Кралска стража

Глава пета

Дромонът пусна котва в Буцефалон след неприятно пътуване към дома. Забавиха ни насрещни ветрове и когато пристигнахме в Константинопол, зимата вече се усещаше. Сбогувах се с Трдат и придружих Харадд, Халдор и останалите в казармите на извънкрепостните варанги.

Пристигнахме тъкмо навреме за свадата между един от викингите на Харалд и висш гръцки служител. Професионалната армия, тагмата, скоро щеше да замине на кампания в Северна Италия и Армаментона, императорския арсенал, усилено подготвяше оръжията и боеприпасите. Чиновниците бяха изготвили разписание кога частите да получат снаряжението и конете си. Петстотинте варанги на Харалд обаче категорично отказаха да разменят секирите и щитовете си със стандартните оръжия. Харалд безцеремонно уведоми гърка, че хората му са специална част, наета под личното му командване и че той приема заповеди само от двореца или директно от главнокомандващия. Гъркът го изгледа убийствено и се сопна:

— Така да е. Ще се убедиш сам, че новият стратег очаква незабавно подчинение, особено от варварите.

След което си тръгна, кипящ от възмущение.

— За какво е целият този шум? — попита ме Халдор. — Какво не харесват на оръжията ни?

— Невероятно се гордеят с историята си — обясних. — Управляват империята си от седемстотин години и живеят с идеята, че знаят как да организират нещата, без значение дали се касае за данъчната им система или военните кампании. Обичат да правят всичко по книга — често и буквално. Командирите ни, гърци в Стражата, пристигат с глави, пълни с военните трактати на пенсионирани генерали. Голяма част от съветите са много полезни — как да товариш мулета или да проучваш вражески позиции, например. Проблемът е, че всичко идва от книгите, не от практиката.

— Битката си е битка — изръмжа Халдор. — Няма какво да четеш, за да се научиш. Строеви упражнения или как да въртиш секирата с лявата ръка, ето това помага. Но в крайна сметка печелят куражът и силата.

— Не и при армията на императора — поправих го аз. — Наричат се ромеи, римляни, защото военната им традиция е от времето на цезарите. Бият се по границите на империята от векове, често със силно превъзхождащи ги сили. Спечелили са повечето си битки заради по-доброто командване или по-добро снаряжение и организация или защото… — тук се сетих за лукавия Орфанотроп — са подкупвали вражеските генерали и с подлост са внасяли смут в отсрещните редици.

— Много умно, няма що — измърмори Халдор. — Нищо чудно, че трябва да наемат чужденци за защитата на собствения си император. Толкова време прекарват да плетат интриги, че им е станало навик и са забравили кои са истинските им врагове. Накрая започват да си забиват един друг ножа и спират да се доверяват на собствените си хора.

Харалд, който ни слушаше, не каза нищо. Години по-късно си спомних този разговор с Халдор и се зачудих дали отново неволно не промених живота на Харалд. Ако бе така, значи бях неволна пионка — ако не на Один, то на норните или както Трдат би казал, на мойрите.

Оставих Харалд и мъжете му в казармите и без да се бавя, отидох да видя Пелагея. Докато бях на Божи гроб, ми липсваше. Бяхме приятели, не любовници, но започвах да осъзнавам, че ако връзката ни продължи, тя скоро ще значи за мен нещо повече от приятна компания на мъдра съветничка. Надявах се да я открия у дома и ме бодна разочарование, когато разбрах, че вече не живее на стария адрес. Упътиха ме към луксозен дом в по-модерна част на града.

Пелагея посрещна комплимента ми за скъпото обзавеждане с типичния си практичен стил.

— Трябва да се благодаря на идващата война. Няма да повярваш колко пари могат да се натрупат от поръчки за армията. Правителството винаги плаща, стига да намажеш някоя и друга кесия.

— Армията не може да е започнала да купува хляб — отбелязах аз. — Знам, че техният е твърд като камък и стар, обаче до кампанията остават още няколко месеца. Нищо няма да се случи до пролетта, а дотогава войските ще са в Италия и ще могат да се снабдяват с хляб оттам.

— Не продавам хляб — обясни Пелагея. — Имам поръчка за извънредните дажби, които се раздават при форсирани преходи. Службата на новия стратег събираше оферти, а аз открих човек, който да достави морски лук на добра цена. Нямаше нищо сложно да събера останалите съставки.

— Какво, за бога, е морски лук?

— Прилича на гигантски лук. Луковицата може да стане голяма колкото мъжка глава. Вари се, суши се и се реже на много тънки късове. Разпоредбите на армията са към пет части лук да се добавя една част сусам, а на петнайсет части — една част маково семе. После всичко се смила и се омесва с мед. Играчка за един опитен пекар.

— Какво е на вкус?

Пелагея направи гримаса.

— Доста неприятно, но пък го ядат само при извънредни обстоятелства. На войниците се отпускат по две таблетки, големи колкото маслина, на ден. Предполага се, че е сладко и хранително и утолява жаждата. Точно нещата, които новият стратег ще поиска за войниците си. Все се хваща за дреболии.

— За втори път чувам за този нов стратег. Май е взел страха на всички.

— И с право. Идва от източните граници, където бил прост командир. Спечелил си слава, като обезвредил една шайка сарацини в момент, в която моралът в армията бил особено нисък. Сарацините обсадили града му и поискали да се предаде. Той се престорил на изплашен и обещал да го направи на следващия ден, даже за да увери сарацините в добрите си намерения, им изпратил подаръци. Само че нарочно включил към тях много вино и сарацините се напили. Същата нощ защитниците нападнали лагера и ги избили до крак. Командирът им се явил пред василевса с чувал, от който изсипал водопад сарацински уши и носове. Императорът веднага го повишил в корпусен командир. Оттогава не е губил битка. Брилянтен тактик е и войниците му са готови да го следват навсякъде.

— Прилича ми на Харалд — казах аз. — Това военно светило ли ще командва войските в Италия?

— Само сухопътните. Сестра ми каза, че флота ще поеме зетят на Йоан, Стефан. Обикновено става така. Дворецът не се доверява на никого, затова поделят командването.

— А как е името на генерала, който ще командва сухопътните войски?

— Георгиос Маниакес — каза тя.

Донейде за моя изненада, не дойде съобщение от Орфанотропа, от когото очаквах да ме привика на доклад как се е държал Харалд в Светите земи. Още получавах заплатата си на страж — като уредих парите да пази Пелагея, — затова предположих, че следва да продължа да изпълнявам задълженията, с които ме натовари Орфанотропа. Без съмнение сега го занимаваха по-важни дела. Здравето на василевса, независимо от трескавата му набожност, не показваше признаци на подобрение. Все по-голяма част от управлението на страната бе преминала в ръцете на мъжа, когото хората наричаха Йоан Евнуха.

— Ако те извикат при него, трябва да си още по-предпазлив отпреди — ме предупреди Пелагея. — Напрежението си казва думата. За да отпусне, прави оргии, на които той и приятелите му се напиват до безпаметност и вършат зверски блудства. На другата сутрин хората вече съжаляват за това, което са казали или направили. Орфанотропа ги привиква да обяснят случайно изтървани предната нощ забележки. Това е просто поредният от методите му да дърпа конците.

— А какво мисли за това брат му, василевсът? — попитах. Мислех, че е много религиозен.

— Все повече с всеки изминал ден, освен че изпрати Трдат до Божи гроб, Михаил щедро сипе пари за манастири и метоси из цял Константинопол. Даде голяма сума за една черква в източната част на града, посветена на светиите Козма и Дамян. В момента я ремонтират. Строят нови параклиси, манастир, поставят на пода най-скъп мрамор, покриват стените с фрески. Трябва да отидеш да я видиш. Василевсът се надява, че така ще купи изцелението си — преди да станат мъченици, Козма и Дамян били лекари. Казват им Анаргирой, „Безплатните“, защото не приемали пари за услугите си, за разлика от някои лекари, за които се сещам. И това не е всичко. Василевсът плати за нов приют и изготви план как да спаси градските проститутки. Строи великолепен манастир; глашатаите му обикалят улиците и тръбят, че когато стане готов, ще приеме всяка блудница, която пожелае да живее там като монахиня. Мястото без съмнение ще бъде посветено на света Пелагея.

Тагмата потегли седмица след като ние, староверците на Харадд, почетохме празника Йол, а християните — раждането на своя бог. Гледайки стройното заминаване на войските, трябваше да призная, че бях впечатлен от ефикасната организация на армията. Столицата напуснаха първи по-бавните тежковъоръжени части. Петроболите за стрелба с камъни, далекометните арбалети и подобните на гигантски лостове хиробалисти бяха разглобени и натоварени на каруци, които бавно напуснаха града през западната порта. От там започваше дългият тежък преход по суша до Дирахиум, и оттам по море до Италия. Когато колоната преполови пътя, пуснаха леката пехота и стрелците. Всичко се вършеше стройно и методично. Стрелците бяха придружени от полкове сагитопоси, експерти в поправката на лъкове, пехотата пък разполагаше с оръжейници, които поправят или подменят железните оръжия. Ескадронът, отговарящ за огъня, се движеше с верен кавалерийски полк, чиято задача бе да пази каруците, натоварени с мистериозните съставки на тайното оръжие. Всяка част естествено имаше и своя походна кухня, а някъде в средата на колоната бяха военните лекари със сандъците с хирургически инструменти и лекарства.

Последни заминаха тежката пехота и бронираната кавалерия. Самият василевс присъства на бляскавата церемония по случай заминаването им. Четирите дворцови части взеха благословените от свещениците бойни знамена от черквата „Св. Стефан“ и Божията черква и оформиха процесия по Триумфалния път. Пред тях яздеше тежката кавалерия, от копията на които се поклащаха цветни знамена. Всеки кавалерист носеше върху ризницата си подплатен жакет от кече; конят му също бе предпазен с покривало от твърда кожа и нагръдник от железни брънки. Бяха внушителни. Отзад вървеше старата ми част, Дворцовата стража, пеш, обградили василевса на носилката му. Щяха да отидат само до Златната врата, където василевсът щеше да се сбогува с войските.

Самият Михаил изглеждаше болнав, с лице посивяло от умора и неестествено подуто. Сетих се за погребението на предшественика му Роман, последния път, когато Стражата мина по Триумфалния път. Тогава цареше едва ли не тишина. Сега имаше музика. За първи и единствен път в живота си чух военен оркестър — барабани, духови инструменти и лири. През това време обаче аз се чудех дали историята не се повтаря и тровят Михаил бавно в някоя заплетена дворцова интрига.

Тръгнах за Италия седмица по-късно, с Харалд и хората му. Викингите отново бяха разпределени към флота, може би защото бяха спечелили слава с разправата си с пиратите или за наказание, че със северняшки инат отказваха да се подчинят на правилата на армията. В резултат през следващите две години им бе дадена само епизодична роля в кампанията за възвръщането на бившата перла в короната на империята — остров Сицилия.

Враговете ни бяха сарацини от Северна Африка, преди повече от век победили гръцкия гарнизон. Оттогава управляваха острова. Бяха основали процъфтяваща столица в Палермо и от сицилианските си бази върлуваха из провинциите на империята в Южна Италия, а корабите им заплашваха морските маршрути. Сега василевсът бе решил да прогони сарацините и да си върне Сицилия. Георгиос Маниакес, издигнат в чин автократ, бе човекът, който щеше да го направи.

Той започна с инвазия през протоците в Месина. Хората на Харадд пазеха южния фланг на акостиращите войски и аз станах свидетел на уменията на императорските части. Леката кавалерия репетираше от седмици и атаката мина безгрешно. Войниците пристигнаха призори в специално построени шлепове. Пред тях три плиткогазещи дромона, пълни със стрелци, патрулираха из плитчините и отблъскваха сарацинската кавалерия. Когато императорската флота стигна сушата, моряците свалиха страничните прегради на баржите и леката кавалерия, вече на коне, затрополи по рампите, прецапа през плитчините, строи се и нападна брега. Сарацините си плюха на петите. През следващите няколко дни през протока сновяха постоянен поток товарни и бойни кораби, и баржи с още войски и припаси, и много скоро на сицилийска земя вече бе разположена армия от десет хиляди души.

Самият Маниакес пристигна на четвъртия ден. Това, че не намери за нужно да се отдава на героизъм, повеждайки сам атаката, само по себе си говореше за воинските му качества. Той и генералите му слязоха на брега едва след като щабът бе построен и готов да го приеме. Там той свика военен съвет и тогава и го видях за първи път.

Има моменти, в които според мен боговете си играят с нас и за свое забавление създават ситуации, които иначе биха ни се сторили невъзможни. Трдат ми бе разказал, че древните богове на гърците правели същото. Срещата между Харалд Норвежки и Георгиос Маниакес бе един от тези мигове, които ние, обикновените смъртни, описваме като случайност, но аз вярвам, че бе нарочно уредена от боговете. Как иначе, се питам, ще събереш двама мъже толкова еднакви и все пак така необикновени. Харалд, както вече описах, беше гигант, с половин глава по-висок от околните, арогантен, властен и хищен. Внушаваше страх у предизвикалите гнева му и бе роден за водач. Същото важеше за Георгиос Маниакес. И той бе необикновено висок, цял исполин с набито тяло, гръмовен глас, смръщена физиономия, пред която околните трепереха и имаше безкомпромисен авторитет. Когато двамата застанаха лице в лице в шатрата на главнокомандващия, сякаш засенчиха всички останали. Последва дълга изненадваща тишина, нито Харалд, нито Маниакес си бяха представяли, че ще срещнат свой двойник, макар единият да бе рус, а другият мургав. Премериха се с очи, всички го видяхме и усетихме, че е сключено временно примирие. Все едно гледахме как два огромни елена в гората се срещат, втренчват един в друг, после внимателно се подминават, без да нападнат, но и без да отстъпват от територията си.

На военния съвет се потвърди, че хората на Харалд ще патрулират сицилианския бряг и ще извършват диверсионни нападения над сарацинските селища. Задачата ни бе да попречим на местните сарацини да изпратят подкрепления на емира си, когото очаквахме да събере сили до Палермо и потегли на запад с надеждата да изтика императорската армия обратно в морето. За да посрещне атаката му, Маниакес и тагмата щяха да навлязат във вътрешността и завладеят пътя, който свързваше Палермо с богатите градове по източното крайбрежие. След това Маниакес щеше да тръгне на юг към Катания, Августа и най-желаната плячка, Сиракуза.

Боговете този ден уредиха още едно съвпадение, което отчасти и предсказа това, което щеше да се случи с мен и Харадд. На излизане от съвета видяхме да ни приближават пеша четирима или петима мъже. От далеч приличаха на викинги. В началото дори ги взехме за варанги, определено приличаха на тях по ръст и маниери. Решихме, че са доброволци, наскоро пристигнали от Киев или от земята на русите. Забелязахме разликите едва когато се приближиха. Първо, бяха голобради, което беше необичайно, а и оръжието и ризниците не бяха точно от наш тип. Носеха дълги мечове, не секири и макар и коничните им шлемове да бяха като нашите, ризниците им бяха по-дълги, с цепка в средата. Трябваше ми известно време да проумея, че са облечени не за морска битка, а да се бият на кон.

Двете групи озадачено се оглеждаха.

— Привет! От коя част сте? — пита на нордически Халдор.

Непознатите очевидно не разбраха въпроса. Един от тях отговори на език, тона и окончанията на който разпознах, но акцентът бе толкова силен, че трудно разбирах думите. Някои ми бяха познати, но смисълът на изреченията ми се губеше. Опитах да си припомня латинския, който учих като младеж в ирландския манастир и повторих въпроса на Халдор. Този път един от непознатите разбра.

— Бием се с Ерве — каза бавно на латински. — А вие?

— Командир ни е Харалд Норвежки. На служба в армията на василевса сме.

— И ние служим на василевса — каза воинът. — Казват ни франки.

Сега разбрах. Мъжете бяха наемници от северните части на Франкия. Бяха потомци на викингите, заселили се в Нормания преди поколения, затова и ни се сториха познати. Чувал бях слухове колко добри конници са и че постъпват на служба при този, който им предложи най-висока цена. Ние, варангите, пристигахме по вода, франките по суша, също търсейки късмета си в служба на императора. Но помежду ни имаше и една голяма разлика: мъжете от Нормания — или Нормандия, както я наричаха те — предпочитаха да се установяват в завладените земи.

Маниакес взе франкските наемници при завладяването на вътрешността и те оправдаха воинската си слава, когато Маниакес отблъсна контраатаката на емира. После автократът започна дългата си, изнурителна кампания по възвръщането на източносицилийските градове. Тагмата уверено напредваше по брега, обсаждаше град след град и търпеливо изчакваше да се предадат, преди да премине напред. Маниакес не поемаше рискове и Харалд и хората му започваха да губят търпение. Викингите се бяха записали в армията на василевса с очакване на повече от годишната заплата от девет нумизми: искаха плячка. Такава почти нямаше, и което бе по-лошо, мъжете на Харалд получаваха по-малък дял, защото се водеха към флота на Стефан, зетя на Орфанотропа, основните сили на Маниакес. До втората пролет на кампанията вече не ги свърташе на едно място.

По това време обсаждахме Сиракуза. Отбранителните съоръжения на града бяха превъзходни, гарнизонът — многоброен и добре ръководен. Десетината леки галери на Харалд получи задачата да заемат голямото пристанище, така че до защитниците да не достигат припаси по море, нито пратениците им да могат да се измъкнат и повикат помощ. От корабите чувахме воя на бойните тръби, с които Маниакес даваше команди на девизиите си. Виждахме как мятат над крепостните стени камъни и пламтящи стрели, дори мярнахме върха на бавно напредващата обсадна кула. Но стените на Сиракуза отблъскваха нападения от повече от хиляда години и се съмнявахме, че Маниакес ще успее да сломи защитата, освен може би след много месеци обсада.

Флотилията ни посети инженер. Докараха го на борда на кораба на Харалд с малка лодка и както обикновено ме извикаха да превеждам. Когато мъжът се качи на кораба, ми се стори познат.

— Позволете да ви се представя. Името ми е Никифорус, спадам към военните техници, инженерите. Специалист по обсадите съм и, с ваше позволение, бих искал да разгледам възможността да построим плаваща обсадна кула.

— Какво се иска от нас? — попитах аз.

— Искам да проверя дали ще можем да привържем две или може би три от галерите ви в нещо като сал. Ще го използваме като основа за кула, която след това ще приближим по вода до крепостната стена.

Преведох молбата му на Харалд и той даде разрешението си. Инженерът извади восъчни таблици и се захвана с чертежите и изчисленията си. Сега се сетих на кого ми напомня.

— Случайно да познаваш Трдат, протомайстора?

Инженерът широко се усмихна и кимна.

— Откакто се помня. Падаме се първи братовчеди, учехме заедно. Той как да строи разни неща, аз как да ги събарям.

— Аз придружавах Трдат до Божи гроб.

— Значи ти си Торгилс. Трдат те наричаше „учения варварин“. Говори ми няколко пъти за теб. Много се радвам да се запознае. Ще поговорим пак, като свърша с изчисленията.

Най-накрая Никифорус пресметна, че ширината и стабилността на импровизирания сал няма да са достатъчни. Опасяваше се, че плаващата кула ще се прекатури.

— Жалко — каза той. — С удоволствие бих направил нещо ново по примера на великия сиракузки учител.

— Кой е той? — попитах.

— Архимед, великият инженер и техник, разбира се. Проектирал машини и устройства, с които да спаси Сиракуза от атаките на римляните. Кранове вдигали корабите им от морето и ги разбивали на парчета, на палубите им се спускали тежести и ги потапяли, имало дори огледала, които ги възпламенявали. Всичките му усилия отишли напразно, когато градът паднал. Архимед изгубил живота си, но остава герой за всеки, който изучава обсадните механизми и приложението на науката в укрепленията, нападението и защитата им.

— Нямах представа, че в работата ти има толкова много теория.

— Ако имаш време — предложи Никифорус, — ще ти покажа. Стига командирът ти да може да се лиши от теб за няколко дни, можеш да ме придружиш от другата страна на града и да видиш как действат военните инженери.

Харалд се съгласи да ме пусне и през следващите няколко дни имах привилегията да видя Никифорус в действие. Оказа се, че е проявил голяма скромност. Всъщност бе главен инженер и отговаряше за всички тежки съоръжения.

— Забележи как тези свредели са леко наклонени нагоре. Това подобрява крайния резултат — каза той, докато ми показваше съоръжение, подобно на много устойчива дървена барака на колела. Вътре имаше различни зъбци и макари, свързани с инструмент, какъвто корабните майстори използват да пробиват дупки, само че много по-голям. — Избутваш бараката до основата на крепостната стена. Покривът пази от камъните и другите неприятни неща, с които могат да те замерят защитниците. Със свредела отваряш дупки в стената, които после запълваш с възпламеним материал и подпалваш. Можеш да накараш камъка да се напука, като залееш с нещо студено горещата скала — най-добре става с урина, ако пробиеш много дупки и съответно направиш достатъчно пукнатини, стената рано или късно ще се срути.

— Няма ли да бъде по-безопасно и просто да прокопаеш тунел под основите на стената? — попитах аз.

Никифорус кимна.

— Трдат беше прав. Трябвало е да станеш инженер. Да, ако техниците имахме мото, то щеше да е „Копай, слагай подпори и изгаряй“. Изкопаваш тунел под стената, слагаш дървени подпори, после преди да се изтеглиш, ги подпалваш и чакаш стената да се срути. Бедата е, че прокопаването на тунел отнема време, а често врагът прокопава други тунели, залага клопки на твоите копачи и ги убива като плъхове в капан.

— Затова ли предпочитате обсадните кули? Видях върха на една от кораба. И чух бойните тръби.

Никифорус поклати глава.

— Онова беше прах в очите. Точно тази кула е паянтова и е само за фасон. В началото на една обсада е добре да вдигнеш колкото се може по-голяма суматоха. Създай впечатлението, че разполагаш с много повече войници, прави фалшиви атаки и не позволявай на врага да си поеме въздух. Така ще обезсърчиш защитниците и по-важното, ще видиш как откликват на всяко фалшиво нападение, колко добре са организирани, кои са силните страни в защитата им и къде са пропуските.

След това ме отведе да видя истинската обсадна кула, която строеше. Вече беше масивна, а накрая, както обясни той, щяла да стане по-висока от крепостната стена и когато се спусне подвижния мост на горното ниво, да предостави нещо като платформа, по която ударните войски да се втурнат право към батареите.

— Точно работа за твоите варанги и секирите им — добави с усмивка, — но ми трябват още няколко седмици да я довърша. Както виждаш, досега сме положили само скелето. Предстои да инсталираме междинния под, където смятам да поставя отряд огнехвъргачи, а външната страна ще трябва да се облицова с пресни волски кожи. Сарацините са прочути с контраатаките си и предполагам, че когато приближим стената, ще се опитат да подпалят кулата с пламтяща смола или масло. Проектирал съм система от тръби и канали, така че ако някоя част от кулата пламне мъжете, разположени на върха с ведра вода да могат да изгасят пламъците.

— Кулата няма ли да стане много тежка? — попитах аз.

— Да, това винаги е проблем — призна Никифорус. — Но с помощта на лостове и достатъчно хора ще трябва да можем бавно да я изтикаме напред. Основното ми притеснение е, че сарацините вече са подготвили терена така, че кулата да се преобърне, преди да стигне до стената.

Бяхме се изкачили по няколко строителни стълби и сега се крепяхме несигурно на най-високата носеща греда.

— Виждаш ли там? — посочи Никифорус. — Онзи гладък, равен подстъп към крепостната стена? Струва ми се идеалното място за кулата. Но имам подозрения. Твърде е примамливо. Мисля, че там защитата е заровила големи грънци. Почвата е достатъчно солидна да издържи пешаци и кавалерия, но ако над нея мине кулата, амфорите ще се строшат и пръстта ще хлътне. Кулата ще се наклони, преобърне и освен жертвите, ще изгубиш и седмици труд.

Но сарацините не изчакаха да се задейства капана им, ако такъв наистина имаше. Още докато с Никифорус стояхме на полупостроената кула, обявиха с тръба тревога. Един зорък часови бе забелязал, че бронзовите врати на Сиракуза се открехват и пропускат група сиракузки конници. Бяха най-малко четирийсет. Сигурно се надяваха да хванат императорските войски неподготвени и почти успяха.

От тагмата се разнесоха още и все по-настойчиви призиви от тръбите. Чухме под нас да се носят викове и заповеди, и към основата на кулата тичешком пристигна полк тежки пехотинци, менулатос, войници с дъги пики, създадени специално да отблъскват кавалерийска атака. Строиха се край основата на кулата — вече беше ясно, че тя е целта на сарацините — и снижиха пики в защитна ограда.

Нападателите водеше колоритен сарацин. Над ризницата си носеше наметало в зелено и бяло, над шлема си бе завързал шал в същите цветове и той сега се вееше след него. Конят му, дорест жребец, бе изпреварил останалите, които мъжът сега крещейки окуражаваше да го последват. Дори дисциплинираните копиеносци се огънаха пред самочувствието му. Конникът се провря в една пролука между пиките и с ловък двоен замах на ятагана си съсече двама от мъжете ни, преди конят му грациозно да се извърти и да го отнесе назад.

Виждайки, че обсадната кула е вече защитена, конниците промениха посоката на атаката и се обърнаха към пехотните линии, където от палатките си излизаха леко въоръжените войници и надяваха в движение корсетите-брони и шлемове. Сарацините успяха да се промушат между жертвите си и да съсекат десетина мъже, преди да обърнат и започнат да се изтеглят обратно към крепостните врати.

Набегът им стана много бързо и императорската кавалерия нямаше време да отвърне на удара. С изключение на един човек. Когато сарацините вече се канеха да се приберат през портата, от линиите на тагмата излезе самотен ездач. Носеше ризница и шлем и яздеше обикновен кон, който дори в галоп никога не би настигнал оттеглящите се сарацини. Мъжът изкрещя предизвикателно и облеченият в зелено ездач сигурно го чу, защото тъкмо когато се готвеше да влезе в крепостта, погледна през рамо и обърна жребеца си и зачака, неподвижен, с лице към дръзналия да го предизвика. Когато прецени, че разстоянието е подходящо, пришпори коня си и животното се понесе напред.

И конят, и ездачът бяха великолепни. В лявата си ръка сарацинът носеше малък кръгъл щит, в дясната държеше ятагана. Твърде горд да използва юзди, направлявайки коня с колене, той се втурна право срещу врага си. В последния миг се наведе над седлото и леко изви тяло на една страна. Жребецът съответно промени скорост и се стрелна край другото животно; конят се стресна, спря на място и едва не събори конника си. В същия миг сарацинът замахна с ятагана по врага. Само по една случайност ударът бе отблъснат от продълговатия щит на опонента му.

Със закъснение видях, че предизвикалият сарацина е един от франкските наемници. Изглеждаше тромав и неугледен на коня си; оръжието му бе дълъг железен меч, вместо тежкия боздуган, който би следвало да носи един императорски кавалерист. Сарацинът едва профуча край него и жребецът му вече се бе обърнал и галопираше покрай франка, този път от другата му страна. Ятаганът отново проблесна във въздуха и франкът успя само да вдигне меч и отбие удара.

По крепостните стени на сарацините бяха наизлезли наблюдатели, които крещяха окуражаващо, долу тагмата чакаха неизбежния изход на сблъсъка. Сарацинът се опияняваше от публиката. Играеше с франкския конник, втурваше се в галоп насреща му, завиваше, нанасяше заблуждаващи удари, обръщаше и отново връхлиташе в галоп. Тромавият франк вече дори не се опитваше да маневрира, само опъваше юздите и извръщаше коня така, че да посрещне следващата атака.

Накрая сарацинът като че ли се насити на забавлението, описа широк кръг покрай жертвата си и с триумфален вик се нахвърли върху ѝ с готов за удар ятаган. Тогава франкът рязко се наведе над коня си. Ятаганът профуча през нищото и в този миг франкът, почти легнал на коня, замахна с тежкия меч. Беше грозен, лишен от красота удар, тромав мах, за който бе нужна огромна сила в мишците. Дългото острие профуча над ушите на галопиращия жребец, порази ездача в корема и почти го посече на две. Зеленото наметало се уви около острието, сарацинът се преви напред и силата на удара го изхвърли от седлото. Трупът му застина на земята. Шлемът със зелено-белия шал се претърколи по бойното поле.

За миг се възцари тишина от изумените сарацини, след това от императорските редици се надигна чутовен вик. Жребецът, озадачен от внезапното изчезване на ездача си, спря, върна се при трупа, подуши го, после в кротък тръс се върна при портата, която отвориха, за да пропуснат животното. Франкът, без нито дума или жест, тромаво зае мястото си в тагмата.

Подвигът му спечели името Железния юмрук, Фер дю Бра. Врагът му, научихме във впоследствие, бил каид или сиракузки благородник. Смъртта му силно подкопа морала на защитниците на града. Цялата гръцка армия пък започна да се отнася с още по-голямо уважение към плещестите, мълчаливи нормански наемници.