Кралска стража

Глава седма

Маниакес така и не научи истината. На влизане в пристанището на Сиракуза се разминахме с императорски дромон, поел на гребла към открито море. Пристигнал бил двайсет и четири часа по-рано с подписана с пурпурно мастило заповед, която лишаваше Маниакес от командването. Дромонът отвеждаше бившия автократ към Константинопол и василевса и брат му Йоан. Маниакес беше направил грешката да обвини зет им Стефан, командир на императорската флота, че е позволил на емира да избяга по море. Укорът бил отправен публично, Маниакес пак изтървал нервите си, разкрещял се на Стефан, че е непотребен женчо и го заудрял по главата с камшик. Стефан реагирал като заклет дворцов политикан: тайно изпратил на Орфанотропа вест, че Маниакес се е главозамаял от военните успехи и крои планове за трона. Йоан бе готов на всичко да задържи семейството си на власт и това бе достатъчно да възбуди враждебността му.

Едва повярвахме на късмета си. За бягството на емира обвиниха Стефан и беше малко вероятно нашата измяна да бъде разкрита; немилостта на Маниакес пък даде на Харалд извинение да обяви, че и той също се оттегля от сицилианската кампания. Веднага щом се събра, флотилията ни потегли към Константинопол; от там три от корабите продължиха към Понтийско море и Киев. В трюмовете им лежеше основната част от откупа на емира: екипажите им се връщаха у дома богати, както бяха мечтали. Заминаването им устройваше Харалд — по-малко мъже можеха да се изтърват за измяната. Останаха стотина мъже, според военния секретариат в Константинопол, недостатъчно за самостоятелна единица. И така за заслугите ни в сицилианска кампания бяхме преместени от извънкрепостните варанги директно към Императорската стража. За да е пълна иронията, Харалд бе отличен за служба на империята и повишен в чин спатарокандидатос, който му даваше право на церемонии да носи бяло копринено наметало и украсен със скъпоценни камъни меч. Аз разбира се, се върнах в Стражата.

Пелагея не остана впечатлена от военната ми кариера. Открих я все така енергична и самоуверена, и жънеща все по-големи успехи. Сега участваше в производството и износа на зехтин, и държеше цяла верига пекарни и сергии за хляб. С новопридобитото богатство си бе купила чисто нова внушителна вила в приятен квартал откъм Галата, с изглед към протока и градина. Там я и открих, в приемната, потънала в сметки.

— Торгилс, връщаш се от Сицилия със загар и май нищо друго — каза, след като набързо ѝ нахвърлих подробности по участието си в кампанията. — Струваш ми се отслабнал, сдобил си се с няколко сиви косъма, но не и с повишение. За щастие аз инвестирах заплатата ти вместо теб.

Реших, че ще е по-мъдро да не ѝ казвам, че ще получа дял от откупа на емира, нито че съм го оставил под надзора на Халдор на пиратския кораб.

— В двореца почти няма промени — продължи Пелагея. — Йоан продължава да управлява, а Михаил се занимава все по-малко с държавните дела. Станал е по-набожен от всякога. Двама заклинатели — и двамата шарлатани — успяха да го убедят, че преди да се ожени за императрица Зоя, е продал душата си на дявола и сега е наказан за това. Започвам да съжалявам горкия човек. Страданията му идват на талази. Болката направо го подлудява, а той само усложнява нещата, като се подлага и на унижения.

Другарите ми в стражата потвърдиха мрачните думи на Пелагея.

— Сега, за да пазиш пред покоите му се иска здрав стомах — ме предупреди командирът ми, все същият Халфдан. — Ще видиш болните нещастници, които водят в покоите му — бездомници, събрани от нощния патрул по улиците или инвалиди от болниците. Говори се, че Михаил пере дрехите им, почиства раните, дори поддавайки на своя Господ, целува язвите им. Настоява те да спят в леглото му, а за да умъртви тялото си, сам ляга на студения мраморен под с камък за възглавница. Една сутрин надникнах в спалнята му и до леглото видях миризлива купчина парцали. Приличаше на просяшка бърлога.

Не след дълго ме привикаха при Йоан Орфанотропа и както обикновено евнухът мина право на въпроса.

— Какво мислиш за Аралт сега? — попита властно. — След две години в компанията му, вярвам, че си заслужил доверието му.

— Мисля, че да, ваше величество — отговорих. Все така не се доверявах на Орфанотропа, но се осмелих да добавя: — Служи на василевса добре. Издигнаха го в спатарокандидатос.

— Знам, знам. Но управлението на империята лежи на две неща, почести и пари — сприхаво отговори Орфанотропа. — Твоят Аралт има почести, но не и пари, а ми казаха, че бил сребролюбец.

— Не знам нищо за това, ваше величество — казах уклончиво.

— Странно, че не се е оплаквал за делбата на плячката след Сиракуза, като онези франкски наемници, които вдигнаха такава врява. За един кон, струва ми се.

Започнах да се чудя дали мрежата шпиони на евнуха не е вездесъща. Внимавайки да не изрека отявлена лъжа, казах:

— Аралт като че ли остана доволен от своя дял от плячката.

Следващите думи на Орфанотропа сякаш ме накараха да пропадна в замръзнало езеро.

— Дочух, че са се водили сделки със златни кюлчета, за които не е било доложено на градския аркон. Един от сарафите прави необичайно големи печалби. Как се казваше… — престори се, че поглежда записките си. — Някой си аргиропратес на име Симеон. Отбелязано е, че върти сделки с варангите.

— Може да е кой да е от варангите, ваше височество — казах, опитвайки се да скрия паниката в гласа си. — Не е задължително да служи при Харалд.

— Страж — бавно и отчетливо каза евнухът, — ако нещо се мъти искам да знам.

Харадд живееше в собствена квартира, не в казармите на Стражата. След срещата с Йоан трябваше да положа неимоверни усилия да не отида право при него и го предупредя, че може да го следят хората на Орфанотропа. Вместо това потърсих съвет от Пелагея.

Тя изобщо не ме окуражи.

— През последните няколко месеца Симеон започна да прекалява. Облича се по последна мода, носи скъпи бижута и всячески изтъква благополучието си.

— Не може ли да го убедим да не се набива толкова на очи? Ако продължава така, хората на Йоан рано или късно ще го приберат за разпит.

— Съмнявам се. Симеон е твърде влюбен в себе си.

— Не може ли Харалд да използва друг, по-дискретен сарафин, на който да повери плячката?

— Симеон е единственият, който ще поеме риска.

— Ами онези потайни мъже, които понякога се мотаят из Месата?

Пелагея изсумтя презрително.

— Не бих посъветвала Харалд да си има взимане-даване с тях. Нямат разрешителни. Има голяма вероятност да избягат с поверените им скъпоценности или да ти ги платят във фалшиви монети. А и не могат да покрият сумите, които иска Харалд. Целият им капитал се събира в мръсните торби, които размъкват. Симеон поне има желязна маса. Тя е символ точно на това: метална повърхност, на която да удариш подозрителните монети и да видиш дали ще издрънчат на гнило. По-добре кажи на високия си приятел с кривите вежди да бъде много, много дискретен, когато носи на Симеон скъпоценности.

След завръщането в Хетайра всекидневието ми се върна към предишното си русло — обичайните учения и проверки на снаряжението, и наряди — една седмица в двореца, една в казармите. И разбира се, безкрайните паради. Намирах за крайно досадно час по час да марширувам от двореца до някоя голяма черква, да чакам вън службата да свърши, да се връщам по същия маршрут и после да почиствам оръжието и да се готвя за следващата церемония, на другия ден.

Харалд успяваше да избегне повечето от затъпяващата рутина, защото той, Халдор и няколко мъже от непосредственото му обкръжение бяха зачислени да помагат на ексакторите, бирниците. Как се погаждаше с тях Харалд никога няма да науча, но по-късно си дадох сметка, че и това е било част от плана му. Нищо необичайно нямаше в това група стражи да придружава ексакторите, дори беше необходимо. Местните жители естествено не горяха от желание да плащат данъци, затова и ексакторите се движеха с въоръжен ескорт. Малко неща бяха в състояние да стреснат един селянин повече от заплашителната гледка на варварите чужденци, готови да изравнят със земята имота му, ако той не плати дължимото на императора. Пристигането на отряд варанги обикновено бе достатъчно да ги накара да развържат кесиите. Харалд с кръвожадния си вид трябва да бе особено страшен, а и не би се поколебал да прибегне до сила, което може да бе и причината да го натоварят със задачата.

Така Харалд изтърва странното събитие, което изненада дори иначе информираната Пелагея; вестта, че василевсът и императрица Зоя ще имат син. Физически това, естествено, бе невъзможно. Макар и суетна като винаги, Зоя вече беше поне на шейсет, а Михаил бе твърде болен. Очевидно ставаше дума за осиновяване. Това, което изненада всички, бе избраника им, прост командир от Дворцовата стража, чисто синекурна длъжност, за която се искаше само да носиш лъскави униформи по дворцовите церемонии. Казваше се Михаил, като императора, баща му беше същият Стефан, който нагласи Маниакес да бъде отзован безславно, майка му се падаше сестра на василевса. Щеше да получи титлата цезар или наследник на императорския престол. Изборът, разбира се, бе направен от Йоан Евнуха. Орфанотропа знаеше, че василевсът може да умре всеки момент и бе твърдо решил властта да остане семейството.

Церемонията по осиновяването бе още по-гротескна от брака на младия василевс със Зоя. Този път ритуалът се състоя в черквата в двореца Блакерна; кулминацията настъпи, когато новият цезар символично седна в скута на застаряващата Зоя, за да бъде обявен пред събралите се официални лица и висши служители за неин „син“.

Няколко дни по-късно подминах на двора един среден по ранг служител от архива. Лицето му ми се стори познато, но щях да го подмина, ако той внезапно не ме спря и попита:

— Извини ме, но не си ли ти варангът, който говореше гръцки и ми разказа как се е удавил Роман?

— Да — отговорих, разпознавайки младежа, който ме разпитва в деня на погребението. — Ти си Константин Селус. Май доста си се издигнал оттогава. Поздравления.

— Започнал си да говориш като придворен. Този път трябва да ми кажеш името си.

— Торгилс Лейфсон.

— Очевидно още си в Стражата.

— Обратно в Стражата, ако трябва да сме точни, след като служих в Сицилия.

— Значи знаеш нещо за новия цезар? Нали той е, или е бил, твой командир.

Поколебах се и Селус каза меко:

— Можеш да говориш спокойно. Искам мнението ти за бъдещите поколения. Продължавам да събирам материали за историята на империята.

Искреността за пореден път спечели доверието ми.

— Ами, от малкото, което видях, цезар е отмъстителен и повърхностен. Единственото му достойнство е, че е ненадминат в прикриването на чувствата си.

— Значи идеалният човек за трона — каза иронично Селус. — Искам да се споразумеем с теб, Торгилс. Като страж ти понякога виждаш неща, на които ние, външните лица, не ставаме свидетели. Ако бъдеш така добър да ме държиш в течение какво става зад кулисите, аз няма да те забравя, когато дойде време — а това рано или късно ще стане — да ти потрябва приятел сред бюрократите. — И бързо отмина по пътя си.

През следващите няколко месеца не можах да му кажа нищо, което да не можеше да види и сам. Здравето на Михаил бързо се влошаваше. Крайниците му отекоха до така степен, че пръстите му станаха дебели като наденички. За да се скрие от хората, василевсът се оттегли в резиденцията си в провинцията. Остави в двореца обичайните интриги, все по-крайни, когато стана ясно, че не му остава много. Истинската власт все още бе у Йоан, но някои придворни започнаха да се подмазват на младия цезар, други се обединиха около любимия му чичо, Константин, друг от братята на Йоан. Няколко ветерана пак започнаха да изказват почитанията си на императрица Зоя, въпреки че тя продължаваше да е прокудена в гинекума, а василевсът оряза издръжката ѝ дотам, че живееше едва ли не на прага на бедността. Никой нямаше доверие на никого и се налагаше все по-ясното усещане, че властта всеки миг ще се сгромоляса.

Осъзнах докъде е стигнало разложението, когато късно една декемврийска вечер в стаята на стражите дойде запъхтян и зачервен придворен.

— Търся стража Торгилс — обяви.

— Какво мога да направя за теб? — попитах аз.

Мъжът погледна с любопитство другите стражи, които го зяпаха с неприкрито любопитство.

— Искат да избереш един надежден свой другар. Вземете тежки наметала и ме последвайте.

Погледнах Халфдан.

— Вземи Ларс — посъветва ме той.

Ларс беше солиден страж, в Хетайра почти толкова отдавна, колкото и Халфдан. Двамата взехме оръжията си и служителят ни отведе, полу на бегом, в кабинета на Йоан. Открихме го облечен в монашески дрехи, готов да напусне двореца.

— Искам да ме придружите — каза Йоан. — Бъдете дискретни, прикрийте униформите си, и може да оставите секирите. Скритите под наметалата мечове ще са достатъчни.

Измъкнахме се от двореца през една задна врата, пазачите която очевидно ни очакваха. Придържахме се към малките улички, но аз разпознах посоката — така наречения Венециански квартал, заради многото чужди търговци, най-вече италианци, които живееха там. Това беше и районът с най-много манастири и когато спряхме и потропахме на дървените врати на един от тях, се ориентирах, че сме пред портите на Космидиона, същия, който василевсът покровителства така щедро, защото бе посветен на лекарите светци Козма и Дамян.

Мрачен монах безмълвно ни пропусна и преведе по няколко каменни коридора. В далечината чух напеви и когато завихме зад един ъгъл, мярнах бързото отстъпление на няколко забулени фигури, досега чакали в сенките, любопитни да видят кои са късните посетители.

Стигнахме до вратата на обикновена монашеска килия. Беше отворена, а вътре, на прост нар, лежеше василевсът. Познах го по противните, подпухнали ръце. Не носеше императорските си дрехи, а просто черно расо. Главата му бе обръсната на тонзура: видях белези от порязано, явно работата бе свършена набързо и скоро. Василевсът приличаше на мъртвец; не се и съмнявах, че му остават само още няколко часа живот.

— Пазете вратата и коридора — заповяда ни Орфанотропа. — Не пускайте никой.

Стори ми се искрено потресен от вида на болния си брат. Пристъпи в стаята и преди да се обърна с гръб, към коридора, видях как се свлече на колене до леглото и прегърна инвалида. Чувах го да реди утешителни думи на мъжа, когото бе успял да възкачи на трона на империята. Трудно ми бе да повярвам, че младият и красив придворен, който се бе оженил за Зоя, сега бе подутата, потна развалина на нара зад мен.

В двореца не можеш да запазиш в тайна нищо, най-малкото изчезването на императора. Призори дойдоха първите посетители: новият цезар Михаил и чичо му Константин. Василевсът вече агонизираше и Орфанотропа им позволи да останат съвсем за кратко. Двама лекари, един от манастирската лечебница, другият от двореца, опитаха да облекчат мъките на пациента. Тогава чух василевсът да вика, че иска да умре като Господ, в мъки, и Орфанотропът ми нареди да не пускам повече лекари. В килията допускахме само по един монах, който да се моли за душата на болния. Останалите братя отправяха молитвите си в параклиса.

С Ларс пазихме печалния коридор двайсет часа без прекъсване, приспани от топлината в манастира, чувахме само далечни стъпки, стенанията на василевса и приглушените молитви за умиращия. Най-странно бе, когато се появи самата императрица. Пазачите на портата я бяха пуснали — тя все пак бе съпруга на императора, — но Ларс и аз спазихме заповедта и препречихме пътя ѝ, докато Йоан не чу протестите ѝ и излезе да види какво става.

— Кажи на съпруга ми, че искам да го видя — примоли се Зоя.

Орфанотропа изчезна вътре и се върна след няколко секунди.

— Не желае да те вижда — каза равно. — Каза да се махаш.

Зоя нещастно скърши ръце.

— Върви си — каза Йоан, — или ще накарам стражите да те изгонят.

За късмет, защото нямах никакво желание да тикам старата жена по коридора, Зоя се обърна и си тръгна. Миризмата на мускусния парфюм на остарялата императрица остана да се носи из застоялия въздух. Спомних си как погледна трупа на първия си съпруг на мраморната маса до басейна, и се запитах дали тогава е знаела, че всичко ще свърши така.

Към обяд василевсът сигурно възвърна силите си, защото го чух да пита дали не е време за обедната служба и обяви, че негов дълг като монах е да присъства. Последва сприхав изблик, когато стана от нара и откри, че не са му донесли монашески сандали, до леглото му бяха пурпурните императорски ботуши, които той отказа да обуе. Двама монаси буквално го отнесоха в параклиса бос. Когато го върнаха, увиснал помежду им, след около час, Михаил едва дишаше. Двамата го положиха на леглото му и си тръгнаха. Последва дълга тишина. Михаил бе мъртъв.

Йоан остана в килията още два дни, седнал скърбящ до трупа на брат си. Бе единствената човешка проява у мъж, който до този момент смятах за най-студенокръвния, пресметлив човек, когото съм срещал. Монасите сновяха напред-назад, измиха императора и го облякоха в нови дрехи, и бдяха над тялото на смени. Орфанотропа почти не помръдна. От двореца дойдоха за инструкции; той каза на служителите, че ще се върне в кабинета си, когато реши. Дотогава да се обръщат към цезаря.

Най-после, на третия ден от смъртта на брат си, Йоан излезе от килията. Изглеждаше съсипан.

— Страж — каза и ме изгледа право в очите, — за втори път присъстваш на смъртта на василевс. Миналия път прояви голяма дискретност. Затова и избрах теб. Това са държавни дела. Личните често са лишени от достойнство и не бива да стават публично достояние. Нужен ни е плавен преход на властта; трябва поне привидно да съхраним реда.

Заобиколи ме и бързо пое по коридора; докато го следвах, си обещах на следващата среща със Селус да го накарам да се закълне да не разкрива източника си на информация.

Когато се върнахме от манастира, Селус се оказа сред тълпата служители, нетърпеливо чакащи в двора на двореца. Стоеше леко отзад и се опитваше да привлече вниманието ми. Запазих каменно изражение, както подобава на най-обикновен страж.

Халфдан се мотаеше покрай портата с отряд мъже, които да ескортират Орфанотропа до заседание в голямата зала за аудиенции.

— Слава богу, че го върна невредим — изсъска ми той. — Тук е като кошер. Никой не знае какво става и кой командва. Чакат евнуха да вземе решение. Какво ви задържа толкова?

Преди да успея да отговоря, се появи Михаил Цезар, с чичо си Константин и започнаха да се подмазват на Орфанотропа. Коментираха колко изморен изглежда и неколкократно питаха могат ли да помогнат с нещо. Хрумна ми, че не са на себе си от страх. Искаха да знаят какво е решил за бъдещето им евнухът и разчитаха на него да ги напътства пред следващите няколко дни, докато се предаде властта.

В претъпканата Трикилиниум всички бяха изнервени и напрегнати. От женските покои се появи дори императрица Зоя. Стоеше втренчена в Орфанотропа. Тя също чакаше решението му. Усещах концентриран страх, амбиции и двуличие.

— Сега трябва да сме единни и си помагаме. Трябва да изпълним желанията на мъртвия — обяви Орфанотропа, повишавайки глас, за да го чуят всички. Бе възвърнал самообладание и в думите му, както обикновено, прозираше лека заплаха. — Продължаваме с уредбите, замислени по времето, когато скъпият племенник, Михаил — пусна неискрена усмивка, — стана цезар, уместно е при първа възможност той да бъде провъзгласен за василевс. Знам, че ще цени и приема съветите и подкрепата на семейството си.

Думите му последва всеобщо облекчение. Събралите се разтълкуваха съобщението в смисъл, че различните фракции ще си поделят властта. Младият цезар щеше да заеме престола, но семейството — Йоан, брат му Константин и императрица Зоя — щяха да бъдат негови партньори в сянка. Очертаваше се сложна мрежа от съюзи.

Паякът в центъра на мрежата пристъпи напред. Цезар бе слаб, преждевременно оплешивял младеж с нездрав цвят на лицето. Той се обърна към събралите се и обяви, че ще надене императорската мантия само ако може да сподели тежестта и привилегията с „многоуважаемия си наставник Орфанотропа“. Тук целуна ръка на чичо си, после отиде при застаряващата си приемна майка и театрално я прегърна.

— Искам всички да сте свидетели — извика той. — Когато ме коронясат, до моя трон ще има втори за моята майка и господарка. Аз ще бъда неин роб и ще се подчинявам на желанията ѝ.

— Направо да ти се пригади — измърмори Халфдан до мен. — Видя се колко дълго ще удържи на думата си келешът.

Още на следващия ден Михаил бе коронован в пищна церемоня от патриарха. Както обеща, имаше втори трон за старата императрица. Селус, който присъстваше на коронацията, изказа за новия василевс същото мнение като командира ми.

— От него вони на лицемерие. Водих протокола на едно заседание на семейния съвет. Да беше чул как ѝ говореше. Непрекъснато я питаше за мнението ѝ, повтаряше, че се прекланя пред преценката ѝ, „оставя се изцяло в ръцете ѝ“ и прочее и прочее. Съвсем я заслепи. Тя като че ли му вярва.

— Наистина е странно, че ѝ се подмазва толкова явно — изкоментирах аз. — Той е императорът, не тя.

— Торгилс, жителите на Константинопол вече наричат новия владетел „Михаил Калафатаря“ или „Малкия сплетник“. Може и да не си чувал, но баща му Стефан е работил на доковете като прост работник. Задачата му е била да запълва процепите между планките с кълчища и да маже с боров катран корпусите. Семейството му е от скромно потекло, каквото тълпата не би почитала нито забравила. За обикновените хора само Зоя може да носи пурпурната мантия. Тя и сестра ѝ Теодора са истински аристократки. В града се носят опасни настроения, че евнухът Йоан и самозваните му роднини са поругали трона и са отишли твърде далеч в амбициите си.

— Не знаех, че Зоя има сестра.

— Нищо чудно. Двете се мразят. Зоя още преди години уреди да затворят сестра ѝ в женски манастир. Какво ще кажеш — въздъхна бюрократът. — Понякога дворецът ми прилича на голям камък. Вдигни го и ще откриеш отдолу да пълзят какви ли не неприятни гадинки. Зоя поне не крие омразата към сестра си, докато имам чувството, че Йоан и брат му Константин са двойка скорпиони, които са навирили опашки и се обикалят предпазливо, готови да нанесат смъртоносния удар. Господ да ни е на помощ, когато това се случи.

Пелагея също очакваше неминуем сблъсък. Орфанотропа притежаваше голямо имение много близо до вилата ѝ в Галата. Пелагея се тревожеше, че там може да го последват някои от по-неприятните страни на дворцовата политика.

— Йоан винаги се движи с поне двайсет войници. Трябва да очаква неприятности. Не можеш ли да ми уредиш охрана, Торгилс? Дали пък десетина от другарите ти няма да искат да прекара свободните си дни в Галата? Ще им платя добре и ще има вино на корем.

— Нищо работа. Миналата седмица василевсът назначи нови, верни му стражи и ние, варангите, общо взето бездействаме. Новите стражи на василевса са странни — печенеги от севера са. Михаил ги е купил, до един са евнуси. Сигурен съм, че много от другарите ми с радост ще се измъкнат от двореца. Там започва да става все по-неприятно.

През февруари светът ми шеметно се сгромоляса. Харалд и Халдор, Симеон и трима от ексакторите бяха арестувани и обвинени в кражба от хазната. Престъплението им бе просто: бяха изнудвали жертвите си да плащат повече от официалните данъци и прибирали разликата. Една от жертвите се оплакала в архива и когато служителят проверил тефтерите, станало ясно, че бирниците са описвали по-малки от събираните суми.

— Какви глупаци — коментира Пелагея. — Не крадеш от държавата, ако не можеш да прикриеш добре следите си. Колкото и ненужни да изглеждат, всички документи и писмени доклади се трупат в архивите и решиш ли, можеш да ги използваш и срещу най-влиятелния човек.

— Какво ще стане с тях?

— Бирниците ще бъдат уволнени, личната им собственост иззета, за да покрие наложените огромни глоби, и ще изкарат късмет, ако не попаднат в затвора. За твоите приятели варанги не знам. Може да успеят да се отърват с подкупи и да избягат от страната, а може и да ги използват за назидание. Зависи от приятелите им. Сигурна съм помниш какво се случи с българина, който преведоха през улиците миналата есен.

Помнех. Нещастникът чужденец решил да вдигне въстание в родината си, измъкнал се от столицата и събрал армия. Тагмата го разгроми, след което го върнаха в Константинопол и прекараха окован по улиците, с отрязан нос. После го удушиха.

— Мога само да предположа — продължи Пелагея, — че ще задържат Харалд и съучастниците му и ще ги разпитват, докато не открият къде са скрили откраднатите пари. Разпитите могат доста да загрубеят. Палачите се гордеят с уменията си да изтръгват признания, без да проливат кръв.

С Пелагея бяхме в градината ѝ с изглед към протока. Избягах от града веднага щом чух за арестуването на Харалд. Прекрасно знаех, че Орфанотропа ще иска да ме разпита. Щеше да пита защо не съм го предупредил за заговора, а и бях сигурен, че Симеон скоро ще изпее за откупа на емирския син. Тогава мълчанието ми вече щеше да представлява държавна измяна.

— Мога да те скрия в Галата за няколко дни — предложи Пелагея. — Стигат да откриеш начин да избягаш от Орфанотропа, което обаче ще е трудно. За щастие евнухът си има свои грижи. Всеки момент се очаква да се сдърпа с племенника си. На василевса е писнало да играе по свирката на Йоан и плете заговори с другия си чичо, Константин. Никой не знае кой ще спечели. Аз лично мисля, че ще е Орфанотропа.

Пелагея сгреши, и то много. Младият василевс нанесе удара си пред очите ни. Минаха няколко дни. Пак бяхме в градината, когато видяхме баржа, канеща се да потегли от пристанището към града. Веднага я разпознахме; корабът, запазен за лично ползване на Орфанотропа, вдигнатото знаме сочеше и че самият той е на борда.

— Интересно защо се връща толкова рано — зачуди се Пелагея. — Слугите ми казаха, че е пристигнал едва снощи, обхванат от силен гняв. Василевсът публично го обидил, отказал да му даде аудиенция и вместо това се консултирал с Константин. Ако са го привикали в двореца, то ще е, за да уреди някакво примирие между отделните клики в семейството.

Гледахме как баржата потегля от пристана. На палубата стояха малка група издокарани придворни, сред тях и скромно облечената фигура на самия Орфанотроп. Денят беше ясен и слънчев, с лек бриз, личното знаме на Йоан се вееше живописно. Всичко изглеждаше мирно и нормално. Няколко рибарски лодки бяха хвърлили мрежи в залива, два търговски кораба прекосяваха протока, един императорски дромон плаваше към Златния рог, предположих на път за припаси от арсенала.

Видяхме как разстоянието между пристана и баржата нараства. Варангите, придружили Орфанотропа на кея, се обърнаха и поеха обратно към резиденцията му.

— Чудя се какво ли има да му казва василевсът и дали ще успее потуши кавгата с брат му — каза Пелагея. Още докато говореше, от стените на двореца нещо просветна. Първо го взех за слънчев лъч, отразен от излъскан метален щит или стъклен прозорец, но когато сиянието се повтори, разбрах, че сигнално огледало. От двореца изпращаха съобщение. Дромонът изведнъж промени курса си. Греблата оставиха пътека малки водовъртежи след сега движещия се бързо кораб. Целта бе баржата на Орфанотропа, кротко прекосяваща пристанището. Нямаше как да не я пленят. След секунди двата кораба се изравниха и на палубата на баржата се втурнаха предполагам отряд от печенегите на василевса. С няколко крачки обградиха Орфанотропа и свитата му, които бяха толкова изненадани, че не оказаха съпротива. От десет години никой не смееше да постави под съмнение властта на Орфанотропа, да не говорим да му посегне.

Различих бегло, че печенегите заловиха Орфанотропа и го отведоха на дромона, после видях как корабът се отдръпва от жертвата си и се отправя на юг, към хоризонта. Цялата операция бе отнела по-малко време, отколкото бе нужно на стражите на Орфанотропа да се върнат в дома му на хълма. Най-могъщият човек в империята бе отвлечен.

— Почти със сигурност са го ослепили — каза с гримаса Селус, когато след една седмица най-после успях да си уредя среща с него в архива. — Може дори да са го екзекутирали. В двореца се говори, че сигнала подал лично василевсът.

Забележката му ме накара да осъзная собствения си късмет. И аз можех да изгубя очите си, ако евнухът ми бе изпратил хората си.

— Дойдох да помоля за помощта ти — казах на Селус. — Сега, след като Орфанотропа вече го няма, не може ли да се направи нещо и да освободим Харалд и останалите от затвора? Там са по негово нареждане.

За мое разочарование Селус поклати глава.

— Не мога да рискувам, не и докато не разбера кой дърпа конците сега, василевсът или Константин. И какво ще се случи със Зоя, и ще продължат ли да се отнасят с нея като с императрица-майка, както обеща „сина“ ѝ. По-добре е да изчакаме нещата да уталожат. Няма защо да се притесняваш за приятелите си. Чух, че Аралт щедро раздавал нумизми и той и другарите му живеели в разкош в затвора Прандиара, в собствен апартамент. Даже наел прислуга. Твоят Аралт живее като принц.

— Той е такъв в родината си.

— Съветът ми е да се държиш както обикновено, все едно нищо не се е случило. Ще се свържа с теб веднага, щом успея да уредя служителите на Хазната да преразгледат делото на Аралт. Но трябва да те предупредя, че не се знае кога ще стане това. Управлението е парализирано. Всички вярват, че арестът на Орфанотропа обявява началото на борба за надмощие и сочи, че новият василевс Михаил е способен да нанесе светкавичен удар. Коя ще е следващата жертва, можем само да гадаем. Но покосявайки съперниците си, той си създава врагове, не на последно място сред свещениците. Религията ни учи, че василевсът е назначен пряко от Христос, затова и Църквата смята, че има право да диктува как да се държи императорът. Ако Михаил настъпи патриарха, ще си спечели опасен враг.

Последвах съвета на Селус и през следващия месец съвестно изпълнявах задълженията си в Хетайра. Като изключим обичайните церемонии, откакто печенегите бяха поели отговорността за личната безопасност на императора, за нас почти нямаше работа. Стражите страняха от печенегите — за тях те бяха главорези, недостойни за Хетайра. Верни бяха само на Михаил, докато традицията на варангите бе да служат на всеки, избран за император. Или ми оставаше много свободно време, което прекарвах с Пелагея и трябва да призная, че намирах начина ѝ на живот за все по-приятен. Като мнозина, издигнали се от скромно потекло, тя знае как да върти домакинството, а като бивша съпруга на пекар, разбираше от храна, като качество на продуктите и приготовление. Не бях ял по-добре в живота си. Готвачите ѝ приготвяха птици, мариновани във вино и пълнени с бадеми, сервираха хайвер, следван от прясна есетра, дивеч, готвен в зехтин и чесън, и тлъсти гълъбови яхнии. Обикновено приключвахме със сладкиши с канела, любимата подправка на Пелагея. След подобни банкети трябваше да се разходя в градината, толкова силно протестираше стомаха ми.

Един следобед Пелагея ме подигра:

— Можеш да си изкарваш хляба на пазара. Ще си вдигнеш шатра до змиеукротителите и дресьорите на кучета, и ще предричаш бъдещето с корема си. Тези шарлатани твърдят, че червата им предсказват бъдещето, също както бронтолозите казват, че могат да гадаят по гръмотевиците. Само като слушам шума, който издава коремът ти, не съм много сигурна към кои от двете групи следва да се зачислиш.

— В родината ми вярваме, че гръмотевицата е просто шумът от колесницата, която нашите богове карат по небето. Не значи нищо. — Оригнах се колкото се може по-дискретно. — Но пък вярваме, че може да разчетеш бъдещето по сънища или небесни знаци, по полета на птиците и посоката на дима, или с изписани с магически знаци пръчки.

— Цивилизован или варварин, всеки вярва в сънищата — сговорчиво отбеляза Пелагея. — Има книги за това, не съм чела нито една от тях.

— На времето сънувах много — ѝ казах. — На моменти имах видения, които предсказваха бъдещето, но трудно ги тълкувах. Откакто съм в Константинопол не съм имал нито едно, а и сънувам само след особено обилна храна, като онзи печен фазан със сос с шамфъстък вчера.

— И какво ти каза сънят с фазана? — с усмивка попита Пелагея.

— Беше по-скоро кошмар. Варангите пак бяха поели Стражата. Ескортирахме Михаил от тронната зала. Всички бяха там — императрица Зоя, Константин, дори Орфанотропа. Стояха, без да свалят поглед от дрехите на василевса. Помня как си казах, че веститорите са му изиграли шега. Хламисът му беше на парцал. Имаше нужда и от пране…

Спрях, защото Пелагея постави ръка на рамото ми.

— Не продължавай — каза тихо, но твърдо. — Не искам да слушам повече.

— Това е всичко.

— Почти нищо не знам за онейрокритиката, науката да тълкуваш сънища — измърмори Пелагея, — но знам, че появи ли се василевсът в мръсен или скъсан хламис, това значи, че краят на властта му в близо. — Млъкна за момент. — Може би дори, че династията му ще рухне.