Кралска стража

Глава дванайсета

Не стана нужда Харалд да ме вика. Когато се върнах в двора му, цели десет години по-късно, по моя воля и със сърце, натежало от мрачни предчувствия, бях на шейсет и шест и имах чувството, че няма за какво повече да живея.

Беше се случило немислимото: изгубих Руна. Умря, когато мирната ни Вастер Готландия стана жертва на дребните, но жестоки вражди, измъчващи Севера. Пътувах към крайбрежието за зимните запаси от сушена риба, когато шайка разбойници прекосила иначе спокойния ни район и опожарила и ограбила всичко по пътя си. Фолкмар със семейството си, Руна и близнаците, избягали в гората, но когато изпълзели от скривалището и се върнали у дома, открили, че скътаните запаси храна са плячкосани. Нямаше време да садят втора реколта; когато се прибрах с покупките, заварих семейството си обречено да претърсва гората за ядливи корени и късни ягоди.

Може би щяхме да оцелеем, ако последвалата зима не бе толкова тежка. Снегът падна по-рано и по-обилно от обикновено. Със седмици бяхме затворени вкъщи, без да можем да излезем навън и потърсим помощ, макар че съседите ни, изпаднали в същото тежко положение, едва ли щяха да ни помогнат особено. Скоро изядохме рибата, която донесох и аз се проклинах, че не съм купил повече.

Постепенно гладът ни докара до притъпена апатия. Руна както обикновено, постави потребностите на децата пред своите собствени. Тайно им даваше своя дял от все по-намаляващите дажби и прикриваше растящата си слабост. Пролетта най-после дойде, снегът започна да се топи, дните се удължиха и аз започнах да храня надежди, че лошото ни е отминало. Тогава ни нападна треската. В началото Руна усещаше гърлото си раздразнено и с мъка преглъщаше, после започна да кашля и плюе кръв и да я мъчат болки в дробовете и задух. Бездруго отслабналото ѝ тяло не можа се опълчи на болестта. Пробвах всички лекове, които знаех, но скоростта, с която положението ѝ се влошаваше, ме победи. Дойде и ужасната нощ — само три дни след първите симптоми. Лежах до нея и я слушах как диша все по-бързо и на пресекулки. Призори вече не можеше да надигне глава, нито ме усещаше, а кожата ѝ беше суха и топла, нищо че я тресеше.

Излязох за прясна вода за кърпата, която полагах на челото ѝ. Когато се върнах, тя вече не дишаше. Лежеше неподвижна и тиха, като треперлив лист, който накрая се отронва от клонката, тихо се спуска и пада, безжизнен, на земята.

С Фолкмар я погребахме в плитък гроб, който едва изкопахме в каменистата почва. Помагаха ни още половин дузина съседи, сами едва ли не ходещи скелети с увиснали по телата дрехи. Стояха мълчаливо, когато аз коленичих и оставих до тялото в простата му ръчно тъкана рокля няколко спомена от живота на Руна — ножици, малката кутийка от бижутата ѝ, любимата бродирана панделка, с която прибираше кестенявата си коса. По страните ми се стичаха сълзи. Погледнах лицата на опечалените и на съсипаните близнаци, и се почувствах съсипан от мъка.

Фолкмар ме успокои в обичайния си, земен дух:

— Тя никога не е очаквала толкова щастие, колкото ѝ донесохте през последните години ти и близнаците. И ако можеше, щеше да ти го каже. — После мълчаливо започна да засипва тялото с пръст и чакъл.

Още седмица мина, преди Фолкмар меко да ми съобщи какво са решили с жена му на гроба на Руна.

— Ние ще се погрижим за близнаците — каза. — Ще се отнасяме с тях като с наши собствени деца, докато не им уредиш нещо по-добро.

— По-добро? — повторих. Бях все още твърде зашеметен от мъка да планирам бъдещето.

— Да. Трябва да се върнеш в двора на Харалд, където се ползваш с влияние и уважение. Там ще можеш да направиш за близнаците много повече, отколкото тук. Може би ще успееш да им уредиш да постъпят на служба при краля или да ги отгледа богато влиятелно семейство.

Доверието му ме разчувства. Съмнявах се да изпълня и половината от очакванията му, но той и жена му бяха толкова настойчиви, че не ми даваше сърце да ги разочаровам. Когато времето омекна, заведох близнаците на дълга, тъжна разходка в гората. Излязохме на една влажна поляна, обградена със смълчани борове, от клоните на които се топеше сняг. Там разказах на децата онези подробности от живота ми, за които не знаеха. Описах им как съм бил изоставен като малък и отгледан от добри непознати, и как сам си пробих път в живота. Бяха умни деца и разбраха накъде бия. Гледаха ме спокойно. И двамата бяха наследили светлокафявите очи на Руна и навика ѝ да чака търпеливо да стигна до същината на малките си речи. Докато с мъка подбирах думите, помислих колко ли им е странно да имат за баща мъж, който на възраст може да им бъде дядо. Тази голяма разлика в годините бе една от причините да ми се струва, че едва ги познавам. Зачудих се какво ли мислят за мен. Връзката помежду ни бе майка им и скръбта по нея отново едва не ме задави.

— И двама ви — аз също — трябва да се научим да се оправяме сами — завърших неубедително, опитвайки се да прогоня мъката да не проличи в гласа ми. — Утре заминавам да помоля краля да ни помогне. Ще изпратя някой за вас веднага, щом стане ясно какво ни очаква в бъдеще.

Това бяха последните ми думи към тях.

Пристигнах в новата столица на Харалд, Трондхайм, навреме за заседанието, което се оказа най-важното за царуването му. В Трондхайм бе пристигнал кораб с новини от Лондон. На петия ден от януари кралят на Англия, Едуард, бе умрял, без да остави наследник. Английското кралство бе като кошер. Съветът, витана, бе издигнал на трона най-могъщия от членовете си, който обаче не бе от кралско потекло и не бе посрещнат радушно. Имаше и други претенденти за престола, на първо място херцогът на Нормандия, както и братът на новоизбрания крал, който се чувстваше пренебрегнат.

— Имам също толкова основателни права — заяви равно Харалд, когато съветът му се събра извънредно, за да обсъди положението. Поканиха ме от уважение към сивите ми коси и дълга служба. — Синът на Кнут обеща на племенника ми Магнус английския престол. С Магнус управлявахме заедно и когато той умря, това обещание се прехвърли на мен. — Последва тишина. Сред нас имаше и такива, които смятаха, че Свен Естритсон има равни, ако не и по-големи права, защото се пада пряк племенник на Кнут. — Възнамерявам да получа това, което ми се полага по право — продължи Харалд, — както направих и в битката за норвежкия трон.

Отново не се обади никой. Всички знаехме, че Харалд може да задоволи претенциите си само със сила.

— Кой седи сега на английския трон? — попита тактично някой, знаейки, че въпросът му ще даде на Харалд претекст да ни обясни намеренията си.

— Харолд Годуинсън — каза Харалд. — Твърди, че на смъртния си одър Едуард го обявил за наследник. Само че не разполага с доказателства.

— Това сигурно е същият Харолд, който миналата година разби обединените уелски и ирландски сили — отбеляза един от капитаните на Харалд, ветеран с роднински връзки в Дъблин. — Способен воин е. Ако искаме да успеем, то кампанията срещу него трябва да се планира внимателно.

— Нямаме време за губене — обяви Харалд. — С всеки изминал месец Харолд Годуинсън укрепва позициите си. Възнамерявам да го нападна това лято.

— Невъзможно е — разнесе се глас. Обърнах се да видя кой се осмелява да се противопостави толкова рязко на Харалд. Беше собственият му маршал, Улф Оспаксон. Познавах го от службата при василевса, един от най-калените и хитри военни съветници на краля. — Невъзможно е. Не можем да съберем достатъчно голям флота за толкова кратко време. Трябва ни поне година да наберем и обучим войските си.

— Никой не се съмнява в уменията и опита ти — отговори Харалд, — но ще стане както аз казвам. Разполагам със средствата.

Беше упорит.

Улф също.

— Харолд Годуинсън също разполага със средства. Управлява най-богатото и голямо кралство на запад. Може да събере армия и да плати за поддръжката ѝ. А има и хускарлите си.

— Ще ги разбием на пух и прах — намеси се дързък младежки глас. Скуле Конфросте, приятел на сина на Харалд, Олаф — една от лудите глави в съвета.

Маршалът отегчено въздъхна. Наслушал се бе на такива прояви на „смелост“.

— Ако се вярва на репутацията им, всеки английски хускарл се равнява на двама от най-добрите норвежки воини. Спомни си това, когато застанеш срещу бойните им секири.

— Стига! — намеси се Харалд. — Може изобщо да не стигнем дотам. Има и по-добър начин.

Всички наостриха уши да чуят решението на краля. А това съвсем не бе лесно. Една от заповедите на Харалд бе в негово присъствие да стоим прави, докато не ни даде разрешение да седнем. Сега стърчахме покрай седналия на нисък стол Харалд.

Харалд бавно извърна глава и погледна към мен. Отново усетих силата на погледа му и в този момент разбрах, че Харалд Норвежки няма да се задоволи кротко да се наслаждава на трона си, нито ще се откаже от великите си планове да стане втори Кнут.

— Торгилс ще ни помогне.

Нямах представа за какво говори.

— Ако двама претенденти за трона се обединят, заедно ще отстраним Годуинсън и ще си поделим Англия.

— Като по времето на Двойната брада — обади се един подмазвач. — Половината Англия се управляваше от викинги, другата половина от саксонци.

— Нещо подобно — каза сухо Харалд, познавах го достатъчно да засека лъжата. Харалд Норвежки нямаше дълго да дели престола на Англия. Щеше да се повтори станалото с Магнус — ако не бе умрял при злополука, Харалд рано или късно щеше да го отстрани.

— Според моята информация — продължи Харалд, — Уилям Незаконородения, херцог на Нормандия, е сигурен, че Едуард е оставил трона на него и че Харолд Годуинсън е узурпатор. Шпионите ми твърдят и че Уилям възнамерява да потърси правата си, също като мен. С помощта на Торгилс можем да координираме двете нападения така, че Харолд Годуинсън да попадне между норжкия чук и нормандската наковалня.

В очите на господаря ми проблесна весела искрица.

— Уилям Копелето е примерен християнин. Обкръжава се със свещеници и епископи и се вслушва в съветите им. Предлагам да изпратим Торгилс предрешен като свещеник.

Сред съветниците се разнесе развеселен шепот. Всички знаеха репутацията ми на заклет поддръжник на старата вяра.

— Какво ще кажеш за плана ми, Торгилс? — попита Харалд. Изпитваше ме.

— Аз разбира се, ще изпълня желанието ви, господарю. Но не съм сигурен, че ще успея да мина за християнски свещеник.

— Защо не?

— Бил съм в манастир като млад, но това беше отдавна, а и в Ирландия монасите следват друга версия на учението на Белия Христос, която папата в Рим и новото поколение реформатори по земите на франките отхвърлят.

— Тогава трябва да изучиш обичаите и начина им на мислене. Искам да станеш достатъчно близък с Уилям Незаконородения и да си изградиш за него мнение, преди да му разкриеш, че си мой посланик. Трябва да си сигурен, че от нормандския херцог ще излезе добър съюзник. Ще му предложиш да координира атаката си с мен едва когато се убедиш, че той има намерения да нападне. В противен случай ще се оттеглиш тихо, без да се разкриваш.

— А ако преценя, че херцогът е сериозен, каква дата да му предложа за нападението?

Харалд захапа устна и хвърли поглед към Улф Оспаксон.

— Какъв е твоят съвет, маршале?

Оспаксон като че ли продължаваше да изпитва съмнения. Очевидно не искаше да започне мащабно настъпление при толкова кратка подготовка. Колебанието прозираше и в гласа му:

— Ще ни е нужно колкото се може повече време, за да събере войска и да подготвим флота. Но и не можем да рискуваме да прекосим Ла Манша твърде късно, когато излязат есенните ветрове. Или бих казал, че може да го отложим най-много за началото на септември. Но така ще пришпорим нещата и няма да можем да снабдяваме армията, след като тя стъпи в Англия. Разстоянието е твърде голямо.

— Нашата армия ще се изхранва на място, както обикновено — каза Харалд.

В съзнанието ми проблесна споменът за глада, покосил семейството ми след една шайка воини. Поех дълбоко въздух и рискувайки да си навлека гнева на Харалд, попитах:

— Господарю, потегляйки на тази мисия от твое име, аз ще трябва да изоставя семейството и съседите си.

Харалд смръщи вежди. Знаех, че мрази да му искат услуги.

— И какво? Всички оставяме семействата си.

— Областта, в която прекарах последните четири месеца, я мори глад — обясних аз. — Ще е наистина милосърдно от твоя страна да им изпратиш помощ.

— Друго?

— Имам две деца, господарю, момче и момиче. Майка им почина само преди няколко седмици. Ще се радвам, ако ги удостоиш с кралската си милост.

Харалд изсумтя — дали в съгласие, не разбрах — и се върна на въпроса с набирането на армия. Половината норвежка армия трябваше да се събере в Трондхайм още преди жътва, щеше да бъде мобилизиран всеки наличен кораб, на ковачите щеше да се плаща допълнително за стрели, остриета на секири и прочее. Едва по-късно разбрах, че Харалд все пак е уредил да изпратят три кораба брашно във Вастер Готландия, но когато пратениците му пристигнали в дома ми, разбрали, че са ги взели за разбойници и че Фолкмар е изчезнал. Когато за последен път го видели, пътувал към храма на Тор в Упсала. Близнаците били с него.

През следващите две седмици се опитах да събера колкото се може повече информация за човека, когото ме изпращаха да шпионирам. Колкото повече научавах, толкова повече опасения изпитвах, че Харалд се надценява, ако наистина вярва, че един такъв лукав съюзник ще се съобразява с него. Уилям Незаконородения привличаше клюките като загнило месо — мухите. Говореше се, че майка му била дъщеря на кожар. Необикновената ѝ красота хванала окото на херцога на Нормандия; незаконороденото им дете било на седем години, когато бащата наследил титлата. Младежът притежавал това, което християните наричат „дяволски късмет“ и противно на всички очаквания оцелял в битките за наследството. Веднъж убиецът стигнал чак до спалнята му. Уилям се събудил и го видял да се бие с настойника му, който за по-сигурно спял в същата стая. Убиецът прерязал гърлото му, но вдигнал такъв шум, че бил принуден да избяга, преди да довърши мисията си. Предмет на злостни описания бе дори сватбата на Уилям. Оженил се за своя братовчедка, пряко забраната на църквата, а за още живец към клюката, се говореше и че жена му била джудже и вече му била родила половин дузина деца. Въпреки това всички признаваха, че Уилям Нормандски е изкусен държавник. Беше заговорничил и водил битки, докато си осигури контрола над наследствените си владения и се бе издигнал до нивото на най-страховитите владетели на Франция, могъщ колкото самият френски крал.

Това бе човекът, който господарят ми ме изпращаше да преценя и евентуално залъжа с грандиозни планове. Задачата щеше да е опасна, а и не бях съвсем сигурен дали не съм изгубил гъвкавостта на ума си и находчивостта, необходими за един шпионин. Щях да се справя само с помощта на Один Измамника. Това и щеше да е последното ми велико дело и начин да прогоня мъката по Руна.

Започнах да мисля за прикритието си. Реших да нося проста кафява роба на обикновен монах. В двора на Харалд имаше свещеници, които можех да наблюдавам, а наученият в Ирландия латински бе достатъчно добър, за да имитирам молитвите и напевите им. Двоумях се само за тонзурата. Дискретно зададените на свещениците въпроси ме убедиха, че бръснатата част, дължината на останалата коса и начинът, по който я носят, съдържа информация, подобно на герба на воинския щит. Затова реших да обръсна изцяло последните си бели кичури. Ако ме питаха, щях да кажа, че е в чест на Свети Павел, който според един от свещениците, с които говорих, бил напълно плешив.

Един товарен кораб, ког, ме отведе до родното пристанище Бремен и после към Нормандия. Никога не се бях качвал на ког и не можах да се отпусна през цялото пътуване. Беше прекалено издигнат над водата, а големите дървени платформи правеха носа и кърмата още по-тромави. Приличаше на оформен хамбар, но трябва да призная, че бе с необикновено голяма вместимост. Този побираше два пъти повече товар, от който и да било кораб, на който съм плавал. Поклащаше се от пристанище на пристанище и трюмът му се пълнеше с определено военни запаси — щитове, остриета на мечове, лен за палатки, корабни пирони, ботуши, копия и накрайници за котви.

Крайната ни цел бе Руен, столицата на херцог Уилям. Морският бог Ньорд обаче бе решил друго. Най-накрая когът беше натоварен с метални шлемове, щавени кожи и бойни секири в Булон. Плавахме покрай брега, когато в ранния следобед, времето се обърна срещу нас. Беше типична пролетна буря — небето бързо притъмня, от запад запрепускаха облаци, тежките капки студен дъжд на пресекулки барабаняха оглушително по морската повърхност. Морето, досега сиво-синьо, стана зеленикавочерно, вятърът се усили и вълните започнаха да стават все по-високи и силни. В началото размерите и тежестта на кога като че ли го пазеха от стихиите, но вълните, слугите на Ньорд, постепенно победиха. Бременският капитан направи всичко възможно, за да опази кораба, но късметът проработи така, че бурята ни свари на място, където нямаше пристанище, в което да се подслоним. Капитанът нареди на моряците да свалят платната и се опита да изпревари бурята. Претовареният кораб влудяващо се клатеше, вълните бягаха под кила му, а вятърът брулеше високите нос и кърмата. Капитанът трябваше да впрегне всичките си умения, за да не позволи когът да поеме към брега, но високият корпус се явяваше като нежелано платно и бе невъзможно да му се попречи да върви по вятъра. Когато задуха от север, видях, че капитанът започва да гледа притеснено и изпрати екипажа за резервните котви от трюма.

Дъждът вече бе толкова силен, че не се виждаше на повече от една стрела разстояние във всяка посока, но без друго бе ясно, че корабът ни се движи към невидимия бряг. Внимателно прикрих собствените си притеснения — от свещениците не се очаква да са опитни моряци, — но отбелязах, че вълните стават все по-къси и високи, и предположих, че минаваме над плитчини. Подозренията ми се потвърдиха, когато вълните започнаха да надигат жълтеникави пясък и кал. На няколко пъти ми се стори, че чувам далечен прибой.

После дъждът внезапно спря и се развидели, все едно, че някой вдигна покривалото от очите ни. Обърнахме се към подветрената страна, за да видим накъде ни е изтласкала бурята. Гледката накара капитана да извика:

— Пуснете всички котви.

На по-малко от миля от нас имаше нисък бряг. Сивият пясък, мокър от дъжда, леко се издигаше към хребет дюни, зад които започваха бели като кост скали. На неопитен моряк би се сторило, че още сме далече от сушата, на дълбоко и извън опасност. Лекият наклон на плажа и белите гребени на вълните между нас и брега обаче подсказаха на капитана ни, че сме навлезли в плитчини. Килът ни всеки миг щеше да застърже дъното.

Екипажът се втурна да изпълнява заповедта. Хлъзгайки се по мократа палуба в намазаните си с мас моряшки ботуши, мъжете с мъка повлякоха най-голямата от котвите към перилото и я метнаха през борда. Въжето полетя след нея. Първите няколко намотки изчезнаха бързо, другите се забавиха, когато котвата удари дъното.

— По-бързо! — изкрещя с пълно гърло капитанът. — Пуснете и втората.

Този път котвата бе по-малка, дървен прът с метална напречна греда, по-лек и не толкова надежден. Капитанът ни хвана въжето на голямата котва и по трептенията се опита да прецени дали се е вклинила здраво в дъното. Решението му бе очевидно, когато извика на моряците да метнат още котви.

— Всичките! — изкрещя той. — Влачим се напред!

Отчаяните мъже се подчиниха. Хвърлиха още четири котви, които привързаха към най-здравите места на борда. Новите котви обаче не вършеха почти никаква работа, а последната бе просто камък с прокаран през него метален лост.

През това време корабът ни подскачаше нагоре-надолу с всяка вълна под кила, въжетата на котвите се изтягаха и пак увисваха, а течението подмолно влачеше котвите по сипкавото морско дъно.

Оставаше ни само да се надяваме, че поне една-две котви ще се закрепят по-здраво и ще ни спрат. Останахме разочаровани. След една голяма вълна усетихме как килът глухо се заби в пясъка. Изминаха няколко секунди, после корабът пак потрепери, макар и да не забелязахме вълната. Дори и най-неопитният юнга разбра, че приближаваме плитчините. Вятърът безмилостно ни тикаше напред и скоро съприкосновението на кила с дъното се превърна в ритмично стържене. Корабът беше чест за майсторите си. Масивният кил не пропусна вода, но и нямаше как да издържи вечно на напрежението. Вятърът не даваше признаци да отслабне и всяка вълна отвеждаше кораба бавно, но сигурно към гроба.

Не след дълго се наклони и палубата застана под такъв остър ъгъл, че трябваше да се вкопчим във въжетата, за да не паднем в морето. Корабът бе на половината път към смъртта си. Дори и корпусът да издържеше, щеше да се окаже заклещен в плаващите пясъци, докато потъне и изгние.

— Напуснете кораба! — извика капитанът, с все сила, за да надвика тътена на разбиващите се навсякъде край нас вълни.

Преди бурята голямата спасителна лодка на кораба се влачеше след нас, прикрепена за масивно въже. Когато ударихме дъното обаче, вълните отнесоха по-леката лодка напред, а въжето се скъса. Остана ни един квадратен скиф3, тромав и тежък, подходящ само за спокойни води. Моряците с брадви изсякоха ниския фалшборт, за да отворят пролука, през която да го изтикат на вода. Още докато го пускаха, гребенът на една вълна го надигна и го напълни наполовина с вода.

Мъжете започнаха да се бутат кой пръв да влезе в скифа. Капитанът остана назад, вероятно не можеше да понесе мисълта, че изостави кораба. Видя ме да се двоумя, стиснал една ванта в най-високата точка на кораба, за да не се прекатуря по наклонена палуба. Трябва да е решил, че умирам от страх и ми махна.

— Хайде, отче, лодката е единствената ти надежда.

Погледнах със съмнение към блъскащите се моряци, вдигнах полите на расото си и ги затъкнах във въжения колан на кръста ми. Капитанът видя само размаханите ми ръце и голи крака, когато се хвърлих в морето.

Водата беше учудващо топла. Усетих как потъвам, после вълните ме подеха и ме преобърнаха. Отворих уста, за да поема въздух и нагълтах солена, песъчлива вода. Когато изплувах на повърхността, я изплюх, огледах се за брега и заплувах към него. Вълните пак се разбиваха над главата ми и ме завлякоха надолу. С мъка поддържах посоката. Поредната вълна ме преобърна и изгубих ориентир. Когато пак излязох на повърхността, стиснах клепачи, за да се фокусирам и солта защипа очите ми. Мярнах малката лодка и отчаяния ѝ екипаж. Четирима моряци гребяха нестройно, другите бясно изтребваха вода, но скифът все пак оставаше опасно ниско във водата. Една силна вълна ги подхвана, издигна малката лодка, безцеремонно я преобърна и запрати моряците във водата. Повечето, сигурен бях, не можеха да плуват.

Мрачно продължих напред, спомняйки си детството в Гренландия, когато се борехме, плувайки — целта бе да задържиш врага под вода, докато не замоли за милост. Спомних си как да задържа въздух и не изгубих самообладание, когато вълните се разбиваха над главата ми, опитвайки се да ме задушат, но и тласкайки ме към брега. Вече съм стар човек, си напомних, и скъпернически трябва да разпределя малкото оставаща ми сила. Ако се задържа над водата, морето ще ме изхвърли на сушата. Ако Ньорд и слугите му, вълните, искаха да ме удавят, щяха отдавна да са го направили.

Бях на ръба да се откажа от борбата, когато нечии ръце болезнено ме вдигнаха под мишниците и се озовах изтеглен на наклонения бряг. Рязко ме пуснаха и аз се строполих по очи на мокрия пясък.

— Страшен късмет. Само един свещеник — каза със силен франкски акцент спасителят ми.

Тук затворих очи и припаднах от изтощение.

Събуди ме по-внимателен глас. Някой ме обръщаше по гръб. Усетих как мокрото расо залепна за кожата ми.

— Трябва да ти намерим сухи дрехи, братко. Добрият Господ не те спаси от морето, за да те остави да умреш от малария.

Отворих очи и се озовах лице в лице с коленичил до мен дребен, жилест мъж с тонзура и монашеско черно расо над бяла туника. При все изтощението си се зачудих към кой ли орден принадлежи и какво прави на голия бряг.

— Опитай се да станеш. Все някой ще ни приюти.

Подпъхна ръка под гърба ми и ми помогна да седна, след което ме придума и да стана. Залитах, усещах тялото си така, сякаш са ме бичували с дебел кожен камшик. Огледах се. Вълните зад мен продължаваха да бучат и да се разбиват в пясъка, а в далечината виждах останките от кораба ни, затънал в плитчините и килнат на една страна. Мачтата му се бе строшила и стърчеше през борда. По-близо, на плиткото, вълните подмятаха преобърнатия скиф. На моменти някоя по-голяма вълна полупреобръщаше малката лодка и тя безпомощно се завърташе. В морето с гръб към мен, до колене във водата, стоеше група от около десетина мъже. Някои съсредоточено се взираха в лодката, други гледаха препускащите към брега вълни.

— Няма смисъл да ги молиш за помощ — каза мъжът до мен.

Тогава забелязах двете голи тела на пясъка. Предположих, че са на моряци, удавили се след преобръщането на скифа. Когато ги видях за последно, бяха облечени.

— Безсърдечни разбойници — оплака се мъжът. — Тази част от брега е опасна. Вашият не е първият кораб, разбил се тук. — Бавно обърна и залитайки поехме към скалите.

Един рибар ни съжали и ни стопли рибена чорба в малката си колиба в подножието на скалите. Хапнах, треперейки, върху куп чували. Рибарят обясни, че скоро ще мине каруцата. Карал я братовчед му, минавал по едно и също време всеки ден. Той ще ни отведе в града, където за нас ще се погрижат свещениците. Открих, че го разбирам, говореше франкски, омесен с думи от родния ми нордически и фрази, които бях чувал в Англия. Със спътника си разговарях на латински.

— Къде съм? — попитах рибаря.

Той ме изгледа изненадан.

— В Понтьо, разбира се. Земите на херцог Ги. По право би трябвало да ви отведа в замъка му в Борен. Всичко, изхвърлено от морето, му се полага по закона на лагана. Не че ще ми благодари, особено след случката с англичанина, този, който заграби трона им.

Один има пръст в корабокрушението, си помислих аз. Супата ме сгря и усещах как силата ми бавно се завръща.

— Как се казва този англичанин? — попитах аз. Устните ми бяха болезнено напукани и солени.

— Харолд Годуинсън — каза рибарят. — Намерихме го на брега, също като теб. Тук всяка година се разбиват десетина кораба, все от северозападния вятър. Онзи си беше благородник, личеше по дрехите. Дори разбойниците разбраха, че трябва да внимават и го отведоха направо при херцога. Очакваха награда, ама не стана така. Херцогът тикна мъжа и другарите му в подземията, докато се разбере кой е, а когато откри колко богат и важен е, прати кораб в Англия — брат ми беше помощник-капитан — да иска тлъст откуп. Ама и той не получи повече от разбойниците. Слуховете за корабокрушенеца стигнаха до Уилям Незаконородения и преди да се усетим, мъжете му цъфнаха и поискаха херцога да предаде пленника или замъкът му ще бъде изгорен, а главата му — побита на кол. Не си затваряш очите пред такава заплаха, когато зад нея стои Уилям. По-висш е от херцог Ги и има право да му заповядва. Значи освободиха затворника, облякоха го пак в пищни дрехи и последно го видяхме, като го отведоха в Руен така, сякаш е роден брат на Уилям.

Рибарят се изкашля, за да прочисти гърлото си, обърна се и запрати храчката право през вратата на колибата.

— Ето го братовчедът, иде с магарето и каруцата.

— Бог да те благослови — каза другарят ми. — Многократно. Днес свърши християнско дело, за което Господ ще те възнагради.

— Повече от херцога. Онзи е едно свидливо копеле — каза кисело рибарят.

Малката каруца се движеше бавно. Колелата ѝ се кривяха на едната си ос и возилото подмяташе през туфите морска трева. Толкова ми дожаля за горкото магаре, че се смъкнах от купчината влажни, миризливи мрежи и държейки се за каруцата, закрачих отзад. Спътникът ми сигурно реши, че съм се съвзел от почти сигурната си смърт, защото даде воля на любопитството си.

— Какво правеше на този кораб и как ти е името, братко?

Очаквах въпроса и бях приготвил, надявах се, задоволителен отговор.

— Казвам се Тангбранд. Проповядвах в северните земи, изпратен от братята в Бремен, но се опасявам, че словата ми попаднаха на камениста почва.

— Чувал съм, че бременският епископ отговаря за северните кралства. Но за пръв път срещам негов човек.

Отпуснах се. Съмнявах се, че оцелелите от кораба ще подложат на съмнение разказа ми.

— Не ми каза защо пътуваше с кораба, който се разби.

— Епископът ме изпрати да потърся доброволци за мисията ни. Северняците са упорити хора и ми трябваше помощ, за да разпространя словото на Спасителя.

Спътникът ми въздъхна.

— Колко си прав. Ума и ушите им често са затворени за великото чудо. Нали когато са го разпъвали, Христос е гледал на запад. Затова натам словото му се разпространява най-лесно. Всемогъщата му дясна ръка сочела север, който щял да се смекчи от светите думи, лявата към варварските племена на юг. Само хората на изток били проклети, защото останали зад главата му.

— А ти, братко, как се озова в този съдбоносен за мен час на брега?

Исках да отклоня разговора от моята история и да науча повече за богобоязливия си спътник.

— Казвам се Маурус, монах на Реда. Родом съм от Бургундия.

Озадачен, не казах нищо, надявайки се сам да обясни за какво говори.

— Бях на път за Светата неделима Троица, за да представя на абат Йоан хроника, прославяща живота на предшественика му, светия абат Уилям. Правя го от името на самия хроникьор, който поради напредналата си възраст и лошо здраве вече не може да пътува.

— Как се казва?

— Моят учител и приятел Рудолфус Глабер. И той като мен е от Бургундия. От години се труди над житието на абат Уилям. Освен него е написал и пет исторически книги за живота на други наши съвременници. Сега пише шеста, решен е да остави на бъдните поколения писмена хроника на многото събития, случили се през хилядната година след възкресението на нашия Спасител Христос.

Погледнах по-внимателно Маурус. Предположих, че е между четирийсет и петдесет години, дребен и жилест, с червеникаво лице, резултат или от дълго излагане на слънцето и вятъра, или от твърде много алкохол.

— Прости моето невежество, братко — казах. — Реда, който спомена. Какво е това?

Стори ми се шокиран от невежеството ми.

— Значи братята в един манастир да се подчиняват на една воля, да имат равен глас и да следват един начин на молитва, псалмодия, хранене и облекло.

— Това не ги ли прави войници.

Той одобрително се усмихна.

— Точно така, воините на Христа.

— Струва си да се види.

— И ще го видиш! — ентусиазирано каза той. — Защо не дойдеш с мен до Светата троица? Манастирът отстъпва само на моя манастир в Клони по строгия ред и умереността си, майката на всички добродетели.

Точно това се надявах да каже. Да пътувам в компанията на истински свещеник, щеше да е чудесно прикритие. Следващите му думи ме окуражиха още повече.

— Манастирът се намира във Фекам, в земите на херцог Уилям.