Кралска стража

Глава шеста

Войските на Маниакес нямаха много време за празнуване. Застигна ни вест, че сарацините се събират във вътрешността на острова, за да тръгнат към Сиракуза и разтурят обсадата. Новата армия се командвала от друг емир. Абдала, един от владетелите на Кейруан на либийския бряг, беше довел през Велико море няколко хиляди изпитани войници. Продължаваха да пристигат подкрепления и според шпионите ни силите му скоро щяха да се увеличат с още двайсет хиляди мъже.

Маниакес реагира с присъщата си решителност. Нареди на тагмата да се приготви за поход, но да не разтуря лагера. Всяка част трябваше да остави няколко мъже, които да създават илюзията, че обсадата продължава. Трябваше да се набиват колкото се може на очи, да поддържат огньовете и поставят часови. В същото това време инженерите и частите с тежките съоръжения трябваше да обезкуражат новите атаки от града, като го обсипват с постоянен огън, а франкските наемници щяха да останат за всеки случай. Флота ни остана почти без мъже. Един екипаж, прехвърлящ се от кораб на кораб, щеше да създава илюзията, че всичко е нормално. Харалд възложи командването на тази част на Халдор, след което с около двеста варанги се присъедини към ударния екип, който сам Маниакес под прикритието на нощта поведе към вътрешността на острова.

Едноседмичен преход през сух, прашен терен ни отведе от западната страна на планина. Подземните ѝ огньове ми напомниха за дните в Исландия, където разгневените богове също караха скалите да потекат. Тук емирът бе изградил и укрепил лагера си. Трябва да го бяха предупредили за приближаването ни, защото когато тагмата пристигна, сарацините вече се бяха изтеглили зад укрепленията.

Абдала бе избрал добре позициите си. От двете страни зад лагера му започваше насечен терен, неподходящ за пряка атака. Отпред откритата площ свършваше до малък поток, достатъчно плитък да бъде прекосен пеша. От другата страна имаше ниско било, на което Маниакес изгради щаба си, обърнат пряко към сарацините. Оттук и наблюдавах как военният гений на Маниакес обърна очевидното предимство на Абдала срещу му.

Никифорус ми обясни какво става. Бях озадачен да видя инженера, защото неговите съоръжения бяха твърде тежки да ги влачим с нас. Когато му споменах нещо в този дух, Никифорус се ухили и каза жизнерадостно:

— Ще се оправим някак на място.

Чакайки до командния пост на Маниакес, видях инженера приведен над една маса и отидох да видя какво прави. Върху мека глина беше изготвил макет на лагера на Абдала и околния терен.

— Здравей, Торгилс. Както виждаш, невинаги събарям. Мога и да строя, обикновено обаче в умален мащаб. Ето тук стратегът ще разгърне битката си.

— С Трдат сте съвсем еднакви — му казах. — В Светите земи Трдат отдели повече време на модела на Златния купол, отколкото на самата джамия.

— Не, не, говоря съвсем сериозно. Победата на бойното поле често зависи от наблюденията и синхрона, особено ако врагът има добрината да се окопае и ни позволи да поемем инициативата. Виждаш ли тези малки цветни пулове? Това е тагмата. Сивите са леката пехота, оранжевите — стрелците, жълтите — тежката пехота, а червените са катафрактос, бронираната конница. Забележи, че съм поставил половината червени пулове по склона зад билото, скрити от сарацинските съгледвачи. После, когато науча повече за сарацинските части, ще добавя пионки и за тях.

— Как ще стане това? Сарацините са скрити зад крепостта.

— Не за дълго — намигна ми Никифорус. — Това е само дървена палисада, а не висока крепостна стена. Погледни зад теб.

Обърнах се и видях зад мен от земята да се издига странно съоръжение. Приличаше на мачта на кораб, само дето бе много, много по-висока. Крепяха я сложна мрежа от въжета и побити под ъгъл пръти.

— Малко е неугледна — призна Никифорус. — Виждат се сглобките, но ще свърши работа. Представи си, че това е гигантска въдица, с която ще „ловим“ информация.

— Как се казва?

— Пилон за шпиониране. И това е само долната му част. После с обтегнати въжета от усукан конски косъм ще закрепим и горната. На върха ще има макара, с която ще изтегляме нашия наблюдател. Няма да изберем най-тежкия войник, разбира се. Той трябва да познава сигналите и след като добре огледа сарацинския лагер, да ни подаде информацията. Съгледвачите ни вече доложиха, че Абдала очаква фронтална атака. Мъжете му са осеяли земята пред главната порта с пики, с които възнамеряват да осакатят конницата ни. Знаят, че главното ни оръжие е катафрактос.

През следващите четири дни чакахме пред сарацинския лагер, а Никифорус и хората му добавяха цветни пионки към пясъчната дъска според информацията, получена от съгледвачите. При всяко ново попълнение Маниакес и офицерите му идваха да преразгледат тактиката си. Местеха пионките, обсъждаха възможните маневри и изслушваха докладите на съгледвачите. Два пъти дневно офицерите от тагмата биваха запознавани с последните оценки на силата на врага. Гледах ги скупчени край масата и скоро започнах да ги разпознавам. Пехотинците носеха дълги до коленете плетени памучни жакети и железни предпазители на глезените, кавалеристите се обличаха в плетени ризници или жакет, който наричаха торакс, от пришити железни плочки. Рангът им сочеше златната, сребърната или медната гривна на рамото. Императорските войски се наемаха от десетина различни страни и говореха на почти толкова езика, но всички бяха минали едра и съща школовка. Внимателно наблюдаваха пионките и беше ясно, че всеки офицер знае какво точно се очаква от него. Дадох си сметка колко хаотични и недисциплинирани изглеждат нашите викинги в сравнение с императорските войски и разбрах защо на Харалд бе присъдено място, където да е под око на генерала.

Абдала ни призова на бой на петия ден. Може би смяташе, че численото му превъзходство ще си каже думата или разчиташе на разпръснатите из бойното поле железни колове. Не знаеше, че под прикритието на нощта съгледвачите ни ги обираха и че половината от тежката кавалерия на Маниакес поначало бе останала скрита зад хълма, където налбантите укрепиха подковите на всички коне с метални плочи. Емирът не се ползваше и с предимството на изненадата. Часове преди сарацинската войска да се появи от крепостта, нашият съгледвач на пилона сигнализира тревога и императорската лека кавалерия се разположи така, че да попречи на сарацините да оформят редиците си.

Застанал до щаба на Маниакес в очакване на заповеди към Харалд и варангите, наблюдавах как „скорпионите“, както ги наричаше Никифорус, започнаха да мятат по противниковите редици малки скали и железни стрели. „Скорпионите“ представляваха подвижна артилерия — монтирани на триножници далекобойни лъкове. Между залповете леката кавалерия разгръщаше нападение след нападение. Нарочно галопираха напред, докато влязат в обсег, после пускаха първа и втора вълна стрели. След това се връщаха, при което ездачите ловко се обръщаха в седлата и пускаха трети залп стрели.

— Армията ни научи тази техника преди поколения, на източната граница, срещу персите. Така се утроява ударната сила — коментира Никифорус.

Приличаше ми повече на учение, колкото на сериозна битка, но всеки посипал се дъжд стрели поразяваше войници в сарацинските редици, а виждах и създалият се сред тях хаос.

— Ако гледаш внимателно — добави Никифорус, — ще забележиш, че една трета от леката конница се хвърля срещу врага, една трета подготвя следващата атака и една трета се прегрупира, прибира ранените или почива.

На петдесет крачки зад всяка команда яздеха по осем мъже въоръжени с къси мечове. Видеха ли да пада конник, някой от тя се понасяше в галоп към поваления, хващаше го за рамото и поставяше крака му в третото стреме, което висеше зад седлото. С едно плавно движение вдигаха от земята сваления кавалерист и двамата мъже се изтегляха в тила, където на сваления се даваше нов кон. Изчислих, че на всеки пет коня, повалени от сарацинските стрели, четирима ездачи се завръщат в боя, докато пак дойде ред на частта им да нападне. Изключение, разбира се, правеха ранените. Но и те не биваха изоставяни. Отнасяха ги към мястото, където медицинските екипи бяха сформирали полевата си болница, зад билото, скрита от очите на врага.

През цялото това време Маниакес внимателно наблюдаваше сблъсъка от позицията си на билото. Тагмата се бе разтегнала по протежението на хълма, с лице към малката долина и силите на Абдала. Сарацините още се лутаха, дезорганизирани от атаките на кавалерията ни. От портите на крепостта излизаха нови и нови войски, изпълваха пространството пред палисадата, докато станаха толкова гъсто разположени, че не можеха да предприемат кой знае какво. Повечето бяха пешаци; Абдала явно не бе успял да прехвърли конници от Северна Африка. Приличаха на селяни — въоръжени само с малки мечове и щитове и кожени шапки вместо шлемове. Видях как сарацинските командири се опитват да строят хората си. Междувременно тагмата стоеше спокойно, част по част, без да помръдва. Командирите следяха сигналните флагчета за заповедите на Маниакес. Нямах представа за плана на битката. Преброих превъзхождащите ни по брой сарацински войски и се зачудих какво ли е намислил Маниакес.

Така и не открих, защото се намесиха боговете. Споменах, че се движехме през суха и прашна местност, спечена от лятното слънце. Почвата беше почти песъчлива. Докато чакахме заповедите на Маниакес, усетих лек полъх, който вдигна облаче прах в краката ми. Погледнах назад и видях, че се задава буря, спускаше се по далечните склонове на огнедишащата планина и посичаше сухата местност. Предшестваше я облак ситен прах. Маниакес трябва също да го видя и се обърна към един от офицерите си, той драска нещо на восъчна таблица и я подаде на един конник, който пропусна назад, към скритата тежка кавалерия. Миг по-късно подаващите сигнали размахаха флагчета и изпратиха заповеди към линията пехотинци. Две части от тежката пехота, досега обърнати с лице към центъра на вражеските позиции, се преместиха пет-десет крачки назад, ясно разграничавайки се от тях.

Обърнах се пак към сарацините и видях, че от лагера им сега е излязъл самият Абдала. Над една група, предполагам офицери, се развяваха лъскави зелено-жълти знамена. Намираха се точно срещу пътеката, опразнена от пехотата ни.

Вятърът подхвана косата на тила ми. Чух рязкото изплющяване на покривалото на командната палатка. Покрай мен се носеха малки клонки и сухи листа. Вятърът довя в ушите ми странен звук — металическото потракване на копитата на катафрактата по хълма зад нас, все още скрити от врага, но отправили се право към пътеката към сърцето на армията на Абдала.

Бурята ни връхлетя секунди по-късно. По яката ми барабаняха песъчинки, идващият откъм гърба ми вятър притискаше легинсите към бедрата ми. Врагът се скри от поглед. Прозвуча рог, после втори и трети. През мрака вдясно от мен различих силуетите на подминаващите ме плътно един до друг конници от тежката кавалерия.

После също така внезапно облакът прах се раздигна и небето се проясни. Пред мен, от другата страна на долината, сарацините бяха все още полузаслепени от завихрилия се пясък; много се бяха извърнали, за да предпазят очите си или стояха със склонени глави и вдигнати пред лицата ръце. Тези с тюрбани ги бяха увили около устите и очите си. Всички бяха чули обявилият атаката троен призив на тръбите и сега надигайки глави, видяха как катрафрактът се спуска по хълма като пясъчните демони, от които толкова се страхуваха.

Катафрактът бе скритият коз на тагмата. Бяха уникална кавалерийска част, специално подбрана и внимателно обучена, представляваха съвършеното шоково оръжие на императорската армия. На дворцовите подразделения може да се разчита да прояви изключителна храброст, но те са пешаци и сравнително тромави на бойното поле. Само тежката кавалерия може бързо да бъде насочена, с унищожителен ефект, срещу редиците на врага. Маниакес правеше точно това, пренебрегвайки учебниците, които съветваха главнокомандващия да прибягва до катафракта само много предпазливо. Маниакес бе видял своя шанс и изпрати кавалерията сравнително рано в боя.

По онова време катафрактът се състоеше, според Никифорус, от петстотин войници, триста за тежката кавалерия, останалите стрелци. Яздеха в сбита клинообразна формация, конниците от външната страна, пазещи стрелците, които запращаха унищожителен дъжд стрели пред себе си. Конете бяха твърде тежко натоварени да галопират и се движеха в бавен тръс. От всеки висеше дълго, подплатено одеяло, което прикриваше хълбоците и краката на животното. През муцуните им бяха привързани стоманени плочи, пред гърдите висяха плетени ризници. Конниците бяха също така добре защитени. Носеха стоманени шлемове и тежки ризници. Ръцете и мишниците им бяха покрити със солидни ръкавици, на краката си носеха легинси от железни брънки и дълги до земята кожени престилки. Копията, които носеха в Константинопол, бяха само парадни. Сега бяха със запазеното оръжие на катафракта: тежък боздуган, четири стъпки дълъг, железен и с шестстенна глава, идеалният инструмент да разгромиш всеки враг.

Катафрактът раздели сарацинските сили с лекотата, с която касапин разсича на две пиле. Слязоха по хълма, прецапаха плиткия поток и се впиха във вражеските редици. Видях как войниците от предните редици замахваха с боздуганите си така, сякаш удряха по наковални. Острието на стрелата се забиваше все по-дълбоко сред безредната вражеска маса. Сарацините, които не попаднаха под дъжда от удари, бяха изтикани от бронираните коне. Много се подхлъзнаха и биваха смачкани от копитата. Един полк дисциплинирани копиеносци може би щеше да спре атаката на катафракта, но сарацините не разполагаха с такава единица, а пешаците им бяха твърде леко въоръжени. Единственият реален отпор дойде от сарацинската кавалерия, която пазеше емира. Последва хаотичен сблъсък. Конниците отбиваха с мечове и копия неумолимия ход на въоръжените с боздугани ударни войски. Но катафрактът вече бе набрал инерция. Впи се дълбоко в позициите на сарацините, а аз видях как скупчените около емира бойни знамена клюмнаха.

Маниакес също го видя. Изръмжа команда и последваха сигнали за всеобщо настъпление. Забиха барабани, из долината отекна цимбал. Забелязах вдясно от мен да вдигат бойните знамена на четирите дворцови части. Зад тях за кураж на мъжете вдигнаха икони на Белия Христос и светците му. Под постоянния вой на цимбалите цялата армия на Маниакес, около седем хиляди души, се спусна по склона към дезорганизираните и лишени от командване сарацини, които разтуриха редици и побягнаха. След секунди битката се превърна в клане. Един гръцки офицер ми изкрещя да кажа на Харалд да се включи в боя. Варангите обаче нямаха нужда от преводач. С викове тичаха надолу по хълма. Канех се да се присъединя към тях, когато Никифорус ме хвана за рамото и спокойно посъветва:

— Стой назад. Мястото ти е тук, в случай че ситуацията се промени.

Погледнах към Маниакес. Внимателно наблюдаваше хаоса и за моя изненада, по лицето му нямаше задоволство. Като че ли мислеше не за току-що спечелената битка, а за това, което ще последва.

Четири часа по-късно изтощените офицери се изкачиха по хълма, за да доложат за пълната победа. Армията на емира пред палисадата бе разгромена. Повечето сарацини бяха захвърлили оръжията и избягали в храстите. Останалите бяха или мъртви, или плахо клечаха, знаейки, че скоро ще бъдат продадени в робство. Тагмата бе изгубила по-малко от сто мъже, четири пъти по толкова бяха ранени. И все пак Маниакес се мръщеше на офицерите си.

— Къде е емирът? — попита хапливо. — Задължението на катафракта е да обезглави врага, като убие или залови предводителя му. Иначе победата не струва. Сарацините ще се прегрупират и ще бъдем изправени пред нова битка.

Маниакес рязко се извърна и застана с лице към мен. Потреперих пред гнева му.

— Ти там, кажи на северните си приятели, че дойде времето заслужат парите си. Искам веднага щом се върнем в Сиракуза всичките ни галери да излязат и блокират бреговете. Не трябва да позволяваме на Абдала да избяга в Либия.

Обърна се към офицерите си.

— Дворцовите части и катафрактът се връщат в Сиракуза. Леката пехота и кавалерията ще преследват емира. Открийте го. Все трябва да е някъде. Искам да свършим с това веднъж завинаги.

Зад себе си чух някой да мърмори на нордически:

— Ами плячката ни?

Маниакес трябва да чу и отгатна смисъла на забележката, защото ледено се втренчи през рамото ми във викинга и каза:

— Плячката, обрана от мъртъвците или открита във вражеския лагер, да се отнесе на интендантите. Те ще я оценят и разпределят, когато тагмата се върне в Сиракуза.

Сиракуза разбра за победата ни много по-рано преди тагмата да достигне крепостните стени. Лишени от надеждата за помощ от Абдала, жителите отвориха портите на града. Гърците ни посрещнаха в екстаз, сарацините — примирено.

Викингите на Харалд естествено искаха да разберат каква награда ще получат след битката при Трайна. Решихме да забавим заминаването си за бреговия патрул, докато интендантите на Маниакес приключат със сметките. Накрая всеки от воините на Харалд получи по трийсет нумизми бонус, повече от заплатата за три години. Някои неща обаче бяха запазени за офицерите, което доведе до открит спор между Маниакес и Ерве, предводителя на франките. Предмет на спора им стана жребецът, носил зрелищно убития от Железния юмрук благородник. Беше превъзходен представител на породата, с която се славеха сарацините. Когато един коняр го изведе и показа на Маниакес, в събралата се тълпа нямаше човек, който да не пожелае да притежава животното.

Без много да му мисли Ерве, който говореше малко гръцки, се осмели да каже:

— Автократ, кон трябва даде на Железен юмрук за победа над сарацин.

Маниакес прие забележката като обида и посегателство над абсолютната му власт.

— Не — каза рязко той. — Този кон отива в моята конюшня.

Ерве, не забелязвайки грешката си, настоя:

— Това несправедливо. Железен юмрук победил враг честно и по обичай трябва получи оръжието и негов кон.

Маниакес го изгледа убийствено и се намръщи. Двамата стояха един срещу друг на градския площад. С Маниакес имаше няколко гръцки офицери, Ерве бе обграден от петима от наемниците си.

— Конят е мой — повтори Маниакес. От яд сега ръмжеше.

Ерве отвори уста и в този миг Маниакес направи крачка напред и зашлеви наемника през лицето. Както казах, Маниакес беше огромен мъж; ударът събори иначе високия и силен Ерве, и разцепи устната му. Ерве понечи да стане, но гръцкият генерал го изрита и отново запрати на земята. Маниакес дишаше тежко и побеснял от яд гледаше как унизеният наемник бавно се изправя с помощта на двама притичали се франки. Офицерите на Маниакес стояха като вкаменени, ужасени от беса на командира си. Спомних си предупреждението на гръцкия офицер в Константинопол, че новият главнокомандващ изисква пълно подчинение, особено от „северните варвари“.

Никой не каза нищо, конярят и жребецът чакаха. В този изпълнен с напрежение момент се намеси един от мъжете на Ерве, самият Железен юмрук. Отдели се от групата зяпачи и приближи коня, като пътем нахлузи на дясната ръка тежката си метална ръкавица. Наемникът приближи животното и започна да гали изящната глава и врат, да потупва хълбоците и гали ушите му. Това явно достави удоволствие на жребеца, който обърна глава да подуши мъжа. Железният юмрук мина пред коня, скри лявата си ръка зад гърба и изщрака с пръсти. Жребецът надигна глава, наостри уши и се огледа въпросително, чудейки се откъде иде звукът. Железният юмрук надигна дясната ръка с ръкавицата и нанесе страхотен удар, право между очите на жребеца. Коленете на коня се огънаха и той се строполи, на място. Железният юмрук спокойно обърна и се върна при другарите си.

На следващия ден Ерве и цялата му група наемници напуснаха Сиракуза и се върнаха в Италия, отказвайки да служат повече под командването на Маниакес.

— Какъв удар има тоя! — коментира Халдор. — Гръцкият генерал ще съжалява, че настъпи франките.

Излизахме на патрул от пристанището. Основна тема за разговори се явяваше краят на жребеца.

— Маниакес е в лошо настроение, откакто Абдала му избяга. Съмнявам се да хванем емира. Имаше предостатъчно време да избяга в Либия. Все пак докато патрулираме, може и да успеем да направим няколко набега на брега и да плячкосаме нещичко.

Викингският инстинкт на Халдор щеше да бъде възнаграден далеч отвъд очакванията му. От петте галери във флотилията Харалд изпрати две да обикалят Палермо, в случай че емирът е още там. Други две патрулираха крайбрежието срещу Либия, най-вероятният път за бягство на емира. Петата, личната галера на Харалд, имаше по-отговорна задача. Щяхме да претърсваме югоизточното крайбрежие за следи от сарацински плавателни съдове.

В продължение на почти седмица бавно напредвахме край скалистия бряг, оглеждахме заливчетата и разпитвахме рибари, без да открием нищо подозрително. Като че ли с разгрома на емира Сицилия отново се бе укротила и населението се бе върнало към обичайните си занимания. На около половината на крайбрежната ивица стигнахме до дълъг пясъчен плаж, обграден с покрити с ниска трева дюни. Брегът досега бе основно скали и рифове и това само по себе си бе необичайно. Питах гръцкия рибар, който ни служеше за лоцман, дали брегът се използва за акостиране. Мъжът поклати глава. Най-близкото селище било дълбоко във вътрешността, а уловът бил слаб и рибарите рядко идвали насам. Преведох отговора на Харалд ѝ хищният инстинкт на норвежеца мигновено се пробуди.

— Обърни към брега — заповяда на кормчията Харалд. — Заслужава си да огледаме отблизо.

Внимателно качихме носа на галерата на сушата и десетина от нас скочихме на брега. Чуваше се само лекото плискане на вълните. Тръгнахме, присвили очи срещу блясъка на белия пясък.

— Вие четиримата — нареди Харалд на мъжете до него, — огледайте там, до онези ниски храсти. Останалите да дойдат с мен.

Пое към дюните. Последвах го, мъчейки се да не изоставам в сипкавия пясък. Бяхме изминали може би петдесетина крачки, когато пред нас внезапно изскочиха четирима сарацини. Бяха клекнали зад дюните и сега хукнаха към вътрешността, толкова бързо, че виждах петите на босите им крака. Напомниха ми зайците, които чакат до последния момент, преди ловецът да ги настъпи, после панически хукват. Сарацините бяха също толкова бързи. Нямахме никакви шансове да ги настигнем. Спряхме и ги загледахме как изчезват в далечината. Когато излязоха от обсега и на най-амбициозния стрелец, един от бегълците спря, извърна се и ни загледа.

Харалд присви очи към далечната фигура.

— На какво ти напомня това, Торгилс? — попита.

— Господарю? Тъкмо си мислех, че са бързи като зайци.

— По-скоро гнездящи птици. Какво правят те?

Веднага разбрах.

— Изоставят гнездото и хукват колкото сили имат, за да отвлекат вниманието на ловеца.

— Значи остава да потърсим гнездото.

Нямаше да го открием, ако не бяхме видели очите на момчето. Бяха го заровили в пясъка под сянката на един храст. Единствената открита част бе лицето и дори то бе покрито с парче памучен плат, който обаче се бе смъкнал при дишането му. Докато минавах оттам, мярнах да проблясва око. Бързо махнах на Харалд, който претърсваше храстите на няколко крачки от мен.

Харалд се пресегна, разчисти пясъка и измъкна детето от скривалището му.

Момчето беше най-много на пет-шест години, слабо, с твърде светла за сарацин кожа и фини черти. Трепереше от ужас.

— В името на вси светии! — възкликна гръцкият рибар, дошъл да види какво сме открили. — Това е синът на Абдала.

— Сигурен ли си? — попитах аз.

— Яздеше коня на баща си в деня, в който той дойде в селото ни. Абдала го вдигна, за да го покаже на хората и го обяви за бъдещия владетел. Няма как да греша. А и погледнете дрехите му. Не е селянче.

Преведох на Харалд. Норвежецът с лекота подхвана момчето и го вдигна над главата си, после се извърна към далечния наблюдател и му показа плячката си. След кратко колебание сарацинът тръгна към нас.

— Аз съм учителят му — каза на добър гръцки, с насечения акцент на сарацините. Беше възрастен, слаб, със сива брада и определено силно притеснен. — Не му причинявайте зло, умолявам ви.

— Къде е Абдала? — попита Харалд.

— Не знам — нещастно отговори мъжът. — Казаха ми само да доведа момчето тук и да чакам да ни приберат. Когато се появи корабът, първо реших, че е нашият. Осъзнах грешката си, но вече беше твърде късно за бягство, затова опитахме да скрием момчето с надеждата, че ще си тръгнете.

— Торгилс, искам да поговорим насаме — каза Харалд. — Халдор, поеми момчето.

Отведе ме няколко крачки встрани и директно пита:

— Колко струва това момче?

Чудех се какво да отговоря.

— Хайде, мисли! — гневно допълни Харалд. — Абдала не може да е далеч и ще получи посланието ни. Колко струва момчето?

— Н-не знам, господарю. — Заекнах, стреснат от възбудения му тон.

— Какво каза за златния купол в Божи гроб? Че сарацините са готови да платят за скъпите им неща.

— Онова беше храм.

— А един син и наследник не е ли също толкова скъп за баща си? Нямаме време за губене, Торгилс. Колко беше отделил халифът за позлатяването на кубето?

— Според водача ни, сто хиляди динара.

— Точно. Кажи на учителя, че ако емирът плати сто хиляди динари, ще види пак сина си, невредим. Ако ли не, ще предам момчето на Маниакес.

— Но как ще събере тази сума емирът? Нали е беглец.

— Никога не съм чувал за владетел, който при бягство да не вземе и хазната си. Можеш да добавиш и второ послание. Ако ни плати стоте хиляди, емирът не само ще получи сина си, но и моята флотилия няма да попречи на бягството му в Либия.

Предполагам, че трябваше да се отвратя от двуличието на Харалд, но прекараните в Константинопол години ме бяха закалили. Всеки викинг от хората на Харалд определено щеше да очаква предводителят им да определи откуп за момчето и нямаше да пожелае да дели сумата, ако Харалд успее да го уреди. И все пак още докато говореше, наглата измяна ме накара да призная пред самия себе си, че никога не съм бил верен на двореца в Константинопол, само на моите хора. Дори не се поколебах на кого служа, на Харалд или на василевса.

— Ще видя какво ще успея да уредя, господарю — казах, спомняйки си колко практично подхождаше към парите Пелагея. Тя определено щеше да ме посъветва да извлека каквото мога от неочакваната находка.

— Добре, Торгилс, направи го. И по-бързо. Ако искаме да успеем, трябва да побързаме. Три дни най-много.

Учителят леко се намръщи, когато споменах огромната сума, но като добър парламентьор избегна пазарлъците.

— И как ще стане предаването на такава голяма сума, като при това се гарантира и безопасността на момчето? — попита гъркът. Очите му нервно проблясваха към Халдор, който продължаваше да стиска момчето.

— За последното ще трябва да ни се довериш — казах аз. — В наш интерес е да е добре. Момчето не е наш враг, а същото важи и за баща му, стига да приеме предложението ни. Ще задържим детето на кораба, докато бъде платен откупът.

— А самото плащане? Толкова много злато завърта главата и те подтиква към алчност.

Не отговорих. Никога не бях организирал плащане на откуп не знаех как се прави така, че интересите и на двете страни да бъдат защитени. После, може би с помощта на Один, се сетих за времето, което прекарах при пермските ловци, които търгуваха с кожи. Не се доверяваха на никого и оставяха стоката си на открито, пусто място, на което после купувачите оставяха предмети на съответната им стойност. Може и да успеех да пригодя нещо подобно за целите на Харадд.

— Откупът трябва да бъде донесен на тази част от брега по пладне, след три дни, броено от днес — казах. — Корабът ни ще бъде достатъчно близо да видим как вашите мъже оставят златото на пясъка. После ще се отдръпнат на безопасно разстояние на дюните. На брега ще сме само аз и момчето, ще чакаме от другата страна. Така лично ще се убедите, че той е жив и здрав, но няма да ни приближавате. Ако го направите, галерата веднага ще дойде и ще прибере момчето. Аз ще отида да проверя откупа и ако всичко е както трябва, ще сигнализирам на галерата да дойде и прибере парите. В този момент вашите хора може да вземат момчето. Никоя страна няма да е толкова близко, че да прибере и откупа, и детето.

Старецът ме изгледа и тихо каза:

— На теб имам доверие, но не и на онзи висок пират, капитана ви. От теб зависи да го накараш да спази правилата. В противен случай ще последва трагедия.

Когато сарацините потеглиха да предадат съобщението на емира, аз обясних реда на предаването на откупа на Харалд. Никога не съм го виждал така замислен. Обмисляше плана ми, дъвчейки мустак.

Накрая се намръщи.

— Торгилс — ми каза, — твърде дълго си живял сред тези хора. Започваш да ставаш подмолен като тях. Разбира се, ако нещо се обърка, ти ще си на брега, не ние.

— Мисля, че всичко ще мине добре — уверих го с убеденост, каквато не изпитвах. — Въпреки че откъде емирът ще намери толкова много пари, е друг въпрос.

Предаването на откупа стана точно както се надявах, с изключение на едно. Ако го бях предвидил навреме, може би изобщо щях да се откажа от плана.

Малко преди пладне на третия ден дюните приближи колона от петнайсет мулета. Седях на другия край на брега със сарацинското момче, което още в шок, не продума през цялото време, докато беше с нас. При вида на мулетата трябва да разбра, какво се готви, защото лицето му се озари от надежда. Ако бях проявил повече разум, сигурно щях да завържа ръцете и краката му, за да не побегне, докато аз огледам панерите, проснати на пясъка от мулетарите, но не ми даде сърце да го направя. Вместо това, когато се изправи и помаха на учителя си, само му махнах да седне и чака кротко, и то ми се подчини. Тогава прекосих пясъка до купчината панери, развързах един и вдигнах капака. В живота си не бях виждал толкова злато. Определено не докато работех за кралския монетен майстор, защото той сечеше сребърни монети. Не и когато василевсът хвърляше милостиня на придворните си в залата за аудиенции. Едва повярвах на очите си. За моя изненада целият откуп бе в монети, предимно динари, но и нумизми от императорския монетен двор. Не видях дори един златен предмет като огърлица или гривна, стойността на които трябваше да се определя допълнително.

Нямах представа как изглеждат сто хиляди динара и нямаше време да броя. Само се обърнах и махнах на момчето, че е свободно. За последно го видях да търчи през дюните към хората на баща си.

— Торгилс, ти си гений — възкликна Харалд, когато слезе на брега, отвори един от панерите и извади шепа монети. Не го бях виждал толкова доволен. Обикновено безмилостното му изражение бе заменено с пълна наслада.

— Благодари на боговете — казах, улавяйки се за шанса си. — Те очевидно са благосклонни към теб.

— Да, боговете. Фрея трябва да е плакала с дни и нощи за това.

За миг не разбрах за какво точно говори. Толкова отдавна бях далеч от дома, че старата вяра започваше да избледнява в паметта ми. После си спомних, че богинята на богатството Фрея плакала със златни сълзи, когато изгубила съпруга си.

— Не се сети само за едно — каза Харалд. Предпазливият му тон отведнъж внесе хлад в разговора ни. — Гръцкият моряк, който разпозна момчето. Моите мъже ще си затварят устата за съкровището, защото и те ще получат дял от него. Гърците обаче не могат да си държат езика зад зъбите. Дори ако го наградим богато, той ще се похвали у дома и слухът може да стигне до Маниакес. Торгилс, внесох едно подобрение в плана ти. Гъркът е мъртъв.