво прави“ — си помисли Даян, докато неохотно се обличаше.

— Бързо! — задавено извика Кели.

Даян припряно я последва навън. „Сигурно съм се побъркала!“

Когато стигнаха във фоайето, Даян вече тичаше до Кели.

— Ще ми кажеш ли все пак къде отиваме?

Кели се огледа.

— Оттатък улицата има парк. Трябва… трябва да поседна за малко.

Ядосана, Даян отново я последва. Седнаха на една пейка.

— Какво правим тук? — попита Даян.

В този момент от хотела се разнесе силна експлозия и прозорците на една стая на петия етаж изхвърчаха навън заедно с купища парчетии.

— Това… това беше бомба… В нашата стая. — Тя ужасено се обърна към Кели. — Как… Как разбра?

— Камериерката.

Даян я гледаше озадачено.

— Какво по-точно?

— Камериерките не носят обувки на Маноло Бланик за триста долара.

Даян се задъха.

— Как… как са успели да ни открият?

— Не знам. Но не забравяй с кого си имаме работа.

Страхът им растеше с всяка секунда.

— Танър Кингсли даде ли ти нещо, когато беше в кабинета му? — попита Даян.

Кели поклати глава.

— Не. А на теб?

— Не.

Двете едновременно се сетиха.

— Визитката му!

Отвориха чантичките си и извадиха визитните картички, които им бе дал Танър.

Даян се опита да счупи своята, ала картонът не се огъваше.

— Вътре има някакъв чип — бясно каза тя. Кели също опита да огъне визитката.

— И в моята. Значи така са ни следели тези гадняри.

Даян взе визитката от ръцете й.

— Дотук беше.

Излезе на улицата и хвърли визитките. След минути щяха да ги прегазят десетки коли и камиони. В далечината виеха приближаващи се сирени. Кели се изправи.

— Най-добре да се махаме оттук, Даян. След като вече не могат да ни следят, няма от какво да се боим. Аз се връщам в Париж. Ти какво ще правиш?

— Ще се опитам да открия причината за всичко това.

— Внимавай.

— И ти.

Даян се поколеба за миг.

— Кели… благодаря. Ти ми спаси живота.

— По-рано те излъгах за нещо и сега ме е срам.

— За какво?

— Помниш ли какво ти казах за картините ти?

— Да.

— Всъщност ми харесаха — много. Бива си те.

Даян се усмихна.

— Благодаря. Боя се, че и аз бях доста груба с теб.

— Даян?

— Да?

— И не съм израснала сред камериерки.

Даян се засмя и двете се прегърнаха.

— Радвам се, че се запознахме — топло каза Даян.

— И аз.

Взираха се една в друга. Беше им трудно да се сбогуват.

— Знаеш ли — рече Даян. — Ако имаш нужда от мен, ето телефонния ми номер. — И го написа на един лист от бележника си.

— А това е моят.

— Е, сбогом.

— Да… Сбогом… Кели — с пресекнат глас отвърна Даян. Тъмнокожата жена се отдалечи. На ъгъла се обърна и махна с ръка. Даян също й махна в отговор. Когато Кели изчезна, тя вдигна поглед към черната дупка, която едва не се беше превърнала в тяхна гробница, и потръпна.