Кралският корсар

Глава 11Гонитба

Маргарет потръпна.

— Какво има? — попита я Абигейл.

— Онова… странно усещане отново. — Маргарет затвори очи.

През последния месец един-два пъти на ден я спохождаше странно чувство. Понякога приличаше на мразовита тръпка, друг път — някакво гъделичкане по цялото тяло. Не беше болезнено, нито страшно, но някак чуждо.

— Сега е по-близо — каза Маргарет.

— Кое е по-близо?

— Онова, което ме кара да го изпитвам.

Маргарет стана и отиде до прозореца. Бяха им дали каюта на кърмата, над рулевото помещение. Имаше диванче откъм краката на двете легла, главите им бяха под прозореца, когато си легнеха, и между двете имаше масичка. Храната им се поднасяше от някакви мълчаливи мъже, отказващи и най-безобидния разговор. Два пъти дневно ги извеждаха на палубата, стига да позволеше времето, и можеха да се порадват на слънцето и да се поразтъпчат.

Времето се променяше. Ставаше все по-топло. На Маргарет това й се струваше необяснимо, след като вече наближаваше зима, но топлите дни, изглежда, не озадачаваха екипажа. А и дните ставаха все по-дълги. Маргарет беше разсъждавала гласно за тези странности, но Абигейл бе останала безразлична.

Маргарет са качи на леглото си и отвори прозорчето. Можеше да си изкара главата навън и да погледне надолу към пенещата се вода. Възможността да поддържат въздуха в каютата свеж беше добре дошла след дните, прекарани в трюмовете. Тя често се чудеше как ли се мъчат другите пленници без чист въздух и достатъчно светлина.

Вратата се отвори и на прага се появи Арджуна Сваджан. Поклони се по странния си обичай, с прибрани пред гърдите длани и пръсти, обърнати към лицето му.

— Надявам се, че сте добре — изрече той думите, които двете момичета вече смятаха, че са нещо като официален поздрав.

Този човек посещаваше Маргарет и Абигейл ежедневно и започваше с привидно безобидна беседа. Нито в поведението, нито във външността му имаше нещо застрашително. Беше среден на ръст, с късо подстригана брада, и облеклото му беше от скъп плат, но съвсем скромно и без излишна украса. Ако пътуваше из Кралството, щеше да мине за заможен търговец.

Отначало беседите с него им изглеждаха добре дошло разнообразие от гнетящата ежедневна скука. Колкото и по-удобна да беше каютата им от предишното им обиталище, все пак си беше затворническа килия. После момичетата бяха станали неразговорчиви и или му даваха безсмислени отговори, или нарочно си противоречаха. Но той проявяваше еднакво безразличие и към двете им тактики, като просто поглъщаше всичко, което му казваха.

От време на време го придружаваше още един човек. Първия ден се представи с името Саджи и говореше малко. От време на време си записваше нещо на дъсчица или пергамент, но повечето време ги наблюдаваше.

— Днес искам да ми разкажете повече за своя чичо принц Арута — каза Арджуна.

— Защо? За да се подготвите по-добре да водите война с него ли?

Мъжът нито се подразни от това обвинение, нито го досмеша.

— Да се води война през толкова голямо море е доста трудно — отбеляза той равнодушно. — Познавате ли добре принца?

— Не много — отвърна тя.

Не беше от хората, които издават чувствата си, но нещо в начина, по който кимна при отговора й, събуди у Маргарет смътното чувство, че е доволен от него.

— Но сте го срещали, нали?

— Да, като малко дете — отвърна Маргарет.

— А вие? — обърна се той към Абигейл. — Вие срещали ли сте принц Арута?

Абигейл поклати глава.

— Баща ми никога не е ходил в двора.

Арджуна прошепна нещо на Саджи и той си записа на дъсчицата.

Разпитът продължи. Въпросите изглеждаха на пръв поглед несвързани с тези, които им бяха задавали на предишните разпити. Мина почти целият предобед и момичетата се отегчиха, умориха и отчаяха, но тези нескончаеми разпити като че ли изобщо не уморяваха Арджуна. По обед на момичетата им донесоха храна, но той не яде, а само забави въпросите си, за да могат двете да се нахранят. Още в началото бяха разбрали, че са длъжни да си изяждат храната, защото Абигейл веднъж бе отказала да яде и в каютата им бяха влезли двама мълчаливи мъже: единият я държеше, а другият й натъпка храната насила. Арджуна им беше казал само:

— Трябва да си запазите силите и да сте добре.

След обяда той им се извини и двете чуха, че влезе в съседната каюта. Маргарет бързо изтича до тънката стена, разделяща двете помещения и се опита да подслуша, както правеше всеки път, щом той влезеше там. В нея имаше някакъв загадъчен пътник, с когото Арджуна, изглежда, се съветваше от време на време, но никой друг не влизаше там. Веднъж Маргарет се бе осмелила да попита кой живее там, но Арджуна бе пренебрегнал въпроса и й отвърна със свой.

Чуваше се тихо мърморене, но думите не можеха да се разберат. После онова странно усещане отново споходи Маргарет, само че този път по-силно от всякога. В същия момент от съседната каюта проехтя тревожен вик и през стената се чуха забързани към задната страна на каютата стъпки.

Маргарет изтича до прозорчето, погледна вляво и видя някаква покрита с качулка фигура, надзъртаща през съседния прозорец. Фигурата протегна ръка през прозореца и извика възбудено:

— Ше-ча! Джа-ништ сук, Сваджан!

Маргарет бързо се дръпна в каютата. Лицето й бе пребледняло.

— Какво има? — прошепна Абигейл.

Маргарет стисна ръката й и отвърна:

— Видях съседа ни. Той… протегна ръката си навън. Покрита е със зелени люспи!

Абигейл изхлипа и Маргарет я предупреди:

— Ако пак започнеш да ми плачеш, така ще те плесна, че наистина ще има за какво да плачеш.

— Страх ме е, Маргарет — отвърна Аби с треперещ гласец.

— А мислиш ли, че мен не ме е страх? Но не можем да им позволим да разберат, че знаем.

— Ще се опитам — кимна Абигейл.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Преследват ни.

Абигейл се ококори. За пръв път през целия плен изглеждаше обнадеждена.

— Как го разбра? Кой е?

— Онова същество в съседната каюта изпита същото, което чувствам напоследък и аз, и се оплака, че някой ни настига.

— Ти си го чула?

— Чух тона му. Не изглеждаше никак доволен. А и най-после се сетих от какво е това чувство.

— От какво е?

— Знам кой ни преследва.

— Кой?

— Антъни.

— Антъни? — повтори Абигейл разочаровано.

— Той не е сам, гарантирам ти — каза Маргарет. — Това, което усещам, трябва да е някаква магия. — Лицето й стана замислено. — Чудно ми е само защо аз го изпитвам, а ти — не.

Абигейл сви рамене.

— Кой ли разбира магията?

— Смяташ ли, че можеш да се провреш през прозорчето?

— Бих могла, ако не бях с рокля.

— Тогава ще си свалим роклите — каза Маргарет.

— Какво си намислила? — попита Абигейл.

— В секундата, в която видим кораб зад нас, смятам да скочим във водата. Плуваш ли добре?

Абигейл поклати глава.

— Изобщо ли не можеш да плуваш? — попита я невярващо Маргарет.

— Мога да цапам малко, ако водата не е много дълбока.

— Да живееш цял живот до море и да не можеш да плуваш! — изсумтя Маргарет, погледна твърдо приятелката си в очите и каза:

— Ще цапаш, а аз ще ти помагам, ако се наложи. Ако след нас идва кораб, няма да останем много дълго във водата.

— А ако не ни видят?

— За това ще се тревожим, като му дойде времето — последва отговорът на Маргарет. После отново усети странния гъдел и каза: — Приближават се.

Антъни посочи и Амос каза:

— Два пункта вляво, Родес.

Николас, Хари и Марк изгледаха магьосника и Хари каза:

— Не разбирам как може да е толкова сигурен. Всички в Крудий разправяха, че не е много добър магьосник.

Николас отвърна:

— Може и да не е добър магьосник, но според Накор той просто знае къде… — Тъкмо щеше да спомене името на Маргарет, но се сети за увлечението на Хари по нея и добави: — Къде са момичетата. Накор е убеден, че Антъни е по вярната следа. А Пъг каза да следваме съвета на Накор. — Амос беше карал Антъни да си използва магията по три пъти на ден, по изгрев-слънце, по обед и по залез, за да коригират курса.

Накор беше на носа и си говореше с Калис. Гуда се беше умълчал недалече от дребния исаланец, потънал в мисли.

Хари погледна към хоризонта.

— Как изобщо може да знае човек къде са при тази безкрайна водна шир?

Николас не можеше да не се съгласи. Освен няколкото бели облачета на север, небето беше пусто, както и океанът. През първите три седмици от пътуването бяха виждали острови тук-там, все от веригата на Островите на залеза и те поне нарушаваха монотонното еднообразие. Сега нямаше нищо.

След като първоначалната възбуда от това, че корабът, който гонеха, не е много далече, се изчерпа, дейността на борда влезе в обичайното си русло. Но напрежението си остана. Марк крачеше нервно по палубата или седеше, потънал в мрачни мисли. Николас и Хари помагаха на екипажа, мъчейки се да разнообразят малко времето си и междувременно усвояваха занаята на моряци. Постоянната работа, както и оскъдната храна бяха направили двамата слаби и длъгнести, а времето, прекарано по палубата, бе придало на Николас тъмен загар. Светлата кожа на Хари отначало беше изгоряла лошо, но Антъни му даде мехлем, с който да я намаже, и сега той беше станал толкова мургав, сякаш целия си живот беше изкарал на открито. Николас беше обръснал брадата си, докато Марк си я бе оставил, така че сега дори и да си приличаха, приликата им не изглеждаше толкова очебийна.

Другите се занимаваха с обичайните си неща. Накор и Антъни прекарваха повечето си време в обсъждането на магията, или „номерата“, както настоятелно я наричаше Накор. От време на време човек можеше да види исаланеца и увлечен в разговор с Калис.

Всички ставаха все по-угрижени, защото Амос бе заповядал да се намалят дажбите. Когато тръгнаха, бе решил, че провизиите им ще стигнат, но тъй като не знаеше дали сушата е малко отвъд хоризонта, или все още на седмици плаване, реши, че ще е по-добре да ги пести. А освен глада ги мъчеше и усещането, че плават в съвсем непознати води.

През последния месец бяха плавали далеч от всякаква суша, като последната им връзка с Островите на залеза бяха жалките ивици пясък и коралови рифове, които трудно можеха да се нарекат острови. След като и те останаха назад, не се виждаше нищо освен море.

Николас знаеше, че отвъд водната шир има друга земя. Приел го беше като факт, защото така му беше разправял баща му. Но ето че сега стоеше на палубата на кораб, плаващ в така нареченото Безкрайно море към някаква суша, докъдето нито един човек от Кралството не беше достигал, и колкото и да се мъчеше, не можеше да изтласка от ума си лекия гъдел на съмнението, тънкия гласец, който му нашепваше: „А може би моряците все пак са прави; може би онази карта е била измама.“

Само две неща поддържаха духа на моряците и ги караха да си вършат обичайната работа: обучението им в Кралския флот и твърдото командване на Амос. Колкото и да не вярваха, че магьосникът може да им каже къде пред тях е черният кораб, те все пак бяха убедени, че ако някой изобщо може да ги прекара през Безкрайното море и обратно, то това е адмирал Траск.

Николас вдигна очи към върха на главната мачта, където редовно имаше човек да гледа за кораба, който гонеха. По описанието на момичето Амос бе преценил, че корабът трябва да е галеон, модел, използван в миналото от Квег, понякога с пейки за гребци, друг път само с платна. Ако беше така, той смяташе, че ще е много по-бавен от неговия кораб и въпреки че им водеше с десетина дни или малко повече, ще могат да го настигнат преди да е достигнал далечното пристанище.

Николас се надяваше да е така, защото докато убиваше скуката с неуморна работа на борда на „Хищник“, умът му се отнасяше все повече в сладки копнежи как отново ще се събере с Абигейл. Неприятният спомен с убийството на Рендър продължаваше понякога да му се натрапва и колкото и да беше уморен, все още не можеше да се отърси от онова усещане за сабята, пробиваща корема на Рендър. Дори когато се упражняваше с Марк, Хари или Гуда на клатещата се палуба, си представяше онзи мек тласък, в който острието промушва чуждата плът, вместо кънтежа от сблъсъка на оръжията. А от мисълта за кръвта и последващата смърт му призляваше.

Беше разговарял за това с Хари и Гуда, но никой от двамата не можеше да му помогне да се отърве от гузното чувство за вина. Колкото и да се стараеше Николас да оправдае пред себе си убийството на Рендър, колкото и да си повтаряше, че този човек все пак бе убил стринка му и бе съсипал живота на стотици хора, и че заради него едно чудесно, процъфтяващо градче се бе превърнало в жалка купчина развалини, не можеше да се убеди, че е постъпил правилно.

Но проявяваше достатъчно благоразумие, за да не повдига този въпрос пред Марк. Как можеше да изрази точно пред него съжалението си, че е убил човека, отнел живота на родната му майка и отвлякъл сестра му?

И освен това Николас не бе споделил все още с никого най-големия си страх: това, че не е сигурен дали ще може да си наложи да извърши убийство отново, ако потрябва.

Бриза излезе на палубата и Николас неволно се усмихна. Момичето бе съвсем различно от всички, които познаваше, и видът й страшно го развеселяваше. По някакъв начин тя му напомняше за „чичо Джеймс“, един от съветниците на краля в Риланон и бивш спътник на баща му. Сега Джеймс беше барон от кралския двор и редовно посещаваше Крондор със съпругата и децата си. Нещо диво и много дръзко се криеше в него и Николас беше слушал разкази, че като момче Джеймс се подвизавал като уличен крадец в Крондор. У Бриза също се долавяше някаква дивост, макар да не беше скрита така дълбоко под повърхността. И тази дивост избликваше с тревожна настойчивост всеки път, когато момичето се окажеше край Марк.

Николас и Хари се спогледаха и принцът видя, че приятелят му се ухили широко, когато момичето закрачи към тях, приковало очи в Марк. По съвсем непонятни причини Бриза явно си беше харесала обикновено киселия и мрачен син на херцога. Най-малкото я забавляваше да го дразни по всякакъв повод, а понякога Николас дори не беше сигурен дали подканите й са само заядливи закачки, защото поведението й често ставаше направо скандално. Иначе с моряците Бриза се държеше съвсем свойски, защото макар да беше жена и някои от мъжете да вярваха в старото суеверие, свързано с жените на кораб, тя не отстъпваше на най-добрите от тях в ругатните, катереше се по такелажа като маймунка и ръсеше най-мръсните шеги от всички на борда. Макар Амос отначало да се страхуваше, че някои от по-младите моряци може да се опитат да се възползват от присъствието й на борда, предизвиквайки с това конфликти сред екипажа, тревогата му се оказа неоснователна. Крехкото девойче с рошавата коса и големи очи беше успяло да превърне почти цялата компания на кораба в нещо като свои батковци, всеки от които с радост щеше да пребие този, който дръзнеше да посегне да насили тяхната Бриза. И всички с най-голямо удоволствие гледаха как тя кара Марк да си пуска боята.

Този път тя се приближи до стоящия с примирено изражение Марк и подхвърли:

— Здрасти, хубавецо. Искаш ли да слезем долу да те науча на някои работи?

Марк поклати глава, моментално се изчерви и отвърна:

— Не. Но наистина трябва да сляза долу. Още не съм обядвал. — Тя направи крачка след него, но той добави през рамо: — Сам! — Момичето се нацупи, а Николас и Хари изгледаха ухилено как Марк се маха от палубата.

— Защо го дразниш така? — каза Хари.

Момичето сви рамене и отвърна:

— Ох, ами нали трябва да правя нещо. Иначе тук е толкова скучно. Освен това в него има нещо, което ми допада. Мисля, че изобщо няма чувство за хумор. Това е цяло предизвикателство.

Николас се смяташе за щастливец, че се е спряла точно на Марк вместо на него например. Дори изпитваше известно съчувствие към братовчед си: уличното момиче от Фрийпорт беше същинска природна стихия. Изгледа я и си призна, че е хубава, макар и по някакъв хлапашки, предизвикателен начин. Няколко дни след началото на пътуването бе решил, че опърпаното й облекло и мърлявата й външност са по-скоро нарочно търсени, отколкото плод на безгрижие. Да си хубаво момиче в град като Фрийпорт само по себе си беше опасно, но да си нямаш закрилник беше открита покана да те насилят и подчинят на прищевките си. А с това безформено облекло и с мръсотията си Бриза изобщо не изглеждаше съблазнителна и лесно можеше да мине за момче.

Тя сплете ръце на гърба си, изпъчи рамене и заслиза по стълбата, като подсвиркваше нещо. Николас се засмя.

— Какво му е смешното? — попита го Хари, макар да знаеше отговора.

— Само си помислих как Марк бързо-бързо ще се качи на палубата.

— Някой ден тя може да се изненада.

— Съмнявам се, че може да се изненада от нещо.

— Чудя се как ли би изглеждала в подходящо облекло — подхвърли Хари.

— И аз. Тя и под тези дрипи изглежда доста хубавичка и има чудесни очи.

— Май вече започнахме да забравяме за Абигейл, а?

— Така ли мислиш? — отвърна хладно Николас.

— Извинявай. Пошегувах се.

— Хубава шега, няма що.

Хари въздъхна.

— Извинявай. — После лицето му пак просветна. — Мислех си как ли ще изглежда в една от онези рокли, които носеха Маргарет и Абигейл на онзи прием, с всичките му там дантели и прочие.

Николас неволно се ухили.

— Имаш предвид ония с дълбоките деколтета, които майка ми намира за толкова скандални?

Хари също се ухили.

— Е, шията на Бриза е дългичка и нежна, а ръцете й са направо грациозни.

— Изглежда, аз не съм единственият, който забравя кого сме тръгнали да търсим.

— Май си прав — въздъхна Хари. — Може да е от скуката. Но като изключим Бриза, не съм обръщал внимание на нито едно момиче, все едно дали е хубаво, или не, след последната нощ, когато си говорихме с Маргарет и Абигейл.

Николас кимна.

— И още нещо — каза Хари.

— Какво?

— Чудя се защо си е избрала Марк, а не мен.

Николас погледна приятеля си и се увери, че въпросът му не е само на шега.

Наблюдателят горе извика:

— Капитане! Хора във водата!

Амос бързо закрачи към носа и Николас, Хари и половината от екипажа тръгнаха след него. Над вълните пред кораба се люшкаха няколко тела.

— Проклетите търговци — ядосано изсъска Амос. — Умрелите ги хвърлят на акулите.

— Единият е жив! — извика наблюдателят.

— Веднага да пуснете лодка! — викна Амос. — Обърни срещу вятъра, Родес!

Корабът зави, за да забави движението си и спуснаха лодката. Наблюдателят пак извика:

— Акули!

— Ще могат ли да извадят първо живия? — попита Николас.

— Не — отвърна Амос. — Ако акулите налетят първо на някой от мъртъвците, може би ще има шанс. Акулите са непредвидими. Може да обикалят в кръг около теб с часове, но могат и да налетят веднага щом паднеш във водата. Не може да се каже. — Той поклати глава.

— Може би ще успея ги отвлека — каза Калис, опъна лъка си и се прицели в акулата най-близо до кораба. Стрелата изсвистя, прониза акулата малко под гръдната перка и над водата швирна фонтан кръв.

Трите други акули се отказаха от носещите се над водата тела и се насочиха право към мятащата се край кораба тяхна посестрима.

— Голям късмет — каза Амос. — Кожата на акулите е здрава. Все едно да пронижеш броня.

— Късметът няма нищо общо — невъзмутимо отвърна Калис.

Мъжете в лодката прибраха оцелелия и загребаха обратно към кораба.

Когато вдигнаха оцелелия горе, Антъни клекна до него, огледа лицето му, извърна клепачите му и притисна ухо до гърдите му, после каза:

— Свалете го долу.

Амос махна на двама от моряците да отнесат мъжа в каютите, след което се обърна към кърмата и викна:

— Връщай на курса, Родес!

— Слушам, капитане!

Амос се почеса по брадата.

— Щом един от тях е останал жив…

— Значи вече ги настигаме — каза Николас.

Николас и Марк чакаха на палубата. Слънцето вече залязваше. Амос бе слязъл долу с Накор и Антъни при мъжа, който бе успял да оцелее в морето и се бавеха от часове. Никой не идваше да каже какво става.

Най-сетне Амос се появи на палубата, махна на Николас и братовчед му да се приближат и каза:

— Все още е жив, но едва диша.

— Кой е той? — попита Марк.

— Казва се Хокинс. Бил чирак на някакъв тъкач в Карс.

— Значи наистина е бил на черния кораб! — каза Николас.

— Да — потвърди Амос. — Каза също така, че изхвърлят мъртвите и болните рано сутрин заедно с боклука. Той се хванал за някакъв счупен сандък и така се спасил. Има лоша кашлица и според Антъни затова са го изхвърлили през борда. Цяло чудо е, че все още е жив.

— Нещо за момичетата? — попита Николас.

— Само слухове. Отделили ги от останалите пленници още когато корабът отплавал, така че е сигурен, че са на борда, но оттогава не ги е виждал. Твърди, че един от моряците споменал, че ги държали в по-добро помещение заради ранга им, но не е сигурен.

— Ще ги настигнем ли преди да стигнат пристанището си, адмирале? — попита Марк.

— Освен ако не сме по-близо до сушата, отколкото си мисля, ще ги настигнем — каза Амос. — Цветът на водата тук е различен; дълбоко е. — Погледна небето и добави: — Но нямам никаква представа къде сме; звездите са разположени по непознат за мен начин. Някои от познатите ни се скриха миналия месец зад северния хоризонт, а се появиха нови по южното небе. Ако добре си спомням онази карта, смятам, че имаме още доста път.

— Наистина дълъг път — отбеляза Марк.

— Почти четири месеца от Крондор до северния бряг на онзи континент на картата, по моя преценка. От Фрийпорт плаваме вече над два месеца и смятам, че от сушата все още ни делят поне две седмици — каза Амос и поклати глава. — Стига Антъни да е прав за курса им. — Втренчи се в палубата, сякаш можеше да види болния от Карс през дъските и добави: — Е, Хокинс долу поне доказва, че Антъни все пак разбира нещо от магия.

— Трудно ли ще ни е да се върнем? — попита Николас.

— Мога да проследя точно курса ни обратно, стига ветровете да позволят — отвърна Амос. — Всяка вечер записвам посоката и скоростта и го правя вече толкова дълго, че мога да разчитам на корабния дневник. Звездите може да се променят, но си отбелязвам новите и местата, където изгряват нощем познатите ни. Може да се поозорим малко, но на връщане ще сме някъде между Елариал и Крудий.

Тръгна към квартердека и остави двамата братовчеди сами, потънали в мисли.

След малко на палубата се качи Антъни. Беше явно уморен. След него излезе и Накор.

— Как е Хокинс — попита Николас.

— Не е добре — отвърна Антъни. — Търговците на роби си знаят добре занаята. Дори да оцелее, никога няма да е здрав човек. Не биха могли да го продадат на робските тържища.

— А дали ще се оправи?

Антъни и Накор се спогледаха и лечителят отвърна:

— Ако преживее и тази нощ, ще има шанс.

Накор сви рамене.

— Зависи от него самия.

— Не разбирам — каза Николас.

Накор се ухили.

— Знам. Когато го разбереш, кракът ще престане да те боли.

Дребосъкът хвана Антъни под мишницата и го поведе към другата страна на кораба. Николас хвърли поглед към Хари, който вдигна рамене и каза:

— Я да се поупражняваме. — И извади сабята си. — Щом скоро ще стигнем оня кораб, искам да стана бърз като това острие.

Николас кимна, измъкна сабята си и започнаха да си разменят удари.

Накор ги погледа малко и каза тихо:

— Добре се справи, магьоснико.

Антъни прокара длан по лицето си. Бе явно изтощен от целодневните си усилия.

— Благодаря. Но така и не разбрах какво правеше ти.

Накор сви рамене.

— Номера. Понякога не тялото има нужда от изцерение. Ако се вгледаш малко по-навътре, можеш да видиш и други неща в човека. Говоря за духа.

Антъни се намръщи.

— Приказваш като жрец.

Накор поклати енергично глава.

— Не. Те говорят за душа. — Дребосъкът като че ли затърси подходящи думи, но явно не ги намери, така че каза: — Затвори си очите.

Антъни го послуша.

— Е, кажи ми сега къде е слънцето.

Антъни посочи над носа на кораба.

— Не бе — изсумтя недоволно Накор. — Имам предвид къде го усещаш.

— На лицето си.

— Безнадеждно — каза отвратено Накор. — Магьосници! Само ви объркват мозъците на този ваш Звезден пристан, тъпчат ви с глупости.

Приказките на странния дребосък обикновено развеселяваха Антъни, но сега той бе твърде уморен.

— Защо глупости?

Накор се почеса замислено по бузата и рече:

— Ако беше сляп, щеше ли да можеш да кажеш къде е слънцето?

— Не зная — отвърна Антъни.

— Един слепец може да усеща топлината на слънцето на лицето си и така да го „вижда“.

— Добре. Това го приемам.

— Много мило — сопна му се Накор. — Сега затвори пак очи. — Антъни го направи. — Усещаш ли слънцето?

Антъни извърна лице към носа на кораба и рече:

— Да. Натам е по-топло.

— Добре, значи стигнахме донякъде. — Накор се ухили и продължи: — А как усеща човек слънцето?

— Ами… не знам — отвърна Антъни. — Просто го усеща.

— Но то е там, горе.

— Нали излъчва топлина — отвърна Антъни.

— Аха — пак се ухили Накор. — Въздуха можеш ли да усетиш?

— Не… Тоест, мога да усетя вятъра.

— Значи не можеш да видиш въздуха, но можеш да го усетиш?

— Понякога.

— Щом има неща, за които знаеш, че съществуват, но не можеш да ги видиш, то тогава може да има и неща, за които не знаеш, че съществуват, и не можеш да ги видиш.

— Така излиза — отвърна озадачено Антъни.

Накор се облегна на перилото, бръкна в неизменната си торба и извади един портокал.

— Искаш ли?

Антъни искаше, но първо го попита:

— Как все пак го правиш?

— Кое?

— Ами все вадиш портокали от тая торба. Отдавна напуснахме и Крудий, и „Фрийпорт“, а не си купувал нито един, доколкото знам.

Накор се ухили.

— Това е…

— Знам, знам, че е номер, но как го правиш все пак?

— Е, можеш да го наречеш и магия.

Антъни поклати глава.

— Но ти не го наричаш така.

— Няма магия — сериозно заяви Накор. — Виж, то е точно както ти казах: има неща, които не можеш да видиш, но те все пак съществуват. — Ръката му описа дъга във въздуха. — Като направиш така, усещаш въздуха. — После потърка палеца в показалеца си. — Но като направиш така, не можеш да го усетиш.

Загледа се към океанската шир и замислено продължи:

— Вселената е съставена от много странно вещество, Антъни. Не знам какво точно е това вещество, но то е като топлината от слънцето или вятъра. Понякога можеш да го усетиш и дори да го отместиш.

Сега вече Антъни се заинтригува.

— Продължавай.

— Като малко момче — каза Накор, — можех да правя някои дребни номера. Знаех да правя неща, които развеселяваха хората в родното ми село. Трябваше да стана фермер като баща ми и братята ми, но едно лято през селото ни мина пътуващ магьосник — продаваше церове и правеше заклинания. Не беше кой знае какъв магьосник, но бях очарован от фокусите, които правеше. Така че избягах от бащината си къща, отидох при него и му показах няколко от моите номерца и той ме попита дали искам да му стана чирак. Така че тръгнах с него и не видях повече семейството си.

— Задържах се с него няколко години, докато не разбрах, че моите номера са по-добри от неговите и че мога да постигна нещо повече, затова тръгнах да търся собствената си съдба — продължи исаланецът, обели портокала си и почна да го яде. — След години разбрах лъжите, свързани с така наречената „магия“, защото се научих да правя неща без никакви заклинания и без да драскам по земята разни вълшебни знаци и всякакви други уловки, измислени, за да се лъжат невежите. Просто ги правех.

— Как?

— Не знам. — Накор се ухили. — Виж, според мен Пъг е много умен човек, не защото е толкова могъщ, а защото знае колко много все още не знае. Той разбира, че е надминал всякакво обучение. — Накор изгледа Антъни с присвити очи. — Струва ми се, че и ти можеш да надмогнеш обучението си, стига да разбереш едно нещо.

— Какво?

— Това, че магия няма. Съществува само това вещество, от което е съставена вселената, а магията е онова, което по-малко просветените хора наричат, когато успеят да боравят с това вещество.

— Непрекъснато го наричаш „вещество“. Имаш ли все пак наименование за този вълшебен елемент?

— Не — засмя се Накор. — Винаги съм мислел за него като за „вещество“ и то изобщо не е вълшебно. — Той задържа палеца и показалеца си един до друг, без да се докосват, отхапа от портокала в другата си ръка и заговори с пълна уста: — Представи си едно ей толкова тънко пространство. Сега си го представи наполовина по-малко. После — половинката на половинката, и отново. Можеш ли да си го представиш толкова малко?

— Не — призна си Антъни.

— Само мъдрецът знае границите си — каза ухилен Накор. — Но въпреки това представи си го това пространство и си представи, че си вътре в него, и сега си представи, че е огромно, колкото най-голямата стая, и направи ето така с пръстите си. — Той ги размърда. — А после го направи отново и отново. И в това последно пространство, което ще е съвсем малко, точно там ще намериш веществото.

— Малко е — призна Антъни.

— Ако човек може само да надзърне там, точно там ще го види.

— Ти как го откри това вещество?

— Бях малко момче и просто можех да правя разни неща. Номерца. Бях много пакостливо дете. Или ще залея някого с ведро с вода, или ще хвърля котка в някоя колиба. Баща ми, той беше важна клечка в селото, повика от град Шинг Лаи жрец от ордена на Дав-лу, този, когото вие в Кралството наричате Банат, защото в нашата провинция той е известен с прозвището Пакостливеца, а баща ми беше сигурен, че ни безпокои някакъв пакостлив дух или демон. Аз обаче жигосах гърба на жреца с горещо желязо и ме спипаха. Жрецът каза на баща ми да ме набие и той ме наби. Жестоко.

Той отново отхапа от портокала и продължи:

— Та както и да е, през целия си живот разбрах, че мога да правя разни неща, това, което наричам „номера“, просто защото знам как да боравя с това вещество.

Антъни поклати глава.

— Можеш ли да научиш и други?

— Точно това се опитвах да обясня на хората в Звезден пристан, докато бях там: всеки може да се научи.

Антъни отново поклати глава.

— Мисля, че няма успея, ако се опиташ да ме научиш.

— Аз вече те уча — отвърна със смях Накор. — Тъкмо за това вещество у болния долу ти говорех. Съществува енергия във всичко — това вещество, с което мога да боравя. — Той отвори торбата си и каза: — Бръкни и си извади още един портокал.

Антъни бръкна в торбата и каза:

— Вътре няма нищо!

— Това е номер — отвърна Накор. — Затвори очи. — Антъни се подчини. — Можеш ли да напипаш един тънък прорез в тъканта?

— Не.

— Опитай пак. Много е малък, много трудно е да се усети. Постарай се да се съсредоточиш върху пръстите си и просто бръкни. Усети ли го?

Антъни се съсредоточи и каза:

— Струва ми се, че напипвам нещо.

— Сега леко издърпай тази тъкан към мен.

— Мисля, че го изтървах… Аха, напипах го — каза Антъни.

— Сега бръкни по-навътре и ще напипаш портокал.

Антъни бръкна и наистина извади портокал. Погледна го невярващо и възкликна:

— Значи е номер все пак!

Накор му подаде торбата и каза:

— Погледни вътре.

Антъни огледа много грижливо вътрешността на дебелата вълнена торба и рече:

— Не виждам двойно дъно.

— Защото няма — отвърна му със смях Накор. — Ти просто отмести един слой от веществото и намери малък проход към друго място.

— Къде?

— Към един склад в Ашунта, където работех преди време. Принадлежи на богат търговец и когато бръкнеш дотам, ръката ти се озовава точно над един голям сандък, пълен с портокали.

Антъни се засмя.

— Така значи го правиш? Но това е разлом!

Накор сви рамене.

— Може би. Не знам. Не прилича точно на разлом, поне според онова, което съм чувал за тях. По-скоро е малка цепнатинка във веществото.

— Но защо точно търговски склад? Защо не някоя съкровищница?

— Защото точно за него си помислих, когато за пръв път опитах този фокус и оттогава не мога да бръкна другаде.

— Не си учил системно — отбеляза Антъни.

— Може би. Но вашите заклинания не са нищо повече от средство да настроиш ума си, за да можеш да боравиш с веществото. Вие просто не знаете, че правите точно това. Мисля, че Пъг го е открил. Той не е обвързан с вашия Висш път, Низш път и всички тези глупости. Той знае, че човек просто трябва да бръкне, да улови веществото и да го отмести.

Антъни отново се засмя.

— А онзи търговец не усеща ли липсата на портокалите?

— Сандъкът е много голям, а аз взимам само по няколко на ден. Работниците пък влизат в склада само един-два пъти в седмицата. Срещам трудности само когато реша да скрия някои неща там, за да изглежда, че торбата ми е празна, ако я претърсят. Веднъж пъхнах в сандъка няколко жълтици и мисля, че някой работник в склада е извадил голям късмет на другия ден.

Антъни понечи да го попита нещо, но в този момент наблюдателят на мачтата извика:

— Кораб пред нас!