Глава 24Битка

Николас гледаше от квартердека.

Фалшивата „Кралска чайка“ забавяше предизвикателно скоростта си, сякаш подканяше „Орел“ да я догони. Амос стоеше до принца. През последните две седмици се беше залепил на квартердека, но все още не бе поискал Ник да му предаде командването.

Николас открито признаваше незнанието си в управлението на кораб, но се оказа схватлив ученик и след опита си с малките платноходки, времето, прекарано на „Хищник“, и това, което бе успял да научи от Пикенс и сега от Амос, бързо се превръщаше в първокласен навигатор в дълбоки води. Амос му беше казал, че при такова бързо учене след година-две от него можело да стане първокласен юнга. Николас разбираше, че почти легендарният капитан само го дразни, но успехът му досега се засенчваше от глождещото го съмнение, че късметът му скоро ще се изчерпи.

— Всъщност те не ни подканят да ги нападнем — разсъди на глас Амос.

— Разбират, че и ние не го искаме — съгласи се Николас. — Засега. Но така и не мога да разбера какво кроят.

Амос извика нагоре:

— Нещо към кърмата?

— Нищо, адмирале! — отговори наблюдателят.

Преди седмица бяха преминали Тъмните проливи и сега се насочваха северно от Дърбин.

— Нали не очакваш наистина да видиш нещо отзад? — каза Николас.

— Човек никога не знае — отвърна Амос и се изхрачи през перилото. — Змиите скалъпиха достатъчно силна магия, за да създадат онези заразни същества, и са го планирали от години, вероятно още откакто Мурмандамус загина при Сетанон. Не бих се учудил, ако измислят някакъв начин да прехвърлят галерата през океана. — Адмиралът се усмихна мрачно. — По-важното е, че не бих се учудил, ако са скрили някакъв резервен кораб тук, в Горчивото море, в случай че нещата се развият така. А и забавянето им би било логично, ако очакват помощ.

— Разбирам — каза Николас.

В същия момент наблюдателят извика:

— Кораб!

— Откъде? — изрева Николас.

— Право на щирборд, капитане!

Николас и Амос отидоха до парапета, загледаха се и скоро забелязаха издутото платно.

— Бързо се движи — промълви Николас.

— Да. Кешийски е. Приватер, излязъл от Дърбин. Време е да вдигнем знамената.

Двойникът на кралския кораб беше снабден с пълен комплект знамена и флагове и Николас извика:

— Вдигнете държавното знаме на Кралството и кралския флаг!

— Вдигни и моя флаг, като си почнал — каза Амос.

Николас извика да добавят и флага на флотския адмирал и скоро трите яркоцветни знамена заплющяха на мачтите.

Кешийският кораб се понесе към тях, след което изведнъж зави наляво. Амос се засмя.

— Капитанът му вижда два кралски бойни кораба, връщащи се от патрул, единият с адмирала на флотата и с член на кралската фамилия на борда. Няма да припари повече на пътя ни.

Денят изтече. Николас поддържаше постоянно разстояние след „Кралска чайка“.



По залез „Чайка“ опъна още платна и Амос каза:

— Това копеле ще се опита да ни избяга по тъмно. Не се ли сеща, че познавам тези води? Знам откъде трябва да свие, за да тръгне към Крондор.

— А ако не тръгне за Крондор?

— Няма накъде другаде — отвърна Амос. — Може да тръгне за Сарт или за Края на сушата, но защо да си прави този труд? Баща ти почти сигурно е излязъл по Далечния бряг, мъчейки се да оправи кашата, която оставихме във Фрийпорт. Смятам, че това е било целта на привидно безсмислените им набези в Карс, Тулан и Барран. След такова опустошение баща ти би трябвало да е повел по-голямата част от флотата от Крондор и да е отплавал право към Далечния бряг веднага щом са се отворили Тъмните проливи. След това ще поеме към Фрийпорт. — Амос пресметна наум. — Сигурно вече е решил да се връща тук или да тръгне към нас.

— Тръгват на север! — каза Николас.

— Това е уловка според мен — отвърна Амос. — Изчакай малко, вдигни платната, тръгни след тях и щом се стъмни, та да не могат да ни виждат, се върни към Крондор. Ще заложа всичко, което имам, че утре призори ще ги видим на не повече от миля пред нас.

— Не съм толкова глупав да се обзалагам с теб — каза Николас, прегърна го през рамото и попита: — Да хапнем нещо, а?

— Защо не? — отвърна Амос.

Старият адмирал все още бе доста слаб, макар Антъни да смяташе, че вече е здрав и че докато стигнат Крондор, ще е в добра форма. Докато слизаха към главната палуба, Амос замърмори:

— Ако можехме да плуваме направо, за още четири дни щяхме да сме си в Крондор. Но тая гоненица си е чисто хабене на вятъра.

— Горя от нетърпение да се свърши с това, но ми се струва, че шансът онези мръсни псета да се съобразят с желанието ни е нищожен.

Наблюдателят отгоре извика:

— Пушек, капитане! Зад кърмата.

Николас и Амос се забързаха назад през палубата и замижаха към залязващото слънце. На хоризонта като раздрано знаме се полюшваше ивица сив дим и Амос каза:

— Кешийците се натъкнаха на някого.

— Да, но на кого? — попита Николас.



Предвижданията на Амос се оказаха точни. Когато зората изгря, „Кралска чайка“ се оказа на по-малко от миля пред тях, леко на север. Николас се загледа към кораба, чиито очертания бавно нарастваха на хоризонта, след това заповяда да завъртят руля леко наляво, за да забавят скоростта си.

— Нещо ново? — попита Амос.

— Да — отвърна Николас. — Маневрите им изглеждат съвсем безсмислени, само дето забавят. Чудя се дали не се канят да обърнат и да атакуват?

Амос погледна към другия кораб.

— Ако е така, би трябвало да обърнат… сега! — Корабът обърна.

— Всички бойци на палубата! — изрева Николас.

Накор излезе бежешком на палубата и се развика:

— Става нещо! Става нещо!

— За какво говориш? — попита го Николас.

— Не знам — извика дребосъкът и заподскача. — Тук има някакъв номер! Усещам го.

Миг след него се появи Антъни и извика:

— Николас, става нещо странно! Усещам го!

— Имаш ли представа какво е? — викна му Николас.

Изведнъж се чу пращене, сякаш се раздра гигантско парче плат, и въздухът зазвъня като от камбана. Звукът надвисна във въздуха, стържейки по нервите.

Николас усети как кожата му настръхна и дъхът му секна. След това Антъни посочи.

— Вижте!

Сред сияйната мъгла на хоризонта изникна галерата.

— Това е номер! — извика Накор. — Скрили са се от очите ни, докато другият кораб ни забавяше!

— Прикриваща магия! — промълви Антъни.

— Сега вече знаем на кого се натъкнаха вчера кешийците — каза Амос.

— И кой е спечелил. — Николас прецени позициите на двата кораба и извика: — Пригответе се за битка! Пикенс, тръгваме срещу „Чайка“.

Разнесоха се заповеди и Гуда и Праджи разставиха двата си отряда: единия по такелажа, другия — по палубата. Спасените пленници от Крудий също взеха оръжия, въжета и куки. Моряците по реите припряно заспускаха платната, които преди малко бяха започнали да свиват за обръщане наляво.

Марк и Калис се закатериха към площадките за стрелците сред такелажа. Всеки си избра цел и откриха огън — дългите лъкове на двамата можеха да поразяват по-далече от всички други лъкове на двата кораба. Моряците на „Чайка“ взеха да залягат по палубата и когато Калис порази кормчията, корабът се килна на една страна.

„Орел“ се понесе към „Чайка“ и Амос започна да указва маневрите на Николас, преценявайки скъсяващото се разстояние и ъгъла на атаката с опитното си око. В средата на палубата Маргарет, Бриза, Яша и още няколко от спасените жени и неколцина лодкари се заеха с гърнетата с катран.

— Силно на ляв борд! — изрева Амос и Пикенс завъртя бясно руля. „Орел“ се понесе към „Чайка“ и мъжете на двете палуби се хванаха кой за каквото може, за да посрещнат сблъсъка. Но тъкмо когато изглеждаше, че носът на „Орел“ всеки миг ще прободе „Чайка“, „Орел“ тромаво зави наляво. Бушпритът се пръсна и из въздуха като дъжд от стрели се разлетяха трески. Миг след това туловищата на двата кораба се отъркаха едно в друго. Ударът беше толкова силен, че един войник от реите на „Орел“ падна, а друг увисна сред въжетата и мечът му издрънча на палубата.

Десетки бойци на вражеския кораб стояха в готовност да посрещнат нападателите и Николас извика:

— Накор, ако имаш някой номер, който да помогне, използвай го веднага!

Накор бръкна в черната си торба и измъкна нещо, което приличаше на топка дим — черна и пулсираща в ръката му. Миг след това Николас разбра, че топката е някакъв рояк насекоми.

Дребният мъж я запокити към „Чайка“ и топката се изду в облак и яростно бръмчене изпълни въздуха. Двата кораба се поклащаха, прилепени един до друг. Мъжете на „Чайка“ закрещяха и заразмахваха ръце да отпъдят жилещите насекоми.

— Няма да продължи дълго, Николас! — извика Накор.

Николас подаде уречения сигнал.

— Давай! — извика Хари, който водеше хората на Крудий, и те замятаха тежките куки. Две отскочиха от отсрещното перило и паднаха между двата кораба, трета се изтърколи безполезно от палубата и мъжът, който я беше хвърлил, изтърва въжето. Но останалите се закачиха и двата кораба започнаха да се приближават един към друг и дървените им хълбоци изскърцаха от сблъсъка.

Мъжете с куките бързо ги затегнаха, извадиха оръжията си и наскачаха с останалите да прехвърлят борда на вражеския кораб. Всеки имаше на главата си черна кърпа по настояване на Николас, така че ако някой се натъкнеше на човешко копие, да разбере веднага, че не е истинско човешко същество, дори да се озовеше срещу брат си. Всеки беше предупреден, че ако изгуби черната си кърпа, рискува да бъде убит от свой и че ако все пак се случи да я загуби, да падне на палубата и да се измъква.

Наемниците на Праджи атакуваха палубата, а хората с Гуда наскачаха от реите. Николас погледна към главната палуба и се увери, че Тука с неговите лодкари и няколко жени от Крудий са готови. Всяка от тях трябваше да подаде гърне с горещ катран, за да бъде хвърлено на другия кораб, или да започне да гаси пламъците, ако те се прехвърлеха на „Орел“.

След като се увери, че всичко върви според плана, Николас извади сабята си, затича се и скочи на палубата на „Чайка“. Жилещите буболечки на Накор се бяха разлетели, но си бяха свършили работата.

Двата кораба се завъртяха бавно, като в огромен въртоп. Николас изруга лошия си късмет, че му се беше наложило да прихване „Чайка“ с носа откъм кърмата — така щеше да им е много по-трудно да се отскубнат и да се измъкнат, отколкото ако се бяха ударили от една и съща страна. Надяваше се само, че това няма да ги направи безпомощни пред приближаващата се галера.

Някакъв облечен в черно офицер го атакува и принцът парира. Противникът му, изглежда, се придържаше към фигурата на тройния удар и я повтаряше при всяка атака. Николас лесно го порази в гърдите, след това се озърна и видя, че един от хората му отстъпва към перилото, притиснат от вражески моряк. Посече противника му и помогна на мъжа да се изправи. Видяха, че са останали сами на фордека, и Николас извика:

— Амос, насам!

Амос вдигна едно малко буре, от онези, които се използваха за бренди, и му го хвърли. Ник го хвана и извика на войника до себе си:

— Отвори оня люк там!

Мъжът избута с крак капака на люка и Николас запокити бурето надолу в тъмното. Чу се трясък на строшено дърво и болезнен вик.

— Още! — подвикна той на Амос.

Амос му метна следващото буре и Ник го натресе след първото, след което затвориха капака.

Боят се бе разпрострял по цялата главна палуба.

Ник стисна сабята си, скочи от стълбата и изрита в гърба един от мъжете, сражаващи се с наемниците на Праджи. Облеченият в черно моряк залитна напред и наемникът го довърши.

Николас притича между сражаващите се към Гуда, Праджи и Вая. Присъедини се към тях и четиримата си запробиваха път към централния люк. Щом го овладяха, Николас се обърна и извика:

— Давай още!

Амос и Хари понесоха едно по-голямо буре, пълно с масло за лампи, и се наложи да го закрепят на перилата на двата поклащащи се тромаво кораба, за да може Ник да го прихване от другата страна. Хари се прехвърли и помогна на приятеля си да го надигнат. Едва го домъкнаха до люка и го пуснаха долу.

— Дай друго! — извика Ник на Хари и се затича да застане над следващия люк.

Двама от моряците на „Чайка“ изникнаха сякаш от въздуха и Николас се обърна срещу тях. Беше се упражнявал с повече от един противник, но тогава залогът не беше собственият му живот. Спомни си набързо какво му бяха повтаряли многократно баща му и учителят му по фехтовка: че освен ако двамата, срещу които се бие, не са се упражнявали заедно, по-вероятно е всеки от тях да пречи на другия, отколкото да си помагат. Изчакваш, отбраняваш се и гледаш кой ще се открие.

И наистина мъжът отляво пристъпи пред този отдясно. Вторият го препъна, изкара го от равновесие и Николас го промуши преди да е разбрал какво става. Ник изтласка втория назад и го прониза в гърлото, тъкмо когато пристигна Гуда, понесъл на раменете си голямо буре. Той го запокити надолу през отворения люк и изрева:

— Това бяха всичките!

— Да палят и да се измъкваме!

На всички от нападащия отряд бе казано веднага щом подпалят „Чайка“, да се оттеглят с бой на „Орел“.

— Давай! — извика Николас.

Калис и Марк започнаха да сипят запалителни стрели в платната на „Чайка“ и по палубата й.

Николас остана на палубата на „Чайка“ последен, за да се увери, че хората му са се върнали на „Орел“ до един, но когато понечи да скочи през борда, двама от вражеските моряци го нападнаха и той се озова седнал на перилото, без да може да помръдне. Някой се хвърли към тях и се стовари върху двамата му нападатели. Тримата се затъркаляха на кълбо по палубата на „Чайка“ — после Гуда се изправи, обърна се и закрачи към Ник, с усмивка на лицето.

— Давай да… — започна той и изведнъж на лицето му се изписа изненада.

Направи още една крачка към Николас, после се пресегна назад, сякаш искаше да се почеше по гърба, и промълви:

— Проклет да съм!

Николас, вече на борда на „Орел“, видя как Гуда се смъкна по очи върху перилата. От гърба му стърчеше нож. Ник, незнайно откъде намерил сили, го хвана и го издърпа на „Орел“.

Тука се затича напред с гърне с вряща смола, залюля го, за да го метне през борда на палубата на „Чайка“, но една стрела го прониза в гърдите. Дребничкият колар изхъхри, залитна и падна през перилото; тялото му литна надолу между двата корпуса, те се удариха отново със стържещ звук и викът му заглъхна.

На Ник му призля. Антъни притича към него и Николас му каза:

— Погрижи се за Гуда!

Наемниците започнаха да секат свързващите двата кораба въжета. Пламъците вече бяха в гибелно опасна близост до „Орел“. Маргарет и Яша стояха готови с ведрата с пясък и вода, ако палубата се подпали. Хората по такелажа стискаха ножове, готови да срежат и изхвърлят всяко платно или въже, което пламне.

Николас видя, че целият екипаж на „Чайка“ вече се бори отчаяно с бушуващите из платната и такелажа пламъци, и заповяда на Пикенс да раздели корабите.

— Заклещени сме, капитане! — викна Пикенс.

Николас извика на моряците да измъкнат веслата от спасителните лодки и да изтласкат „Чайка“ и мъжете започнаха да бутат другия кораб, но без полза.

Двата кораба се завъртяха лениво във вятъра, заклещени един в друг, след това корпусите има започнаха да стържат един в друг с разкъсващ ушите звук.

А после „Орел“ се завъртя покрай кърмата на „Чайка“, двата корпуса се натресоха за последен път като за сбогом и „Орел“ се измъкна.

Николас бързо се качи на квартердека и загледа как се плъзгат покрай обгърнатата в пламъци „Чайка“. Марк скочи от такелажа и сложи ръка на рамото на братовчед си.

— Успяхме.

— Дано — отвърна Николас.

И изведнъж ръката на Марк стисна рамото му и той видя това, което беше забелязал Марк. По палубата на „Чайка“ се разтичаха човешки фигури. Сред хората, наизлезли от долните палуби, обгърнати от пушека и искрите, стояха Маргарет и Абигейл и пищяха от ужас.

Бяха достатъчно близо, за да ги чуват, и Николас и Марк занемяха от потрес. Николас погледна надолу към главната палуба и видя там Маргарет, облечена в късата си ризка, докато Маргарет на „Чайка“ беше облечена в роклята на принцесата.

После Маргарет от „Чайка“ извика:

— Марк! Помогни ми!

Абигейл до нея изпищя:

— Николас! Спасете ни!

Чу се тътен, нещо долу в недрата на „Чайка“ се подпали и пламъците изригнаха през люковете. Роклята на тялото на Маргарет от „Чайка“ пламна и тя запищя и заудря пламъците с ръце.

Една стрела излетя от такелажа и я порази в гърдите и тя се срина и се скри от погледите им. Втора стрела порази в гърдите Абигейл и тя също падна.

Калис леко скочи до Николас и Марк и каза:

— Не виждах смисъл това да продължава. Макар да бяха фалшиви, гледката не беше по-малко ужасна.

Кимна към Абигейл, вцепенена в ням ужас пред образа на собствената си смърт. Маргарет до нея стоеше с пепеляво лице и Антъни стискаше ръцете й.

Николас кимна и извърна очи към кърмата. Галерата се носеше към тях.

— Пригответе се! — извика той. — Още не сме свършили! Силно на щирборд, Пикенс.

— Вижте! — изрева Амос.

Накор и Праджи притичаха по палубата и застанаха пред Николас.

— Какво? — попита Праджи.

— Кой е онзи на носа?

— Даакон — студено каза Накор и Николас потръпна.

Мъжът, облечен в кафяв халат, стоеше на носа, скръстил ръце пред гърди, и наблюдаваше безстрастно бягащия „Орел“ и горящата като факел „Чайка“.

— Сигурно е използвал чародейство, за да докара галерата чак тук — каза Праджи.

— Не — отвърна Накор. — Тук няма чародейство. Преследвал ни е непрекъснато. Използвал е само номер, за да се скрие.

— Невъзможно! — извика Амос. — Този кораб не би могъл да побере толкова запаси, за да изхранят екипажа и робите!

— Вижте — посочи Николас.

Напред пристъпи Валгаша, Върховният повелител, и застана до Даакон. Кожата му беше бледа, подпухнала и нацвъкана от мухи, а движенията му — отсечени и некоординирани. На китката му бе разперил криле орелът — разкапващо се подобие на птица.

— Некромантия — промълви Накор. — Кучи син!

Даакон вдигна ръце нагоре и Николас отново усети как настръхва.

— Изрича заклинание — извика Антъни.

Калис стреля, но железният връх на стрелата сякаш се удари в невидима стена на педя от тялото на магьосника и падна на палубата.

Хората започнаха да се трупат на палубата и заредиха тихи молитви към боговете, загледани в приближаващия ги кораб на мъртъвците. На другата палуба също се струпаха човешки фигури — безмълвна сила, съставена от оживели трупове.

Накор затвори очи и направи някакъв жест, след това ги отвори отново и каза:

— Много лошо. Използва могъщи номера, за да накара онези тела да се движат, но още по-лошото е, че и те носят заразата.

— Не можем да предприемем втори щурм — каза Амос. — Нямаме нито сили, нито достатъчно катран и масло.

— Ще ги вземем на таран — каза Николас.

— Не и в този живот — поклати глава Амос и посочи. — Мъртви или не, гребците им гребат като дяволи!

— Могъща магия — изръмжа Праджи и се изплю през борда.

— Как да се бием с мъртъвци? — попита Марк.

— По най-добрия начин, който знаем — отвърна Николас, извади сабята си, погледна към далечния бряг и извика:

— Къде сме сега, Амос?

— На по-малко от половин ден плаване от Края на сушата и на още три дни от Крондор.

— Ще ги оставим да приближат, ще подпалим „Орел“ и онези, които могат, ще доплават до брега.

— Повече от три мили е — каза тихо Амос. — Малцина от нас ще се справят.

— Знам — отвърна още по-тихо Николас.

Хари дотича задъхан и викна:

— Ще се бием с това?

Николас кимна.

— Антъни! — извика Накор.

— Какво? — отзова се младият чародей.

— Време е! — ухили се Накор.

— За какво е време? — погледна го объркано Антъни.

— Използвай амулета!

Очите на Антъни се присвиха, а после русокосият маг бръкна под туниката си и извади талисмана, който им бе дал Пъг, стисна го в шепата си и извика:

— Пъг!

Нищо не се случи и Антъни отново затвори очи и повтори името на Пъг.

Когато го изрече за трети път, мощен вятър удари кораба и небето изтътна, все едно че съвсем наблизо падна гръмотевица, и корабът леко се наклони на една страна. Мъжете завикаха, зареваха и засочиха с ръце. Точно пред галерата във въздуха надвисна огромно странно същество. Крилете му заплющяха и предизвикаха толкова силен вятър, че той изтласка галерата назад.

— Дракон! — възкликна Амос.

Драконът беше златен, със сребърна грива. Рубинените му очи, големи колкото щитове, блестяха на светлината на залязващото слънце. Ноктите му, черни като абанос, се протегнаха като на гигантска котка. Даакон ахна и за миг замръзна. Драконът плесна с криле и разтвори гигантската си паст.

От нея изригна пламък, нажежен до бяло и ослепителен, и обля вражеския кораб. Платна и палуби лумнаха в пламъци и обгърнаха мъртвия екипаж. Върховният повелител и орелът на китката му останаха да стърчат като статуя, докато пламъците не ги погълнаха. Птицата стана на въглен и падна от ръката на господаря си, а няколко мига след нея той също се сгърчи — този път владетелят на Града на Змийската река наистина умря.

В един миг на ням ужас останалите членове на екипажа на галерата останаха неподвижни, после кожите им зацвърчаха от пламъците. Безжизнените воини, несещащи собствената си гибел, чакаха командата на своя господар магьосник, за да се хвърлят на щурм и да превземат „Орел“. А после мечовете западаха от пръстите им, сгърчени и овъглени от безжалостните пламъци.

А „Кралски орел“ се понесе безшумно над вълните, без никой да прави усилие да поддържа курса му, защото всичко живо на борда му се беше стекло на палубата и гледаше смаяно как най-могъщото същество на Мидкемия, познато само от приказки и легенди, виси само на няколко метра пред тях и сразява с гибелния си плам кораба на мъртъвците.

— Вижте! — извика Антъни и посочи.

Сред бушуващия пожар Даакон стоеше неподвижен и невъзмутим, обкръжен от рубинен ореол, който го предпазваше от пламъците на дракона.

— Можем ли да направим нещо? — каза Николас.

Калис стреля отново, но и втората стрела като първата отскочи от рубиненото сияние и падна, сякаш ударила се в невидима стена.

— Мисля, че… — каза Накор, измъкна една стрела от колчана на Калис, отчупи върха й и продължи: — Номерът му спира стоманата. Можеш ли да изстреляш това?

Калис взе скършената стрела и отвърна:

— Ще опитам.

Опъна лъка и стреля. За разлика от първите две, тази стрела порази магьосника в гърдите и той изрева; рубиненият щит моментално помръкна и пламъците на дракона го разкъсаха.

С писък, който чуха всички на борда на „Орел“, магьосникът избухна в пламъци, залитна назад и рухна.

Драконът изгледа горящата галера, после плесна с криле, издигна се, закръжи високо и след това се понесе на север.

— Риана — прошепна Хари.

Николас кимна.

— Виж! — извика Хари.

Николас се взря натам, където сочеше приятелят му, и зърна на гърба на дракона малка човешка фигура.

— Пъг ли е това? — попита Хари.

— Така мисля — ухили се Накор. — Е, сега вече се свърши.

— Накор! — извика Вая откъм главната палуба.

Всички обърнаха погледи натам и видяха, че е коленичил до Гуда. Николас и останалите тръгнаха след Накор и Антъни и се струпаха около него. Раненият наемник лежеше на палубата с глава, положена върху торба с пясък. От носа му течеше кръв.

Антъни го обърна на една страна и огледа раната, след което вдигна към Николас очи, изпълнени с болка, и поклати глава.

Накор коленичи и хвана ръката на Гуда.

— Как си, приятелю?

Гуда се закашля и от ъгълчето на устата му бликна струйка кръв.

— Приятелю? — прошепна той с мъка. — Лежа тук и се давя в собствената си кръв, защото искаше да прекося с теб половината свят, и ме наричаш „приятелю“? — Стисна здраво ръката на Накор и по набръчканите му бузи потекоха сълзи. — Залези над други океани, величави гледки и чудеса за очите, Накор. — Закашля се силно и опръска с кървава слюнка Накор и Антъни. Задъха се, за да улови изплъзващата му се глътка въздух, и промълви: — И златен дракон!… Приятелю — изрече той с последния си дъх. Задави се с кръв, изхърка и замря.

Николас преглътна собствената си болка и огледа палубата. Наоколо лежаха още ранени и той промълви:

— Антъни, погрижи се за живите.

Младият чародей го погледна, кимна и се забърза да окаже помощ на всички, които се нуждаеха.

Николас усети нечия ръка на рамото си, вдигна очи и видя до себе си Яша. Изправи се и тя му каза:

— Е, сега вече ще тръгнем ли към твоя дом?

Сълзите го задавиха, потекоха неудържимо по бузите му и той я прегърна и я притисна до гърдите си. Кимна, изхлипа от облекчение и скръб и отвърна:

— Да. Тръгваме за дома.

Съвзе се, избута Яша от себе си, обърна се към квартердека и извика:

— Пикенс, обръщай към Крондор!

— По реите, плъхове мързеливи! — изрева Амос.

„Кралски орел“ бавно зави, вятърът изду платната му и той се понесе гордо по белите гребени между двата пламтящи вражески кораба.

Амос застана до Николас и го прегърна през рамо.

— Казвал ли съм ти напоследък, че все повече започваш да ми напомняш за баща си?

Ник се обърна към него. Очите му блестяха от неизтритите сълзи.

— Не — отвърна той хрипливо.

Амос стисна рамото му и прошепна:

— Е, сега ти го казвам. И се гордея с теб така, както щях да се гордея, ако ти бях дядо.

— Благодаря — усмихна се насила Николас. — Дядо.

Амос го стисна, разтърси го и каза:

— Дядо значи! По дяволите, ти си същият като него. Опитваш се да му отнемеш веселото на живота!

Николас се усмихна, сложи ръка на рамото на Амос и каза:

— На твоя живот никой не може да му отнеме веселото, Амос.

Амос му отвърна с малко тъжна усмивка:

— Нали? Макар че дни като този карат човек да разбере защо „веселото“ е толкова важно.

И неочаквано прегърна Николас и го притисна до себе си.

— Да погребем мъртвите, Николас, да вдигнем чаши в тяхна памет и да се връщаме у дома.



Групата, струпала се на палубата, беше притихнала. В душите на всички се смесваха дълбокото облекчение от избавлението, почудата от гледката с дракона и скръбта заради изгубените приятели.

Гуда и Тука не бяха единствените загинали. Една от слугините на Яша, нейна добра приятелка, се бе заляла с вряща смола и се бе хвърлила във вълните, преди да пламне и да застраши кораба.

Загинали бяха петима от наемниците, както и трима лодкари, а десетима мъже от Крудий бяха дали живота си, за да защитят Кралството. Николас ги беше проверил по име и бе разбрал, че половината от тях бяха били сред тези, които бяха тръгнали с Амос и него на спасителната експедиция.

Заповядал бе да отворят едно от буретата с бренди и когато всички се строиха пред него, каза:

— Някои от вас знаят всичко, което преживяхме, а други са отскоро сред нас. Но без помощта на всички ви едва ли щяхме да постигнем всичко това. Короната ви е длъжник. Решил съм цялата плячка, останала в този сандък, да бъде разделена по равно между всички вас. — Наемниците се захилиха доволни, а моряците и войниците на Кралството се спогледаха учудено, но и те се заусмихваха одобрително. Наградите за служба на Кралството бяха рядкост. — Загубихме добри приятели — каза Николас, вдигна чашата си и каза: — За Гуда и за всички останали.

Всички отпиха и Николас каза:

— За вас, които дойдохте с нас през този огромен океан в чужда земя, ще направим всичко, което е по силите ни, за да се почувствате като у дома си. Не знам точно как ще ви помогнем да се върнете в родината си, но рано или късно ще го направим. Имате думата ми. А дотогава мога да ви обещая почтена работа и добро заплащане за всички.

Обърна се към залеза, червено-оранжев и златист зад пушека на догарящите кораби, и каза:

— Да вдигнем платна към Крондор!

Екипажът отвърна с възторжени викове и мъжете наскачаха по задачите си, нетърпеливи най-сетне да се отправят към дома.



След три дни, някъде по пладне, влязоха в залива на Крондор. Амос бе заповядал да вдигнат кралския флаг и разтревоженият пристанищен лоцман побърза да ги посрещне.

— Амос, искаш ли да го откараш до кея? — попита Николас.

Амос сви рамене.

— Няма смисъл. Не е същото. Виж, ако беше истинският „Орел“ или моят си „Кралски дракон“ — тогава може би. — Репликата му накара лоцмана да ги изгледа объркано. След което Амос добави със зла усмивка: — Би трябвало да се поупражняваш да влизаш в пристана с вдигнати платна. Какъв по-сгоден момент от този?

Николас също се ухили и викна:

— Вдигнете всички платна!

— В-ваше височество — заекна лоцманът. — Моля ви. Свалете платната и ни позволете да ви вкараме на буксир.

— Хари! — изрева Николас. — Бягай при носа и гледай помощник-лоцманът да не припадне.

Моряците запълзяха по такелажа и по-малките кораби из залива започнаха припряно да се отдръпват от пътя им. Кралският флаг на „Орел“ му даваше пълно предимство, а и всички добре познаваха навика на адмирала да влиза на пълен ход в кралските кейове. И тъй като на главната мачта се вееше и знамето на Траск, на никой благоразумен човек не можеше да му хрумне да се изпречва пред носа на „Кралски орел“. Единствените двама, които си го бяха позволили веднъж, сега бяха на палубата му.

Николас погледна Амос и рече:

— Е, кой от двама ни му отнема веселото на живота, а?

Загрузка...