Кралска стража

Глава втора

През следващите няколко седмици мисълта, че Роман е бил убит, не ми даваше мира. Обмислях от всички страни последиците от неволното ми участие в убийството на императора и започнах да взимам мерки за личната си безопасност. Хранех се само в столовата; излизах от казармите единствено за наряд или с другари, а и тогава ходех само по места, за които знаех, че са безопасни. Другите сигурно щяха да се присмеят на страховете ми. Сравнен с познатите ми градове — Лондон например — Константинопол беше невероятно спокоен и добре стопанисван. Управата му, градската епархия, поддържаше добра полиция, тълпи държавни служители обикаляха пазарите и следяха за чистотата, реда и честната търговия. Другарите ми се главоболяха да носят оръжие за самозащита само нощем, когато улиците оставаха за проститутките и крадците. Но аз не бях спокоен. Ако смятаха да запушат устата ми за видяното край басейна на императора, щяха да ме нападнат в миг, в който най-малко ги очаквах.

Единствената, на която признах страховете си, бе приятелката ми Пелагея. Държеше сергия за хляб в Меса; ходех при нея два пъти седмично да упражнявам гръцкия си, защото езикът, който бях научил в ирландския манастир, бе остарял и по една случайност се доближаваше повече до езика, който се говореше в двора, отколкото до койне, този на обикновените хора. Енергична, проницателна жена с характерната за жителите на града тъмна коса и жълтеникава кожа, Пелагея вече ме бе въвела в криволичещата византийска логика, която често помагаше да извлечеш полза от нещастието. Беше започнала търговията само ден след като пещта на съпруга ѝ, хлебар, се пукнала и той изгорял на място. Градска разпоредба забраняваше пекарните да се разполагат в близост до къщите, за да не обхване пожарът целия квартал. Пепелта едва била изтляла, когато Пелагея отишла при конкурентите на мъжа си, възползвала се от съчувствието им и ги подлъгала да снабдяват сергията ѝ с отстъпка. По времето, когато се запознахме, тя започваше да се ползва с името на богата жена. Имаше сестра, която работеше като шивачка за императрица Зоя или не на последно място Пелагея ме държеше в течение и с дворцовите клюки — любима тема на многото ѝ клиенти.

— Никой не се съмнява, че Зоя има пръст в смъртта на Роман, въпреки че не е толкова сигурно, че лично е организирала случилото се в банята — ми каза тя. Срещахме се в просторните стаи на дома ѝ на третия етаж. За изумление на хора като мен, идващи от земи, където двуетажните сгради са рядкост, много от къщите в Константинопол имаха по четири, дори пет етажа. — Сестра ми каза, че в покоите на императрицата се държат какви ли не отрови. Даже не ги заключват. Страстта на Зоя е да измисля нови парфюми и помади, според някои останала от времето, когато се опитваше да се подмлади и да зачене. Една малка армия слугини стрива, смесва и преварява отвари, някои от съставките на които са силно отровни. Преди няколко дни едно момиче припаднало само като вдишало някакви пари.

— Значи мислиш, че Зоя е отровителка, но не и човекът, уредил злополуката с Роман в банята — попитах аз.

— Трудно е да се каже. Ако императрицата е крояла заговори с любовника си да отстрани Роман и управлява чрез Михаил империята, значи е останала разочарована. Сестра ми казва, че Михаил се държи така, все едно конците дърпа само той. До Зоя не се допитват за държавните дела — всички те се поемат от брата на Михаил, Орфанотропа. Или ако Зоя няма нищо общо с убийството, много вероятно е да повдигне обвинение срещу новия василевс, за да го свали от власт. И в двата случая ти си в голяма опасност. Ако има следствие, трибуналът ще повика свидетелите на смъртта на Роман, а техният обичаен начин на разпит са мъченията.

— Не те разбирам. Ако между Зоя и Михаил е имало заговор, и двете страни определено няма да искат да рискуват да бъдат разкрити. А ако е виновен само Михаил, и може би Орфанотропа, Зоя едва ли ще иска да навреди на мъжа, в когото е безумно влюбена.

— Не знаеш колко глупава и капризна може да бъде Зоя, независимо от възрастта и положението си — отговори унищожително Пелагея. — Сестра ми говорила с някои от хората, които се грижат за гардероба ѝ. Очевидно Зоя се смята за пренебрегната. Михаил я отпратил в гинекума и дори не посещава спалнята ѝ толкова често, както докато беше омъжена за Роман. Носи се дори слух, че Михаил страда от неизлечима болест и че навремето Орфанотропа умишлено е скрил това от Зоя.

Трудно е да разбереш дворцовите интриги, си помислих. Никога нямаше да вникна в машинациите на хората, които преследваха или разполагаха с абсолютна власт. За мен щеше да е най-добре да бъда колкото се може по-незабележим и да се уповавам в Один Измамника. Обещах си следващия път, когато стражите християни отидат да се молят в новата черква на Св. Олаф, да намеря някое тихо местенце и да принеса жертва на Всезнаещия. Може би Покровителят на пътниците щеше да ми покаже изход от затруднението.

Один откликна още преди да му принеса жертвата. Но първо ме стресна така, че да го помня до края на службата си при василевса.

В началото на юни Пелагея ми каза за обхваналия града слух, че армия руси се кани да нападне Константинопол. По голямата река от Киевското княжество била забелязана да се задава многобройна флотилия.

— Ти разбира се, познаваш лично този път, Торгилс. Нали така си дошъл в Константинопол — каза Пелагея. Седеше в сянката на галерията и докато помощницата ѝ продаваше самуните на тезгяха, бъбреше с група търговци от околните сергии.

— Не, аз дойдох по друга река, още по на изток. Но е общо взето същото, всички пътища водят към Константинопол.

— И всички руси са в общи линии еднакви — кръвожадни, космати варвари, които се кланят на идоли — присмя се един от търговците, също продавач на хляб, с намаханата походка на истински гражданин. Разбрах, че е заклет християнин от окачената над сергията му грубо нарисувана картина, на която Белия Христос раздаваше хляб и риба на тълпите.

— Не е съвсем така — поправих го меко. — Хората, които ти наричаш руси, са най-различни. Тези от Киев са християни и се кланят на вашия Велик патриарх. Други като мен са от северните земи и макар и да следваме нашите богове, идваме да търгуваме, не да се бием. Половината ви черкви щяха да тънат в мрак, ако тези така наречени варвари не носеха пчелен восък, от който вие правите свещи, за да осветявате изрисуваните си светци.

Но продавачът си оставаше войнствено настроен.

— Този град може да се отбранява срещу всичко, с което решат да го замерят непрокопсаниците. Как не се поучиха досега. — Видя, че не го разбирам. — Дядо ми обичаше да разказва как се справили с невежите диваци последния път, когато дръзнали да нападнат Кралицата на градовете. Цъфнали с флотата си, но блажената Мария и нашият василевс ни спасили. Врагът дори не успял да мине крепостните стени. Само се щурали навън като малоумни и грабели и вършели безчинствата си из малките села покрай брега. През това време василевсът изчаквал удобния момент. Издебнал русите, изпратил корабите и ги хванал по бели гащи. Изгорил ги до шушка с Огъня. Така и не разбрали откъде им дошло. По-малко от стотина се прибрали у дома. Дядо ми разказваше, че морето изхвърляло овъглени тела и се носела воня на изгорена плът… — Тук сигурно си спомни смъртта на съпруга на Пелагея и гласът му заглъхна сконфузено. Търговецът заби поглед в земята и бързо намери претекст да се върне на сергията си.

Канех се да питам Пелагея за Огъня, когато чух да викат името ми. Обърнах се — към мен през тълпата си проправяше път Халфдан. По петите му крачеше дворцов вестоносец.

— Ето те и теб, Торгилс. Така си и мислех, че ще те открия при Пелагея — възкликна Халфдан, макар и без намека, с който обикновено придружаваше името ѝ. — В двореца се мъти нещо и се споменава и твоето име. Трябва веднага да се явиш при Орфанотропа.

Обхвана ме паника. Погледнах към Пелагея — нямаше как да объркам уплахата на лицето ѝ.

Бързо последвах вестоносеца. Отведе ме в кабинета на Орфанотропа. Скопеният брат на императора си бе присвоил помещенията непосредствено зад приемната на василевса. Другарите ми на пост предпазливо ме огледаха. Не бяха виждали да викат така прост телохранител.

Миг по-късно застанах, с разтупкано от притеснение сърце, пред Йоан. Седнал зад богато украсено бюро, четеше някакъв документ; когато надигна глава ми, се стори много, много изморен. Очите му бяха хлътнали дори повече от обикновено. Може държавните дела да тежаха повече, отколкото бе очаквал, или клюките из пазарищата да бяха верни: Орфанотропа никога не спи, нощем се преоблича като монах и броди из улиците на града, подслушва разговори, разпитва обикновените граждани и проучва настроението на хората. Нищо чудно, че всички се страхуваха от него. Докато го чаках да заговори, чак ми се гадеше от страх. А първите му думи ме убедиха, че прекрасно помни кой съм.

— Повиках те, защото говориш превъзходен гръцки, както и езика на варангите. Имам задача за теб.

Заседналата в гърлото ми топка изчезна, само за миг. Дали това не бе поредната дворцова измама, Орфанотропа ме подлъгваше да се отпусна, преди да разкрие истинските си намерения?

— Шпионите ми долагат за голяма армия руси. Около петстотин от тях пътуват в моносилони, техните търговски кораби, и се движат по същия маршрут.

Петстотин руси не правят армия, си помислих. Слуховете по пазара бяха силно преувеличени. Поне десет пъти повече щяха да са нужни да подложат на изпитание защитната система на Константинопол.

Орфанотропа сякаш разчете мислите ми и добави:

— Не за безопасността на града се безпокоя. Това, което ме интригува, е, че според информацията ми тези хора не са търговци. Не носят стоки, а са тежковъоръжени и ми бе доложено, че предвожда някакъв принц или благородник. Казва се Аралт или нещо подобно. Да си чувал за човек с такова име?

— Не, ваше величество. Не познавам това име.

— Това скоро ще се промени — сухо каза Орфанотропа. — Издадох заповед чужденците да бъдат спрени на входа към пролива и да бъдат ескортирани до областта Св. Мамас от другата страна на Златния рог и задържани там, далеч от града, да изчакат, докато проучим намеренията им. Тук ще си ми нужен ти. Искам да знам кои са те и защо са дошли. Ако са руси, ще разбереш езика, когато говорят помежду си. Изглеждаш ми умен мъж, способен сам да стига до изводи и да задава точни въпроси. После ще се върнеш при мен и ще ми докладваш лично впечатленията си.

— Да, ваше превъзходителство — отговорих, започвайки да мисля, че безпричинно съм подозирал Йоан. — Кога очаквате да пристигнат чужденците?

— След три дни. А сега се яви пред главния ми картулариус. Той ще запише заповедта ти. Официално ще бъдеш ескорт на службата на дромоса. — Замълча за момент, след което — както и целеше — ми напомни думите ми, когато му занесох съобщението, отлъчило ме от поста ми при василевса. — Сигурен съм, че ти е известно — продължи меко евнухът, — че логотетът на дромоса отговаря за връзките с чужбина, шпионите и посланиците, и за императорската поща — странна комбинация, не мислиш ли? Или мъжете от дромоса ще движат официалните контакти с тези петстотин варвари, но ти ще си моите очи и уши.

Разговорът ни приключи. Погледнах прикритите очи на Орфанотропа и с ледена яснота схванах защо бе толкова сигурен, че ще стана негов шпионин срещу собствените си сънародници. Точно както каза Пелагея: нямаше значение дали Йоан е кроил заговори Михаил да заеме трона. Роман бе умрял на моето дежурство, докато аз отговарях за безопасността му. Йоан бе свидетел как занемарих задълженията си и можеше да ми потърси сметка за това, когато си поиска. Бях в ръцете му, но и бе твърде деликатен да спомене това открито. Предпочиташе да заложи на страха и да ме направи своя пионка.

И така, три дни по-късно с малка гребна лодка прекосих неспокойните води на Златния рог към Мамас. С мен пътуваха двама мрачни служители на дромоса. Съдейки по лицата им, приемаха за грубо вмешателство това, че са ги измъкнали от кабинетите им и са ги изпратили да разпитват банда диви варвари от Севера. Единият гнусливо сбърчи нос и вдигна туниката си, за да не подгизне подгъвът в мръсната вода. И двамата носеха парадни дрехи, сочещи ранга им. Туниката на този беше поръбена в зелено, от което разбрах, че е високопоставен служител. Чудех се дали говори нордически. Към службата на дромоса имаше школа за преводачи. Напълно в стила на Орфанотропа щеше да е да изпрати не един, а двама шпиони и после да сравни впечатленията им.

Малката ни лодка приближи пристана и при вида на закотвените десетина кораба ме бодна силна тъга по дома. Моносилонът е умалена версия на изящните кораби, с които бях израснал. Тези в Мамас бяха по-зле построени от истинските океански кораби, но вършеха работа за кратки преходи по море и коренно се различаваха от шишкавите гръцки корпуси. Носталгията ми нарасна, когато скочих на кея и прекосих празното пространство до мястото, където бяха позволили на чужденците да разпънат палатките си. Имаше купища ленени платна, дървени бурета, рейки, въжета, котви и други познати ми предмети. Надушвах катрана по въжетата и смазката на кожените ремъци на руля. Дори струпаните гребла бяха от вида, който използвахме в Гренландия.

Лагерът, със стройната си редица палатки, имаше военен вид. Разбираемо защо императорските шпиони бяха докладвали опасенията си. Струпалите се не бяха дошли в Константинопол, за да предлагат и купуват стоки. Мъжете, които се разхождаха из лагера, готвеха над огньовете или се препичаха на слънце, до един приличаха на воини. Бяха едри, самоуверени и без никакво съмнение, от Севера, светли, с дълги коси и гъсти бради, и с характерните тежки легинси и навуща, с туники във всевъзможни цветове и материи, от лен до кожа. Един-двама дори бяха с жакети от овча кожа, съвсем неподходящи за жегата в Константинопол.

Едрите мъже едва ми обърнаха внимание, когато се отправих към една по-голяма шатра, която веднага разпознах като шатрата на главатаря.

Махнах на двамата си придружители да изчакат вън и отметнах покривалото. Няколко секунди трябваха на очите ми да се настроят към приглушената светлина вътре. Около трикрака маса бяха насядали четирима-петима мъже. Забелязаха, че съм непознат и облечен в чужда униформа — носех алената туника на Стражата — и безстрастно ме изчакаха да обясня какво искам. Един обаче, набит, с посивяла коса и бухнала брада, стреснато ме зяпна.

Последва неловко мълчание, докато се чудех как да се представя и с какъв тон. После мълчанието бе нарушено:

— Торгилс Лейфсон! В името на Боговете, това е Торгилс! — високо възкликна сивокосият. Говореше с непогрешим исландски акцент, дори можех да определя откъде точно — западните фиорди. Гласът му ми подсказа и кой е — Халдор Снорасон, петият син на Снори Годи, при когото живях като млад. Сестрата на Халдор, Халбера, бе първата ми любов, а баща му изигра съществена роля през младежките ми години.

— Каква е тази лъскава униформа? — попита Халдор, приближи с големи крачки и ме потупа по рамото. — Когато за последно се видяхме, ти отиваше в Пермия за кожи. Не ми казвай, че Торгилс, приятел на разбойника Гретир Силния, сега служи в Императорската стража.

— Да, тази есен стават три години — казах и снижих глас, за да не ме чуят служителите на дромоса вън. — Изпратиха ме да проуча какво искаш ти и другарите ти и защо сте дошли в Константинопол.

— О, няма нищо тайно. Можеш да се върнеш при господаря си и да му кажеш, че дойдохме да предложим услугите си като воини на императора на Миклагард — весело отговори Халдор. — Чухме, че плаща щедро и че плячката е добра. Искаме да се върнем у дома богати!

Нямаше как да не се усмихна на ентусиазма му.

— Какво? Всички искате да постъпите в Стражата? Разбрах, че сте петстотин души. Тук записват само когато се освободи място, а има дълъг списък с желаещи.

— Не — каза Халдор. — Не искаме да постъпваме в Стражата. Планът ни е да сформираме наша бойна единица.

Идеята ме свари неподготвен. Викингите, особено пък алчните наемници, обикновено бяха твърде независими да сформират дисциплинирани отряди. Трябваше да има нещо друго.

Халдор видя, че съм озадачен.

— Всеки един от нас вече се е заклел във вярност на един човек, един главатар. Ако той постъпи на служба при василевса, ние ще го последваме.

— Кой е този човек?

— Аз — обади се гърлен глас. Обърнах се и видях през отвора в дъното на шатрата приведен да влиза висок воин. Мъжът се изправи в целия си ръст и аз видях, че Один е откликнал на най-съкровената ми надежда.

В полумрака на шатрата високият към два метра Харалд Сигурдсон — както разбрах, че се казва, а това бе дълго преди да се прочуе като Хардрада, Желязната ръка — приличаше на герой, излязъл от северна сага. Широкоплещест и мускулест, той се движеше с атлетична грация, а когато приближи, ми се стори, че съм чувал да описват лицето му в приказките, които слушах край огъня като дете. Нещо в свирепото изражение го караше да прилича на морски орел. Големият нос бе като човка, сключените сини очи гледаха втренчено, почти без да примигат. Гъстата руса коса също приличаше на дългите пера по врата на морския орел. Харалд имаше навика да извръща глава бързо, като хищна птица, оглеждаща се за жертва и тогава косата се разстилаше по раменете му като качулката на орел. Мустаците му бяха още по-екстравагантни. Носеше ги по отдавна отживял начин — два кичура висяха от двете страни на устата му, като дълги руси копринени въжета, и се спускаха над гърдите.

— И кой точно си ти? — попита властно мъжът.

Бях така втрещен, че забавих отговора си и се наложи Халдор да ми се притече на помощ.

— Това е Торгилс, син на Лейф Щастливеца. Като юноша живееше във фермата на баща ми в Исландия.

— Доведен брат ли ти е?

— Не. Баща ми се заинтересува от него заради дарбата му. Той е, или поне беше, ясновидец.

Гигантът викинг се обърна към мен и преценяващо ме огледа. Усетих, че пресмята доколко мога да му бъда полезен.

— Това униформата на Императорската стража ли е?

— Да, господарю — отговорих. Обръщението ми се стори съвсем естествено. Ако изобщо бях виждал роден аристократ, то това бе този висок, горд непознат. Предположих, че е петнайсетина години по-млад от мен, но нямаше място за съмнение кой от нас двамата трябва да засвидетелства уважение.

— Предполагам, че са те изпратили като шпионин — каза той направо. — Кажи на господаря си, че сме точно това, на което приличаме — отряд воини, предвождани от Харалд Сигурдсон от Норвегия, полубрат на Св. Олаф. Кажи, че съм дошъл да поставя себе си и воините си на негово разположение. Кажи му и че сме ветерани и повечето вече сме служили при киевския княз Ярослав.

Сега разбрах кой точно е Харалд: издънка на един от най-могъщите норвежки родове. Неговият полубрат Олаф бе управлявал Норвегия десетина години, преди да го съборят ревнивите му старейшини.

— Аз съм само ескорт, господарю — казах плахо. — Трябва да говориш с двамата служители отвън. Те са от секетрона — службата, която отговаря за чуждите пратеници.

— Тогава да не губим време — отривисто каза Харалд. — Представи ме. — Обърна се на пети и излезе от шатрата. Аз го последвах бързо, тъкмо навреме да видя подплашеното изражение на лицата на двамата бюрократи, когато гигантът се изправи пред тях.

— Това е предводителят на… варварите — казах на гръцки. — От много благородно потекло е. В родината си е нобелисимус. Служил е в киевския двор и желае да встъпи с воините си на служба при великия василевс.

Двамата служители възвърнаха самообладание. Извадиха пергамент и тръстикови четчици от малките си ковчежета от слонова кост и зачакаха.

— Повтори името на нобелисимуса — каза единият, предполагам по-висш служител.

— Харалд, син на Сигурд.

— Ранг и племе?

— Няма племе. От семейството му произлизат кралете на една далечна северна страна, Норвегия.

Служителят измърмори нещо на колегата си. Не чух какво, но другият кимна.

— Баща му крал ли е?

Започваше да става конфузно. Нямах представа за сегашното положение на Харалд, а ме беше страх да го питам, затова преведох въпроса на присъединилия се към нас Халдор. Отговори обаче самият Харалд.

— Кажи му, че страната ми се управляваше от моя полубрат, който бе убит в сражение с враговете си и че аз съм законният наследник.

Харалд, помислих си, не страда от фалшива скромност. Преведох думите му и служителят внимателно ги записа. Сега, когато всичко се свеждаше до просто водене на протокола, започваше да се отпуска.

— Ще ми трябва пълен списък на хората му — име, възраст, ранг и място на раждане. Също пълен инвентар на нещата, които носят: вид, размер и описание на оръжията, брой и състояние на корабите, имали ли са болни по време на пътуването от Киев…

Усетих, че застаналият зад мен Харалд започва да губи търпение.

— Искат списъци?

— Да, господарю. Трябва да предадат пълно описание на хората ти и снаряжението им.

— Чудесно. Кажи им да изкарат едно копие и за мен. — После се обърна на пети и се отдалечи.

За щастие един от водачите-руси, довели Харалд и воините му по реката, говореше гръцки и доброволно ме освободи от досадната роля на преводач. Възползвах се от възможността да дръпна Халдор и да го разпитам за Харалд.

— Какво беше това за законния наследник на норвежкия трон? — попитах. — Ако той е наследникът, какво е правил в двора на Ярослав?

— Трябваше да напусне Норвегия, след като брат му бе разгромен и убит при опита да си възвърне трона. Като много други норвежци, които застанаха на губещата страна по време на гражданската война, Харалд намери убежище при княз Ярослав. Прекара три години в Киев и се отличи толкова, че поиска от княза ръката на дъщеря му, Елисавета.

Самочувствието на Харалд Сигурдсон като че ли не знаеше граници.

— И какъв беше отговорът на княза?

— Нямаше нужда да отговаря. Принцеса Елисавета каза на Харалд да се върне, отрупан с богатство и слава. Харалд не е от тия, дето си губят времето и заяви, че ще натрупа богатство при василевса. Всички желаещи можеха да го последват, стига да са добри воини и му се закълнат във вярност.

— Ами ти? Хвалбите на Харалд те подлъгаха да се запишеш ли?

— Както ти казах, Торгилс, аз искам да съм богат. Ако някой на този свят е способен да завоюва плячка, то това е Харалд. Тон е амбициозен, енергичен и най-вече му върви в битките.

Имаше още един въпрос, който трябваше да задам, нищо че се страхувах от отговора.

— Харалд поклонник на Белия Христос ли е или на Старата вяра?

— Там е странното — отговори Халдор. — Нормално е Харалд да е християнин като брат си, крал Олаф, когото прекръстиха на Св. Олаф. А не съм го виждал да се престарава с ходенето на черква или с молитвите към Христос. Служи на един Бог — на самия себе си. Знае какво точно иска: да спечели трона на Норвегия и ще последва всеки бог и вяра, стига те да му помогнат да постигне целите си.

Тези думи ме убедиха да свържа съдбата си с Харалд Сигурдсон. Впоследствие се присъединих към него, не за злато, а защото вярвах, че най-после съм срещнал човек, способен да възстанови Старата вяра. Ако помогнех на Харалд да си върне трона и покажех, че Один и старите богове го покровителстват, тогава той може би щеше да върне кралството към Старата вяра. Планът ми кристализира със седмици и месеци, но се заформи в деня, в който Халдор Снорасон ми разказа за амбициите на Харалд.

— Трябва да знаеш, че Харалд е не само смел войник — продължи Халдор, без да подозира, че всяка негова дума засилва моята увереност, че сам Один е избрал Харалд за свой глашатай. — Той е велик покровител на скалдовете. Може да оцени поезията им, защото познава издъно древните саги и е обещал щедра награда за всеки, който майсторски обрисува света на боговете. Сам пише добри стихове. Повечето от нас знаят куплета, сътворен след бягството от битката, в която брат му намери смъртта си…

Тук Халдор изрецитира:

— Не е зле за петнайсетгодишен младок, ранен, докато се е сражавал за губещата страна в битка за трона — коментира Халдор.

Отново усетих, че Один ми показва пътя. Аз също бях на петнайсет, когато ме раниха във велико сражение, решило съдбата на едно друго кралство, Ирландия. Норните, които чертаят съдбата, бяха вплели едни и същи изпитания в моя живот и живота на Харадд Сигурдсон. Сега Один бе направил така, че пътищата ни да се пресекат.

Стъпки зад гърба ми ме накараха да се обърна. Зад мен стоеше самият Харадд. Светлината падаше върху орловото му лице и аз забелязах още нещо: чертите му бяха правилни и фини. Щеше да е красив, ако не бе една странна подробност — лявата му вена бе много по-висока от дясната. Приех го за знак, оставен от Один, Едноокия.

— И така, какво ще кажеш за този Аралт? — попита Йоан Орфанотроп, когато се явих при него на следващия ден. Забелязах на бюрото му пергамент, вероятно писмения доклад на дромоса. Всички признаваха, че бюрокрацията никога не е била толкова ефикасна, преди Йоан да поеме ръководството на държавата.

— Изглежда не крие задни мисли, ваше величество. На нордически името му е Харалд, син на Сигурд.

Стоях мирно, впил поглед в един полукръг златна боя, ореола на иконата, окачена на стената зад главата на Орфанотропа. Още се страхувах от него и не смятах да му позволя да погледне в очите ми и да разчете мислите ми.

— А твърденията му, че се пада благородник?

— Вярно е, ваше величество. Произлиза от норвежката кралска фамилия. Той и мъжете му са дошли да се поставят в служба на василевса.

— А как преценяваш духа и снаряжението им?

— Първокласен морал, ваше величество. Оръжията им са ръчна изработка и са добре поддържани.

— Корабите?

— Трябва да се постегнат, но са все изпитани плавателни съдове.

— Добре. Виждам, че умееш да си отваряш очите. Педантичните колеги в дромоса си направиха труда да ми напомнят, че чуждестранни принцове не могат да служат в Императорската стража. Сигурно им се струва твърде рисковано. Кажи му го, ако реши да храни илюзии за положението си. Аз обаче вярвам, че мога да намеря работа за тези варвари. Ще изпратя бележка на аколутоса, командира на Стражата, с което го уведомявам, че те заделям за свръзка между мен и Аралт. Ще получиш добавка към редовната си заплата. Освен в случаите, в които ще бъдеш изпращан по задачи от мен, ще изпълняваш задълженията си на страж. Това е всичко.

На излизане от помещението бях незабавно пресрещнат от секретар, който ми подаде свитък. Вътре се съдържаше писмена заповед. Орфанотропа очевидно беше решил всичко, още преди да се явя при него. Прочетох, че следва да подготвя „госта Аралт“ за аудиенция при негово императорско величество василевса, на дата, която предстои да бъде уточнена. Дотогава трябваше да помогна на Аралт да се запознае с реда и организацията на императорския флот. Препрочетох изречението. Не това очаквах. Флота не беше водещ в императорската армия, нищо че василевсът разполагаше с най-внушителната флотилия във Велико море. Очаквах Харалд и воините му да бъдат зачислени към извънкрепостните варанги, където служеха наемници-чужденци — арменци, грузинци, влахи и т.н.

При следващото си посещение в лагера в Мамас обясних на Халдор разпоредбите, на което той изръмжа:

— Правилно. Свикнали сме с морски битки. Какво е това обаче, че ще ни подготвяш за прием при василевса?

— Трябва да схванете всички подробности абсолютно точно. Нищо не ядосва императорските съветници повече от грешки в дворцовия етикет. Те подкрепят становището им, че човек, незапознат с дворцовите обичаи, е неук варварин, див и ненадежден. Отхвърляли са молби на чужди посланици само заради дребни нарушения в дворцовия протокол. На гостуващ посланик, объркал например обръщението към василевса, могат да бъдат отказани бъдещи аудиенции, да му бъдат отнети посланическите привилегии и т.н.

— И как трябва да нарича Харалд василевса?

— Император на ромеите.

Халдор ме изгледа озадачен.

— От къде на къде? Това е Константинопол, не е Рим, а и нямаше ли един германски крал, който се нарича Свещен римски император?

— Ето това исках да ти кажа. Василевсът и целият му двор са убедени, че те са истинските наследници на Римската империя и точно те представляват нейните истински идеали и продължават славата ѝ. Готови са да признаят германеца за крал на Римската империя, но не и за император. По същия начин техните свещеници твърдят, че първожрец на култа към Белия Христос е техният патриарх, а не римлянинът, който се нарича папа. Това също обяснява защо военните им чинове са такава каша от латински и гръцки — имат декуриони и центуриони като в римската армия, но почти всички по-високи рангове са с гръцки имена.

Халдор въздъхна.

— Ами, надявам се да убедиш Харадд да използва точните фрази и да спазва техните правила. Не съм сигурен, че ще му се понрави да се кланя на василевса. Не е от тези хора.

Притесненията на Халдор се оказаха безпочвени. Открих, че Харадд Сигурдсон е напълно готов, когато му изнася да зареже обичайната си арогантност. Исках норвежкият принц да успее и съвестно го научих как да се държи по време на посещението си в Големия дворец. Първото, което му казах, бе че поданиците на императора имат за такава велика привилегия срещата лично с василевса, че с години чакат за аудиенция. За тях тя е равносилна да се срещнат с Божия наместник и всичко в двореца е поставено така, че да засили това впечатление.

— Мисли за това, господарю, като за служба в най-пищната черква на Белия Христос. Всичко опира до церемонии и показност. Придворните носят специални копринени роби, знаят точните си задължения, къде да застанат, какви жестове да използват, какво да кажат. А в центъра на всичко това е императорът. Той стои на златен трон, в обсипана със скъпоценни камъни дреха, която се казва хламис. На раменете му е лороса, дълъг епитрахил, който може да носи само той, обут е в цангия, пурпурните императорски ботуши. Ще стои неподвижно, вперил поглед през залата към вратата, през която ще влезеш ти. Ще те пропуснат вътре, след което трябва да прекосиш залата и да изпълниш проскинезия.

— Какво е това? — наведе се напред на стола си Харалд.

Осъзнах, че съм се увлякъл по пищността на церемонията и се поколебах, защото не знаех как ще реагира Харалд.

— Засвидетелстване на почит.

— Продължавай.

Преглътнах нервно.

— Ще трябва да се проснеш по очи на пода и да останеш така, докато придворният не ти каже да станеш.

Харалд дълго обмисля думите ми. Страхувах се, че ще откаже да се унизи по този начин, но вместо това той попита:

— На какво разстояние от трона ще трябва да легна?

Отдъхнах си.

— Докато вървиш към василевса, гледай надолу. На мраморния под има пурпурен диск. Той означава мястото.

— Откъде знаеш всичко това? — не закъсня въпросът на Харалд.

— Стражите стоят зад трона на императора. Гледал съм церемонията много пъти. С времето научаваш малките номера, които я правят по-ефектна. Понякога е направо трудно да не се изсмееш.

— Например?

— Ако дворцовият церемониалмайстор реши, че посетителят е впечатлителен, правят така, че по време на проскинезията тронът на василевса да се издигне във въздуха. Докато си проснат с лице на пода, задействат скрит зад трона механизъм и когато надигнеш глава, виждаш императора седнал по-високо отпреди. Изумлението на просителя може да е много забавно. Но — добавих бързо — не мисля, че ще го пробват с теб.

Връщайки се към първите си разговори с Харалд, сега ми се струва, че направих грешка. Мислех, че го приготвям само за срещата с василевса, но се опасявам, че Харалд всъщност усвояваше един съвсем различен урок: колко важно е да установиш господство над околните, как да ги заслепиш. Ако съм прав, то в стремежа си Харадд да успее, бях положил основите на собственото бъдещо разочарование.

Орфанотропа ми бе заповядал и да запозная норвежкия принц с императорския флот, затова заведох Харалд при арсенала на Златния рог. Пристанищната епархия се боеше от шпионаж; Посрещнаха ни хладно и настояха по време на обиколката да ни придружи служител на дромоса и техен представител. Показах на Харалд стапен след стапен, в който строяха и поправяха бойните кораби, складове, пълни с доставки и хранилища за мачти и платна, и му обясних как повечето моряци се набират от крайбрежните жители от другата страна на пролива, от Мала Азия. Харалд, който имаше набито око в това отношение, зададе на майсторите дърводелци такива подробни въпроси, че на места се чудех за точните думи на гръцки. После пожела да огледа един боен кораб. Представителят на епархията се поколеба, но Харалд настоя. Ако от хората му се очакваше да служат на императорските кораби, то поне трябваше да знаят какво да очакват. Посочи най-големия дромон, тримачтов боен кораб, закотвен в очакване на заповеди в Златния рог. Заяви, че иска да види този. Както щях да забележа многократно, когато Харалд Сигурдсон молеше за нещо, то звучеше по-скоро като заповед.

Един военен катер ни заведе до кораба. Отблизо дромонът се оказа по-голям от очакванията ми. Беше огромен, поне два пъти по-дълъг от най-големия викингски боен кораб и два или три пъти по-широк. Но импозантен го правеше най-вече височината му. Нашите кораби са ниски и източени, а императорските бойни кораби се строяха от ватерлинията нагоре. Замисълът е да стреснеш врага и да си осигуриш издигната платформа за стрелците. Дромонът ставаше още по-висок от подобната на замък конструкция на палубата. Там пътя ни препречи кентархосът, капитанът на кораба. Той гневно попита кой е странният чужденец с дългия мустак, който се качва на кораба така, сякаш го притежава. Когато мъжът от дромоса обясни, че Харалд има писмо от секетрона на Орфанотроп, кентархосът се намръщи, после ни последва по палубата, без да сваля подозрителен поглед от нас.

Харалд не пропусна нищо. Запленен от непознатия кораб, попита как се управлява дромонът по море, как са устроени платната, лесно ли се променя курсът, каква бързина може да развие с двеста гребци и колко дълго може да я задържи. Кентархосът отговаряше неохотно. За него брадатият викинг се явяваше естествен враг и на няколко пъти трябваше да му напомням, че Орфанотропа е наредил Харалд да се запознае с военния флот на императора и че нищо чудно един ден хората на Харалд да се качат на дромона като воини. Кентархосът ме изгледа така, сякаш предпочиташе да потопи кораба си.

Накрая стигнахме „замъка“ на носа на дромона.

— Какво е това? — попита Харалд.

От щръкнала като ноздра метална пластина излизаше бронзова тръба. Зад нея имаше две метални вани, свързани с медни тръби към подобен на помпа апарат.

— Това е сифонът на кораба — каза мъжът от дромоса.

Кентархосът го изгледа гневно, после безцеремонно застана пред Харалд, нарочно закривайки гледката.

— Дори пряка заповед на императора не ми позволява да кажа повече — изръмжа той. — А сега се разкарайте от кораба ми.

За моя изненада Харалд се подчини.

Много по-късно, вече пред арсенала, когато служителите не можеха да ни чуят, Харалд измърмори:

— Значи така правят огъня. От какво обаче?

— Не знам. Дори не съм сигурен какво точно представлява.

— В Киев слушах хората да разказват как навремето унищожил цял военен флот. Чудеха се как огънят се възпламенява във въздуха и превръща в пепел всичко, до което се докосне. Гори дори под водата. Изумително.

Същата вечер питах Пелагея за огъня, но иначе сигурният ми източник на информация не можа да ми помогне особено. Каза, че можели да го правят само шепа хора и че съставките му били една от най-ревниво пазените държавни тайни. Според слуховете се правел от негасена вар, смесена с някакво масло, което се добивало от почвата. Разсмя се, когато ѝ разказах за странната бронзов тръба на дромона. Според някои моряци-чужденци, продължи Пелагея, императорският флот развъждала огнедишащи дракони, които после пъхали под палубата.

Малко след тържествата за Преображение, един от най-големите празници на Константинопол и два месеца след пристигането си, на Харалд най-после бе насрочена аудиенция при Михаил Тя се състоя в друга великолепна зала в двореца, Магнаурската, която често се използваше за посрещане на чужди посланици. По една случайност влизах в императорския ескорт. Докато със секира на рамо заемах място зад трона, се чувствах нервен като учител преди изявата на най-добрия му ученик. Залата приличаше на просторна черква, с колони, галерии и тесни, украсени с витражи прозорци. Единият ѝ край излизаше на широк двор с дървета, там се събираха просителите. Виждах сред тях Харалд, който стърчеше една глава над останалите. Пред тях стояха група сановници, очакващи сигнал от церемониалмайстора. Бях присъствал на десетки такива церемонии, но все така се дивях на великолепието им. Придворните и служителите бяха облечени според ранга и службата си. Имаше сенатори и патриции в синьо и зелено, гръцки офицери от Хетайра с бели туники със златни кантове, магистрати и висши служители в лъскави, щамповани коприни, които държаха символите на ранга си — всичките от злато и слонова кост и парадни мечове с украсени с емайлирани плочки ножници, камшици, покрити със скъпоценни камъни, плочки и богато украсени свитъци. Много от костюмите бяха така гъсто обшити със злато и сребро, скъпоценни камъни и перли, че собствениците им едва помръдваха. Но и това бе част от ритуала. Очакваше се събралите се да стоят неподвижно или движенията им да бъдат бавни и достолепни.

Тръба оповести започването на церемонията. Събралите се обърнаха към седналия на трона си Михаил (Зоя не бе поканена) и подхванаха задължителната хвалебствена песен в чест на василевса. След няколко минути възхвала видях остиариосът, дворцовият евнух, чието задължение бе да представя височайшите гости на императора, да приближава Харалд и да му сочи да мине напред. Виждах пурпурния диск на мраморния под пред трона, там, където Харалд трябваше да легне по очи. В този миг се сетих, че съм пропуснал да го предупредя за автоматите. Казал му бях за издигащия се трон, но забравих, че в Магнаурската зала от двете страни на пурпурния диск има по една бронзова статуя на лъв. Бяха кухи и се задвижваха чрез система от въздушни помпи, които караха животните да размахат опашка, да отварят уста и да ръмжат. На скритите мъже, които управляваха автоматите, бе наредено да накарат зверовете да изреват в мига, в който просителят се просва пред трона.

Гледах как Харалд гордо прекосява голямата зала сред шпалира придворни. Беше гологлав, с тъмнозелена кадифена туника и широки копринени панталони. Единствените му бижута бяха прости златни торкви на двете рамене. Би следвало да се изгуби сред лъскавата, пищна тълпа, но той доминираше с присъствието си над всички. Наблюдателите останаха поразени не само от ръста и очевидната му сила, но и това, че Харадд Норвежки прекоси цялата Магнаурска зала така, сякаш тя принадлежеше на него, а не на василевса.

Приближи пурпурния диск и вече загърбил тълпата, спря пред трона. Последва тишина, докато се обръщаше към василевса. В този миг скритите оператори на автоматите отвориха клапите и механичните животни размахаха опашки и изръмжаха. Тълпата очаквала Харалд да подскочи или да се изплаши, остана разочарована. Той обърна глава към отворената паст, първо на единия, после на другия звяр. Изглеждаше замислен, дори любопитен. После небрежно легна на мраморния под и изпълни проскинезията.

Много по-късно ми каза, че докато се взирал в отворените усти на бронзовите лъвове и слушал съскането на въздушните помпи, проумял за огъня.