Кралска стража

Глава трета

Почти четири месеца не видях Харалд. След аудиенцията той и хората му напуснаха Константинопол. Орфанотропа им бе възложил да се разправят с растящата заплаха от арабски пирати, които редовно нападаха корабите, плаващи от Дирахиум, на западния бряг на Гърция. Пристанището се явяваше важна брънка в комуникациите на империята. Оттам минаваха куриери, войски и стоки на път за Константинопол и за колониите в Южна Италия. Наскоро пиратите бяха дръзнали да установят бази на близките гръцки острови, от където бързите им галери връхлитаха минаващите кораби. Първоначалният план на Орфанотропа бе да изпрати в областта допълнителни кораби с воините на Харадд на борда. Според другите стражи друнгариосът, адмиралът на флотата, се противопоставил на идеята да качи толкова много варвари на корабите си, а Харалд допълнително влошил положението, като заявил, че няма да приема заповеди от грък. Дилемата беше разрешена, когато Харалд предложи собствените му кораби, леките моносилони да бъдат разположени в Дирахиум и оттам да ги изпраща да ескортират търговските кораби и да патрулират в района.

След заминаването на Харалд се върнах към обичайните си задължения в Стражата и открих, че слуховете за лошото здраве на Михаил са верни. Младият император страдаше от това, което придворните лекари тактично наричаха „светата болест“.

За пръв път забелязах симптомите, докато Михаил се обличаше за фестивала в чест на раждането на Белия Христос. С още петима стражи ескортирах Михаил до императорската съблекалня. Там веститорите, придворни, отговорни за символите на кралската власт, церемониално отвориха сандъка с кралските одежди. Най-младшият извади хламиса и тържествено го подаде на следващия по ранг служител. Дрехата премина от ръка на ръка, до главния веститор, който благоговейно приближи василевса и с молитва постави наметалото на раменете му. Последва го инкрустиран с перли епитрахил, обсипани със скъпоценни камъни ръкавици и огърлица. През цялото време василевсът стоя неподвижен. Накрая му поднесоха короната и тук нещо се обърка. Вместо да се наведе да целуне кръста ѝ, лявата ръка на Михаил се разтрепери неконтролируемо. Веститорът изчака, с короната, но Михаил бе като парализиран. Настана пълна тишина. Всички в стаята замръзнаха по местата си и единственото движение бе потръпващата дясна ръка на Михаил. После, след времето, необходимо да си поемеш бавно въздух седем-осем пъти, ръката бавно се укроти и Михаил си възвърна контрола над тялото. По-късно същия ден, сякаш нищо не се бе случило, той се присъедини към процесията по украсените богато улици за службата в черквата „Хагия София“, проведе няколко официални приема в двореца, на които висшите бюрократи получиха рождествените си подаръци, а вечерта се появи на големия пир в лосакиоса, трапезарията на двореца. Но Орфанотропа трябва да бе научил за моментната парализа на императора, защото обичайният ред бе променен. Михаил седеше сам на отделна маса от слонова кост, на показ пред всичките си благородни гости, но без някой да може да го приближи.

— Казват, че болестта причинява демони в мозъка — коментира Халфдан, докато след приключването на вечерта сваляхме церемониалните си ризници.

— Може би — отговорих аз. — Но някои хора я имат за дарба.

— Къде?

— Сред ходещите със ски в Пермия. Прекарах една зима със семейството на един от мъдреците им, който понякога се държеше по същия начин като императора, само че при него не трепереше само ръката. Често припадаше и лежеше неподвижен цял час. Когато се събудеше, ни разказваше как духът му посетил света сенките. Може да е така и с василевса.

— И да е, християните няма да повярват, че е бил в света на духовете — изръмжа Халфдан. — Те не признават тия неща. Техни те светци слизат на земята и правят чудеса, но никой досега не се е върнал от отвъдното.

Диагнозата ми се оказа вярна. През следващите седмици ексцентричното поведение на Михаил стана все по-явно, а пристъпите — по-дълги. Понякога мотолевеше и започваше да дъвче ритмично независимо дали в устата му имаше храна или не, или започваше да се лута объркан из двореца, докато внезапно дойдеше на себе си и се оглеждаше, опитвайки се да разбере къде се намира. Стражите се опитваха да го ескортират, доколкото им позволяваха силите и крачеха зад изпадналия в унес василевс, докато някой повика придворния лекар. Ако се сблъскахме с външен човек, имахме заповед да се подредим в кръг около императора и да го скрием от поглед. Шепата лекари, запознати със състоянието на Михаил, пробваха опиум и розово масло и го наливаха с мътни отвари кал от тяхната Света земя, разтворена в светена вода от свещения кладенец в черквата в Пега, пред крепостните стени. Но поведението на императора не се върна към нормалното, по-скоро стана все по-тревожно и непредсказуемо.

Обратното, моите тревоги се разсеяха. Успешно изпълних заповедта да се погрижа за Харалд и хората му, и предположих, че Йоан ще ме използва за посредник, стига Харалд да му остане верен. Пелагея ме насърчаваше. Прекарвах все повече време с нея. Вечерите, когато не бях на пост, се хранех в дома ѝ — тя винаги имаше свежи деликатеси от пазара, където бе сергията ѝ. После разговаряхме, привидно за да упражнявам гръцкия си, но най-вече защото намирах компанията ѝ за свеж полъх покрай живота в Стражата и ценях уместните ѝ коментари за машинациите, на които ставах свидетел в двореца.

— В безопасност си — казваше тя, — стига да се докажеш полезен на Орфанотропа. Има си предостатъчно грижи, откакто брат му се разболя.

— Значи слухът за състоянието му се е разнесъл?

— Естествено. Почти всичко в двореца рано или късно стига до пазара. В палата работят твърде много хора, за да се пазят тайни. Предполагам, че брадатите ти приятели от Севера се справят добре в Дирахиум. Сиренето, което сервирах с първото ястие, е от Италия и доскоро се намираше много трудно. Италианците не искаха да го изпращат, след като толкова много търговски кораби попадаха в ръцете на арабските пирати. Сега сиренето пак се появи на пазара. Това е добър знак.

Спомних си разговора ни, когато пак ме привикаха при Орфанотропа. Този път не беше сам. При него беше адмиралът на флотата, друнгариосът, както и един кентархос, случайно същият, който ни прогони от дромона си. И двамата мъже ми се сториха изненадани и обидени от присъствието ми, а аз гледах да стоя почтително, с очи, отново приковани на златния ореол на иконата, но зорко следящ думите на Орфанотропа.

— Страж, получих необичайно искане от капитан Аралт. Иска ти да придружиш следващия конвой със заплатите за армията ни в Италия.

— Както нареди ваше величество — отговорих стегнато.

— Не е толкова просто, иначе нямаше да те викам тук. Тази пратка ще е малко по-различна от обикновеното. Аралт — или Харалд, както според теб го наричат хората му — си върши работата много добре. Хората му унищожиха няколко пиратски бази и заловиха или потопиха много сарацински кораби, но не всичките. На свобода остава един особено опасен кораб. Аралт докладва, че базата му е в Сицилия и следователно е извън обсега на моносилона му. Друнгариосът тук е съгласен. Той казва, че и преди бойните му кораби са се опитвали да заловят този корсар.

— Корабът е твърде бърз за тях — обясни в своя защита друнгариосът. — Мощен е и с добри гребци, и винаги успява да избяга на дромоните.

Орфанотропа не му обърна внимание.

— Изключително важно е нашите войски, в момента в Южна Италия, да получат заплатата си в рамките на следващите няколко седмици, в противен случай ще пострада духът им. Не им е плащано от половин година, тъй като и двете пратки бяха пресрещати от все същия пират, с когото ще трябва да се разправим. Или е било невероятно лош късмет за нас, или, както предполага Аралт пиратът е бил информиран предварително къде и кога ще бъде доставена пратката.

Изчаках търпеливо да чуя какво още ще каже Орфанотропа. Дотук не споменаваше нищо, което да обясни защо Харалд иска аз да придружа пратката.

— Капитан Аралт предлага да заложим капан. Заплатите да не се изпращат по обичайния начин, по главния път от столицата до Дирахиум и оттам по море до Италия, а да пътуват изцяло по море, на бърз кораб от Константинопол, който да заобиколи Гърция и да отплава директно за Италия.

— Планът е безумен, ваше височество. Типично за варварин — протестира кентархосът. — Какво ни гарантира, че търговският кораб няма също да бъде пресрещнат? Ще бъде невъоръжен и безпомощен, и следователно лесна плячка.

— Планът има и втора част — спокойно каза Орфанотропа. — Аралт предлага да изпратим по същото време и по обичайния маршрут, фалшив кораб, който да заблуди нападателите. Пратката ще е в оловни, вместо в златни кюлчета. Ще бъде ескортирана както подобава, отнесена в Дирахиум и натоварена на военен кораб, на който ще има още от хората на Аралт. Този кораб-примамка ще бъде изпратен за Италия. Ако шпионите на пиратите доложат за него, той ще го пресрещне и този път ще бъде унищожен. Междувременно истинската пратка ще пристигне невредима.

— Ако това ще достави удоволствие на ваше величество — прекъсна го кентархосът, — пратката може да измине цялото разстояние по море. Обаче защо не на борда на дромон? Никой пират няма да посмее да го нападне.

— Друнгариосът ме убеждава, че това е невъзможно. Не може да отдели боен кораб.

Наблюдавах с крайчеца на окото си друнгариоса. Погледна кентархоса и сви рамене. Друнгариосът, реших, е колкото моряк, толкова и придворен. Не искаше да рискува императорският флот да загуби поредната пратка, нито пък да противоречи на Орфанотропа.

— Какво мислиш ти, страже?

От тона му разбрах, че Орфанотропа се обръща към мен, но не посмях да го погледна в очите и задържах погледа си на ореола зад гърба му.

— Не съм експерт по морските дела, ваше величество — казах, внимателно подбирайки думите си, — но бих предложил, само като предпазна мярка, два моносилона да ескортират кораба със златото през зоната, в която е най-вероятно да се появят пиратите.

— Странно — каза Орфанотропа, — точно това предлага и Аралт. Казва, че може да изпрати два от моносилоните си да ни пресрещнат на южния нос на Гърция. Затова и иска да си на борда на кораба със златото, за да не стане недоразумение, когато капитанът на гръцкия кораб се срещне с варангските капитани.

— Както пожелае ваше величество — отговорих. Подмолният план на Харалд се явяваше точно стратегията, която би се понравила на Орфанотропа.

— Аралт иска и още нещо. Иска да му изпратим инженер и материали за огъня.

Кентархосът едва не се задави от изненада. Йоан забеляза реакцията му.

— Не се безпокойте. Нямам намерение да доставя огъня на варварските кораби. Не искам и да засегна Аралт. Очевидно е обидчив. Не споменава нищо за сифон, с който се запраща огънят. Затова ще му изпратя инженер и материали, но не и сифон.

Три седмици бяха нужни за подготовката. Първо службата на логотета на доместикоса, секретариата на армията, трябваше да изготви два комплекта заповеди: официалната за пратката-примамка и втори, секретен комплект инструкции, за истинската. После колегите им от логотета на дромоса, които отговаряха за императорските пътища, трябваше да се подготвят за конвоя от Константинопол до Дирахиум. Управителите на военните станции бяха предупредени да са готови за смяна на товарни мулета и коне за войниците. Епархът на дворцовата хазна получи инструкции директно от Орфанотропа да излее осемстотин оловни кюлчета със същото тегло като златните нумизми, с които се плащаше на войските. И не на последно място, флотът да осигури търговски кораб, който да пренесе истинската пратка.

Когато отидох да го огледам на Златния рог, трябваше да призная, че кентархосът си разбира от работата. Беше избрал кораб, който тук наричаха доркон или газела, двайсет крачки дълъг, с две мачти с триъгълни платна, беше лек, което му позволяваше да гази близо до брега и разполагаше с допълнителни гребла за шестнайсет мъже, ако се наложи да пътува при безветрие или да маневрира безопасно в пристанище. Капитанът също ми вдъхна доверие. Теодор беше нисък, жилест грък, родом от остров Лемнос, и поддържаше кораба си в добро състояние. След като ми даде да разбера, че той командва, а аз съм само допълнителен товар, започна да се държи учтиво и приятелски. Казали му бяха само, че ще пътува по директния курс за Италия и ще бъде пресрещнат от кораби от императорската флота. Не му бе съобщено какво превозва, нито пък той прояви любопитство.

Видях отново Теодор през нощта, в която отплавахме. Съгласно секретността на мисията ни, вдигнахме платна часове, след като ковчежетата с монети бяха качени на борда. Крайбрежният патрул ни очакваше. По залез пускаха през Златния рог дебела желязна верига, предпазна мярка срещу контрабандисти и вражески нападения. Отвориха пролука, колкото дорконът ни да се промуши навън и да хване попътното течение, което да го изведе към Пропонтис, вътрешното море. Докато гледах ширналия се на седем хълма тъмен Константинопол, си спомних деня, в който пристигнах и колко впечатлен бях от размерите и великолепието на Миклагард. Сега градът очертаваха подобните на топлийки светлини на високите сгради. Константинополският фар, в който в големи стъклени съдини горяха зехтин, очертаваше светла пътека по водата.

Дорконът надмина очакванията ми. Поехме курс директно към Пропонтис, което бе мерило за компетентността на капитана. Гръцките моряци обикновено вечер спират в някой заслон или пристанище, или се придържат към брега и рядко губят земята от погледа си. Теодор обаче се отправи директно към протоците към Велико море. Не се отклони и в митницата в Абидос, където всички търговски кораби бяха длъжни да спрат и да заплатят такса. Пресрещна ни патрулна лодка, но аз им показах писмената заповед, дадена ни от главния картулариус на Орфанотропа и ни пуснаха да продължим. Документът постановяваше, че изпълняваме спешна императорска задача и не бива да бъдем задържани. Йоан вече бе започнал да се подписва с пурпурно мастило.

Тъкмо навивах документа на оловния му печат и се канех да го върна в торбата си, когато вятърът поде от там лист нагънат пергамент и го подгони по палубата. Теодор ловко го хвана, преди да изчезне зад борда. Докато ми го връщаше, ме изгледа въпросително. Очевидно разпозна картата. Планирах да му я покажа по-късно, но моментът изглеждаше подходящ.

— Командирът на корабите, които ще се присъединят към нас по-късно, ми изпрати това от Дирахиум. — Аз разстелих листа, в който беше посочено къде да очакваме срещата с ескорта.

Гръцкият капитан веднага разпозна мястото.

— Малко след нос Тенарум — каза той и после сви рамене. — Командирът ти е нямало защо да се главоболи. Познавам тази ивица като родното си пристанище. Даже не помня колко пъти съм минавал от там.

— Е, не е лошо да сме сигурни — казах аз. — Отбелязал е къде ще ни чакат корабите му. — Сложих пръста си до изписаната на пергамента руна. Спомних си какво ми каза Халдор за познанията на Харалд и разпознах в нея таен код.

— Какъв е тоя знак? — попита Теодор.

— Първата буква от нещо като азбука, която използва моят народ. Казва се феху — значи добитък, или богатство.

— Ами тази? — Малко по-нагоре бе нарисувана вертикална линия с диагонална ивица.

— Това е нотиз, нужда или бедствие.

Гръцкият капитан огледа по-внимателно картата и отбеляза:

— Защо я е нарисувал там? По тая част на крайбрежието има само стръмни скали. Водата до самия бряг е дълбока и няма за какво да се заловиш. Подхване ли те вятър към сушата, ще станеш на парчета, преди да се усетиш. По-умно е отдалеч да избегнеш мястото.

— Не знам защо — признах аз и наистина бях озадачен.

С всяка изминала миля забелязвах разликите между плаването тук и в студения Север. Водата бе по-яркосиня, гребените на вълните — по-бели и ясно очертани, а самите вълни — по-пъргави. Прииждаха в загадъчен бърз танц, но като че ли не достигаха височината и размаха на океанските вълни.

Споделих това с Теодор.

— Трябва да ги видиш при буря — предупреди ме сериозно той. — Цяла лудост е. Отвесни вълни се спускат една след друга, от всички посоки, за да объркат кормчията. Всяка е достатъчно голяма да преобърне кораба. И нищо преди да избухне бурята. Това е най-лошото. Стоварва ти се изневиделица, преди да си успял дори да свиеш платната.

— Претърпявал ли си корабокрушение?

— Никога — каза той и се прекръсти. — Но не бързай да се отпускаш — Великото море е виждало достатъчно корабокрушенци, от благословения Св. Павел, та до първите ни моряци и самият Одисей.

Дорконът по това време плаваше близо до брега, покрай един стръмен нос. Теодор посочи към билото. Горе видях двойна редица блестящи от белота колони, разположени близо една до друга увенчани с къс бял камък.

— Това е храм на старите ни богове. Има ги на всеки остров — или храмове, или погребални могили.

За миг реших, че говори за моите богове и старата вяра, после осъзнах, че има предвид боговете, които народът му е почитал, преди да приеме Белия Христос.

— Построени са така, че да ги виждат моряците — продължи капитанът. — Сигурно са се молили на езическите си богове да пристигнат благополучно или са им благодарили за успешното плаване. Както аз паля свещ и казвам молитва на Св. Николай от Мира, светеца на моряците.

— Кои са били тези стари богове?

— Не знам. Обаче си мисля, че са били нещо като семейство, предвождани от един бог-баща. Другите богове отговаряли за реколтата, войната и прочее.

Също като моите богове, помислих си аз.

Корабът ни изпреварваше и затова когато заобиколихме нос Тенарум и стигнахме мястото на срещата, не се изненадах, че там няма и следа от двата моносилона. Донейде трудно успях да убедя Теодор да изчакаме няколко дни. Той знаеше, че навлизаме в район, гъмжащ от пирати и не искаше да се помайва до опасния бряг.

— Както ти казах — махна към далечния хоризонт, където различих очертанията на брега, — няма пристанище. Ако вятърът се промени и се усили, ще загазим.

Накрая се съгласи да изчака три дни, през които кръжахме напред-назад, нощем прибирахме платната, а сутрин вдигахме на върха на мачтата часови, който оставаше там, в дървено столче втренчен на север, посоката, от която очаквахме да се зададат корабите на Харалд.

Призори на третия ден още преди да е стигнал върха на мачтата, часовият нададе предупредителен вик. От югозапад приближаваше кораб. Теодор скочи към перилата, втренчи се натам, после се върна на палубата и ме приближи с широки крачки. Нямаше и следа от обичайното му дружелюбие. По лицето му се четяха смесица от подозрение и гняв.

— Затова ли искаше да чакаме? — извика той, сграбчи ме за ръката и ме снижи до нивото на очите си. Устата му смърдеше на гарум, любимия на моряците сос от гнила риба. За миг ми се стори, че ще ме удари.

— Какво има?

— Там — извика отново и махна към далечното платно. — Не ми казвай, че не си го очаквал. Трябваше да разбера от самото начало. Подъл дивак. Излъга, че чакаш ескорт. Това е сарацински кораб, два пъти по-голям от нас, и заради теб се озова толкова навреме тук.

— Откъде си сигурен, че е арабски? Не можеш да видиш от това разстояние — защитих се аз.

— О, мога — изръмжа капитанът и заби още по-силно пръсти в рамото ми. — Виждаш ли такелажа… Три триъгълни платна на три мачти. Арабска галера от Сицилия.

— Успокой се — прекъснах го. — Не знам как този кораб се е озовал тук точно сега. Но и да не ми вярваш, няма време за губене. Вдигни всички платна, накарай гребците да се приготвят и поеми на север. Сигурен съм, че нашите кораби са на път и ще се срещнем с тях, преди сарацините да ни настигнат.

Гръцкият капитан горчиво се изсмя.

— Няма начин. Ако не греша за този кораб, няма да стигнем далеч. Знаеш ли какво значи галера? Риба меч. А знаеш ли как напада рибата меч? Ще ни догонят. Вероятно по обяд, но няма да се отървем. Няма дори пристанище, в което да се скрием.

Думите му ми напомниха за картата на Харалд. Бръкнах в торбата си и я извадих.

— Ами това? — посочих нотиза. — Дали не е точно мястото, където трябва да отидем, ако изпаднем в беда.

Капитанът ме изгледа хладно.

— И защо да ти вярвам? — попита мрачно той.

— Недей, обаче ако си прав и този арабски кораб е толкова бърз и опасен, колкото твърдиш, нямаш друг избор.

Той обмисли думите ми, после ядосано се завъртя на пети и започна да крещи на моряците да вдигнат всички платна и да седнат зад греблата. Пое кормилото и подкара доркона под ъгъл към далечния бряг. Дори не ме погледна, само стисна зъби и се постара да извлече максималното от кораба.

Дори за най-невежия моряк беше ясно, че не може да се мерим с арабската галера. Бяхме леки и бързи за търговски кораб, но арабският бе създаден точно за морско преследване. Имаше много повече платна от нас и повече мъже. И още по-лошо, южният бриз идеално го устройваше и корабът бързо ни догони. Носът му пореше морето сред талази бяла пяна и аз се чудех дали изобщо ще стигнем брега. Участвал бях в морска гонитба преди години, тогава получихме моментно предимство, като прекосихме един пясъчен нанос и се озовахме във води, твърде плитки за враговете ни. Това сега не беше възможно. Когато наближихме брега, видях, че той е суров вал от скали.

Арабският кораб без съмнение беше пиратски. Докато ни приближаваше, видяхме, че на борда му има поне осемдесет мъже, далеч повече, отколкото на един търговски кораб, а и изпълняваха задълженията си обезкуражаващо добре. Перфектно нагласиха трите платна, след което се прехвърлиха от подветрената страна на палубата, за да уравновесят кораба. Чакаха, спокойни и мълчаливи, сигурни в изхода от преследването. На носа видях стрелците, търпеливо изчакваха да влезем в обсег.

Теодор знаеше, че ситуацията е безнадеждна, но все пак премина от паника в нещо като примирение. При всяко обръщане да провери колко се е съкратило разстоянието, коригираше платната, после гледаше отново към приближаващите скали. След тричасова гонитба бяхме на не повече от миля от брега. Видях, че Теодор е прав. Отвесните скали се простираха и в двете посоки, миля след миля, жълтеникави, спечени от слънцето и напълно голи. Тъмното море се разбиваше в подножието им. Преследващата ни галера щеше или да ни настигне и превземе на абордаж, или щяхме да се разбием в скалите.

На петдесет крачки от тях капитанът изви кормилото. Корабът обърна и пое успоредно на скалите, толкова близо, че чувах писъците на гнездящите по платформите морски птици. Тук вятърът бе променлив и отскачаше от камъка. Платната ни увиснаха и изгубихме скорост.

— На греблата! — изкрещя Теодор.

Екипажът даде всичко от себе си, но бе почти невъзможно да се напредне в бурните води, а и мъжете не бяха професионални гребци. Изглеждаха стреснати и подплашени, но им прави чест, че бяха тихи почти колкото преследващите ни пирата. Само от време на време дочувах хлип от напрежение или отчаяние.

Аз естествено се присъединих към тях на греблата. Знаех как се прави, но не допринесох кой знае колко. Единствената ни надежда бе двата моносилона на Харалд да се появят изневиделица от север. Поглеждах често натам, но морето оставаше пусто. До нас, вече почти наравно, плаваше арабската галера. Бяха свалили платната, за да не подминат целта и половината гребци, около четиридесет мъже, гребяха. Капитанът явно се безпокоеше да не приближи твърде скалите и да разбие кораба. Реших, че ще изчака, докато излезем в по-открити води и тогава ще нанесе решаващия удар.

Приближавахме нисък нос, стърчащ от скалите, който препречваше останалата част от брега.

— Чуйте, мъже — извика капитанът. — Ако видя подходящо място, ще хвърлим котва до брега. Оттам нататък всеки се спасява както може. Пускате греблата, скачате и изчезвате с всички сили. Затова сега искам да дадете всичко от себе си. Ще чакате да ви дам знак.

Скоро дорконът се промъкваше покрай носа, толкова близо, че можех да метна камъче до скалите. Пиратският кораб намали разстоянието. Прелетяха една-две стрели, явно с надеждата да улучат на късмет гребците.

Подминахме брега. Вдясно от нас се простираше широк, плитък залив, но самият бряг представляваше само скупчени камъни и скали. Нямаше как да избягаме оттам. Теодор ми кимна рязко, аз зарязах греблата и се присъединих към него. Стори ми се почти спокоен, примирен със съдбата.

— Това е мястото от картата. Само че не виждам какво ще ни помогне.

Огледах се. Пред нас, на около половин миля, видях тясна пролука в скалите.

— Там — посочих аз. — Може би ще открием място за акостиране. А може и пролуката да е твърде тясна и арабският кораб да не успее да ни последва. Ако успеем да се промъкнем, ще имаме няколко секунди да зарежем кораба и да се скрием.

— Струва си да опитаме — въздъхна капитанът и промени курса.

Приближихме още, но се оказа, че съм сгрешил. Пролуката бе широка, което значеше, че дорконът ще мине, но същото важеше и за пиратския кораб, ако кормчията му излезе куражлия. Шкиперът на арабите трябва да е решил същото, защото ни остави да приближим двете ниски скали. Преследвачите ни стигнаха дотам, че спряха да гребат. Изчакваха.

Дорконът с плющящи платна се плъзна през пролуката. Още с влизането разбрах, че сме обречени. Озовахме се в скалисто заливче. От всички страни се издигаха жълтеникави скали, които отцепваха басейн с диаметър около четиридесет крачки. Тук водата бе бледосиня, толкова прозрачна, че виждах пясъчното дъно на не повече от десет крачки под кила. С отчаяние разбрах, че е достатъчно дълбоко за арабската галера. Нямаше и зачатък на вятър. Заливът бе така плътно обграден от скали, че на места бяха надвиснали над водата и ако върхът на пропастта се срутеше, отломките щяха да се стоварят право върху палубата ни. Бяхме открили убежището от картата, и ако го бяхме достигнали дори ден по-рано, щяхме да се скрием и изчакаме в безопасност появата на моносилоните. Бях се провалил.

— Попаднахме в капан — тихо каза Теодор.

Чух в далечината вик. Трябва да беше арабският капитан, който нареждаше на мъжете да свият платната и се приготвят да продължат на гребла. После чух проскърцване на въжета и предположих, че арабите свалят и рейките. Не бързаха, знаеха, че сме в ръцете им.

— Всеки да се спасява както може! — извика Теодор. Нямаше нужда да ги подканя — мъжете започнаха да скачат в прозрачната вода. До брега оставаха не повече от няколко размаха с ръце. В дъното на залива имаше издадена скала, на която можеше да се изтеглиш, оттам по скалите се виеше козя пътека. Ако бяхме достатъчно бързи, може би щяхме да се скрием от ловците на роби.

— Съжалявам… — започнах, но Теодор ме прекъсна.

— Вече е прекалено късно. Скачай.

Метнах се през борда, Теодор ме последва миг по-късно. Напуснахме кораба последни и го оставихме да се поклаща кротко в спокойната вода.

Изтеглих се на скалата, пресегнах се и подадох ръка на Теодор, Той тръгна по мокрите следи на мъжете по козята пътека. Катереха се колкото се може по-бързо, чувах над главата си потракването на отронените камъчета.

Обърнах се и видях как арабският кораб предпазливо се провира през пролуката в скалите. Няколко от пиратите седяха на палубата и с дълги гребла направляваха кораба към заливчето.

Обърнах се и се закатерих с всички сили. Преди да скоча във водата, изух обувките си и сега усещах как острите камъни се впиват в босите ми крака. Подхлъзнах се и опипом затърсих къде да се хвана. Погледнах нагоре, опитвайки се да открия пътеката. Върху ми валяха пръст и малки камъчета, съборени от гръцкия капитан. Настигнах Теодор на по-малко от половината път нагоре. Нямаше място да го изпреваря, затова спрях, задъхан от изтощение, с бучащи уши, и погледнах надолу.

Арабската галера сега лежеше успоредно на изоставения ни кораб. Около десетина пирати вече бяха на палубата на доркона, насилваха капака към трюма и скоро щяха да докопат сандъците със злато. Виковете ми подсказаха, че арабският капитан — лесно го разпознах по тюрбана на червени и бели райета — нарежда на мъжете са да ни заловят. Двама или трима араби вече плуваха към брега.

Изведнъж от отдалечената страна на залива падна нещо. В началото реших, че ми се е сторило, в окото ми е влязла прашинка пян пред очите ми са избили черни точки, както когато не ти достига въздух. После от скалите във водата цопнаха още две тъмни точки. Мярнах рязко раздвижване там, където започваха тревата и ниските храсти. Беше ръка, мяташе нещо. То се изви във въздуха и набра инерция, после падна на палубата на галерата и се разби на парчета. Гледах изумен. Прелетяха още няколко предмета. Които и да ги хвърляше, имаше добър мерник. Един или два паднаха във водата, но останалите четири-пет паднаха на кораба на пиратите.

От долу се разнесоха предупредителни викове. Мъжете на доркона започнаха да се връщат на кораба си, а капитанът се спусна към кормилото. Крещеше нещо на екипажа и махаше настойчиво. Арабин вдигна от палубата един от нераздробилите се предмети и го метна през борда. Представляваше нещо като кръгъл глинен съд, голям колкото мъжка глава. Въпреки изненадата, сарацините не изпаднаха в паника. Тези, които плуваха към брега, се върнаха на кораба. Други сечаха въжетата, прикрепящи галерата към заловения доркон и започнаха да се отблъсват от него. Повечето мъже се върнаха на греблата, които обаче нямаше как да използват в ограниченото пространство на малкия залив. Капитанът изрева нова команда и гребците смениха ритъма. Загребаха назад, опитвайки се да изведат галерата през тясната пролука на заден ход.

А грънците продължаваха да валят. От няколко места се появиха пламъчета. Памучните платна, прилежно свити по мачтите, избухнаха в пламъци. Гледах как влекат по рейките, после стигнаха до насмоления такелаж и хукнаха нагоре по мачтите. Паднаха още огнени грънци. При разбиването им по дървената палуба се разливаше тъмна течност. Понякога течността вече гореше, друг път се стичаше встрани, докато стигнеше пламък и след това избухваше. След секунди палубата заблестя от огнени езера, които пълзяха едно към друго, съединяваха се и запламтяваха все по-ненаситно.

Сарацините започнаха да изпадат в паника. Пръски от запалителната течност падаха под седалките на гребците. Един мъж скочи и бясно заудря туниката си. Другарите му зарязаха греблата и се опитаха да изгасят пламъците. Не успяха и видях как нещастникът отчаян се хвърли през борда във водата.

После видях нещо, което досега смятах за невъзможно. Запалителната течност от грънците капеше от отворите за отичане на палубата и оттам в заливчето, и течността продължи да пламти дори върху водата. Знаех, че пред мен е огънят, същото ужасно оръжие, унищожило флота на русите, които преди две поколения нападнали Майката на градовете.

Веднъж избухнал, нямаше как да го спреш, изгасиш или отклониш. Пламтящата течност плъзна по палубата на галерата, откри трюма, пробяга по пейките и обви кораба в огнени кълба. Пожарът лизна зарязания доркон и скоро и той пламна. Димът от  двата кораба се точеше и извиваше към небето. Основата му се разширяваше и местеше, обгръщайки нещастните сарацини, някои увиха тюрбани около лицата си, за да се предпазят и обречено се опитваха да потушат пламъците. Повечето скочиха в пламтящата вода. Гледах ги как се гмуркат под плаващите огнени езици. Само че когато се покажеха за въздух, засмукваха огъня в дробовете си и отново потъваха, този път завинаги.

Една шепа хора успя да отплува към открито море през пролуката в скалите. Сега се появиха и нападателите им. По двете скали наизлязоха въоръжени воини, едри и с гъсти бради, с легинси и кожени елеци. Веднага ги разпознах — норвежците на Харалд Носеха дълги копия и заеха позиции на скалите така, че оръжията им да достигат плувците. Сетих се за северните рибари, които чакат по песъчливите брегове на реките и язовете, готови да прободат с копие мигриращите сьомги. Само дето този път пробождаха хора. Нито един плувец не избяга през пролуката.

Само петима пирати достигнаха каменистата платформа под мен и се изтеглиха на брега. Изведнъж бях избутан от норвежец, който поведе надолу десетина мъже. Този път не убиха врага; арабите паднаха на колене и помолиха да бъдат пощадени.

— Хей, Торгилс, време е да се качиш горе! — чух развеселен да вика Халдор. Извърнах се от клането, но гледката на умиращите мъже се запечата в съзнанието ми. Седмици по-рано гледах как един от фанатиците-християни екзалтирано проповядва на тълпата на пазара. Заплахите как ще ги застигне ужасно наказание, ако не се покаят за греховете си, ми се сториха едва ли не налудничави. Ще пропаднат в бездна, крещеше той, ще понесат нечувани ужаси и ще горят в страшни мъки. Обещанията му се доближаваха до сцената долу.

— Използва ни за примамка! — укорих Халдор, когато се изкатерих на върха на скалата и открих там групичка около четирийсетина доволни от себе си мъже. Скрит в една близка падина бе лагерът, откъдето бяха заложили капана.

— И бяхте много добра примамка — отговори Халдор с триумфалната си усмивка и зъбите му лъснаха в брадата.

— Можехте поне да ме предупредите — казах още кисело.

— Това беше част от плана. Харадд реши, че ще разбереш руните на картата и още толкова ще се възгордееш, че няма да се сетиш за друго, освен да изпълниш съобщението. Което за нас беше още по-добре.

От отговора му ми стана още по-криво. Не само арабският капитан, а и аз бях излъган.

— А какво щеше да стане, ако корабът ни бе дошъл по-рано или арабите бяха закъснели? Прекрасният ви план щеше да се провали.

Халдор не изпитваше никакви угризения.

— Ако арабите бяха закъснели, пратката щеше да пристигне в безопасност. Ако бяхте подранили и се бяхте скрили в заливчето, те щяха да ви потърсят. Ние щяхме да им помогнем да ви открият, примерно с дим или нещо друго.

Огледах викингите. Много малко бяха, за да унищожат най-силния сарацински кораб в района.

— Не виждаш ли колко е гениално? — продължаваше Халдор, неспособен да прикрие задоволството си. — И пиратите и онзи скопен министър в Константинопол решиха, че измамата е двойна. Министърът вярваше, че ще ги примами с фалшивата пратка. Пиратът реши, че е разгадал плана и се нахвърли на лесната плячка. А Харалд играеше тройна игра. Рискува и използва истинската пратка за примамка, и виж колко добре се подредиха нещата.

— Ами ако галерата ни беше настигнала и заловила златото?

Халдор пренебрежително сви рамене.

— Харалд бе готов да поеме този риск. Казах ти, върви му в битките.

Огледах се.

— Къде е той сега?

— Повери засадата на мен — каза Халдор. — Попаднахме на заливчето, докато търсихме пиратски бази по брега. Харалд веднага видя, че е идеално за засада. Само че според него императорската бюрокрация е толкова задръстена от шпиони и предатели, че предпочете да вземе предпазни мерки. Изпрати тук само шепа мъже, така че отсъствието им да не бъде забелязано в Дирахиум, а сам той остана с корабите. Ще пристигне след ден-два.

Сигурно още изглеждах недоволен, защото Халдор добави:

— Има и нещо друго. Хитростта на Харалд разкри източника от който пиратите черпят информацията си. Трябва да е службата на дромоса. Някой е информирал сарацините къде и кога да нанесат удара си. Харалд подозираше това, затова изпрати картата с руните.

Спомних си служителите на дромоса, които ме придружаваха на първото ни посещение в лагера на Харалд в Мамас. Още тогава се чудех дали някой от тях не говори нордически.

— Искаш да кажеш, че за да разбере картата, шпионинът е трябвало да разчита руни. А това го могат само служителите на дромоса.

Халдор кимна.

— Кажи го и на скопения си министър, като се върнеш в Константинопол.

Самият Харалд пристигна с корабите си точно когато Халдор и мъжете му се захванаха със задачата да изнесат товарите от двата изгорели кораба. Водата в залива бе толкова плитка, че с лекота измъкнаха сандъците с кюлчета от доркона. Съдържанието им бе непокътнато. Тогава гмурците на Халдор се прехвърлиха на галерата. За всеобща радост се оказа, че корабът е пълен с плячка. Някои ценности бяха повредени от огъня, други от водата, но пак оставаше много, което си струва да бъде спасено. Най-хубавите предмети бяха църковни украшения, вероятно плячкосани при нападения над християнски градове. Имаше подноси и сребърни купи, и олтарни покривки. Платът бе овъглен, но пришитите към него перли и полускъпоценни камъни бяха непокътнати и набързо прибавени към растящата купчина скъпоценности.

— Една шеста отива в императорската хазна, останалото е за нас. Такова е правилото — тържествуваше Халдор.

Харалд, забелязах, внимателно следеше какво вадят хората му. Доверяваше им се дотам, да ги остави да заложат сами засадата, но когато се опреше до делбата, държеше да се увери, че всичко е надлежно описано. Стоеше зад импровизирана маса, на която оглеждаха предметите и преценяваха стойността им. Когато извадиха шепи арабски динари, стопени до буца метал от огъня, Харалд нареди да ги претеглят и изчислят стойността им цели три пъти.

Не можех да не се зачудя какво ли мисли. Виждал го бях проснат по очи на мраморния под пред василевса, който твърдеше, че е наместник на Белия Христос на земята, и се опасявах, че нормалният завършек на клетвата му за вярност ще бъде крачка по пътеката, която ще го отведе към християнската вяра. Лесно щеше да се изкуши от богатството и разкоша. Присъствах — ведно с Харалд, Халдор и няколко от съветниците му, — когато на масата изложиха най-ценния предмет в галерата, кръст, без съмнение откраднат от някой богат манастир или черква. Раменете му бяха дълги поне три педи, дебели колкото мъжки пръст и украсени с инкрустирани мотиви. От дните си на послушник в един ирландски манастир знаех, че да се създаде такава красота е проява на силна вяра. Великолепният кръст лежеше на голата дървена маса, проблясвайки с мътното сияние, присъщо само на златото.

Халдор с възхищение прокара пръсти по изящното изделие.

— Колко ли струва? — зачуди се на глас.

— Да го претеглим и ще разберем — дойде безцеремонният съвет на Харалд. — Един пунд злато върви по седемдесет и две нумизми.

Ако Харалд е склонен да последва някой бог, реших тайно, то това няма да е Белия Христос, а Гулвейг. Хвърлена в пламъците, Гулвейг, името на която значи „златен водопад“ се появява отново, обгърната с повече блясък от преди, като олицетворение на три пъти разтопеното злато. Но Гулвейг е и подмолна и зла магьосница, и изведнъж ме обхвана съвсем ясно предчувствие, че алчността на Харалд ще го погуби.