Кралска стража

Глава единайсета

Какво беше да си съветник на най-богатия владетел на Севера? Защото точно такъв стана Харалд след по-малко от три години.

В началото бе принуден да приеме предложението на племенника си да поделят норвежкия трон, уредба, която не бе удовлетворяваща и определено щеше да доведе до гражданска война, ако Магнус не загина при един странен ловен инцидент. Пред коня му изскочил заек, конят се изправил на задните си крака и един нисък клон съборил Магнус от седлото. Счупил си врата. Заекът и котките са символи на Фрея, и навремето приех злополуката за знак, че старите богове са благосклонни към мен. Скоро обаче започнах да изпитвам съмнения, защото издигането на Харалд в крал го промени, той стана с още по-тежък характер и своенравен.

Съдех за промяната по отношението му към Халдор. Резкият исландец бе до него през всичките му странствалия и на лицето си носеше грозен белег от една рана от кампанията в Сицилия. И все пак доказаната му вярност не го спаси от тщеславието на Харалд. Халдор винаги казваше истината в очите. Даваше мнения, без да подбира думите си, а колкото по-силен ставаше Харалд, толкова по-малко му се нравеха подобни забележки, дори от устата на любимия съветник. Един пример ще е достатъчен: при един от честите набези на Харалд в земите на граф Свен, Халдор стоеше на пост на предната палуба на кораба, позиция почетна и отговорна. Корабът плаваше към брега, когато Халдор извика, че отпред има скали. Харалд, застанал до кормчията, не обърна внимание на предупреждението. Минути по-късно корабът налетя на скалите и пострада сериозно. Халдор бесен заяви, че няма смисъл да го оставят на пост, ако после не се вслушват в съветите му. Харалд гневно отговори, че няма нужда от мъже като Халдор.

Имаше безброй подобни инциденти, но от там нататък отношенията им охладняха. Със съжаление гледах как Харалд с удоволствие поставя уловки на Халдор. В двора имаше правило всички придворни да са облечени и строени в шпалир, когато кралският глашатай обяви, че кралят излиза от покоите си. Една сутрин Харалд плати на глашатая да надуе тръбата призори, много по-рано от обичайното. Това хвана Халдор и приятелите му, гуляли до късно предишната нощ, неподготвени. Харалд после ги накара да седнат на пода на банкетната зала, на мръсната слама, и да се давят с пълни рогове медовина под присмехулните забележки на останалите придворни. Друго кралско правило бе, че никой не може да продължи да яде, след като кралят се е нахранил. За да отбележи момента, Харалд удряше по масата с дръжката на ножа си. Един ден Халдор се направи, че не чува сигнала и продължи да дъвчи. Харалд извика през цялата маса, че Халдор е напълнял от многото храна и малкото движение и пак приложи наказанието с медовината.

Всяка година на осмия ден след празника Йол кралят възнаграждаваше придворните си. Въпреки че все още бе богат — десет силни мъже бяха нужни да вдигнат сандъците с парите му, — Харалд плати в медни вместо обичайните сребърни монети. Само Халдор бе достатъчно смел да възнегодува. Обяви, че няма да служи на стиснат господар и предпочита да се върне у дома си в Исландия. Продаде цялото си имущество в Норвегия и вдигна грозен скандал на Харалд с искането кралят да плати подобаваща цена за кораба, който обещал да купи от него. Цялата недостойна история приключи с това, че Халдор нахлу в покоите на краля и вадейки меч, поиска Харалд да уреди дълга с един от златните пръстени на жена си. После замина завинаги за Исландия.

Раздялата ме натъжи. Беше ми другар от самото начало и ценях здравомислието му. Но не последвах примера му и останах в служба при Харалд, защото още се надявах, че той ще защити старата вяра. А и в някои отношения той оправда очакванията ми. Ожени се отново, без да се разведе с Елисавета, първата си жена. Новата съпруга, Тора, дъщеря на норвежки благородник, беше заклета староверка. Когато християнските свещеници в двора се вдигнаха с възражението, че това е двуженство, Харалд директно им каза да си гледат работата. После когато в Норвегия пристигнаха нови епископи, изпратени от архиепископа на Бремен, Харалд набързо ги изпрати обратно с лаконичното послание, че само кралят раздава църковните постове. За мое съжаление, когато му изнасяше, Харалд проявяваше и уклон към християнството. Стегна черквата, в която бяха погребани доведения му брат Св. Олаф и племенника Магнус, и при всеки разговор с християни напомняше, че Св. Олаф му е близък роднина. Няколко години още трябваше да минат, преди да призная, че Халдор бе прав от самото начало — Харалд служеше само на един бог, на самия себе си.

Но аз упорствах. Животът в двора на Харалд най-много се доближаваше до идеалите, за които бях слушал като дете и аз си повтарях, че той искрено зачита традициите на Севера. Обгради се със скалдове, на които щедро плащаше за оди за победите си. Главният скалд, Тьодолф, бе исландец, но другите — Валгард, Илуги, Болверк, Хали, известен като Саркастичния и Стаф Слепия — бяха почти също толкова добри в сложните поеми в дворцов стил, чиито качества Харалд бе способен да прецени, тъй като сам бе опитен поет. За развлечения нае джудже, фризиец на име Тута, с дълъг широк гръб и къси крачка. Разсмиваше ни, обикаляйки тронната зала, облечен в ризницата на Харалд, направена специално за него в Константинопол и толкова известна, че си имаше име, Ема. Харалд винаги се обличаше богато. Когато не носеше короната, прибираше косата си с лента в червено и златно, а на официални случаи носеше лъскавия си меч на спатарокандидатос.

За съжаление не само мечът и ризницата напомняха за дните в двора на василевса. В Миклагард Харалд се бе научил да се разполага с властта безмилостно и да отстранява без предупреждение съперниците си. Сега гледах как внезапно и безжалостно елиминира потенциалните заплахи. Веднъж привика на среща един станал твърде влиятелен благородник. Мъжът непредпазливо влезе в заседателната зала без охрана. Завари залата тъмна — Харалд бе заповядал да пуснат кепенците — и бе убит в мрака. Друг съперник бе издигнат в командир на челния отряд на Харалд и изпратен да води нападението срещу силна вражеска позиция. Харалд после забави пристигането си на бойното поле и авангардът и командирът му бяха изклани. Не след дълго тези, които наричаха Харалд Строгия се оказаха малцинство пред хората, които го познаваха просто като Жестокия.

И това бе мъжът, на когото продължавах да служа вярно придържайки се упорито към надеждата, че той ще изкорени твърдото настъпление на вярата в Белия Христос и ще върне хората към старата вяра. Ако бях малко по-честен пред себе си, сигурно щях да призная, че мечтата ми е малко вероятно да се сбъдне, но и ми липсваше куража да променя мисленето си. Истината бе, че животът ми бе стигнал повратна точка и си бях установил твърди навици. Когато Харалд се възкачи на трона, бях на четирийсет и шест. И все пак, вместо да призная, че съм на прага на старостта, аз продължавах да вярвам, че ще мога да променя събитията.

А и се чувствах млад покрай Руна.

Шест месеца всяка година напусках двора на Харалд и се връщах в любимата ми Вастер Готландия. Нагласях пристигането си за средата на есента, времето да се прибере оскъдната реколта от откопчените от гората каменисти ниви. Пристигането ми скоро се превърна в ритуал. Връщах се пеш, облечен в скромни пътнически дрехи; в кожена кесия носех подарък за Руна — комплект преплетени позлатени брошки за наметалото ѝ, сребърен колан, огърлица от кехлибарени мъниста, гривна от черен кехлибар, издялан във формата на змия. Двамата влизахме в малката дървена къщурка, която построих до дома на сестра ѝ. В мига, в който останехме сами, очите ѝ заблестяваха от нетърпение. Връчвах ѝ подаръка, отдръпвах се и блажено я гледах как развива цветната коприна, с която по-късно щеше да украси най-хубавите си дрехи. След като се възхитеше на бижуто, Руна ме прегръщаше и целуваше дълго и нежно, после прибираше накита в ковчежето, което криеше в една дупка в стената.

Чак след окуражителното посрещане прескачах при Фолкмар питах какво има да се свърши по фермата. Той ме пращаше да кося трева, да помагам да се заколят и одерат животните, за които нямаше да има зоб за през зимата, или да се осоли месото. Имаше да се секат, събират и подреждат дърва за огрев, покривите на къщите трябваше да се проверят за разхлабени или повредени тиядели. Като млад мразех скуката на този монотонен живот, но сега намирах физическия труд за освежителен и ми харесваше да проверя каква част от младежката си сила съм запазил. Налагах си свой ритъм и изпитвах удоволствие да завършвам поставените ми задачи. Вечер, когато се приготвях да легна до Руна, с молитва благодарях на Один, че ме преведе от сираческо детство през битки, робство и близка смърт, в топлите прегръдки на жена, която обичах.

За моя изненада открих, че съседите ме мислят за нещо като мъдрец, мъж, познаващ подробно учението на древните. Идваха при мен за съвет и аз с желание им го давах, защото започвах да разбирам, че бъдещето на старата вяра може да не зависи от крале като Харалд, а от обикновените селяни. Напомнях си, че „езичник“, думата, с която християнските свещеници презрително описваха неверниците, значи просто селянин, затова преподавах на съседите си това, което сам бях научил в младостта си: за боговете, как да съблюдават старата вяра, как да живеят в хармония с невидимия свят. В замяна те ме издигнаха в нещо като свещеник и когато една година се върнах, открих, че са построили малък хоф, проста кръгла колиба в една горичка близо до дома ни. Там можех необезпокояван да принасям жертви и се моля на Один. И той отново ме чу, защото през осмата година на управлението на Харалд Руна ме ощастливи с новината, че чака дете. Роди момче и момиче, и двете силни и здрави. Нарекохме ги Фрейвид и Фрейгерд, в чест на боговете близнаци.

Преди близнаците да се научат да ходят, Харалд ме изпрати на мисия, която предшестваше голямата му амбиция — ни повече ни по-малко да стане втори Кнут и обедини под владичеството си всички северни земи. Привика ме, сам, в заседателната зала и без предисловия започна:

— Торгилс, ти говориш езика на скотите.

— Не, господарю — отговорих. — Като млад научих езика на ирландците, при които бях роб.

— Но ирландският е близък до шотландския достатъчно, за да водиш преговори без преводач?

— Вероятно, господарю.

— Заминаваш от мое име в Шотландия, при краля на скотите, за да проучиш дали е склонен да сключи с мен съюз.

— Съюз с каква цел? — осмелих се да попитам.

Следейки зорко за реакцията ми, Харалд обясни:

— Превземането на Англия. Той не изпитва особена любов към южните си съседи.

Изчаках го да продължи.

— Името на краля е Магбьотър, на трона е от вече четиринайсет години. Всички казват, че го бива в боевете. От него ще излезе чудесен съюзник. Има само един проблем: няма доверие на викингите. Баща му се е бил с братовчедите ни на островите Оркни по времето на граф Сигурд.

При споменаването на Сигурд Дебелия усетих изтръпване в лявата си ръка, на мястото на старата рана.

— Бих се на страната на Сигурд във великата битка при Клонтарф, в Ирландия, в която той загина, опитвайки се да свали краля на Ирландия — казах, внимателно подбирайки думите си. Въздържах се да спомена, че бях последният, развял прочутото знаме с гарвана на Сигурд и че докато ми го изтръгваха, получих чутовен удар в ръката.

— Този път аз планирам да сваля краля на Англия с подкрепата на Магбьотър — заяви Харалд. — Целта ти е да го убедиш да обедини сили с нас. Един кораб чака да те отведе в Шотландия. Пътуването трае само два дни.

Пристигнах в Шотландия с очакването да открия Магбьотър в крепостта му на южния бряг, която шотландците наричаха фърт Мори. Когато пристигнах обаче, домакинът ми каза, че кралят бил на височайша обиколка из земите си и щял да се върне чак след няколко седмици.

— Кралицата, Господ да ѝ дари дълъг живот, също е с него — добави. — Трябва да го изгледах неразбиращо, защото поясни: — От няколко месеца линее и никой не може да ѝ помогне. А е толкова добра. Не съм много сигурен, че трябваше да тръгва на път.

След откритието, че разбират прекрасно моя ирландски, набавих някои дискретни проучвания и научих, че кралицата, Груоч, страда от неизлечима болест.

— Урочасаха я елфи — ми каза един човек, после добави: — Демоните са влезли в главата ѝ.

Всички, с които говорих, наблегнаха, че искрено я уважават. Явно се падаше пряка наследница на шотландските крале и бракът и с Магбьотър бе укрепил претенциите му за трона. Магбьотър също бе от кралско потекло, но преди да заеме престола, отстранявайки предишния крал при обстоятелства, които информаторите ми избягваха да обсъждат, се бе ползвал с по-ниския ранг мормер на Мори, титла, отговаряща на граф. Някои казваха, че е победил краля в честна битка, други — че го е убил на дуел, трети намекваха, че Магбьотър подло убил краля, докато му гостувал. От противоречащите си разкази ставаше ясно едно: Магбьотър бе човек, с когото шега не бива. Не само бе завладял с кръв трона на Шотландия, но и се бе оженил насила. Груоч била омъжена за предишния мормер на Мори, който изгорял заедно с петдесет свои сподвижници при едно пререкание с Магбьотър. Инцидентът беше още по-странен с факта, че Магбьотър после се оженил за вдовицата, след което се съгласил да направи свой наследник сина ѝ от предишния брак. Шотландските крал и кралица, реших, трябва да са много странна двойка.

Пътуването ми на юг в търсене на Магбьотър ме отведе през диви мочурища и скалисти планини. Районът, Маунф, често бе потопен в мъгла; прорязваха го тесни долини, обрасли с гъсти храсти и гори. Беше идеалното място за засади; разбрах защо в толкова много от историите, които бях чувал за пререканията между шотландците, се споменават неочаквани нападения. Когато най-после настигнах краля, реших, че с право се е настанил със свитата си в удобна за отбрана крепост. Разположена на върха на хълм с изглед към всички посоки, замъкът се пазеше от три насипа, увенчани с дървени палисади.

Посрещнаха ме подозрително. Един страж ме спря на външната порта и ме претърси за оръжие, след което поиска да научи на посещението ми. Казах, че ме изпраща Харалд Норвежки и искам аудиенция при краля. Войникът ме изгледа с недоверие. Във вътрешната цитадела не допускали непознати, това били заповедите му, откакто нортумбрийците заплашили да пресекат границата. Изтъкнах, че традиционните съюзници на нортумбрийците са датчаните, а крал Харалд се бие с тях от възкачването си на трона.

— Може и да е така — каза стражът, докато ме водеше при капитана си, — но на мен всички вие, северняците, сте ми еднакви. Разбойници, които е по-добре да държиш настрани.

Капитанът ме подложи на кръстосан разпит, след което ме остави да чакам в едно преддверие. След няколко часа закъснение ме въведоха при висок мъж с военна стойка, може би десетина години по-млад от мен, с румено, обрулено от вятъра лице и дълга сламеноруса коса — кралят на Шотландия, когото викингите наричаха Магбьотър, а собствените му поданици Мак Бетад мак Финдлек.

— Къде си научил да говориш езика ни? — попита, потропвайки на масата с голото острие на камата си, която едва ли му служеше само за украса.

— В Ирландия, ваше величество. В един манастир.

Кралят се намръщи.

— Не ми приличаш на християнин.

— Не съм. В манастира постъпих насила. В началото бях роб. Но така и не приех вярата.

— Жалко — каза Мак Бетад. — Аз самият съм християнин. А как стана роб?

— Бях пленен в битка.

— Къде?

— На едно място, Клонтарф, ваше величество.

Ритмичното потропване на камата секна.

— В Клонтарф? Това беше преди много време. Не ми изглеждаш достатъчно стар да си се бил там.

— Бях още момче, на не повече от петнайсет години.

— Значи си видял мормера на Мар. Той се би и загина в тази битка.

— Не, ваше величество. Не го познавам. Аз бях с хората на граф Сигурд.

Мак Бетад ме изгледа, опитвайки да прецени дали казвам истината. Замислено продължи да потропва с острието по нащърбената повърхност на масата.

— Изненадан съм, че Харалд Норвежки ми изпраща човек, служил при Сигурд Дебелия. Графът на Оркни цял живот беше заклет враг на баща ми. Срещнаха се в поне три битки и благодарение на прочутото си знаме, Сигурд винаги побеждаваше. После ония от Оркни откраднаха земите ни.

Първата ми среща с Мак Бетад потръгна зле, помислих. От мен никога нямаше да излезе добър дипломат.

— Знамето не помогна на Сигурд при Клонтарф — отбелязах, опитвайки се да звуча помирително. — Умря, въпреки че го бе увил около кръста си.

— И откъде знаеш за това? — Този път въпросът беше поставен ребром.

— Взе знамето от мен, когато битката се обърна срещу нас и никой не искаше да го носи. Уви го около кръста си с думите, че просякът трябва да си носи кесията. После се хвърли в най-ожесточения бой. Отиде на сигурна смърт. Не видях точно как умря.

Мак Бетад пак ме изгледа с недоверие.

— Искаш да ми кажеш, че си бил знаменосец на Сигурд и си оцелял?

— Да, ваше величество.

— И не си знаел поверието, че този, над когото се вее знамето с гарвана, ще победи, но този, който го носи, ще умре в мига на победата?

— Чувал бях за това, ваше величество. Но в Клонтарф не стана така. Съдбата ми беше различна. Норните решиха да оцелея, а графът да умре.

Когато споменах норните, Мак Бетад застина на място. Върхът на камата забави ритъма си и спря.

— Вярваш ли в норните? — попита накрая тихо.

— Да, ваше величество. Аз съм староверец. Норните решават съдбата ни при раждането.

— А после? Чертаят ли съдбата ни и после?

— Това не знам. Но решеното от тях рано или късно се сбъдва. Можем да го забавим, но не и да избягаме от него.

Мак Бетад внимателно остави камата на масата.

— Готвех се да те отпратя, без да изслушам посланието, което ми носиш от Харалд Норвежки. Но може и да те е довела Съдбата. Тази вечер искам да се срещнем, ти аз и жена ми, насаме. Може и да успееш да ни помогнеш. Сигурно си чул, че жена ми е много болна.

— Не съм лекар, ваше величество — предупредих го.

— Не от лекар се нуждае тя — каза кралят, — а може би от човек, който да обясни това, което противоречи на всякаква логика. Аз съм заклет християнин. Но видях норните.

Мой ред беше да онемея от изненада.

Кралският шамбелан ми намери една малка ниша близо до кралските покои и ме пусна да обядвам с крепостния гарнизон. Слушайки разговорите им, подразбрах, че всички са от свитата на Мак Бетад и че високо ценят воинските умения на предводителя си. Единствените им съмнения бяха свързани с кралицата. Един ветеран се оплака, че Мак Бетад бил толкова погълнат от болестта ѝ, че не отделял нужното внимание на защитата срещу очакваното нападение. Графът на Нортумбрия, Сивард, подслонил двама от синовете на убития от Мак Бетад шотландски крал и използваше претенциите им за трона, за да оправдае набезите си.

Същата вечер шамбеланът ме отведе в покоите на краля, малка стая, обзаведена само с маса и няколко прости стола. Светлина идваше само от една свещ на масата, поставена далеч от ъгъла, в който, с ръце в скута, седеше жена с дълго, тъмно наметало. Нервно кършеше пръсти. Единственият друг човек в стаята бе Мак Бетад, който ми се стори загрижен.

— Извини тъмнината — започна, след като шамбеланът се оттегли и затвори вратата зад гърба си. — Кралицата намира ярката глина за болезнена.

Погледнах жената. Наметалото ѝ бе с качулка, която тя бе вдигнала. В този момент пламъкът на свещта се надигна и освети напрегнато, измъчено лице, обградени с тъмни кръгове очи, бледа кожа ѝ високи скули. Страната откъм мен леко потръпна. Сякаш някой удари лакътя ми на камък, от ония удари, които парализират цялата ти ръка. Шокът обаче не бе в рамото, а в главата ми. Знаех, че пред мен стои човек, който притежава свръхестествени сили.

Усещането ми бе познато. Изпитвал го бях при среща с мъже и жени, опитни в сейдура, магията. Обикновено реагирах с цялото си същество, защото навремето аз сам бях надарен с това, което викингите наричат офрескир, ясновидство. Сега обаче беше различно. Силата, излъчваща се от жената с наметалото, определено беше на волва, жена с умения в сейдура, но идваше на вълни, както далечният хоризонт потръпва при лятна гръмотевична буря. Не ясният, разрушителен блясък, когато Тор метне чука си Мьолнир, а упоритото, пресекливо блещукане, за което селяните казват, че е сребристото отражение на пасажите риби, когато излизат на повърхността на океана и отразяват в люспите си облаците.

Забелязах ръцете на жената. Извиваше ги и ги потриваше една в друга, сякаш ги миеше.

— Хората тук им казват трите вещици — изведнъж се обади Мак Бетад. В гласа му имаше мъка. — Като християнин мисля, че това е езическо суеверие. Докато не ги срещнах, целите в дрипи. Беше в Мори, когато още бях мормер.

Кралят заговори за норните направо, без предисловия. Очевидно мисълта за тях не му даваше мира.

— Явиха ми се като три вещици, скупчени край пътя. Щях да ги отмина, но те ме повикаха. Може би ако не бях спрял, щяха да пощадят жена ми.

— Видял си норните в Мори? — попитах, запълвайки неловката пауза. — Видели са ги и наблизо, в Кейтнес, след битката при Клонтарф. Тъчели саван от човешки черва за основа. Какво ти казаха?

— Думите им бяха помпозни и неясни, а и нямаха зъби и не се разбираше. Едната предсказваше бъдещето. Каза, че ще стана крал на шотландците и ме предупреди, че сред благородниците ми дебне предателство. Навремето реших, че всичко това е глупост.

— Ако наистина са били норните, трябва да те е заговорила Ведханди. Тя отговаря за това, което ще стане. Сестрите ѝ, Ур и Скулд, отговарят за това, което е и което трябва да бъде.

— Като християнин не познавам имената и ролите им. И дори нямаше да обърна внимание на думите им, ако Груоч не ме бе окуражила.

Отново погледнах зачулената жена. Сега се поклащаше напред-назад в стола, и неспирно кършеше ръце. Трябва да бе чула всичко, което си казахме, но не промълви и дума.

— Груоч е добра християнка, също като мен — продължи, по-меко, Мак Бетад. — Дори по-добра. Тя е милостива и добра. Не мога да мечтая за по-добра другарка.

Осъзнах, с малко закъснение, че Мак Бетад искрено обича кралицата. Не го бях очаквал и това обясни загрижеността му. Думите в същото време показаха и че любовта му е заложила капан и на двама им.

— Когато казах на Груоч за вещиците, тя също отхвърли предсказанието като езически бръщолевици. Но пък изтъкна, че имам повече права над трона на Шотландия от нещастника, който седеше на него, братовчед ми Дънкан. Не добави и че тя самата е от също толкова благородно потекло. Може би не го е мислела и само ми се е сторило. Думите ѝ всеки случай ме накараха да се изправя срещу краля. Не заради себе си, въпреки че всички знаят „кралската истина“ — колкото по-силен е кралят, толкова по-щастливо е кралството. Заради жена си реших, че един ден ще седна на свещения престол и ще бъда провъзгласен за крал на скотите. Тогава Груоч щеше да е кралица. Полагаше ѝ се по право и щеше да е моят подарък за нея.

— И стана ли така, както предсказаха норните?

— Предизвиках крал Дънкан и го победих в честна битка. Не само аз исках да го сваля от власт. Повече от половината мормери и тенове ме подкрепяха.

— Чувал съм, че кралят бил убит, докато бил твой гост.

Мак Бетад сви лице в гримаса.

— Долен слух, разпространяван от тези, които искат да видят на престола някой от синовете на Дънкан. Те ще бъдат пионки на Нортумбрия, разбира се. Дънкан умря, защото беше лош тактик и небрежен командир. Поведе хората си в Мори, но съгледвачите му бяха лоши и не видяха засадата ни. След битката накарах да ги екзекутират за немарливост. Ако някой е виновен за смъртта на Дънкан, това са те.

— Съпругата ти тогава ли се разболя?

Мак Бетад поклати глава.

— Не. Тя е внучка на крал и знае на каква цена получаваш и задържаш властта. Болестта ѝ започна преди три години, но се влошава, бавно и упорито. Това се надявах, че ще можеш да обясниш, защото се опасявам, че има връзка с твоята вяра.

Обърна се към жена си. Тя надигна глава и погледът, който си размениха, издаде, че и Груоч обича съпруга си толкова, колкото той нея.

— Бях твърде погълнат от задълженията си на крал, за да разбера какво става — бавно обясни Мак Бетад. — След като седнах на трона, тя започна да се пита защо са се появили вещиците и как така се сбъднаха думите им. Съмненията не ѝ даваха мира. Нашите християнски свещеници казаха, че е работа на дявола. Убедиха я, че неволно е станала оръжие на Нечестивия. Започна да мисли за себе си като за омърсена. Затова непрекъснато мие ръце, ако си забелязал.

— А свещениците предложиха ли лек? — попитах, след което не се стърпях и добавих: — Те обикновено имат решение на всеки проблем.

Мак Бетад отиде при жена си, нежно я целуна, свали качулката ѝ и извади увесен на ремък около врата ѝ амулет. Когато качулката падна, видях, че кралица Груоч някога трябва да е била поразителна красавица. Косата ѝ беше разчорлена и неподдържана, но все още гъста и пищна, и макар да бе потъмняла до бронзово, на места още проблясваше в червеникаво златисто. От лявото слепоочие през цялата коса се точеше бял кичур, който ѝ придаваше странно зловещ вид.

Мак Бетад постави амулета на масата пред мен. Извадих от малката месингова тръбичка плътно навит лист хартия и го разгънах на масата. Думите бяха изписани в комбинация от три азбуки — руни, гръцки и римски. „In nomine domini summi sit benedictum. Ръката ти пречи, ръката не ти дава мира, Вероника да ти помогне“, пишеше на листа.

— Свещеникът, който я написа, каза жена ми да я носи до лявата си гърда — обясни Мак Бетад, — и че за да помогне, тя трябва да пази мълчание. Но както виждаш, почти няма промяна. Поне е по-безобидна от другите лекове. Един свещеник твърдеше, че мъките на жена ми ще бъдат изличени, ако всеки ден прогонвам обладалите я демони с камшик от делфинова кожа. — Направи ненавистна гримаса.

Спомних си потръпването на бузата на кралицата и как младият василевс Михаил трепереше неконтролируемо преди духът му да се зарее. И в Миклагард невежи свещеници бяха решили, че е намесена ръката на дявола. Имаше обаче по-практични лекари. Преди много години, в Ирландия, бях видял един друид да лекува конвулсии с билки и отвари.

— Нито дяволи, нито елфи са обсебили кралицата — успокоих краля. — Това на хартията е пълна глупост. Ако искаш да облекчиш страданията ѝ, изхвърли амулета, остави я да говори на воля, а ако изпитва болки, ѝ давай да пие топъл оцет, в който е киснала попадийка или бучиниш, или лека настойка от куче грозде.

Мак Бетад пребледня.

— Но за тези растения се знае, че се използват от вещиците — каза обвинително. — Ти я тласкаш към Нечестивия, не я спасяваш от него.

Свих рамене.

— Аз съм староверец — напомних му, — и не виждам нищо лошо да ги използвам, щом помагат. — Докато го казвах, се зачудих дали знае, че притежава магически сили и ги е потиснала, защото е християнка. Ако бе така, трябва да бе подложена на нечовешко напрежение.

— Лекарството ще излекува ли съпругата ми? — пита Мак Бетад.

— Това не мога да кажа — предупредих го. — Според мен духът ѝ е неспокоен. Раздвоен е между Белия Христос и старата вяра.

— Белия Христос не помогна. Преди четири години я отведох на поклонение в Рим. Изнамерих всички свети мъже, молих се, давах милостиня, но без резултат. Може би е време да се обърна към старата вяра. Ако тя излекува жена ми, ще се откажа от християнството, тъй като знам, че няма да ме застигне нищо.

Нещо в думите му ме разтревожи.

— Да те застигне какво?

— Последното предсказание на вещиците бе, че не мога да бъда убит от простосмъртен и че тронът ми е сигурен. Казаха, че няма да изгубя битка, докато Бърнамският лес не дойде до тази крепост. Бърнам е на половин ден път оттук. Невъзможно е.

Само че аз знаех, че е възможно. Още докато ми разказваше предсказанието, разбрах, че е обречен. Може би селяните във Вастер Готландия бяха прави и наистина бях мъдрец. Знаех, че предсказанието за ходещата гора вече се е доказвало като сигурен знак за предстоящо поражение. Докато пътувах в Дания преди няколко години, се озовах на едно място, което местните наричат Извора на клането. Заинтригуван разпитах за името. Казаха ми, че на това място датският крал изгубил битка с враг, който за да маскира действителния брой на хората си, се скрил зад храсти, отрязани от друго място с любопитно име, Смъртоносното тресавище.

Прикрих предчувствието си и погледнах оставащия в полумрак крал на скотите. Один ми бе позволил да надникна в бъдещето на Мак Бетад. С нищо не можех да променя съдбата му. Това беше неговата орис, орлог. Зачудих се дали да му го кажа, но избрах по-страхливия път.

— Внимавай — предупредих го, докато ставах на крака. — Едно дърво може да унищожи крал. Магнус Норвежки, който делеше трона с Харалд, бе убит от повалила го от седлото клонка. Той също беше християнин.

После, с натежало от лоши предчувствия сърце, казах, че съм изморен и поисках от Мак Бетад позволение да се върна в стаята си.

Не си направих труда да моля за втора среща с краля. Какъвто и съюз да сключех между него и Харалд, той щеше да се окаже безплоден. Вместо това поисках позволение да се върна в Норвегия, за да се допитам до своя крал. Още докато чаках за кораб, който да ме откара в Нидарос, чух, че Сивард внезапно прекосил границата и превзел крепостта на Мак Бетад. Не се и съмнявах, че нахлулите войски са носили клони от Бърнамския лес. Самият Мак Бетад избегна битката и живя още две години, преди да го открият и убият в гленовете на Маунф. Как, след като роден от жена мъж не можеше да го убие, така и не открих. Не разбрах и какво е станало с кралица Груоч, дали се е върнала към старите богове, или е продължила да се разкъсва между двете вери.

— Можеше да предупредиш Магбьотър, че дори божественият Балдур, когото боговете имали за непобедим, бил убит от клонка имел — отбеляза на място Харалд, когато му докладвах за провала на мисията.

Забележката за пореден път доказваше колко добре познава старите богове. Балдур бе най-красивият от тях. Когато се родил, майка му помолила всички стихии да не му причиняват зло. Поискала да се закълнат дори дърветата. Пропуснала само имела, който приела за твърде малък и крехък. Сигурни, боговете по пирове се забавлявали да мятат по Балдур камъни и копия, и го обсипвали със стрели. Те отскачали от тялото му или се отклонявали още преди да го достигнат, докато подлият Локи направил стрела от имел и я дал на брата на Балдур, Ход. Така Ход, който бил сляп, убил брат си.

— Один Мъдрия ни е казал, че е по-добре смъртните да не знаят съдбата си — казах и цитирах куплет от Хавамал, Песента на Один:

Харалд изръмжа одобрително, после ме отпрати.

— Върни се при семейството си във Вастер Готландия, Торгилс и прекарай остатъка от дните си с тях. Ти изпълни дълга си към мен и аз те освобождавам от задължения. Ще пратя да те повикат пак само ако няма към кого друг да се обърна.