Кралският корсар

Глава 14Разбойници

Ветровете дойдоха.

Николас дремеше изтегнат на земята, стиснал под мишницата си пръчката, крепяща подръчния навес над главата му. Гуда беше настоял всички да се покриват през деня кой с каквото намери и да си оставят въздух между тъканта и кожата. Бяха си свалили всички дрехи, с които разполагаха, освен ризите и панталоните. Елеци, наметала, парчетии корабно платно — всичко, което можеше да предпази телата им от хапещия нощен студ, дори торбите от храната — всичко това беше варварски раздрано и разпределено между хората, за да се предпазят. Бяха свалили дори дрехите на умрелите през първата нощ в пустинята. Сега докато се опитваше да отдъхне на втория ден от изпепеляващата жега, Николас вече разбираше защо Гуда толкова настояваше, че защитата на живите е по-важна от грижата за достойнството на мъртвите. Всички трябваше да се предпазят от горещината.

Пустинята нямаше нищо общо с това, което Николас бе очаквал. Както повечето граждани на Крондор той знаеше, че пустинята Джал-Пур е северната граница на империята Велики Кеш, но никога не я беше виждал. Беше си представял безкрайна шир от гънещи се пясъчни дюни.

Вместо това пустинята се оказа предимно камънак и солени напукани низини, с предостатъчно пясъчни пространства помежду им. Колчем стъпеха на пясъка, всички надаваха болезнени стонове.

Жилещият вятър късаше нервите. Беше сух и изсмукваше всичката влага от тялото дори когато беше студен. И финият пясък, който носеше, винаги дращеше, дори когато покриеха очите си, устата и носовете си. Колкото жадуваше напуканата му уста за глътка вода, толкова жадуваше Николас да измие лицето, косата и дрехите си. Дори храната скърцаше в зъбите му, когато ядеше.

Бяха се движили напред вече две нощи бавно, но стабилно. Гуда обикаляше групата и се грижеше никой да не наруши ритъма на похода, да не пие вода преди да се разреши или да спре да върви. Всички разбираха, че който падне, ще бъде изоставен. Просто нямаха толкова сили, че да носят когото и да било.

Нощите в пустинята се оказаха също толкова хапливо студени, колкото на брега и само движението поддържаше топлината им. А сутрин на вълни настъпваше изпепеляващият зной.

Николас си припомни какво се беше случило предния ден. Отначало небето изсветля, а когато слънцето се изкачи над платото — напече. Веднага щом огненият диск се покатери над канарите, Гуда нареди да спрат, след това клекна, взе една от приготвените пръчки — клон, отрязан от едно от трънливите растения в оазиса — и им показа как да се покрият. След това бързо обиколи всички, за да се увери, че са изпълнили указанията му.

Когато слънцето залезе, Гуда им заповяда да се вдигнат и да огледат хоризонта за някакви следи от вода — било птици в полет или прохладен полъх в горещия въздух. Нямаше такива. Установиха само, че са умрели още трима души. Вече бяха само четиридесет и трима. Ник разбираше, че когато се вдигнат за поход тази нощ, сигурно още мъже ще останат на място. Изпита тъпа болка от безсилието, че не може да направи нищо за тях.

Дремеше, без да може да заспи. Всеки път, когато потънеше в малко по-дълбока дрямка, пръчката в ръката му трепваше и го разбуждаше. Неколцина се бяха опитали да изровят дупки или да подпрат пръчките с камъни, но земята беше спечена и неподатлива като скала. Гуда им бе гарантирал, че колкото и умора да изпитват, ще са отдъхнали достатъчно през деня, за да могат да продължат през нощта, но Николас вече се съмняваше в уверенията му. Загледа се към пустинята, навсякъде се надигаха знойни вълни, които изкривяваха линията на хоризонта.

Остави ума си да се зарее и се опита да заспи. Пустинята му беше напомнила за разказите на брат му Боррик как го бяха превели като пленник през Джал-Пур, но нищо от онова, което му беше разказвал, не можеше да се сравни със сегашното. Откакто бяха оставили оазиса зад гърба си, по огромното плато не се забелязваше и най-малък признак на живот. Николас се замисли за братята си и как се бяха променили те след пътешествието си до двора на императрицата в Кеш. Бяха ги намесили в коварен опит да бъде нанесен погром над имперската фамилия, като се провокира война с Кралството. Боррик беше пленен от търговци на роби, след това бе успял да избяга от тях и по време на странстванията си бе срещнал Гуда и Накор. Имаше и още един, някакво момче на име Сули Абул — бяха го убили, когато се бе притекъл на помощ на Боррик. Преживяното бе направило Боррик по-обичлив към малкия си брат, когото някога беше дразнил безмилостно. Ник изпита пареща мъка по родния дом и съвсем се разбуди. Изведнъж му се дощя пак да е малко момче, дощя му се отново да си е вкъщи — момченце, защитено от жестоката реалност на живота от нежната си майка и силния си баща.

Отново се опита да докара съня със силата на волята си. Спомените му се отнесоха и този път се замисли за Абигейл, но в този полуспомен — полусън не можеше съвсем да различи лицето й. Знаеше само, че е красива, отделните черти се променяха и изведнъж тя започваше да му прилича ту на някое от хубавите слугинчета в двореца в Крондор, ту на момиче, зърнато по улиците на Крудий.

Един глас го разбуди от дрямката.

— Време е.

Ник разтърси глава да се събуди и се изправи, като загърна покривалото около раменете си. Пръчката носеше в лявата си ръка. Без някой да го подсети, започна да оглежда хоризонта на запад дали не прелита някое птиче ято, търсещо вода. Останалите също оглеждаха, всеки в различна посока, но никой не извика, че е видял птици.

Две тела бяха останали да лежат на земята. Ник преглътна лошото си предчувствие, тръгна да ги огледа и го жегна страх, когато видя, че единият е Хари. Той коленичи до приятеля си и веднага го обля вълна на облекчение, когато чу лекото похъркване. Разтърси го и му каза:

— Хайде, време е.

Хари бавно се разбуди, примигна и каза:

— Какво?

— Време е да тръгваме.

Хари се надигна с неохота и Николас му каза:

— Не знам как успяваш пак да заспиш.

— Ами като си скапан толкова, заспиваш — отвърна с удебелен език Хари.

Гуда се приближи до тях и съобщи:

— Още един мъртъв.

Вече бяха четиридесет и двама. Другите бързо разсъблякоха безжизненото тяло и раздадоха дрипите на онези, които се нуждаеха от повече защита от слънцето. Гуда подаде един мях на Ник, но той поклати глава, че не иска.

— Пий — заповяда наемникът. — Да пиеш повече, отколкото се полага, си е жива смърт, но да не пиеш, когато му е времето, е чисто самоубийство. Виждал съм хора, които отказват да си изпият дажбата и издъхват след час-два, преди да успеят дори да си поискат.

Николас взе нагорещената кожа и щом топлата полусолена влага докосна устните му, отпи.

— Само две глътки — предупреди Гуда.

Николас се подчини и подаде меха на Хари, който също отпи дажбата си и на свой ред го предаде на следващия. Ник все пак беше благодарен, че мъжете са от кралския боен флот, защото желязната им дисциплина пречеше окаяното им положение да се превърне в безнадеждно. Знаеше, че всеки от тях жадува да изпие поне глътка повече, но всеки изпълняваше точно заповедта, ограничаваща го до двете глътки.

Ник се озърна към Амос, който гледаше неподвижно как няколко от моряците трупат камъни върху тялото на мъртвия. Знаеше, че адмиралът е виждал много свои хора да загиват, но сега скръбта му беше двойна, защото моряците му бяха напуснали Крондор с очакването, че ще извършат едно леко плаване до Далечния бряг и след това ще се върнат за сватбата на своя адмирал.

Николас се зачуди как ли преживява баба му липсата на Амос. Знаеше, че вестта за набезите вече трябва да е достигнала Крондор и че баща му най-вероятно е повел флот със спасителна мисия към Далечния бряг. Помощ щеше да се притече и от Северния проход през Сивите кули, както и от Ябон.

Зачуди се и как ли се оправя чичо му Мартин. Дали все още беше жив? Щом си помисли за Мартин, се обърна и погледна към Марк. Марк напълно бе променил отношението си към него след изкачването на скалите и макар никой да не можеше да обвини братовчед му в прекалена чувствителност, Николас усещаше промяната в него, когато заговореха. Можеше никога да не станат приятели, но вече не бяха съперници. И двамата знаеха, че когото и да избере Абигейл, ще зачетат избора й.

Гуда даде знак и колоната потегли. Движеха се на юг, по маршрута, който трябваше да ги отведе възможно по-близо до крайната им цел.

Около час след като слънцето залезе започна да става студено. Без да спират, всеки започна да придърпва дрипавите останки от ризи, туники и наметала около себе си.

Стараеха се да свеждат почивките до минимум и да спират съвсем за кратко, но не можеха и да вървят цяла нощ непрекъснато. По положението на звездите, както и по посоката на изгрева и залеза Амос се беше уверил, че тук сезоните наистина текат в обратен ред и че дните се удължават, тъй като пролетта отминаваше и наближаваше лятото — което означаваше, че през деня ще става все по-горещо. Николас смяташе, че при сегашната си скорост трябваше или да намерят подслон и вода след най-много още два дни, или всички ще измрат.

Продължиха да се тътрят с мъка в нощния мрак.

Вече бяха останали тридесет и четирима.

Николас разбираше, че походът им тази нощ ще им е последният, ако не намерят вода. Вече се движеха два пъти по-бавно, отколкото през първата нощ. Гуда прецени, че предната нощ са изминали не повече от десет мили и че едва ли ще успеят да извървят толкова тази нощ.

Наемникът се надигна и обяви:

— Време е.

Огледаха хоризонта и изведнъж един от моряците извика:

— Вода!

Гуда се загледа натам, накъдето му сочеше мъжът и Николас проследи погледа му. Там, някъде на запад, почти на хоризонта, бледо синкаво сияние примамваше очите им.

— Гуда… — промълви с напукани устни Ник.

Старият наемник поклати глава.

— Може да е мираж.

— Мираж ли? — попита Хари.

— Топлият въздух прави странни неща — обясни Накор. — Понякога се превръща в огледало в небето и отразява синевата му долу на земята. Отдалече ти прилича на вода.

Гуда само поглади брадичка. Погледна мълчаливо към Николас и от физиономията му пролича, че не иска точно той да вземе решението. Ако наистина се окажеше мираж, всички загиваха. Но ако беше вода и я пренебрегнеха, също загиваха.

— Продължавайте да гледате, докато слънцето залезе — нареди Николас.

Калис ги видя пръв.

— Птици.

Каза го тъкмо когато слънцето се спусна зад хоризонта.

— Къде? — каза Николас.

— Ей там, на югозапад.

Николас се втренчи, но не видя нищо. Всички оцелели моряци се загледаха натам, накъдето сочеше елфът, но никой не потвърди видяното от него.

— Очичките ти трябва да са вълшебни — промълви с пресъхнали устни Амос.

Калис не му отвърна нищо и закрачи натам, където бе видял птиците.

Час по-късно стигнаха края на пустинята. В тъмното беше трудно да се види, но всички го усетиха под краката си — нямаше я вече твърдата напукана земя и безжалостно горещия пясък. Бриза падна на колене и каза:

— Никога през живота си не съм помирисвала толкова сладък аромат. — Гласът й беше пресипнал от жажда.

Николас се наведе, откъсна сноп жилава трева и я потърка между пръстите си. И да бе имало някога в стръковете вода, сега тя беше само блед спомен.

— Калис? — промълви той.

— Нататък — отвърна елфът и посочи на югозапад.

Щом навлязоха в изсъхналата степ, сред групата проблесна искрица надежда. Тръгнаха малко по-бързо и по-уверено. Но Николас знаеше, че все още само часове ги делят от смъртта.

Теренът под краката им започна леко да се издига и скоро песъчливата почва отстъпи място на суха пръст. Когато мракът се сгъсти, Калис каза:

— Ето там!

Затича се немощно и Ник и останалите се помъчиха да го последват. Залитайки, с изнурени и треперещи крака, Ник преодоля малкия склон и го видя под лунната светлина. Извор! Спусна се с олюляване по малкия хълм към падината. Няколкото птици, свили гнезда наоколо, изграчиха и се разлетяха, а Калис падна по лице до извора.

Николас се озова до него миг по-късно и направи същото. Отпи дълбока глътка и се наведе за втора, но лапата на Гуда го стисна за врата.

— Пий бавно, иначе ще повърнеш всичко — предупреди го наемникът и заповтаря предупреждението си на останалите, но те като че ли не го чуваха.

Николас потопи лицето си в топлата вода. Беше кална и с такава миризма и вкус заради гнездящите край изворчето птици, че предпочиташе да не мисли за това, но все пак си беше вода.

Надигна се едва-едва на крака и огледа оазиса. Трапът с водата беше ограден от трите страни с палми, а на изток пустинята продължаваше. След това тръгна с Амос и Гуда, за да спрат другите да пият, та да не им прилошее. След първите жадни глътки повечето се примириха с указанията им, но се наложи грубо да издърпат неколцина от ръба на калното езерце.

— Аз ще поогледам наоколо — каза Калис.

Николас махна на Марк да тръгне с него и като видя, че е без оръжие издърпа от колана си широкия си нож и му го подаде. Марк кимна за благодарност и тръгна след Калис, без нищо да отвърне на неизреченото предупреждение: след като се бяха измъкнали от пустошта, наблизо можеше да има хора и тези хора можеше да се окажат враждебно настроени. Двамата закрачиха на югозапад.

Неколцина от мъжете се бяха възстановили достатъчно след живителните глътки и краткия отдих, така че Амос можа да организира събиране на съчки за огън и да разположи постове. Двама по-здрави моряци се качиха по дърветата да наберат фурми. Николас даде знак на Хари да тръгне с него, излязоха от оазиса и тръгнаха на северозапад. Пустинята пред тях се променяше.

— Виж — посочи му Хари.

Околността беше осеяна със странни храстоподобни растения, а в далечината се издигаха някакви причудливи дървета, грубовати и без листа. Но не изглеждаха изсъхнали и Николас каза:

— Може би просто са се обезлистили и спят в жегата.

— Може би — съгласи се Хари, който знаеше за растенията по-малко и от Ник. — Маргарет щеше да знае.

Николас се изненада от думите му.

— Защо?

— Последния път, когато бяхме с нея в градината, тя ми каза, че била прекарала много време в горите с баща си, брат си и… майка си.

Николас кимна и каза:

— Боя се, Хари.

— Че кой не се бои? Толкова далече сме от всичко познато, а и не знам как ще намерим момичетата, да не говорим как ще ги върнем у дома, ако ги намерим.

Николас поклати глава.

— Не е това. Сигурен съм, че Антъни ще ни отведе при тях.

— Мислиш ли?

Николас реши, че е по-добре да не му споменава за чувствата на Антъни към Маргарет, и не защото смяташе Хари за сериозен съперник за любовта на момичето, а защото искаше да спести на приятеля си допълнителни поводи за тревоги, а и най-вече защото беше твърде уморен, за да се занимава с това. Отвърна само:

— Да.

— А как ще ги върнем у дома?

Ник го изненада с усмивката си.

— Как можеш да задаваш такъв въпрос, след като с нас е най-известният пират в Горчивото море? Ще откраднем някой кораб, какво толкова?

Хари се ухили плахо.

— Щом казваш…

— Не. Това, от което се боя, е, че мога по някакъв начин да проваля всички ни.

— Виж какво, аз самият съм пълен непрокопсаник или поне това ми набиваше непрекъснато в главата баща ми, но не съм дремал в редките случаи, когато ме е карал му помагам с управлението на баронството. И съм виждал достатъчно неща в бащиния ти двор, за да знам, че това, което прави от едни хора владетели, а от други не, до голяма степен е готовността да се греши.

Този път беше ред на Ник да се изненада.

— Мислиш ли?

— Да. Мисля, че до голяма степен това е способността да кажеш: „Ето така ще постъпим, дори и да е погрешно“, и след това да го направиш.

— Е — съгласи се Николас, — баща ми винаги казва, че човек не може да бъде прав, без да е готов да рискува да сгреши.

Вик откъм оазиса ги накара да се обърнат и бързо да тръгнат обратно. Марк и Калис се бяха върнали и Марк каза:

— Елате да видите.

Николас, Хари, Амос и Гуда тръгнаха след Калис и Марк, пресякоха малката падина и се заизкачваха по склона. Излязоха на билото, спуснаха се в малка долчина и после поеха отново нагоре по по-висок хълм.

След като изкачиха и него, Николас видя, че се намират в най-южната част на платото и че теренът по-нататък рязко се спуска надолу, отстъпвайки на гъста зеленина. На северозапад пустинята продължаваше много по-надалече, отколкото стигаше погледът му.

— Значи изборът ни на юг се оказа правилен — въздъхна той.

— Определено — каза Калис. — Ако бяхме тръгнали на запад, със сигурност щяхме да загинем.

— Има и още нещо — каза Марк. — Вижте онази бледосива мъгла във въздуха.

— Какво е това? — попита Ник.

— Река — отвърна Калис. — Ако се съди по разстоянието, трябва да е голяма.

— Колко е дотам? — попита Амос.

— Няколко дни път, може би и повече.

— Ще почиваме днес и утре и ще тръгнем вдругиден призори — каза Николас.

Докато се връщаха в оазиса, Николас изостави всякакви мисли за провал.

Тридесет и четиримата оцелели от разбития „Хищник“ се придвижваха уверено по наклонения терен, решени да се доберат до далечната река. Бяха вървели вече два дни и след непоносимия зной на пустинята, колкото и да беше топло през деня, все пак сянката на дърветата правеше слънчевия пек далеч по-поносим. Вода имаше в изобилие, тъй като същият източник, който подхранваше малкото езерце на оазиса горе на платото, се оттичаше на малък поток на юг през лъкатушеща в скалите цепнатина. Калис им беше предложил да тръгнат покрай потока, защото според него най-вероятно се вливаше в реката, а ако не, то поне щяха да разполагат с вода.

Някъде по обед се спряха на почивка, а Калис продължи да огледа напред. Николас изпитваше все по-голяма възхита пред силата и издръжливостта на младия принц. Докато щетите от корабокрушението и последиците от изнурителния преход личаха по всички останали, Калис изглеждаше съвсем същият като в деня, в който се бяха срещнали. Скоро Калис се върна и каза:

— Николас, ела да видиш.

Ник повика Марк и Хари и четиримата бързо закрачиха по течението на потока, докато не стигнаха един скалист наклон. Калис им махна мълчаливо да го последват и се заизкачва.

От върха на склона съвсем ясно видяха реката, вече като тънка синя лентичка, прорязваща зелената степ.

— Колко има дотам? — попита Николас.

— Още един-два дни.

Николас се ухили широко.

— Ще се справим.

Марк се усмихна плахо, сякаш не беше убеден. Щом се върнаха при останалите, Николас обяви:

— Движим се във вярната посока.

Тази кратка фраза повдигна духа на цялата група, дори на Бриза, която бе изпаднала в непривично за нея униние, откакто излязоха от пустинята. Николас почти съжаляваше, че е престанала да се закача с Марк, защото така поне щеше да е сигурен, че си е същата. Макар и да не беше съвсем посърнало, момичето се държеше отчуждено и проговаряше само когато някой й зададеше някакъв пряк въпрос.

Калис отново се отдалечи да разузнае и останалите зачакаха, отдъхвайки след най-горещите часове на деня, докато им намери най-лекия път към степта долу.

Изтече повече от час и Николас започна да се тревожи, защото обикновено на Калис можеше да се разчита, че щом каже, че ще отиде някъде, ще отиде точно там, а не по-далече или другаде. Тъкмо се канеше да изпрати Марк да го потърси, когато елфът се върна, понесъл на раменете си някакво животно. Приличаше на малка сърна, само че имаше два остри извити назад рога.

— Някакъв вид антилопа ще да е — изпръхтя Гуда. — Макар че не съм виждал такива в Кеш.

Калис я хвърли на земята и каза:

— Там долу има стадо. Ще имаме достатъчно храна, стига стадото да не се отдалечи много.

Бързо накладоха огън, изпекоха животното и Николас беше готов да се закълне, че никога не е ял толкова вкусно и засищащо месо.

Бяха на по-малко от един ден път от реката, когато Николас забеляза дима на запад от тях. Калис и Марк го видяха едновременно с него и Ник им даде знак да спрат. Подкани Гуда и Хари да заобиколят откъм изток, докато Марк и един от моряците трябваше да се приближат към непознатите край огъня откъм западната страна. След това каза на Калис да тръгне с него и пое направо към пушека. Вече вървяха през висока трева, която понякога стигаше до кръста и затрудняваше крачките им. Наблизо имаше вода и предвиждането на Калис за изобилие от дивеч се оказа вярно. Макар храната им да не беше много богата, все пак бе достатъчно, за да възвърнат донякъде силите си. Самият Ник се чудеше как ли изглежда. Всички други бяха оцапани, одрипавели и измършавели, но повечето отоци, рани и драскотини се бяха изцерили.

Изкачиха едно малко възвишение и пред очите на Николас се откри сцена на погром. Недалече от реката бяха подредени в кръг шест фургона и два от тях горяха. Конете лежаха мъртви, а земята наоколо беше осеяна с трупове.

— Аз влизам направо — каза Ник. — Ти заобиколи от изток и виж дали няма някой наоколо.

Калис кимна и Николас заслиза надолу по хълма. Стигна до първия фургон и се огледа. Нападението беше станало преди не повече от три-четири часа.

Фургоните бяха с високи ритли и с големи железни обръчи за платнищата. Бяха удобни за превоз на голям товар или на хора. Задницата им беше от здраво дърво, което можеше да се спуска за по-лесно товарене, и с една вратичка, колкото да мине човек през нея, когато е вдигната. Бяха предназначени за впряг от четири коня.

Николас обърна едно от телата по гръб и видя мъж на средна възраст, с малко по-тъмна кожа от неговата, но не толкова кафява като на повечето кешийци. По външност можеше да мине по-скоро за гражданин на Кралството. Имаше дълбока рана на гърдите, очевидно от меч.

Само след няколко минути оглед се увери, че всичко по-ценно е прибрано. Намери един меч под тялото на един от конете и го издърпа. Беше широк, също като онези, които се използваха в Кралството.

Марк се появи с моряка и Ник му подаде меча.

— Много сме закъснели.

— Или сме извадили късмет — отвърна Марк. — Има двайсет-трийсет мъртъвци. Голяма чета е ударила този керван… толкова голяма, че щяха да ни накълцат като едното нищо.

— Може би си прав. Нямаме представа кои са тези хора, нито кой ги е нападнал.

Гуда и Хари се появиха от източната страна и спряха да огледат труповете. Николас се приближи до тях и рече:

— Гуда, какво смяташ?

Старият наемник се почеса по бузата.

— Търговци с наети охранници. — Огледа се и добави: — Били са ударени първо оттам. — Посочи високата трева, от която беше излязъл Ник. — Това е било уловка, а след това главната им сила е нападнала откъм реката. — Посочи масата трупове от онази страна. — По-голямата част от битката се е разиграла там. Всичко е приключило бързо.

Николас се обърна към моряка.

— Върни се и доведи останалите.

Морякът отдаде чест и се затича.

— Разбойници ли са? — попита Марк.

Гуда поклати глава.

— Не мисля. Всичко е било много организирано. Войници са според мен.

— Не виждам униформи — подхвърли Николас.

— Войниците не винаги носят униформи — отбеляза Гуда.

Точно тогава се появи и Калис, водеше някакво дребно човече. Дребосъкът, очевидно изплашен, се просна по очи пред Ник и останалите и заговори бързо.

— Кой е този? — попита Николас.

Калис сви рамене и каза:

— От оцелелите, предполагам.

— Някой може ли да разбере бърборенето му? — попита Николас.

— Вслушай се внимателно в думите — каза Гуда.

Николас се заслуша и изведнъж осъзна, че човекът говори на кешийски, със силен акцент, или поне на език много близък до кешийския. Трудността с разбирането му се дължеше повече на акцента и на отчаяните му призиви да пощадят живота му, отколкото на различията в езика.

— Почти като наталийския — каза Марк. Езикът на Натал беше далечно родствен на кешийския, тъй като Натал преди време беше бил провинция на Кеш.

— Стани — каза му Николас на кешийски. Не го владееше много добре, но все пак го беше изучавал.

Мъжът, изглежда, го разбра и се подчини.

— Сах, енкоси.

Николас погледна Гуда, а той каза:

— На мен ми прозвуча като „да, енкоши“. — След като Ник показа, че не разбира, Гуда поясни: — „Енкоши“ или „енкоси“ е титла, означаваща „господар“ или „началник“, или „владетел“. Използва се, когато човек не знае какъв е официалният ранг на другия.

— Ти кой си? — обърна се Николас към дребния мъж.

— Аз съм Тука. Карам фургони, енкоси.

— Това кой го направи? — попита го Николас.

Мъжът сви рамене.

— Не знам коя чета, енкоси. — По начина, по който запремества поглед от човек на човек, пролича, че не е съвсем сигурен кой командва тук.

— Чета ли? — попита Хари.

— Не вееха знаме, нито носеха… — каза някаква неразбираема за Ник дума, — енкоси — отвърна Тука на Хари.

— Мисля, че каза, че не носели отличителни знаци — вметна Гуда.

Тука заклати енергично глава.

— Да, незаконна чета, енкоси. Разбойници сигурно.

Нещо в говора му обаче смути Николас. Той даде знак на Гуда да се дръпнат настрани и му каза:

— Защо лъже?

Гуда погледна през рамото му.

— Представа нямам. Не знаем каква политика се върти тук, а е възможно и да сме се натъкнали на някаква свада между двама местни владетели или между две търговски дружества, или кой знае какво още. Възможно е също така той да знае кои са нападателите, но да смята, че като го премълчи, това ще му спаси живота.

Николас сви рамене и се върна при непознатия.

— Освен теб има ли други оцелели?

Мъжът се огледа, сякаш се мъчеше да реши кой отговор ще е най-полезен за самия него. Гуда забеляза изражението му, бързо извади ножа от колана си и пристъпи към дребосъка.

— Не се опитвай да ни лъжеш, отрепко.

Човечецът падна на колене и започна да моли за пощада, увещавайки ги да го пожалят заради трите му жени и безбройните му дечица. Николас погледна Марк, който кимна леко на Гуда да продължи. Заплахите на плещестия наемник отстрани изглеждаха повече от комични, но не и за Тука, който запълзя по земята и зарони едри сълзи, заскимтя, че в думите му нямало капчица двуличие, и призова половин дузина богове, повечето от които непознати за Николас, да го защитят.

Най-сетне Николас махна с ръка на Гуда да го остави и каза:

— Няма да му позволя да те нарани, ако ни кажеш истината. Ние нямаме нищо общо с тези, които са ви подпалили фургоните. Кажи сега кой си, накъде си тръгнал и кой ви нападна?

Дребният мъж избълва още един пищен низ молитви към небесата да му помогнат и да му донесат утеха, и заговори:

— Милост, енкоси. Казвам се Тука, слуга на Андре Русолави, много голям търговец. Моят господар държи патенти за шест града и го смятат за приятел на Джешанди. — Николас естествено не схвана кой или какво е това „Джешанди“, но кимна на дребосъка да продължи.

— Бяхме тръгнали за дома от Пролетния събор, носехме скъп товар и тази заран ни нападна банда разбойници. На моя господар служеше чета на Джаван, които се бият добре, но после ни нападнаха откъм реката, хора в лодки, и те ни надвиха. Всички слуги на господаря и всички от четата бяха посечени и последните четири фургона на моя господар бяха пленени. — Мъжът продължи да разказва ужасен: — Аз бях на онзи фургон — той посочи — и когато той се преобърна, паднах в тревата ей там. Аз не съм смел човек. Скрих се. — Последното го каза засрамен.

— Вярвате ли му? — попита Николас.

Гуда го помоли да отстъпи настрана и каза:

— Не мисля, че лъже. При това смята, че знаем кой или кои са тези Джешанди и кой е бил този Джаван, иначе щеше да ни обясни. Но не мисли, че познаваме господаря му, затова реши, че е нужно да подчертае колко важна фигура е. — Гуда се обърна към човечеца и каза: — Ти от дома на Русолави ли си?

Мъжът закима енергично.

— Както и баща ми. Ние сме свободните му слуги!

— Мисля, че засега ще е най-добре да премълчим кои сме ние — каза наемникът.

Николас кимна.

— Обиколи и предупреди всички да внимават какво говорят край него, а аз ще го поразпитам още малко.

Николас махна с ръка на дребния мъж да тръгне с него към фургоните и почна да оглежда, за да разбере що за товар са карали. Скоро се появиха и останалите.

По някое време, след като Николас доби известна представа за товара на кервана, Тука го попита:

— Енкоси, тази чета коя е?

Николас погледна дрипавата банда моряци и войници, оцелели след пътя от Крудий и рече:

— Моята.

Очите на човека се разшириха.

— Ще ме удостоите ли с честта да науча името ви, енкоси?

— Николас — рече принцът и за малко да добави „Крондорски“, но се сдържа.

На лицето на човечеца се изписа пълно объркване, но той отвърна:

— Разбира се, могъщи. Славата на вашето име ви предхожда. Делата ви са легендарни и всеки друг военачалник трепери от завист, щом чуе името ви.

Николас не знаеше как да приеме това ласкателство, но подкани дребосъка да тръгне с него и му каза:

— Не сме отблизо.

— По говора и облеклото ви се досетих, енкоси. Но славата ви се носи дори по тези земи.

— Като стана дума за това — каза Николас, — коя е тази земя, впрочем?

Тука, изглежда, се обърка от въпроса му и при това не беше заради неразбиране на езика. Николас бързо прецени, че го е задал неуместно и рече:

— На колко разстояние сме от целта ви?

Този път лицето на човечеца светна и той отвърна:

— Само на четири дни път от срещата ни в пристана на Шингаци. Там господарят ми смяташе да натовари стоката на баржи и да тръгне по реката.

— Закъде? — попита Николас.

Този път Тука като че ли се обърка още повече.

— Как закъде? Ами за Града на Змийската река. Че къде другаде може да отиде човек в Източните земи, енкоси? Няма друго място, където да се стигне.

— Пристанище — каза Маргарет.

— Колко интересно! — отвърна саркастично Абигейл. Откакто бяха оставили зад себе си преследващия ги кораб, настроението й се люшкаше между горчивия хумор и мрачното отчаяние. — Рано или късно все щяхме да стигнем до някое.

— Едно от нещата, което човек научава в дълбокия лес, Аби, е, че си пълен глупак, ако вървиш, без да си оставяш знаци по пътя.

— Ха, знаци! — изсумтя Аби.

— Защото когато избягаме, няма да ни е приятно да разберем, че нямаме никаква представа как да се върнем.

— Къде да се върнем! — сопна се Абигейл. Ядът й вече беше насочен към Маргарет.

Маргарет стисна ръцете на приятелката си и заговори тихо.

— Знам, че си отчаяна. Аз изпитах същото, когато изгубих Антъни и останалите. Но те идват. Може би са на един-два дни път след нас. Когато избягаме от тези убийци, ще трябва да можем да се върнем, защото там ще намерим помощ.

— Ако избягаме — промърмори Аби.

— Не ако — когато! — настоя Маргарет.

— Толкова ме е страх! — проплака Аби и Маргарет я прегърна.

— Знам. И мен ме е страх. Но трябва да направим това, което сме длъжни, колкото и да ни е страх. Просто няма друг начин.

— Ще направя каквото искаш — изхлипа Аби.

— Добре — каза Маргарет. — Дръж се само винаги до мен и ако видя някаква възможност да избягаме, ще я използвам. Просто бъди готова.

Абигейл не отвърна нищо.

Вратата на каютата неочаквано се отвори. Влязоха двама облечени в черно моряци и застанаха на стража от двете й страни. Но този път вместо Арджуна Сваджан след тях влезе някаква жена. Косата й беше черна, а кожата й бе съвсем светла. Очите й бяха сини. Носеше тънка роба, която отметна, изглежда, за да покаже, че под нея не носи почти нищо. Пълните й гърди бяха стегнати с лента, а около кръста си носеше много къса копринена поличка. Оскъдното й облекло беше фино и добре скроено, а накитите по шията, ръцете и краката бяха цяло имане.

Маргарет веднага съобрази, че жената не е нито танцьорка от някоя евтина пристанищна кръчма, нито богата куртизанка, защото в очите й се таеше нещо ужасяващо.

— Значи вие сте дъщерята на херцога? — попита жената.

— Да — отвърна Маргарет. — А вие коя сте?

Жената пренебрегна въпроса и се обърна към Абигейл.

— А вие сте дъщерята на барона на Карс?

Абигейл кимна мълчаливо.

Жената каза:

— Сега ще бъдете отведени оттук и каквото поискат от вас, направете го. Длъжни сте да разберете отсега, че можете да живеете охолно, да живеете окаяно или да гледате как някои от съотечествениците ви умират в мъчителни страдания, от бавна смърт — мога да ви уверя, че разполагаме с достатъчно средства, за да ги накараме това да им се стори цяла вечност. — След което добави съвсем небрежно: — Страданието на вашите съотечественици е без никакво значение, но вие, благородниците на Кралството, сте силно подвластни на чувството си за дълг да се грижите за този добитък. Надявам се това да се окаже достатъчна мотивация да ни сътрудничите.

Махна с ръка и в каютата влязоха още двама стражи, които довлякоха едно младо момиче. Без да откъсва очи от Маргарет, жената каза:

— Познавате ли това момиче?

Маргарет кимна — момичето беше от кухненския персонал в замъка и се казваше Меги.

— Добре — рече жената. — Тя не е много добре, така че смъртта й само ще ни спести един месец хранене. — Помълча за миг и заповяда: — Убийте я.

— Не! — изпищя Маргарет, щом единият от двамата стражи бързо извади кама, хвана Меги за косата, дръпна главата й назад и с лекота преряза гърлото й. Направи го толкова бързо, че на момичето му остана време само колкото да нададе приглушен писък, след което се срина на колене, а кръвта бликна от шията му.

— Не трябваше да правите това! — извика с гняв Маргарет. Абигейл гледаше онемяла, с очи, разширени от ужас.

— Това е само демонстрация — каза жената. — За мен вие сте особено ценни и няма да рискувам да ви нараня, докато имам друг избор. Но няма да се поколебая да ви взема най-малкото детенце от къщата и да го опека пред очите ви, за да ви направя по-разговорчиви. Сега ясно ли ви е?

Маргарет преглътна гнева си, но в устата й остана горчив вкус. Очите й се бяха навлажнили от ярост, но тя се насили да придаде спокойствие на гласа си и отвърна:

— Да. Съвсем ясно.

— Добре — каза жената. Обърна се, спусна робата по тялото си и излезе. Пазачите, които бяха довлекли момичето, вдигнаха безжизненото му тяло и го изнесоха. Другите двама затвориха вратата и оставиха каютата както си беше, освен локвата кръв на пода.

Намериха във високата трева три меча и няколко ками. Намериха и сухари и сушено говеждо, което разделиха на хората. Тука огледа дрипавата им банда и рече:

— О, енкоси, четата ви, изглежда, е преживяла трудни времена.

Николас на свой ред го изгледа и прецени, че е голям хитрец в пазарлъците.

— Може да се каже — отвърна принцът. — Както и ти, впрочем.

Дребният мъж видимо посърна при този отговор.

— Самата истина, о, могъщи главатарю. Моят господар сигурно е страшно притеснен, че загуби толкова скъп керван. Сега рангът му в Дхизнази Бруку ще се понижи и несъмнено аз ще изляза виновен за всичко.

Николас естествено не знаеше какво е това „Дхизнази Бруку“, но последната част от забележката на дребосъка го развесели.

— Че защо твоят господар, несъмнено проницателен човек, ще държи точно теб, най-долния колар, отговорен?

Тука сви рамене.

— Само аз останах жив. Кого другиго да обвини?

Гуда се разсмя.

— Колкото и далече да стигне човек, някои неща са си същите навсякъде.

— Така е — рече Накор, който се бе приближил зад принца. — Но също така е възможно този умен човек да прояви благодарност, че имуществото му е възстановено.

Очите на Тука блеснаха злобно.

— Нима един толкова могъщ главатар ще приеме отплата от толкова низша особа като мен?

Гуда неволно поклати глава за „не“, а Николас каза:

— От тебе не, но бих я приел от твоя господар, ако ни се предложи да действаме от негово име и в негов интерес.

— Аха — отвърна Тука с нотка на искрено безсилие. — Присмивате се на бедния Тука, енкоси. Знаете, че не мога. Мога да понеса позора и наказанието от Бруку, може да ме отхвърлят и да не мога вече да си намеря почтена работа, но не мога да обвържа господаря си с никакви договори. О, не!

Николас потърка брадичката си — чудеше се какво да каже. Гуда обаче се намеси вместо него.

— Ами тогава можем да догоним тия разбойници и да им вземем това, което те са откраднали от господаря ти.

Тука го изгледа съвсем стъписан.

— О, могъщи главатарю, ако сторите това, отново ще ме хвърлите в реката на безнадеждността. Не, ще трябва все пак да се спазарим нещо.

Амос, който също стоеше наблизо и слушаше мълчаливо, най-после се обади.

— Законите за спасяване на имущество са едни и същи навсякъде.

Ник се обърна към него и каза:

— В морето — може би. Но не забравяй, че в… там, откъдето идваме, бесим онези, които вземат крадена стока.

— Да бе — въздъхна Амос. — Бях забравил.

— Предлагам ти следното — каза Николас. — Ще видим какво можем да направим, след като първо издирим тия разбойници, и ако успеем да спасим нещо, ще си получим обичайната плата.

На лицето на Тука се изписа плаха надежда.

— Колко воини са на служба при вас, енкоси?

— Тридесет и трима без мен — отвърна Ник.

Тука посочи Бриза.

— И момичето ли? — подхвърли той, решил да се хване за най-малката възможност да отбие от цената.

Изведнъж между краката му профуча кама и затрепери, забита здраво в земята. Бриза се усмихна с най-гадната си усмивка и каза:

— Да, и момичето.

— Жени воини — усмихна се насила Тука. — Какво пък, не съм назадничав човек. Трийсет и трима воини и вие, енкоси. Оттук до пристана на Шингаци, с доплата, ако се стигне до бой, ще ви се платят шейсет и шест хайпурски церландри и…

Гуда не го дочака да довърши, а го хвана за яката, почти го повдигна от земята и изръмжа в лицето му:

— Да ни измамиш ли искаш?

— О, не, милостиви господарю, аз само започвах сметките! — Изглеждаше готов да припадне. — Исках да кажа по шейсет и шест церландера на ден и доплащане за главатаря, когато стигнем пристана на Шингаци!

Николас поклати глава.

— Когато стигнем до Града на Змийската река и при твоя господар, искаш да кажеш.

Тука пребледня и тъкмо се канеше да предложи нещо друго, но Гуда го надигна още малко и така го раздруса, че стъпалата му се замятаха на цяла педя от земята.

— Ох! — извика човечецът. — Щом тъй иска енкоси, сигурен съм, че господарят ми ще е задължен.

Гуда го пусна на земята, а Николас каза:

— Ще е задължен, и още как, ако държи да си получи стоката.

Тука изглеждаше така, сякаш го бяха накарали да ходи по горещи въглени, но каза:

— Дадено!

— Ще доведа Калис — каза Гуда.

Ник кимна и се обърна към Марк.

— Организирай още едно претърсване и виж дали няма да се намери още нещо полезно. — Обърна се към Тука и го попита: — Има ли някое място преди пристана на Шингаци, където ония с фургоните могат да разтоварят откраднатото на лодки?

— Не, енкоси. Лодките бяха малки. Големите лодки плават само от Шингаци надолу.

— Тогава тръгваме право натам — каза Николас.

Отрядът разполагаше с един лък, пет меча и достатъчно ножове и ками, за да се въоръжат с тях всички останали. Всички оцелели след корабокрушението бяха опитни бойци или моряци с достатъчно опит в битките.

Николас обсъди най-различни планове с Амос, но главно за да уталожи притесненията си, тъй като не разбираше много от военно дело. На теория знаеше сигурно повече от всички останали в отряда, но в истински бой опитът му беше най-малък. Виж, Марк се беше сражавал с таласъми и дори Хари беше излизал да гони разбойници с баща си преди да дойде в Крондор.

Калис се върна по пладне и каза:

— Гуда остана да наблюдава. Пият. С тях има пленници.

— Пленници?

— Жени.

Николас помисли дълго, след което извади сабята си и тръгна към Тука.

— Казвай бързо за жените!

Тука падна на колене и се разрида.

— Моля ви, милостиви господарю, пощадете ме. Какъв глупак съм, да излъжа толкова велик главатар като ваша милост. Всичко ще ви кажа, стига да проявите милост и да ме оставите да дишам, докато господарката Кал не ми отнеме животеца.

— Говори! — настоя Николас, като свъси вежди, за да изглежда по-страшен.

Изглежда, успя, защото Тука с порой от думи му разказа всичко. Въпросните жени били дъщерята на някакъв благородник, „ранджана“ по титла, макар че Николас нямаше никаква представа какво означава това, и нейните четири прислужнички. Тя пътувала от град Кълбар при Върховния повелител, владетеля на Града на Змийската река. Щяла да му става съпруга. Господарят на Тука, Андре Русолави, получил голяма сума да спазари въпросната женитба и да осигури превоз за момичето от Кайпур до Града на Змийската река.

Тука се закле, че според него разбойниците били хора, пратени да предизвикат раздор между Върховния повелител и Дхизнази Бруку — според Николас това трябваше да е някаква търговска гилдия или съюз — и да посеят между тях семето на враждата.

— Кой би могъл да го иска? — попита Гуда.

Тука го изгледа объркано.

— Не може да сте толкова отдалече, че да не знаете, че Върховният повелител има много врагове. Най-вероятно ще да е работа на раджата на Маарта, нали сега Върховният повелител е във война с него.

— От много далечен град сме ние — каза Николас.

— Моят господар и неговите съдружници искат да си спечелят благоразположението на Върховния повелител, като му пращат скъпи дарове заедно с новата му жена.

— Сигурно и на раджата пращат дарове — подхвърли сухо Гуда.

Тука се ухили.

— Господарят ми е прочут като предвидлив човек, саиб.

„Саиб“ беше дума, която Николас знаеше — означаваше „господар“.

— Значи ако освободим това момиче и спътничките й, би трябвало да спечелим благодарността както на господаря ти, така и на Върховния повелител.

— На господаря ми — със сигурност, енкоси — отвърна Тука. — Но на Върховния… — Той сви рамене. — Той вече си има много жени.

— Няма да е трудно да ги нападнем — каза Калис.

— Но ще е трудно да опазим момичетата живи — каза Амос.

Ник седна на земята и попита:

— Какво е разположението им?

Калис извади камата си и задраска в пръстта.

— Четири фургона. Държат се много самоуверено. Явно смятат, че няма кой да ги нападне. Просто са спрели край пътя. — Драсна четири дълги черти в пръстта да покаже как са разположени фургоните. — Момичетата са във втория.

— Колко са мъжете?

— По четирима във всеки фургон, всички въоръжени.

— Колко можем да се доближим?

— Има много висока трева откъм реката. Мисля, че петима-шестима от нас могат да се промъкнат почти до фургоните.

— И колко можем да избием от такова разстояние?

— Всички — отвърна Калис. — Ако имах достатъчно стрели. Бих могъл да сваля трима-четирима преди да се усетят какво става. Може и повече, ако са достатъчно пияни.

— Аз ще заобиколя през тревата с Марк и още няколко души — каза Николас. — Ще им вляза от тази страна, а Гуда ще поведе още десетина души ето оттук. Останалите ще нападнат оттук, а командата за атаката ще дадеш ти, Калис. Ще нападнем, когато чуем викове.

— Искаш да убия тези, които са най-близо до жените, така ли?

— Не можем да предвидим какво ще се опитат да направят — дали да ги убият, или да ги използват като заложнички — отвърна Ник. — Шестнайсет души можем да надвием, но не можем да сме сигурни, че жените ще оцелеят. Това е твоя работа.

Калис кимна и каза:

— Ще задържа разбойниците, докато се приближите.

— Добре.

Николас даде указания на мъжете, които бяха избрани да нападнат разбойниците, после се обърна към Антъни и Накор.

— Вие останете с тези, които не са достатъчно здрави, за да се бият и елате, когато всичко се укроти. Може да ни потрябват уменията ви.

— Намерих едно-две неща, които мога да използвам за рани — каза Антъни.

Стигнаха до мястото, където чакаше Гуда, чак по залез-слънце. Наемникът лежеше над кервана и когато Николас допълзя при него, му пошушна:

— Вече са много пияни. Преди малко се сбиха заради жените и заклаха един. Виж.

— Не се церемонят много, а?

— Да. Какъв е планът?

— Взимам няколко души и заобикаляме от другата страна — каза Николас. — Калис ще задържа разбойниците на разстояние от момичетата, а ние ще ги ударим от трите страни.

— Елементарно. Но по-добро не мога да измисля — каза Гуда.

Николас даде знак. Калис тръгна пръв и пое по обратния склон на дългия рид, минаващ успоредно на пътя. Когато се озова точно срещу втория фургон, махна на Ник да поведе групата си към другия край.

Николас махна на хората си. Всичко зависеше от бързината им и от изненадата. Ако на разбойниците останеше време да се организират, петнадесет добре въоръжени мъже, сражаващи се съгласувано, щяха да дадат сериозен отпор на неговите хора.

Изведнъж откъм хората с Калис се разнесе вик, Николас се изправи и затича напред. Не се обърна да види дали другите го следват — сигурен беше, че ще го направят.

Някакъв мъж бе вдигнал малко буре, от което в гърлото му се изливаше кехлибарена течност. Обърна се, видя тичащия към него Николас, примигна изненадано и течността се разля по брадичката му. Мъжът посегна към меча си, но някой хвърли кама и го порази в рамото.

Николас профуча покрай него и уби в движение друг мъж, който тъкмо се обръщаше да види какво става. После пред него се изправи трети и кръстосаха саби.

Ник съсредоточи цялото си внимание върху противника срещу себе си. Човекът беше на средна възраст и атакуваше елементарно и без никакви увъртания. На Ник му трябваше само минута, докато хване стила му и го довърши.

Изведнъж битката приключи. Николас се огледа и разбра, че хората му са се справили с неорганизираната пияна банда и че повечето разбойници са убити.

Николас хвана за рамото един от моряците на Амос и му каза:

— Съберете всичкото оръжие, което намерите, и всичко друго, което може да ни свърши работа. И никой да не хвърля трупове в реката.

След това отиде при втория фургон, в който трепереха пет изплашени млади жени. Две от тях бяха с разкъсани дрехи и лицата им бяха насинени от бой. Не можа да измисли какво друго да им каже и ги попита:

— Как сте?

Едната от жените, облечена в копринени роби, отвърна:

— Добре. — Големите й кафяви очи и треперещият й глас му подсказаха, че не е сигурна дали са спасени, или просто са попаднали в ръцете на друга банда разбойници. Николас замълча за миг, поразен от красотата й, после каза:

— Вече сте в безопасност.

После отиде при Гуда. Старият наемник оглеждаше лагера и когато Николас стигна при него, му каза:

— Тия не бяха обучени войници.

Николас се огледа и се съгласи.

— Избрали са за стан едно от най-зле защитените места по пътя и нямат постове.

Гуда се почеса по брадата.

— Или са смятали, че няма никой наоколо, или…

— Или са чакали подкрепления — каза Накор, който се появи до Ник.

— Най-добре да се организираме бързо и да тръгнем колкото може по-скоро — каза Ник.

— Твърде късно — каза дребният мъж и посочи.

На рида стояха редица конници и ги гледаха равнодушно.