Кралска стража

Глава шестнайсета

Впоследствие ми разказаха, че Тостиг свикал останките от армията ни. Един от мъжете взел Опустошителя от мястото, където съм лежал, очевидно бездиханен, и отнесъл знамето на Тостиг, който го вдигнал като сборен пункт. Нашите, които още се държали на крака — по-малко от една пета от войската — се събрали за последна стена от щитове. Виждайки безизходицата им, Харолд Годуинсън предложил да ги пощади. Те гордо отказали. Англичаните тогава настъпили и избили почти всички. Скоро пристигнали норвежките подкрепления, твърде малко и твърде късно. Повечето били направили грешката да оставят оръжията си, за да тичат по-бързо. Появили се на бойното поле на малки групи, дезорганизирани и задъхани. Куражът им не подлежи на съмнение, тъй като веднага се хвърлили срещу английските войници. Леко екипираните стрелци, които пристигнали първи, нанесли такива щети, че войските на Годуинсън се огънали под дъжда от стрели. Но стрелците изчерпали амунициите си и при липсата на бронирана пехота, която да ги пази, били пометени от хускарлите. Останалите ги чакала същата участ, оказали се числено превъзхождани от враг, вече екзалтиран от победата. До края на този черен ден норвежката армия била почти изличена. Хускарлите погнали оцелелите към реката. Там шепа мъже се спасили с плуване до корабите. Изкараните на суша кораби били опожарени от победителите.

Научих подробностите на части, тъй като в продължение на много седмици бях на прага на смъртта, почти без шансове да оцелея. На бойното поле на следващия ден ме открил монах от Йорк, дошъл да се помоли за мъртвите. Лежах в английската част и той решил, че съм от мъжете на Годуинсън. Върнаха ме в Йорк с талига, ведно с тежко ранените, след което бях лекуван от монасите.

Почти цяла година ми бе нужна да възвърна силите си. В черепа ми зееше голяма рана — как я бях получил, не знам, — което накарало спасителите ми да предположат, че ударът е замътил разсъдъка ми. Проявих здравия разум да подхранвам заблудата им, преструвайки се, че не съм съвсем с всичкия си. Говорех малко и естествено използвах времето да слушам и събера информацията, която да ми позволи да се представя за странстващ монах, запратен от светкавичното настъпление на Харолд Годуинсън на бойното поле в местността Стамфорд Бридж. Измамата улесни напредналата ми възраст — всички знаят, че възрастните се възстановяват по-бавно от младите, а после, когато правех грешки, те се приписваха на старческо оглупяване.

Проточилото се лечение ми даде предостатъчно време да се „възхищавам“ на лековерието на монасите от Йорк. Не само ме приеха за набожен, странстващ свой събрат, но и с готовност попиваха безобразната каша от новини относно битката за трона на Англия. Тези мъже с тонзури твърдяха, че всички добри християни трябва да подкрепят безпрекословно новия крал Уилям, защото сам Христос ясно показал, че е на негова страна. Уилям Нормандски — никой вече не го наричаше Незаконородения — помел Харолд Годуинсън при битката на юг, при Хейстингс, така, както Годуинсън разби Харалд Сигурдсон деветнайсет дни по-рано. Доказателство за намесата на Господ, според монасите, било, че флота на Уилям бил задържан на северния бряг на Франкия, докато „по милостта Божия“ вятърът задухал на юг и позволил на шлеповете му да прекосят невредими морето и акостират, необезпокоявани от Годуинсън. Аз, разбира се, знаех, че „божията милост“ няма нищо общо. Уилям Незаконородения бе останал на брега на Франкия, докато разбере, че планът му е успял и Харолд е поел да посрещне норвежката армия. Накратко, крал Уилям не бе примерен християнин, а подъл измамник, който предаде съюзника си.

Но пък всеки знае, че историята, ако остане такава, се пише от победителите. С това клише наум, започнах да записвам случките от живота си, сега почти към своя край. Подозирам, че сам Один дълго ме е подготвял за тази задача. Не може да е съвпадение това, че докато бях при варангите, се запознах с Константин Селус и станах свидетел на страстното му желание да разкаже неукрасената истина за владетелите на Миклагард. А и трябва да призная, че макар и бързо да ме изобличиха, докато пътувах през Нормандия към двора на херцог Уилям, ми се нравеше да се представям за кралски летописец. Сега се забавлявам с мисълта, че този път ролите са обърнати: аз представям събитията достоверно, но го правя тайно и прикрит зад монашеско смирение.

Един въпрос, който не ми даваше мира през цялото време, докато пишех хрониката си, намери отговор сега, на последните страници. Преди се чудех как толкова благото християнство победи по-жилавата стара вяра. Само вчера един монах се дивеше как в Лондон присъствал на дворцова церемония, на която някакъв местен земевладелец се заклел във вярност към набожния и накичен с амулети Уилям. Монахът ни изигра церемонията: как тържествено влязъл благородникът, седналият на трона крал, как мъжът минал през шпалира от царедворци, коленичил и целунал кралската ръка. Монахът падна на колене за по-нагледно и аз неволно забелязах лекотата, с която го направи. Всеки ден повтаряше същото пред олтара. Спомних си как моят господар Харалд се просна на мраморния под пред трона на василевса, който твърдеше да е наместник на същия този Бог. И разбрах: вярата към Белия Христос работи в полза на хората, които искат да доминират над останалите. Ако твърдиш, че си избран от Белия Христос, всички последователи на тази религия следва да се отнасят с теб така, сякаш си самият Бог, ще коленичат пред теб и ще скръстват ръце като за молитва.

Това противоречи на всичко, което символизира Господ, но аз съм бил свидетел как истински безскрупулните и амбициозни сред владетелите приемат християнската вяра, след което я използват, за да потъпчат достойнството на последователите си. Този ми възглед естествено ще ужаси кротките монаси край мен, някои от които са искрени и лишени от корист мъже. Но те са слепи за факта, че дори тук, в манастира, самите те прекланят глава пред висшестоящите, без значение какви качества имат. Колко различна е старата вяра. Никога не съм коленичил пред Харалд. Знаех само, че той е по-подходящ за владетел от мен и че следва да му служа, доколкото мога. А докато бях жрец във Вастер Готландия, тези, които идваха да ме молят за съвет или да се застъпя за тях пред боговете, ме ценяха заради знанията ми; щях да бъда наистина потресен, ако решаха, че съм божи наместник.

Или в това се крие силата на вярата към Белия Христос: тя служи на деспоти, които искат да ограничат чуждата независимост.

Никога няма да изоставя вярата си към Один, макар и някои да сметнат, че той ме е забравил, както изостави и последователите на старата вяра. Светът ни може да се сгромоляса, но ние никога не сме очаквали от боговете си да бъдат всемогъщи и вечни. От самото начало знаехме, че старият ред ще рухне след Рагнарок. Нашите богове нямат власт над бъдещето, това е задача на норните и никой не може да промени решението им. Докато сме на тази земя, всеки може само да изживее колкото се може по-пълноценно живота си, да се опитва да пригоди най-уместно всекидневието си и никога да не се подлъгва по привидното, като нещастника Мак Бетад.

И все пак ме изпълва с мъка мисълта, че тялото на моя крал Харалд бе отнесено в Норвегия и погребано в християнска черква. Трябваше да му се устрои пищно погребение по стария обичай, да го изгорят на клада или погребат в могила. Това имах наум, когато напразно се опитах да спася тялото му. Знам, че може и да бе прищявка на един старец, но тогава бях сигурен, че валкириите вече са отнесли душата му във Валхала или че е бил избран от слугите на Фрея и сега е в златния ѝ палат, Сесрумнир, както подобава на воина, когото някои вече наричат последния викинг.

Аз самият не очаквам да отида във Валхала или Сесрумнир. Те са запазени за падналите в битка, а аз никога не съм бил воин, макар и да ме обучаваха в братството на йомсвикингите и да участвах във велики битки: при Клонтарф, където загина ирландският крал, когато гръцкият генерал разгроми арабите в Сицилия и естествено, битката при Стамфорд. И все пак не съм войник. Хвана ли оръжие, обикновено е в самозащита.

Сесрумнир отново ми напомни за близнаците, Фрейвид и Фрейгерд. Какво ли се е случило с тях, се чудя? Последно чух, че с чичо си Фолкмар потърсили убежище в огромна Швеция. Твърде късно ми е да ги търся, но дълбоко в себе си съм сигурен, че са оцелели. И пак приписвам това на желанието на Один. Той учи, че след Рагнарок, когато всичко изчезне сред пожари и сеч, ще има двама оцелели, близнаци, скрили се под корените на Дървото на живота. От тях ще се зароди нова раса хора, които ще населят израсналия от развалините, по-щастлив свят. Така се утешавам, че наследниците ми могат все пак да доведат до завръщането на старата вяра.

Затова и в тези последни дни от живота си се радвам да запиша благодарността си към Один. Один Ганградур, съветникът на пътешествениците, не напусна рамото ми. Показа ми толкова много чудеса: блестящите отражения на величествените ледени скали в спокойните води на фиордите в Гренландия, безкрайните благоуханни борови гори на Винландия, златния купол на големия сарацински храм в Божи гроб, морните талази сутрешна роса, надигаща се от широката река, водеща на изток от Гардарики, земята на крепостите. Один ме отведе при жените, които обичах и които ме обичаха — момичето в Ирландия, девойката сред бягащите на ски на север и накрая в прегръдките на Руна. Как могат монасите около мен да сравняват живота си с моя?

Страстта да пътешествам още не ме е напуснала, дори на тези години. Когато бях слаб и седях немощно в градината с билки до малката лечебница, наблюдавах прелитащите високо над главата ми птици и исках да стана и да ги последвам. Сега телом съм добре и стигнах до края на хрониката си. Ще добавя тези последни страници към томовете, които скрих на тайно място в дебелия каменен зид на скриптория и когато ми се удаде възможност, както сигурно ще стане, ако продължа да се уповавам в Один, ще се измъкна от този манастир и ще започна нов живот.

Къде ще отида? Не знам, не ми се е явявало видение. Знам само, че съдбата ми е решена от норните отдавна, още с раждането. Бяха добри към мен. Живях добре и дори да можех, не бих променил живота си.

Затова ще напусна този манастир, с мисълта за близнаците и ще открия място, където като последна дан към Один, ще проповядвам завръщането на старата вяра.