Кралският корсар

Глава 22Засада

— Какво е това? — попита Бриза.

— Пожар — каза Праджи. — При това голям.

Бяха в челната лодка, поела към изгорялата фермерска къща, където, с милостта на боговете, трябваше да натоварят пленниците. Студена пот изби на челото на Хари.

— Тук скоро ще стане доста оживено.

— Не се съмнявам — каза Праджи. — Ще дойдат войници да видят какво става. Може да стигнем до бой.

Един от лодкарите каза нещо на Тука и той го предаде на Хари.

— Саиб, пристигаме.

Хари кимна и подаде уговорения сигнал на следващата лодка. Макар да се виждаше трудно в тъмното, на всяка лодка имаше наблюдатели на носа и на кърмата, за да си предават командите по цялата колона. Първата лодка се вряза в тинестия бряг с тихо изскърцване, другите я последваха.

Хари скочи от носа и се затича към рухналата къща. Капакът на кладенеца беше избутан и през отвора с мъка се измъкна първият мъж. Хари го хвана и му помогна да се изкачи.

— Хари! — чу се вик откъм развалините. Беше Калис, който му махна с ръка.

— Чак сега ли идваш? — попита Хари.

— Отне ни повече време, отколкото си мислехме — отвърна Калис. — Марк и другите още са долу, помагат на пленниците да се качат, но става бавно. Много са отслабнали и някои ще трябва да ги извлечем с въже.

Праджи дойде при Хари и рече:

— Все едно е дали ще се бавим тук, или ще чакаме в залива.

Калис кимна.

— Николас и Амос в момента сигурно тръгват за кораба.

— Дано успеят. — Хари вдигна очи към небето, където изгряваше втората от трите луни на Мидкемия. Третата щеше да се издигне след около час. — Скоро ще стане съвсем светло. — Трите пълни луни бяха рядко явление и изразът „светло колкото три луни“ означаваше светло като ден. — Няма да се справим, ако се мотаем тук цялата нощ. Какъв е този пожар?

— Лоша новина — отвърна Калис. — Според Антъни тук са посели някаква черна чума и само огънят може да я унищожи. Ако не бяхме подпалили имението на Даакон, според него до месец, най-много два, всички в този град щели да измрат и всеки, който напуснал града, щял да я разнесе. Смята, че тази чума може да убие половината хора на този континент.

— Богове! — Хари поклати глава отвратено, погледна към огъня в далечината и каза: — Все едно, тук скоро ще дойдат любопитни войници. — Изгледа двадесетината излезли вече измършавели пленници и позна един от тях — паж, с когото беше играл футбол. Коленичи до него и го попита: — Добре ли си, Едуард?

— Никак не съм добре, скуайър — отвърна му той и се помъчи да се усмихне. — Но сега като ни освободихте, ще се оправя. — Лицето му се беше обезкървило и Хари разбра, че е заболяло не само тялото, но и духът му. Пажът бе станал свидетел на немислими за младостта му ужасии. Освобождаването от оковите не го беше освободило от спомените.

— Трябва да ми помогнеш — каза Хари. — Мога ли да разчитам на теб? — Пажът кимна. — Помогни на другите да стигнат до лодките.

Момъкът стана и подаде ръка на едно от момичетата, което го погледна безучастно. Пажът подвикна:

— Я ставайте всички! Чухте скуайъра. Трябва да стигнем до лодките. Отиваме си у дома. — Последното почти го изхлипа, но думите му подействаха.

Останалите пленници се надигнаха с мъка и се затътриха към чакащите лодки. От кладенеца се измъкна поредният и Хари изтича да го насочи към лодките. След това се наведе и извика на хората долу:

— Тук сме с лодките! Можете ли да побързате?

Отдолу му отвърна гласът на Марк.

— Мъчим се, но са отслабнали много.

— Пускаме примка и ще извадим тези, които не могат сами.

— Добре.

Изнемощелите пленници продължиха да се измъкват от кладенеца едва-едва. Праджи и Вая се върнаха с въже, пуснаха го в кладенеца и започнаха да измъкват хората, които не можеха да се справят сами.

Хари отиде при лодките и каза на Тука:

— Щом ти извикам, тръгваш с вече пълните лодки към залива. Насочи се към устието и чакай там Николас.

— Нямаше ли да тръгнем нагоре по реката, саиб? — попита Тука.

— После, приятелю, после. — И добави разсеяно. — Имаме още една работа преди това.

— Какво е това там? — попита Амос.

— Прилича ми на пожар — каза Николас.

— Дано само да не затрудни нашите хора.

— Не се безпокой за това. Виж!

Амос погледна накъдето му сочеше Николас и извика:

— Готови за абордаж!

Корабчето, което бяха откраднали, бе малко, но бързо. Амос го извъртя, за да догонят втория кораб, който в момента излизаше от залива.

Преди малко пред очите им се беше появил първият, копието на „Кралска чайка“. Сега пред тях изникна двойникът на „Кралски орел“ и Амос насочи корабчето така, че да се изравни с него. Беше изчислил как един опитен капитан би изкарал кораба от този залив — хващайки плътно вятъра, за да избегне скалите покрай издадения напред полуостров, оформящ източната граница на залива. Докато трите ярки луни пречеха на Хари да се промъкне скришом, за Амос те бяха добре дошли.

Гуда, който стоеше на носа с още трима души, хвърли въжето с куката. Другите трима също хвърлиха въжетата си и готовите за абордаж бойци се изкатериха по тях и скочиха на палубата на кораба с извадени саби и ножове. Николас също се покатери по въжето, прескочи перилото на другия кораб — и изведнъж се озова пред един от вражеските моряци, който го нападна, размахал къса сабя. Николас ловко го прониза. Около него в тъмното закънтяха звуците на битката.

Надявайки се, че всички си знаят работата, Николас се втурна към кърмата. Ако на борда изобщо имаше някой от пантатийците или от техните слуги, те трябваше да са там. Изрита вратата на капитанската каюта и чу тъпия звук на забилата се в дървото метална стрела на арбалет. Капитанът спокойно остави оръжието на пода и измъкна късата си сабя.

— Предайте кораба си! — извика властно Николас, но без да му отвърне нищо, капитанът скочи срещу него.

Изведнъж Николас се оказа в положение на отбрана. Той отстъпи назад, за да отбие, контраатакува и двубоят се завърза не на шега. Принцът беше по-млад и по-бърз, но капитанът очевидно беше по-опитен. Ник се помъчи да съсредоточи вниманието си върху противника, но не можеше да се отърси от тревогата си как се справят останалите по палубата. Залогът беше всичко или нищо.

Николас замахна и посече ръката на капитана, принуждавайки го да изпусне сабята, опря острието в гърдите му и извика:

— Предай се!

Мъжът извади нож и го хвърли към Николас и младежът инстинктивно заби сабята си в гърдите му. Тя прониза сърцето и капитанът се срина на пода.

Усещането, което премина през цялото тяло на Ник, не беше по-различно от онова, което бе изпитал при убийството на Рендър. Николас издърпа забилото се острие и се обърна. На това ниво имаше още две каюти — вратите една срещу друга пред капитанската. Избра вратата от дясната си страна, изрита силно с десния си крак и вече научен от опита, отскочи наляво. След като стрелата прелетя през зейналата врата, надникна вътре.

Каютата изглеждаше празна. Той повтори упражнението с другата врата и през нея също профуча стрела, която едва не го улучи. Ако не беше отскочил мигновено встрани, щеше да прониже главата му.

Той скочи към вратата и се счепка с първия помощник-капитан. Николас усети, че нещо го перна в ребрата и удари силно с дръжката на сабята си връхлетелия срещу него човек по темето. Мъжът изпъшка от болка и Ник усети как нещо отново го удари в ребрата. После първият помощник се свлече в краката му и той го отблъсна от пътя си.

Замръзна за миг, усетил парене в левия си хълбок. Погледна надолу и видя на пода окървавения нож, с който помощник-капитанът се бе опитал да го убие. Огледа бързо разпраната си риза и видя, че острието е срязало кожата му, но не е проникнало дълбоко. Вдиша и главата му се замая, а раната на хълбока запулсира с пареща болка.

Върна се на главната палуба, където Гуда и останалите като че ли взимаха връх. Облечените в черно защитници бяха изненадани от внезапната атака и повечето от тях вече лежаха по палубата.

Обърна се бързо надясно и видя, че Амос отстъпва, притиснат от двама мъже. Амос блокира посичащия удар на единия, но мъжът сплете оръжието си с неговото, за да може другият да го прониже в корема.

— Амос! — изкрещя Ник и промуши смъртоносно човека, задържал сабята на Амос. Миг след това пое атаката на втория, бързо контраатакува и заби острието в гърлото му.

Коленичи до Амос. Адмиралът беше изпаднал в безсъзнание и дишаше накъсано. Николас се обърна и видя как Гуда посича поредния противник. Битката не можеше да спре.

Побърза да се притече на помощ, но залитна и падна, защото нечия ръка го сграбчи за глезена. Николас се превъртя, изрита назад, под петата му изхрущя счупен хрущял и мъжът изкрещя от болка.

Николас бързо скочи на крака и го прониза. Горчиво-кисел вкус изпълни устата му и той изплю, а после се затича и връхлетя върху един в черно, който въпреки раните си се мъчеше да се надигне зад хората му и да ги нападне откъм тила.

Битката сякаш продължи безкрайно и на няколко пъти принцът бе готов да се закълне, че убива хора, с които вече се е сразил. После изведнъж всичко притихна.

— Това бяха всички — изпъшка Гуда.

Николас кимна уморено. Беше плувнал в пот и кръв и коленете му се подгъваха от изтощение. Лявото му стъпало отново пулсираше с тъпа болка и хълбокът му пареше. Миг след това Николас се опомни.

— Амос!

Изтича натам, където беше паднал адмиралът, и въздъхна облекчено, като видя, че все още диша. Гуда коленичи до него и каза:

— Много е зле. Жалко, че го няма Антъни.

— Отнесете го в капитанската каюта — нареди Николас.

Двама моряци грижливо вдигнаха Амос и го понесоха. Николас се огледа и забеляза, че очите на всички са се втренчили в него. Изведнъж осъзна, че след като Амос е пострадал, оставаше той да подкара кораба. Забеляза един от моряците зад Гуда и му извика:

— Кой е най-старши тук?

— Пикенс, ваше височество.

— Пикенс! — викна Николас и един глас се обади откъм фордека.

— Тук! — Мъжът, тридесет и няколко годишен, притича и отдаде чест: — Да, капитане.

— Ти си първият помощник, Пикенс. Махнете труповете от палубата.

— Слушам, капитане! — Морякът се обърна към плувналите в кръв и изтощени хора от екипажа и викна: — Чухте капитана! Какво чакате? Изхвърлете тези трупове през борда!

— Добре ли си? — попита Гуда.

Ник погледна окървавената си риза и отвърна:

— Нищо не е. Амос е този, който ме тревожи.

— Той е държелив — каза Гуда, но пролича, че и той е обезпокоен.

— Научих много от Амос в това пътуване, а освен това съм плавал и преди — каза Николас. — Дано само не объркам много нещата.

— Просто казвай на Пикенс какво искаш да се направи и го остави той да му мисли как да се направи — тихо му отвърна Гуда.

Николас понечи да се усмихне, но лицето му по-скоро се сгърчи от болка.

— Разумна идея.

Един от моряците се качи на палубата и докладва:

— Ваше… ъъ, капитане, долу има затворници.

Николас тръгна след него и подвикна в движение:

— Пикенс!

— Да, капитане.

— Като приключите с почистването, обърнете кораба и го подкарайте обратно към града!

— Слушам, капитане.

Николас се усмихна мрачно на Гуда и каза:

— Знаеш ли, съветът ти може и да подейства.

После се забърза след моряка към главния люк и погледна долу. От трите долни палуби към тях се взираха няколко десетки човешки лица. Никой не проговаряше.

— Това нашите хора ли са, или двойниците? — попита Гуда.

— Не знам — отвърна Николас и добави уморено: — Засега ги заключете. Ще го разберем, когато намерим другите.

Изправи се и усети как корабът под краката му се разклати. Моряците бяха приключили с труповете, палубата беше почистена от петната кръв и всеки се беше върнал към основната си задача. Гуда му кимна и Николас го разбра без думи и макар и с неохота, се върна на квартердека, както трябваше, след като бе поел ролята на капитан.

Завари Пикенс до руля, а един от моряците въртеше кормилото. Помощникът извика:

— Стегни платната и готови за обръщане! — Обърна се към кормчията и нареди: — Дай на щирборд.

Моряците се закатериха по реите да извърнат платната, а Пикенс въздъхна:

— Тоя кораб е проклето копие, капитане. Сам аз не мога да ги различа, а съм плавал цели десет години на „Орела“.

— Как сме?

— Шестима ранени, трима мъртви. Още десет минути и щяхме да заседнем. Но ще се оправим.

— Дано да си прав — промълви Ник.

Краката му се залюляха с кораба, а отгоре се чу предупредителен вик, че наблизо има друг съд. Пулсът му се учести, но гласът добави успокоително:

— Не се тревожете, капитане. Няма да го блъснем.

— Отваряйте си очите! — извика Николас и се усмихна облекчено.

Новоназначеният му първи помощник каза:

— Капитане, защо не слезете долу да ви превържат раната?

Николас кимна.

— Дръж руля, Пикенс.

— Слушам, сър! — отвърна мъжът отсечено и отдаде чест.

Ник слезе от мостика и отиде при войниците, поели грижата за ранените. Един от мъжете го видя и без да пита, му помогна да свали разпраната риза. Ник извърна поглед настрани, докато войникът опипваше раната, и после вдигна ръце, за да го превържат около ребрата.

И се замоли мълчаливо дано Хари и другите да се справят без проблеми с останалата част от плана.

Залп от стрели профуча над главата на Хари и той бързо се сниши зад малката каюта. Калис се изправи спокойно, отвърна с изстрел и отново залегна, а крясъкът откъм брега потвърди, че е улучил целта си.

Праджи, залегнал по очи на палубата, каза:

— Това беше четвъртият. Трябваше вече да са разбрали намека и да се откажат.

Хари извика към присвития на носа Тука.

— Колко още ни остава?

— Стотина разкрача, саиб.

Носеха се по течението на реката под обстрела на конните стрелци, излезли на брега да разберат какво е предизвикало пожара. Един от лодкарите беше убит още при първия залп и след това всички се бяха снишили или залегнали по палубите. Хари извика:

— Марк!

— Какво? — обади се той от втората лодка.

— Как са хората ти?

След миг тишина Марк отвърна от тъмното:

— Имаме един ранен, но не е съвсем зле.

Калис извика:

— Марк… имаме две мишени, много добре очертани на изгряващата луна.

— Поемам лявата — отвърна той.

— На три — подвикна Калис. — Едно, две… — И на „три“ се изправи и стреля. Два крясъка разцепиха нощта и стрелите откъм брега секнаха.

Хари преброи наум до десет, след което извика:

— Греблата! Давай!

Загребаха с всички сили и скоро разкъсаната им колона се стегна и Хари подвикна:

— Добре ли са всички?

Въпросът се предаде от лодка на лодка и отговорът скоро се върна: един загинал и двама леко ранени. Хари се върна при носа на първата лодка и попита Бриза:

— Добре ли си?

— Изплаших се до смърт. Но иначе нищо ми няма.

Той коленичи до нея.

— Ще се справим. Всичко ще се оправи.

— Стига приятелят ти и веселата му банда да успеят да пленят кораба… — Момичето поклати глава. — Едва дишам.

Той я прегърна с една ръка.

— Ще се оправим.

— Надявам се.

Навлязоха в залива и плоскодънните речни лодки заподскачаха по вълните.

— Дано не ни се наложи да излезем с тези бракми в открито море — каза Хари.

Праджи и Вая се бяха изправили, хванати за въжето, изпънато от носа до кърмата.

— Защо, на мен ми изглежда забавно — каза Праджи.

Вая го сръга в ребрата и каза:

— Ако не сте забелязали, хуморът на моя човек е малко черен.

— Разбрах вече — каза Хари.

Вик от най-задната лодка го накара да се обърне. Викът се повтори и след това се чу гласът на Марк.

— След нас идват лодки.

— О, по дяволите! — изпъшка Хари и бързо отиде на кърмата. — Колко са и на какво разстояние?

Марк предаде въпроса му назад и след малко отвърна:

— Три, на двеста разкрача след нас, пълни са с войници.

Хари прецени бързо ситуацията и каза:

— Повечето ни бойци са на първите две лодки. — И подвикна на Марк: — Изтегли лодката си надясно и пусни другите да подминат. Двамата с Калис трябва да спрете преследвачите ни.

— Много е тясно за бой — обади се Праджи. — Кажи на момичето да скочи в друга лодка, когато минат покрай нас.

— Прав си. — И преди Бриза да успее да възрази, извика на Марк: — Накарай Маргарет и Абигейл да скочат в някоя от другите лодки, и всички, които не стават за бой, също.

Без да обръща внимание на резкия вик на Маргарет, че може да се бие, Хари изрева:

— Много си изтощена, така че млъкни!

Бриза, вече станала, направи крачка към него, но докато си отвори устата, той вдигна пръст.

— Не ми възразявай. Ти също се прехвърляш. Нямам време за спорове!

Тя спря, примигна и изведнъж го прегърна и го притисна до себе си. Целуна го силно, след което се покатери върху каютата и пристъпи към наближаващата ги лодка.

— Обичам те, глупако. Пази се да не те убият! — И леко прескочи няколкото стъпки вода.

— И аз те обичам — извика й Хари.

Извади сабята от ножницата и отиде на кърмата. Видя, че Абигейл и Маргарет са на следващата лодка, която ги подмина, и след това чу викове от последната, десетата в колоната. Съобщението се предаде и Марк му извика:

— Обстрелват последната.

Калис се качи на покрива на каютата и каза:

— Няма да стигнат стрелите.

Марк също се изправи на каютата на своята лодка и двамата опънаха лъковете и двама мъже в гонещите ги лодки паднаха във водата. Гребците на лодките зад тях моментално забавиха и Хари се засмя. Калис каза:

— Това трябва да ги поспре за малко. — И потупа колчана си. — Стига да не разберат, че стрелите ни свършват.

— Корабът! — извика някой отпред.

Хари се обърна, видя нарастващия силует на кораба и го обля вълна на облекчение. Беше забавил достатъчно, за да могат хората от лодките да се качат.

— Саиб, а ние? — попита с тревога Тука.

— Първо ще се погрижим да ви спасим живота, а след това ще ви свалим на брега — отвърна Хари.

Тука кимна, но беше ясно, че го тревожи загубата на обещаните му десет лодки. Хари побърза да го успокои.

— Не се притеснявай. Ще ти се плати добре. Ще получиш достатъчно, за да можеш да върнеш ранджаната на баща й.

Тука се опита да се усмихне, но явно не беше съвсем убеден.

Първата лодка се опря в борда на кораба и отгоре спуснаха товарната мрежа. Наемниците и лодкарите бързо започнаха да товарят припасите, без които нямаше да оцелеят в дългия път, след което се покатериха по спуснатите въжени стълби. Хари им подвикна:

— Няколко да останат да помогнат на втората лодка!

Двама души увиснаха на въжетата, първата лодка беше изтласкана от втората и те се смъкнаха да помогнат с разтоварването.

Преследващите лодки изостанаха, едната пое обратно.

— Отиват ли си? — попита Хари.

— Едва ли — отвърна Гуда. — Сигурно се връщат за подкрепление.

Лодките се приближаваха една след друга и с помощта на мъжете по въжетата и палубите разтоварването тръгна бързо. Горе на палубата Николас наблюдаваше с тревога, тъй като вече му бяха съобщили за гонитбата по реката. Пикенс го беше уверил, че ще могат да тръгнат минути след като даде заповед, но щеше да им отнеме време, докато излязат от залива.

После на борда се качиха Маргарет и Абигейл и двете го прегърнаха топло, но Абигейл се извърна, погледна към лодките долу и промълви:

— А Марк? Той ще успее ли?

Николас изпита смес от ревност и облекчение. Но и двете чувства се изпариха от ума му, щом чу вика на наблюдателя:

— Капитане! Един кораб вдига котва!

— Къде?

— Вляво откъм кърмата!

Николас бързо се качи на квартердека и затича към кърмата. И видя кораба, разгъващ платна под лунната светлина.

— Колко? — обърна се той към Пикенс.

— Ще заплава най-много след десет минути. След още толкова ще е при нас.

— Колко лодки останаха? — извика Николас.

— Две — чу се отговорът откъм борда.

Моряците и наемниците на левия борд се разтичаха припряно да опразнят товарната мрежа, за да я спуснат за предпоследната лодка. Ник се приближи до перилото и извика:

— Хари!

— Какво?

— Кой взе златото?

— Тук е, при мен!

— Вземи го и идвай. Останалия товар го зарежи. Качвай всички на борда. Тръгваме.

Отдолу се разнесоха сърдитите викове на ранджаната.

— Капитане! Моите неща са в тази лодка!

— Ще ти купим нови — извика й Николас. — Ако успеем да се измъкнем. — Погледна застаналите наблизо Маргарет и Бриза и им каза: — Вижте, на вас мога да разчитам. Маргарет, това е Бриза. Бриза, това е братовчедка ми Маргарет. Бихте ли разкарали ранджната от палубата и да я приберете в лявата каюта при Амос?

Момичетата отведоха ранджаната и четирите й слугини и скоро след това на палубата се изкатериха Хари, Калис и Марк, а сандъка с имането от пристана на Шингаци го вдигнаха с две въжета. Накор и Антъни бяха с хората от последната лодка и след като и те се качиха, Николас извика:

— Пикенс! Да се махаме оттук!

По палубата се разнесоха заповеди и Николас се огледа. Моряците, както и войниците от Крудий, получили моряшки задължения, се разтичаха да изпълнят указанията на Пикенс. Наемниците, събрани от Праджи, се бяха струпали при единия борд, а наетите от Тука лодкари се скупчиха при главния люк.

— Вие само се дръпнете от пътя ни, да не пречите — каза им Ник и после се обърна към Праджи: — Хората ти може би тепърва ги чака сериозна битка.

Неколцина от тях зароптаха, но Николас ги сряза:

— Затова ви се плаща! — Обърна се и затича към квартердека.

Качи се горе и извика:

— Пикенс, ще се справим ли?

— На косъм — отвърна морякът. — Но няма да могат да ни стигнат.

Николас слезе на главната палуба, обърна се да се разпореди нещо, притъмня му и рухна.

Свести се в каютата на първия помощник. Слънцето грееше в люка и Ник разбра, че е проспал цялата сутрин. Опита се да се надигне и усети, че хълбокът му пари и че се е схванал. Огледа се и разбра, че някой е сменил превръзката му.

Обу панталоните си и отвори дрешника до леглото. Предишният обитател на каютата бе имал само една чиста черна туника. Ник я облече и се увери, че му е по мярка. Обу си ботушите, пристъпи вдървено към вратата и я отвори.

Преди да излезе на палубата влезе в капитанската каюта да види как е Амос. Той вече дишаше по-спокойно и дълбоко, но все още беше бледен. Николас го погледа малко, след което се обърна и излезе.

На главната палуба завари няколко групички мъже — едни стояха прави, други бяха налягали по дъските. Марк, Хари и Гуда стояха до стълбата за квартердека, а Праджи и Вая бяха на отсрещната страна на палубата и си говореха с наемниците.

Той застана до Марк и попита:

— Какво става?

— Имаме си проблеми — каза Хари.

— Тоест?

— Ами, Калис е горе на квартердека зад нас, в случай че Праджи и приятелите му почнат пак да мърморят да ги свалим на брега — каза Гуда.

Николас огледа морето и брега и чак сега загря.

— Кога сме подминали полуострова?

— Вчера. Малко преди изгрев.

— Колко съм спал? — попита Николас.

— Напуснахме Града на Змийската река по-предната нощ. Вече е след пладне — отвърна Марк.

— Раната ти се оказа по-тежка, отколкото си мислеше — каза Хари. — Антъни я почисти, сложи й цяр и те остави в леглото. А после започнаха неприятностите.

— Давай накратко — каза Николас, загледан към наемниците.

— Всичко го започнаха лодкарите — каза Гуда. — Взеха да се оплакват, че били оставили семействата си и че не сме им платили да прекосяват морето.

— Защо не сте свърнали да ги оставите след като сме излезли от залива?

Марк махна с ръка отегчено.

— Аз поисках, но Антъни и Калис настояха Пикенс да продължи на пълен ход след другия кораб.

— А след това и наемниците започнаха да роптаят — добави Гуда. — Твърдяха, че ги отвличаш. А снощи играта загрубя. Отворихме едно буре вино — решихме, че може да ги поотпусне — но вместо това кипнаха още повече.

— Чакай да видя какво мога да направя — каза Николас.

Качи се на квартердека и завари подпрелия се на лъка си Калис.

— Защо не сте пуснали лодкарите и наемниците да слязат на брега?

— Аз трябва да остана тук в случай, че Праджи и хората му се разгневят отново. Антъни е долу в общата каюта. Той ще ти обясни по-добре.

— А Праджи?

— С него сме добре. Ако не беше той, щяхме да имаме още по-големи главоболия. Той ги убеди да проявят търпение. — Калис се усмихна. — Мисля, че те смята за доста свестен капитан и чака да чуе какво ще кажеш.

Ник слезе по стълбата и отиде при Праджи с групата наемници.

— Здравей, капитане — поздрави го сухо Праджи.

— Не разбирам какво точно става, но ви давам думата си: тези от вас, които желаят, ще бъдат свалени с лодка на брега утре призори… с допълнително заплащане за неприятностите.

Мъжете се поуспокоиха, а Николас се обърна и махна с ръка на Калис да слезе долу. Изтощеният от бдението първи помощник беше застанал на палубата зад него.

— Пикенс!

— Да, сър.

— Целия ден и нощта ли беше на вахта?

— Да, сър.

— Слез долу да поспиш. Избери някой да държи курса. Аз ще се забавя малко долу.

— Слушам, сър — отвърна облекчено помощникът.

— Хари! — извика Николас.

— Да.

— Качи се на квартердека и гледай да не заседнем. Вече си втори помощник.

— Слушам, капитане — отвърна примирено приятелят му.

Николас махна на Марк и Гуда да го последват и четиримата слязоха в общата каюта на екипажа. Антъни преглеждаше оцелелите пленници, налягали по койките. Абигейл и Маргарет помагаха на знахаря.

— Как са всички? — попита Ник.

— Ти си се събудил? — зарадва се Антъни.

Николас понечи да му отвърне саркастично, че това е очевидно, но се вгледа в очите му. Бяха заобиколени от черни кръгове, а бузите на чародея бяха хлътнали.

— Откога не си спал?

Антъни сви рамене.

— От ден-два преди да тръгнем. Не помня вече.

— Казах му да отдъхне, но той не ме слуша — каза Маргарет раздразнено и в същото време — с възхита.

— Как са пленниците?

— Всички са добре — отвърна Антъни. — Най-лошото мина. Почиват си и вече се хранят. Повечето провизии успяхме да качим на борда, но ще трябва да пестим дажбите.

— Амос как е? — попита тихо Николас.

— Зле — отвърна Антъни. — Направих всичко, което можах. Кървенето беше силно и раната е дълбока. Но той е здрав за възрастта си и не за пръв път е раняван тежко. Ако се събуди до ден-два, мисля, че ще оцелее. Но няма да може да командва кораба, докато се върнем. Ти трябва да поемеш тази работа, Николас.

Николас кимна.

— Защо не сте разрешили на лодкарите и наемниците да слязат на брега?

Антъни и Калис се спогледаха и Антъни каза:

— Не знам откъде по-напред да започна. — Изглеждаше на ръба на изтощението. — Не можем да позволим на другия кораб да дръпне много напред. Не исках да рискуваме да забавим, за да пуснем лодката.

Нещо в тона му подсказваше голяма тревога.

— Продължавай — каза Николас.

— По-лошо е, отколкото си го представяхме, Николас — отвърна младият магьосник. — Накор ми каза някои неща, които не знаех. — Погледна Марк и той му кимна. — Не знам всичко — някои неща кралската ви фамилия ги пази в тайна, и това го разбирам — но това, което знам, ужасно ме плаши. Пантатийците са посели чума. По-лоша болест от нея няма.

— Защо?

— Защото не се лекува. Приложили са най-черна магия, за да сътворят тази зараза. Онези техни същества са били създадени, за да я пренесат в Кралството.

Николас затвори очи.

— Ужасно е… но логично. Те изповядват култ към смъртта и са готови с радост да умрат… за да победи каузата им.

Антъни продължи:

— Не знам как действа тази болест. Но видях жертвите й. Ужасно е.

— И знаеш, че не може да се лекува?

— Накор поне смята така, а той разбира повече от магия… — Антъни се усмихна уморено — или от номера, от мен. Навярно Пъг или някой от по-опитните в тези неща жреци на Дала или Килиан, или ишапците… Не знам. Но не мисля, че ще ни остане време.

— Защо?

— Просто предчувствие… Смятам, че болестта се развива много бързо. Доколкото успях да разбера, заразените са умрели бързо. Състоянието на кожата и другите поражения ме карат да мисля, че всеки, който я хване, умира за броени дни. Накор слезе долу при тварите, за да се опита да разбере нещо от тях.

— Той в безопасност ли е?

— Той да — отвърна Антъни.

— Те къде са?

— В трюма. Можем да слезем там оттук — каза Антъни и посочи една вратичка.

Николас пристъпи към нея, отвори я и се озова пред тесен проход, отвеждащ към друга врата. Чу зад себе си предупреждението на Антъни другите да останат настрана.

Николас седна на втората товарна палуба. Светлината се процеждаше през решетестия капак на главния люк над главата му. Най-ниската палуба беше превърната в нещо като казарма. Николас надникна през долния люк и видя, че повечето товар от лодките е подреден на тази палуба.

— Къде е останалото?

— Сандъците са горе на палубата — отвърна Антъни. — Двамата с Накор решихме да не ги сваляме тук. Много е опасно.

— А, Николас — извика му познат глас отдолу.

Ник погледна и видя Накор — седеше на един нар срещу хората, налягали по наровете от другата страна. В тях нямаше нищо необичайно и Ник се сепна, като разпозна няколко лица, които беше мяркал в Крудий.

— Удивително — промълви принцът.

— Схващаш ли вече? — каза Антъни. — Тези същества можеха да се върнат в Кралството, да тръгнат сред нас и да разпространят болестта, докато се зарази половината население на Западните владения. Дори баща ти със своето влияние да успее да накара Звезден пристан и храмовете да се заемат с проблема, в Кралството би се възцарил хаос с години.

— Накор — извика Николас. — Научи ли нещо, което да ни е от полза?

— Да — извика дребосъкът отдолу. — Пусни въжето.

Ник се озърна и видя въжето, вързано за желязната халка на стената. Спусна го и дребният мъж бързо се качи, прибра въжето и каза:

— Съвсем безвредни са, докато не започне болестта.

Николас погледна към извърнатите нагоре лица. Няколко души промълвиха тихо за поздрав. Други му се усмихнаха плахо. Принцът извърна очи и каза:

— Тази гледка ме изнервя.

Върна се в каютата на екипажа, където го чакаха Марк и Гуда. Гледката с истинските пленници, измършавели и отпуснати по койките след преживените страдания, донякъде му помогна да се съвземе.

— Точно това е проблемът — каза Антъни.

— Какво?

— Трябва да избием онези същества долу.

— Какво? — повтори Николас.

Накор кимна.

— Болестта ще пламне у всички тях. Не след седмици, защото каква полза да се разболеят преди да са стигнали Кралството, нали? Но сигурно носят заразата. Не знам как. Знаем само, че е заразно. В някои храмове смятат, че се разнася от зли духове, други смятат, че е от замърсения въздух. Според мен…

— Но защо трябва да ги избиваме? — прекъсна го Николас. — Не можем ли просто да ги оставим на някой безлюден остров?

— Защото не знаем дали не ни преследват — отвърна Марк. — Нищо няма да постигнем, ако ги оставим на някой остров и след това преследвачите ни ги приберат на следващия ден. И да не могат да създадат двойници на Аби и Маргарет и да ги вкарат в бащиния ти дворец, могат много лесно да докарат трийсет заразени с чума в Крондор.

— Как да го направим? — попита Николас.

— Няма да е лесно — отвърна Накор. — Мен трудно ще ме убие… изложих се на болестта твърде дълго и ако можеше да ме хване, щях вече да съм мъртъв, затова аз трябва да сляза долу. Мога да им сипя нещо във водата, за да заспят дълбоко. Ако пуснете товарната мрежа, мога да ги прехвърля и после да я потопите.

— Не можеш ли да сипеш нещо във водата им, което да ги убие безболезнено? — попита Николас.

— Не. Много е опасно — каза Накор. — Смъртта на тези същества може да подейства като спусък за освобождаването на заразата. Не знам. Трябва много да внимаваме. Ако предпочиташ, да изгорим телата, но в морето това е невъзможно.

— Много жестоко ми звучи — каза Николас. — Да ги удавим, докато спят.

— Жестоко е, момко — каза Гуда. — Но животът често пъти е жесток. Ако ти липсва увереност, само си спомни за нещастните мъртви и осакатени в Крудий.

Николас въздъхна.

— Съмнявам се, че тези нещастни същества го знаят. Но те разбрах. — Погледна Накор и каза: — Направи го.

Накор излезе и Николас каза:

— Все пак трябва да спрем и да оставим лодкарите и наемниците на брега.

— Това ще ни създаде проблеми — каза Гуда.

— Защо?

— Защото без тях няма да разполагаме с достатъчно хора, за да караме кораба и да вземем другия на абордаж — отвърна Марк. — Завзехме този, защото не очакваха, че ще ги нападнем. От фалшивата „Чайка“ видяха, че го завзехме, и знаят, че сме след тях. Трябва да очакваме яростна битка.

— Тогава да поговорим с тях — каза Николас.

Качи се горе и завари ранджаната и слугините, излезли да подишат чист въздух на носа. С тях беше и Бриза. Тя му се усмихна широко и го попита как е. Той й махна вяло с ръка, отвърна й уклончиво и забърза по главната палуба. Извика на Тука да събере всички и когато наемниците и лодкарите се струпаха пред него, каза:

— Името ми е Николас. Аз съм синът на Арута, принца на Крондор.

Лодкарите и наемниците го изгледаха тъпо, защото тези имена не означаваха нищо за тях. Праджи каза:

— Говорехме за награда и че ще ни свалите на брега, капитане.

— Знаете, че преследваме един кораб — каза Николас. — Не мога да отделя време за спиране, но мога да забавя достатъчно, за да се спусне лодка и тези, които желаят, да си тръгнат. — Няколко мъже зароптаха. — Ще дам на всеки наградата, която ви обещах. — И извика през рамо: — Марк, донесете сандъка със златото!

Марк и Гуда се затичаха, а Николас продължи:

— Предлагам много повече на онези от вас, които останат.

— Колко повече? — попита Праджи.

— Сега ще видите.

Гуда и Марк донесоха сандъка, стовариха го тежко на палубата и Николас го отвори. Лодкарите зяпнаха, а наемниците ахнаха пред златото и скъпоценните камъни. Николас каза:

— Тука, вземи от сандъка това, което обещах на хората ти.

Дребният фургонджия се поколеба, след което бръкна в сандъка и извади няколко сребърни монети и още няколко от най-дребните жълтици. Накрая се изправи и протегна шепата монети, за да ги види Николас.

— Това дължите на лодкарите, енкоси.

Николас кимна.

— Праджи, извади каквото дължим на твоите хора.

Праджи не се оказа толкова стеснителен, но накрая и той извади само шепа монети. Николас каза:

— Раздайте им ги.

Двамата се подчиниха. След това Николас гребна шепа жълтици и каза:

— Раздайте им и тези.

Праджи ги взе и ги раздаде на всеки поотделно. Всички останаха изненадани и много доволни.

После Николас каза:

— Праджи, дай си шепите.

Праджи се подчини и Николас ги напълни с едри жълтици. Очите на Праджи станаха като паници, а лодкарите гледаха онемели.

— Това, което ви дадох, е вашата награда. Всеки от вас, който напусне, ще вземе дела си. — След това им посочи златото в ръцете на Праджи. — Но тези, които останат с мен, за да стигнем до родината ми, ще получат това и много повече.

Лодкарите и наемниците си заговориха оживено, а Праджи каза:

— Принце, но къде е тази ваша земя?

— Отвъд Синьото море, Праджи. Три месеца плаване, и повече. На другия край на света.

Една група бързо се отдели и Тука каза:

— Енкоси, макар тези хора да са трогнати до дъното на душите си от вашата щедрост, те все пак си имат жени и деца и ще умрат, ако се разделят с тях. Те ви молят да ги оставите на брега.

— Готово. — Обърна се към другите и каза: — Вие ще останете ли?

— До другия край на света — отвърна Праджи.

Николас тръгна да се разбере с ранджаната, но се обърна към Праджи и каза:

— Не знаех, че с нас има толкова самотни мъже.

— Не са всички — каза наемникът. — Просто някои от тях няма да умрат, ако се разделят с жените и децата си.

Николас поклати глава.

Завари ранджаната и слугините й да си говорят с Маргарет и Абигейл и каза:

— Пускам лодка към брега. Петима от лодкарите и трима наемници се връщат в Града на Змийската река. Ще бъдат ваш ескорт. Ще ви осигуря достатъчно средства, за да се върнете при баща ти.

— Не — каза момичето.

Николас, който й обръщаше гръб, спря.

— Не?

— Няма да приема да ме оставят на този пуст бряг. Освен това, ако се върна у дома, баща ми ще заповяда да ме набият и да ме продадат на някой водач на камили.

— Виж какво, не знам каква игричка ми въртиш пак, но агентът на Андре Русолави Анвард Ногош Пата ме увери, че баща ти е добър човек и те обича, и изобщо няма да те наказва, ако се върнеш в дома си.

Лицето на момичето се промени.

— Прав си. Излъгах те. Искам да остана заради друго.

— Какво? — попита Николас на ръба на търпението си.

Момичето изведнъж се притисна до него и го прегърна.

— Ти спечели сърцето ми, мой храбри капитане. — И го целуна страстно по устните. Николас се изчерви и се опита да се отдръпне, а тя прошепна: — Аз ще бъда твоя жена.

Принцът погледна над рамото на лепналата се в него ранджана и видя, че Маргарет, Абигейл, Марк и Гуда се превиват от смях.