Глава десета


В Киев влязохме в цялото си великолепие. Начело яздеше Харалд, в бляскавите си дворцови одежди от Константинопол и церемониалния меч на спатарокандидатос, със златната дръжка и украсена с емайл ножница. Зад него крачеха стройно мъжете му, всички в най-хубавите си дрехи и накичени със сребърни и златни бижута. Следваха ги носачи и роби, натоварени с балите коприна с цвят праскова и другите ценности, които ограбихме от корабите. Аз бях на кон, с Халдор и останалите приближени на Харадд. След бягството ни от Кралицата на градовете Харадд официално ме обяви за свой съветник. В замяна аз се заклех да му бъда васал и му служа и подкрепям до деня, в който заеме полагащото му се място на норвежкия трон.

— Я по-ведро! — ми каза Халдор, докато минавахме през градските порти. Стражите на княз Ярослав ни поздравиха — новините за успеха на Харалд ни бяха изпреварили и стражите, много от тях викингски наемници, с нетърпение очакваха да видят мъжа, изпратил такова нечувано богатство.

Махнах към червените куполи на големия манастир на хълма пред нас.

— Не очаквах да се сблъскам пак с това — казах мрачно и наистина се чувствах обезкуражен.

— Ще трябва да свикнеш — каза Халдор. — Предполагам, че Харалд скоро ще се ожени в точно такова място.

Забележката му ме хвана неподготвен.

— Торгилс, забравяш, че преди да замине за Константинопол, Харалд поиска ръката на втората дъщеря на княза, Елисавета. Отпратиха го позорно. Казаха му да се върне, когато натрупа богатство и слава. Е, той определено го направи. Елисавета и семейството ѝ са заклети християни. Ще настояват сватбата да е християнска.

Слушах без ентусиазъм. Радвал се бях, че постът съветник на Харалд ще ми даде възможност да променя отношението му към старата вяра, а излизаше, че ще трябва да се съревновавам с религията на съпругата му и свитата съветници, които тя със сигурност щеше да вземе със себе си. Мисълта окончателно ме потисна. Смъртта на Пелагея ме бе засегнала дълбоко, лишавайки ме едновременно от приятел и довереник, а на път за Киев се чувствах все по-изолиран сред често необузданите мъже на Харадд.

— Значи едва ли ще се чувствам добре тук — заключих аз. — От по-голяма полза ще съм на Харалд на север. Ще поискам позволение да избързам и подготвя завръщането му в Норвегия. Може да пробвам да открия кои от тамошните благородници ще го подкрепят и кои ще застанат срещу него.

— Пак ще бъдеш шпионин? — попита Халдор, на когото бях доверил за ролята си на информатор за Йоан Евнуха. — На Харалд ще му хареса. От край време си пада по лъжите и измамите.

— Отчасти шпионин, отчасти специален пратеник — отговорих.

Харалд се съгласи с предложението ми и веднага щом прибрах парите, изпратени ми от банкера в Константинопол, заминах с групата бивши варанги, поискали да се приберат у дома си по-рано. По времето, когато Халдор и другите празнуваха бляскавата сватба на норвежкия принц и втората дъщеря на Ярослав, аз отново бях в земите на моите богове.

Първото ми впечатление бе колко малко неща са се променили за дванайсет години. От трите северни страни Норвегия и Дания още се отнасяха една към друга с подозрение, а Швеция се държеше настрани и тайно раздухваше враждата между съседите си. Норвежците нападаха Дания и сами биваха нападани. Сключваха се и разтурваха съюзи. Водещите родове се караха, завладените отвъд морето земи — в Англия, Шотландия и Ирландия — управляваха едри земевладелци, които на хартия бяха подчинени на краля в родината, но на практика бяха независими. В тези бурни води трябваше да планирам завръщането на Харалд.

Започнах с посещение в двора на племенника на Харадд, Магнус, който седеше на норвежкия престол и претендираше и за този на Дания. Намерих го представителен, енергичен, горд и умен далеч не за годините си. Само на двайсет и пет, вече бе спечелил любовта на поданиците си с честността си и успехите в битките срещу датчаните. Харалд, реших, трудно ще измести човека, когото наричаха Магнус Добрия.

В двора на Магнус се представих за завърнал се от служба в Константинопол исландец, достатъчно богат да се помае на път за вкъщи. Това не бе съвсем далеч от истината, а и никой не ме разпита твърде подробно за миналото ми. За малко да се издам само когато чух за смъртта на кралица Елфгифу, първата жена, отвела ме в леглото си.

— Отървахме се — коментира мъжът, който ми каза за смъртта ѝ. — Беше първата жена на великия Кнут. Той ни я изпрати за регентка, заедно с безсърдечния си син. Не ги обичаха особено и накрая ги прогонихме. Не мога да кажа, че съжалявам, задето е мъртва.

Забележката му ме накара да се почувствам стар. На никого не се харесва мисълта, че първата му любима е в гроба. Не и когато помниш ласките и красотата ѝ.

Минаха почти две години, преди да успея да споделя с Харалд впечатленията си от Магнус. Княз Ярослав настоя зет му да остане в Киев по-дълго, отколкото бе очаквал Харалд. Но аз почти не забелязах закъснението. Бях щастлив — най-после открих място, където старите богове още се почитаха.

Пътувах от Нидарос, столицата на Магнус, към Дания, за да преценя силите и характера на тамошния владетел граф Свен Естритсон. Беше есен. Избрал бях да мина през планинските проходи и така се озовах във Вастер Готландия. Намира се между Дания и Швеция, но районът е толкова мрачен и суров, че никой не се главоболи с точното местоположение на границата. Скалист е и покрит с гори, малки езера и плитки потоци, и огромното езеро Ванер, което като всичко останало, замръзва през зимата. Пътувах сам, без слуга, и пеша, защото теренът е труден за конете, а и няма зоб. Вастер Готландия си бе спечелила печална слава с разбойниците си и започвах да се чудя дали не сглупих, като взех със себе си толкова злато и сребро.

Тогава край пътеката видях каменен паметник, с епитафия за загинал воин, който според надписа, свършил живота си в Серкландия, „земята на коприната“. Издялалият руните не бе майстор, следите от длетото личаха ясно, а и буквите бяха грозновати. Не разбрах и в чия чест е паметникът, защото камъкът се бе пропукал точно на името на мъртвия, а не открих липсващата част. Все пак го приех за знак от Один и зарових под един близък храст половината си скъпоценности.

Покрай пътеката нямаше села, само далечни ферми, прости дървени колиби с покриви от дървени талпи и по една-две бараки, толкова сурова и неплодородна бе земята. Смрачаваше се, но не видях у дома да се прибират селяни. Подминех ли къща — колкото и рядко да се случваше това, — вратата неизменно бе затворена. Сякаш бе минала чумата и хората се криеха вътре или бяха мъртви.

Мразовитият въздух вещаеше студена нощ, а вече бях мярнал в горите вълк, затова при следващата къща свърнах от пътеката с намерението да потърся подслон за през нощта. Потропах на дървената врата и извиках. Известно време не последва нищо. После отвътре долетя глас:

— Върви си! Не си желан!

Бях така изненадан, сякаш ме зашлевиха през лицето. Селяните досега бяха гостоприемни. Радваха се на новините, а и оценяваха дребните суми, които оставях за храната и леглото си. Да изгониш странник в студената нощ, бе немислимо. Потропах пак, по-настойчиво. Извиках, че съм пътник, сам и гладен и ще платя за нощувката. Този път чух стъпки. Вратата бавно се отвори, колкото да видя, че вътре е тъмно.

От мрака се разнесе глас:

— Върви си, моля те. Моментът не е подходящ за гости.

Нещо ме подтикна да кажа:

— В името на Один Странника моля за подслон.

Последва дълго мълчание, после вратата се отвори още малко и гласът меко попита:

— Кажи ми, страннико, как е името на жребеца, който на запад спуска нощта над великите богове?

Акцентът бе местен и силен, но нямаше как да сбъркам ритъма на думите. Мъжът, който и да бе той, рецитираше поема. Учителите ми в старата вяра отдавна ме бяха научили на следващ куплет.

Хримфакси е името на тоя, който спуска нощта

над великите богове.

Всяка сутрин той пресява пръските пяна,

която къпе в роса долините.

Тежката врата се открехна, колкото да ме пропусне и в мига, в който влязох, се затръшна зад гърба ми.

Попаднах в пълен мрак. Ръка ме хвана за китката и внимателно поведе напред, после ме стисна, знак, че трябва да спра на място. Усетих нещо да докосва отзад коленете ми, бяха поставили зад мен стол. Седнах тихо. Нито дума не бе казана и все още не бях видял никой.

В стаята имаше хора, не много, но усещах присъствието им. Подът под краката ми бе от проста спечена пръст. Домът беше скромен. Чух шумоленето на дрехи, леко дишане. После на няколко крачки от мен, до земята, се появи тъмночервено петно. Някой разкри жаравата, предположих в семейното огнище. Сянка мина между мен и огнището, и пламъкът изчезна. Последва звук като от човек, който раздухва огъня, после сянката се отдръпна и аз пак видях огнището. Сега в него танцуваха малки пламъчета, от които идваше светлина колкото да видя, че в стаята има трима възрастни и три деца, всички облечени в прости бозави селски дрехи. Трудно бе да определя дали децата са момичета или момчета, но възрастните бяха две жени и един мъж, сигурно същият, който ме пусна в къщата.

Едната жена бавно пристъпи към огнището и постави на земята пред него малка купа. Наклони една кана, чух да се плиска течност. Стоях съвсем неподвижен. Вече знаех какво става. Попаднал бях на алфаблот, годишното приношение в чест на духовете, обитаващи всеки дом, които като ладветир населяват и дърветата, камъните и пръстта. Това са духовете на къщата, древните обитатели, които са живели там преди хората и ще останат дълго след нас. Одобрението им носи на хората благополучие, враждебността — съсипия.

Жената тихо се отдръпна от огнището. Тъмният ѝ силует прекоси стаята, спирайки се във всеки ъгъл. Държеше нещо, предположих храна в дар за олтара.

Усетих как побутнаха в ръката ми груба кора хляб. После ми подадоха дървена чаша бира. Отхапах от хляба. Беше селски хляб от едро мляна ръж, но засищащ. Бирата беше лека и рядка. Пих и ядох, внимавайки да се движа бавно и внимателно. Алфарите са плашливи. Оставих няколко капки бира, наведох се и ги изсипах на пръстения под. Знаех, че домакинът ще забележи дара ми.

Не се каза нито дума. Знаех, че от уважение към духовете, всички ще запазят мълчание до изгрев-слънце. Когато всеки от семейството даде даровете си, се оттеглиха в общото си легло, дървена кутия, закрепена като огромна ясла за едната стена. Аз се увих в пътническото си наметало и тихо легнах на пода.

— Тук всички сме езичници — бяха първите думи на селянина на следващата сутрин. Каза го извинително. — Иначе щеше да получиш по-топло посрещане.

— Староверци — меко го поправих аз.

Беше на средна възраст, с нищо незабележим, освен с ярките сини очи на обруленото от вятъра лице и непокорния венец почти бяла коса около голото му теме. Имаше изнурения вид на човек, трудил се усилено да издържа семейството си. Зад него съпругата му, красива жена, при която също прозираше трудния живот, миеше лицата на децата. Другата жена като че ли ѝ бе сестра, беше със същата гъста червеникава коса и фино лице, а движенията ѝ, когато събра малките дарове, оставени през нощта, бяха грациозни. Забелязах, че след като ръснаха над огнището няколко капки от млякото, оставено за алфарите, върнаха остатъка в каната. В това семейство определено нямаше излишък на храна.

— В Один ли вярваш? — попита с дълбокия си, тих глас селянинът. Искаше да научи повече за мен и да установи общи точки помежду ни. Харесах го.

— Да, от момче. А ти?

— Тук почитаме Фрей. Ние сме селяни, не воини и моряци. Фрей е бог на плодородието. Множи семената, засети в почвата, праща дъжд и топлина, които помагат на посевите да узреят и носи добра жътва. С негова помощ кравите дават мляко, има агнета и ярета, и прасета. Дори млякото, което пием, дължим на милостта на Фрей.

— Снощи се позова на Один Вегтамир — продължи мъжът. — Далеч ли отиваш?

— Само до датските земи, ако дъждовете изчакат още седмица. Не обичам да газя в калта.

— Тази година храстите дадоха много боровинки, а лястовичките си тръгнаха рано. Снегът според мен ще изпревари дъжда. Не че това ни засяга особено. Ние пътуваме само до Големия хоф, а той е на три дни път.

— По пътя видях паметник на мъж, загинал в Серкландия. Това е много далеч.

В стаята изведнъж се възцари напрежение.

— Бил си в Серкландия?

— Да, поне близо до там. Служих в императорската стража в Миклагард и той ме изпрати до Божи гроб, мястото, където е живял Белия Христос.

— Не съм чувал за Божи гроб. Много сме отдалечени за свещениците на Белия Христос. Един все пак ни посети преди няколко години, но реши, че сме твърде закостенели. Замина и повече не се върна.

— Може и да сте изкарали късмет — коментирах аз.

Селянинът като че ли взе решение.

— Аз изписах онзи паметник — призна той. — Вложих всичко себе си, нищо че е малко недодялан. Трябваше да избера по-добър камък, защото преди две години едно парче се отчупи от студа. Искахме да го запомним с нещо. Беше женен за сестрата на жена ми.

Погледна към жената, която почисти огнището. Тя още стоеше неподвижно и ме гледаше, попивайки всяка дума.

— Достигнаха ни слухове, от трета, четвърта ръка, че е загинал в Серкландия. Замина там да натрупа богатство, и така и не се върна. Изпари се. Дори не знаем къде е срещнал края си, нито как. Казваше се Торалд.

— Не познавам такъв човек от Миклагард — казах, — но ако така ще се отблагодаря за гостоприемството ви, мога да ви разкажа каквото знам за Серкландия.

Селянинът кимна на зълва си и тя пристъпи към нас. Не свали очи от мен, докато описвах службата си в Хетайра, посещението на Божи гроб и сарацините, приятели или врагове. Историята ми беше дълга, а се опитах да я разкажа набързо. Селянинът обаче скоро усети, че изтървам някои неща и ме прекъсна.

— Искаме да научим толкова много. Защо не останеш няколко ри и не ни разкажеш по-подробно? Заради Руна.

Поколебах се. Семейството без друго бе бедно и не ми се щеше да злоупотребявам с добрината им. Но селянинът, който се казваше Фолкмар, настоя и аз се съгласих да остана още един ден.

Това се оказа едно от най-добрите решения в живота ми. Денят се превърна в седмица, в края на която знаех, че домът на Фолкмар е моят пристан. Не можеше да се различава повече от изискаността и лукса на Константинопол с широките му улици, добре заредени пазари и шумни тълпи. Там се радвах на добра храна, обществени бани и забавления, в размер, какъвто домакините ми не биха могли и да си представят в голата пустош на Вастер Готландия, където всеки ден минаваше в битка за насъщния, вадене на вода, поправка на сечивата или мелене на зърно. Фолкмар и жена му смирено се уповаваха на боговете; бяха силно привързани един към друг и към децата си, живееха просто и скромно, и ясно осъзнаваха мястото си сред земята и годишните сезони. Всеки път, когато придружавах Фолкмар на някоя от малките му ниви или за дърва за огрев в гората, виждах как почита невидимите духове. Когато подминехме някой самотен камък, оставяше на него малки дарове, просто счупена клонка или някой лист, а ако с нас бяха и децата, настояваше да говорят приглушено и им забраняваше да играят до свещените скали. За него гъстата гора бе дом на скогсра, женски духове, които ако почиташ, ще върнат залуталите се крава или теле. Ако ги обидиш, ще нахранят с добитъка ти вълците.

Вярата на Фолкмар във Фрей и сестра му Фрея беше простичка. Държеше статуетките им у дома си, Фрей с огромен фалос, Фрея сладострастна и пищна. Но извън приказките, знаеше малко за другите богове.

— Колесницата на Фрея теглят котки. Само една жена може да впрегне котки. Сигурно си струва да се види. В средата на лятото мъж и жена се преобличат като Фрей и сестра му и обикалят от ферма на ферма за дарове, но талигата им тегли работен кон. — Замълча, преди да продължи: — Другата седмица ще отнеса тези дарове в Големия хоф. Искаш ли да дойдеш с мен? Това ще забави пътуването ти до Дания, но Один също има свое място в хофа. Това за теб ще бъде възможност да го зачетеш.

— Колко далеч е хофа?

— На около десет дни. Много хора ще дойдат. Самият крал може да е там.

Този път не се колебах. Пътуването до Дания щеше да почака. Бях чувал за Големия хоф от варангите-шведи в Миклагард, които ми разказваха за фестивалите до място, което те наричаха Упсала. Там от време оно имало храм на старите богове. През пролетта и малко преди настъпването на зимата при него се стичали староверци, за да принесат даровете си и се помолят за благословията на старите богове: за здраве, богатство, победа и охолен живот. Самият крал на Швеция често присъствал, защото неговите предци произлизали от самия Фрей. Реших, че след като толкова години живях сред последователи на Белия Христос, най-после ще мога да се върна към старата вяра.

Християните може би щяха да нарекат пътуването ни поклонение. Като учител и ученик напредвахме бавно и аз отговарях на въпросите на Фолкмар за боговете. Той изгаряше от нетърпение да научи повече, а аз бавно осъзнавах, че познанията ми в старата вяра са по-задълбочени от тези на повечето хора. Обясних му, че фрей и Фрея са първите богове, които под предводителството на Один се опълчили на езирите. Когато бил сключен мир, те отишли при езирите като пленници и оттогава живеят с тях.

— Колко жалко, че норвежците и датчаните не направят същото. Не сключат мир, де — отбеляза Фолкмар. — Това ще сложи край на постоянните вражди помежду им, които не носят добро на никого. Често си мисля колко сме щастливи, че живеем на такова затънтено място. Пререканията обикновено ни подминават.

— Може би затова Фрей и сестра му предпочели да не живеят под покрива на Один във Валхала. Фрей има свой дворец в Алфхайм, където живеят елфите на светлината. И със сестра си имат специални привилегии. Фрей е почти равен на Один, а сестра му в някои отношения е дори по-висша от него. След битка тя отнася умрелите с чест в замъка си, Сесрумнир, и едва тогава Один и валкириите избират от останалите. Или първият отбор на мъртвите прави Фрея.

— Само боговете могат да си поделят подобна власт и да не се карат за старшинството — отбеляза Фолкмар.

— Видях нещо подобно във Великия град — казах аз. — Две императрици си поделиха трона. Но да си призная, това не бе обичайно.

— Не е нормално. Рано или късно ще се скарат за властта — каза Фолкмар и с вродената си мъдрост предвиди събитията.

Големият храм в Упсала си заслужаваше десетдневния преход. Беше най-големият хоф, който съм виждал, огромна, дървена постройка до три големи погребални могили на ранни крале. Пред хофа растеше великанско дърво, истински символ на Игдрасил дървото на живота, където се събират езирите. Гигантът бе забележителен и с това, че листата му оставаха зелени дори в най-суровата зима. Встрани, скупчени като свита придворни, имаше свещена горичка по-малки дървета, също много стари и до едно кухи. На тях окачаха даровете за боговете, чиито изображения бяха в хофа. Фолкмар ми каза, че по време на пролетните празници жреците на храма празнуват девет — свещеното за тях число — последователни дни. Всеки ден излизат от хофа и окачват на свещените дървета главите на деветте животни, принесени в жертва на боговете. Всяко животно трябва да е мъжко и да има по едно от всички живи твари.

— Това включва ли и човешко жертвоприношение? — попитах аз.

— Преди много години, да — обясни Фолкмар. — Вече не.

Въведе ме в хофа. Въпреки че зимният празник не бе толкова важен като пролетния, тъмният храм бе пълен с поклонници. Създателите на храма бяха оставили във високия покрив отвори, за да може светлината да навлиза на снопове и огрява статуите на боговете. Беше облачно, но тримата богове пак сякаш се извисяваха над смъртните. В центъра беше Тор — могъщ, брадат, наперено хванал чука си. От дясната му страна бе моят бог, Один. Издялан от едно цяло парче дърво и потъмнял от дима от вековете приношения, Один ни гледаше с единственото си око. От ляво на Тор беше Фрей. Неговата статуя също бе дървена, но ярко оцветена в цветовете на щедрата земя — охра, червено, кафяво, златисто и зелено. Фрей седеше по турски, с комичен шлем на главата, с една ръка държеше щръкналата си напред брада, другата бе поставена на коляното му. Очите му бяха изпъкнали. Беше чисто гол и от слабините му стърчеше гигантски фалос, символ на плодородието и физическата наслада.

Фолкмар отиде при един от жреците на Фрей и му подаде торбата, която носи на гръб през целия път. Нямах представа какво има вътре, но познавайки бедността на Фолкмар и съседите му, предполагам, че бе храна. Жрецът въпреки това я пое като голяма скъпоценност и многословно му благодари. Махна на един свой помощник и миг по-късно от сенките изнесоха прасе. Жрецът с бързо движение преряза гърлото му. Помощникът вече бе поставил отдолу купа. Когато кръвта се оттече, жрецът взе стиска клони, потопи ги в купата и поръси с кръвта статуята на Фрей, после Фолкмар, който чакаше със сведена глава.

Очаквах жрецът да прибере прасето, но вместо това той го подаде на Фолкмар и каза:

— Пирувай тази вечер.

Изпълнил дълга си, Фолкмар понечи да си тръгне, после се сети, че аз още не съм почел Один.

— Съжалявам, Торгилс, не се сетих да запазя нещо, което да дадеш на своя бог.

— Хората ти са събирали за Фрей — казах, докато се придвижвахме през тълпата към покритата със сажди статуя на Бащата на боговете. — Нямаше да е честно да взема дори най-малката трошичка.

Стояхме пред статуята на Один. Висока почти два пъти колкото възрастен мъж и толкова стара, че дървото се бе напукало и изсъхнало. Зачудих се откога ли е тук. С изключение на затвореното око, детайлите се бяха размили с вековете. Бръкнах под ризата за увесената на ремък на врата ми кесия и оставих дара си в краката на Один. Очите на Фолкмар щяха да изхвръкнат от изненада. Бях оставил монета от чисто злато, една от нумизмите на василевса, на стойност повече от всичко, което притежаваше селянинът. За мен тя бе скромен символ на благодарността ми към Один, задето ме отведе в дома на Фолкмар.

— Казваш, че следваш Харалд Сигурдсон и си се клел да му служиш — каза ми същата вечер Фолкмар, докато пирувахме със закланото прасе. — Само че той вече е закъснял за тази година. Може да пристигне най-рано през пролетта. Защо не прекараш зимата с нас? Знам, че жена ми и сестра ѝ ще се зарадват.

— Първо трябва да посетя Свен Естритсон в Дания и да разкажа на Харалд за него — отговорих предпазливо, макар и поканата на Фолкмар да ме принуди да осъзная, че не съм толкова независим, за колкото се мислех. През дните, които прекарах с него, се чувствах в мир със себе си. Взирайки се в пламъците на огъня, усетих, че мисля за напредналите години, които може би си казват думата и изникна въпросът, дали не е дошло време да изоставя скитническия живот и ако не да се установя някъде, то поне да намеря място, където да си почина. Дори си позволих да пресметна колко бързо ще мога да приключа мисията и да се върна във Вастер Готландия.

Один трябва да бе на моя страна, защото на следващата сутрин падна сняг и земята замръзна. По замръзнала земя се ходи по-бързо и аз пристигнах в Дания за по-малко от две седмици. Открих, че Свен Естритсон нито ми харесва, нито ми вдъхва доверие. Беше набит, с мръсна уста и голям женкар. Беше и влиятелен последовател на Белия Христос и свещениците си затваряха очите пред безпътното му поведение. По непонятни причини датчаните му бяха предани и поддържаха каузата му при всяка заплаха от страна на норвежците на Магнус. Прецених, че на Харалд ще е еднакво трудно да се справи със Свен и да измести Магнус.

С лекота съкратих посещението си и се върнах по същия път през Вастер Готландия. Пътем спрях в една търговска станция, за да закупя някои неща и наема колар. Мъжът искаше значителна сума за дългото пътуване, но аз бях богат и надницата му почти не се отрази на запаса ми налични пари. И така, скоро след като се върнах при семейството на Фолкмар, им подготвих изненада — при вратата ги чакаха два малки, набити коня с рошава зимна козина и излизащ на пара дъх. Към копитата им бяха прикрепени подкови с шипове, които им бяха позволили да минат по заледената пръст и довлекат шейната с кожи, дрехи, посуда и храна, които като гост подарих на Фолкмар и семейството му.

С Руна се събрахме като мъж и жена малко след празника Йол. Никой в това затънтено място не бе ни най-малко изненадан. С Руна бяхме открили, че си подхождаме, сякаш се познаваме от години. Имахме взаимно споразумение, което така и не изказахме глас, защото без друго знаехме, че другият е също толкова чувствителен на темата. В ограниченото пространство на колибата връзката ни се проявяваше в някой поглед или половин усмивка, но по-често с Руна просто се радвахме на присъствието на другия се наслаждавахме на това да сме заедно. Фолкмар и жена му естествено виждаха какво става и се постараха да не се месят.

Сватбата ни, разбира се, не бе по християнските обичаи. Като млад се бях женил така в Исландия и бракът ми приключи с унизителен провал. Този път церемонията изпълни Фолкмар, защото Руна и сестра ѝ бяха останали отрано сирачета и това означаваше, че е единственият им роднина. Застанал пред статуите на Фрей и Фрея, Фолкмар отправи простичък призив към боговете, взе парче стомана и кремък, удари ги едно о друго и извади искри, показвайки, че във всяко нещо, камък или метал, също като в мъжа и жената, се крие елемент който, съберат ли се двете, носи живот.

На следващия ден Фолкмар даде пир за най-близките съседи, на който изядохме донесените от мен пушени и осолени деликатеси, и вдигнахме наздравици за щастие с медовина, направена от горски мед и блатна мирта вместо хмел. При тостовете гостите славеха Фрей и Фрея, според тях уредили Руна да се омъжи за мен. Боговете отнели съпруга ѝ, докато бил далеч в Серкландия, и пак от там бяха изпратили негов приемник. Не се скъпяха в поздравленията си и през зимните месеци няколко дойдоха да помогнат в издигането на малка пристройка към колибата, в която с Руна преместихме спалнята си. Можех да им кажа да изчакат до пролетта, за да наема строители и закупя скъпи материали, но се въздържах. Харесвах пристана си и се страхувах да не наруша равновесието в него.

От самото начало Руна намери голяма утеха от това, че сестра ѝ одобрява съюза ни и направи всичко възможно да ме направи щастлив. Оказа се идеалната съпруга, любяща и винаги готова да ме подкрепи. През първата брачна нощ ми каза, че когато чула за смъртта на първия си съпруг, се помолила на Фрея да не прекара остатъка от живота си като вдовица.

— Фрея чу молитвите ми — каза тихо, впила поглед в пръстения под.

— Но аз съм петнайсет години по-стар от теб — изтъкнах. — Не те ли е страх, че един ден пак ще овдовееш?

— Това ще решат боговете. Някои мъже те даряват със здраве и старини. На други пращат живот, който рано ги изпраща в гроба. На мен не ми изглеждаш по-стар от мъжете на моята възраст, които вече са съсипани от работа. — След което се сгуши до мен и доказа, че Фрея наистина е богиня на плътските наслади.

През цялата тази зима и следващата пролет изпитвах такова задоволство, че щях и да забравя клетвата си към Харалд, ако Один не ми напомни за дълга със сън, който бе както шокиращ, така и — както се оказа впоследствие — подвеждащ. Видях през морето да се задава флотилия кораби и от тях да слиза армия. Лицето на предводителя ѝ оставаше извърнато встрани от мен, но мъжът бе необикновено висок и аз го приех за моя господар Харалд. Той смело поведе войската си към вътрешността, хората му маршируваха през спечени, голи поля, докато не се стигна до битка с врага. И двете страни се биха смело, но постепенно нашествениците получиха надмощие. После, малко преди победата, една стрела профуча и порази предводителя им в гърлото. Видях го да вдига ръце — лицето му бе все така извърнато — и чух как дъхът му свисти през разкъсания гръклян. После се строполи мъртъв.

Събудих се облян от студена пот. Руна се пресегна да ме успокои.

— Какво има? — попита аз.

— Сънувах смъртта на господаря ми Харалд — казах, още треперейки. — Може би мога да предотвратя катастрофата. Трябва да го предупредя.

— Разбира се, че трябва — каза тя успокоително. — Това е твои дълг. Но сега спи и събирай сили, за да се събудиш с по-ясен ум.

На следващия ден все така разумна, Руна ме накара да повторя подробностите от съня си.

— За пръв път ли ти се присънва бъдещето? — попита тя.

— Не, на времето имах много такива сънища. Наследил съм дарбата от майка си. Почти не я помня, но е била волва, магьосница — ясновидка. Когато бях в Миклагард, сред християните, сънувах много рядко, а и нищо стряскащо като това снощи. — Може би сънищата са се върнали, защото си сред хора, които се придържат към старата вяра. Боговете се показват по-охотно на такива места.

— Една мъдра жена ми каза нещо подобно. Тя самата беше ясновидка и каза, че съм огледало на духовете и че е по-вероятно да получа видение, когато съм с хора със същата дарба. Сигурно е същото да съм сред староверци.

— Значи и сам знаеш, че ние бихме искали да се вслушаш в това, което се опитват да ти кажат боговете. Трябва да потърсиш Харалд и да го предупредиш. Аз ще те чакам да се върнеш. И без да съм ясновидка знам, че ще го направиш. Колкото по-бързо заминеш, толкова по-бързо ще се върнеш.

Тръгнах същия следобед, по същата пътека на изток, по която с Фолкмар стигнахме до Големия хоф. На третия ден открих човек, който да ми продаде кон и след седмица бях на крайбрежието. И точно навреме. Един рибар, който поправяше мрежата си на брега, ми каза, че на север се строял невиждан досега кораб, от най-скъпи, качествени материали.

— Трябва да струва на някого цяло състояние — каза рибарят.

— Знаеш ли дали вече е пуснат на вода?

— Не, но ще си струва да го видя.

— Ще ти платя да ме откараш дотам.

— По-добре, отколкото да махам въдицата — каза с готовност той. — Дай ми няколко часа да се приготвя и донеса още малко вода и храна, и можем да потегляме. Имаш ли нещо против да дойде и синът ми? Бива го с лодките и може да ни е от полза. От север се задава лек вятър, така че без друго ще трябва да гребем.

Едва излязохме от залива, и се появи корабът на Харалд, плаващ на по-малко от миля от брега, на юг. Благодарих наум на Руна, че настоя да побързам. Още няколко часа и щях да го изтърва.

Нямаше съмнение, че корабът е на Харалд. Никой друг нямаше да поръча толкова показно, ярко нещо. Впоследствие при пограничните набези над датчаните щях да плавам на най-големия кораб на Харалд, Великия дракон, с трийсет и пет пейки за гребците, което го правеше най-големият викингски кораб в историята. Но в спомените ми този гигант не може да се мери с кораба, който Харалд доплава да предяви правата си над трона. Пламтеше от цвят. Под перилата бяха подредени нови бели и червени щитове. Озъбената змийска глава отпред бе от позлатен бронз и отразяваше слънцето. От мачтата се вееше дълъг пурпурен флаг, платната бяха избелени, а цялата горна греда на корпуса беше обточена със златен лист. Но не това бе причината да съм сигурен, че корабът е на Харалд. Кой друг би накарал да използват за платната му тъкан, скъпа колкото злато: всеки трети сегмент от грота беше изрязан и пришит с коприна с цвят праскова.

Изправих се в лодката и размахах гребло. Часовият на кораба ме видя и миг по-късно промениха курса. Не след дълго крачех към палубата при кърмата, където Харалд стоеше със съветниците си. Познавах ги всичките — Халдор, маршал Улф Оспаксон и останалите.

— Добре дошъл на борда, съветнико. Какво имаш да докладваш? — попита Харалд, сякаш се бяхме разделили вчера.

— Посетих и Магнус Норвежки, и граф Естритсон, господарю — започнах, но Харалд ме прекъсна.

— Вече се срещнахме с датския граф. Дойде на север да търси помощ от шведите срещу Магнус и случайно налетя на нас. Как ти се стори той?

Замълчах. Не исках да бъда черноглед, но нямаше как да не дам мнението си.

— Ненадежден — казах директно.

— А племенникът ми Магнус?

— Хората като че ли го уважават, господарю.

Не беше тактично от моя страна и Харалд грубо ни обърна гръб и се загледа към морето. Предполагам прие това за намек, че самият той не е толкова популярен. Аз плахо прекосих палубата и е присъединих към другите съветници.

Халдор даде израз на съчувствието си.

— От време на време има нужда някой да му каже истината в очите.

— Има и друго — казах аз. — Исках да го предупредя, но сега не му е времето.

— Да го предупредиш за какво?

— За едно знамение, което ми се присъни.

— Винаги си бил странен, Торгилс. Още когато за първи път дойде в дома на баща ни, с братята ми се чудехме защо той те прие и се отнасяше така добре с теб. Сигурно е било заради дарбата ти. Какво видя?

— Смъртта на Харалд.

Халдор ме изгледа изпод вежди.

— И как стана?

— Стрела във врата по време на велика битка.

— Кога?

— Не знам. Сънищата никога не са точни. Може да е скоро, може да е след години.

— Най-добре ми разкажи подробностите. Заедно ще можем да убедим Харалд да избягва откритите битки.

Разказах на Халдор съня си. Описах флотилията, нахлулата армия, високия мъж, прехода през сухата земя под изгарящото слънце, и смъртта на предводителя.

Когато свърших, Халдор ме изгледа със смесица от облекчение и страхопочитание.

— Торгилс — каза, — баща ми е бил прав. Ти наистина си ясновидец. Само че този път погрешно си разтълкувал съня си. Харалд е в безопасност.

— Как така?

— Не него си видял да умира, а Маниакес, едрият гръцки генерал от кампанията в Сицилия.

— Но това не е възможно. Не съм виждал Маниакес от години изобщо не съм мислил за него.

— И защо да го правиш? От две години си на север и няма откъде да си чул. Преди година Маниакес въстана срещу новия василевс. Онази ненаситна стара императрица Зоя се ожени за трета път и предаде по-голямата част от властта на новия си съпруг. Маниакес се опитал да изземе престола за себе си. По това време командвал императорската армия в Италия. Нападнал Гърция, това е сухата земя от съня ти. Василевсът излязъл насреща му с всички войски, които успял да свика, включително константинополския гарнизон. Армиите се сблъскали — и денят наистина бил горещ и слънчев — на една гола равнина. Маниакес за малко да победи войските му имали убедително предимство, когато случайна стрела го поразила в гърлото и го убила. Хората му побягнали и последвало голямо клане. Това се случило преди няколко месеца. Чухме новината в Киев, малко преди да тръгнем за насам. Маниакес, не Харалд, е мъжът от видението ти.

Не знаех какво да кажа, но изпитах облекчение. Спомних си колко си приличаха по ръст и маниери двамата, и че така и не видях лицето на мъртвия пълководец. Бил съм в компанията на сейдурмани, северните ясновидци, които изпаднат ли в транс, могат да напуснат телата си. Това се бе случило в съня ми. Бях се пренесъл на друго място и време, и там видях смъртта на Маниакес. Не ми се бе случвало досега. Чувствах се озадачен и малко замаян. Поне не излязох пълен глупак пред Харалд.

От друга страна не се запитах защо, ако това наистина бе смъртта на Маниакес, Один ме доведе на кораба на Харалд. Ако си бях задал този прост въпрос, нещата щяха да се наредят другояче. Но и Один винаги си е служил с измама.

Загрузка...