Кралският корсар

ПрологСреща

Гуда се протегна.

През вратата зад него долетя женски глас:

— Спрете вече де!

Бившият охранник на кервани отпусна гръб на облегалката на стола и изпружи крака върху парапета на верандата. Обичайните вечерни крясъци зад гърба му продължиха.

Докато богатите търговци се отбиваха в по-големите странноприемници в града, възможно по-близо до двореца, „Очукания шлем“, собственост на Гуда Буле, разчиташе на по-грубовата клиентела: колари, наемници, селяци, докарали стоката си в града, и войничета от околността.

— Градската стража ли искате да викна? — извика жената откъм гостилницата.

Гуда, все още як мъж, имаше достатъчно работа по поддръжката на хана, така че не беше надебелял, а и оръжията си поддържаше добре — често му се налагаше да изхвърля развилнели се клиенти.

Вечерите, малко преди ядене, му бяха любимата част от деня. Седнал в стола си, можеше да си гледа залеза над залива Елариал — как ярката дневна светлина преминава в сумрачно червено и оцветява белите сгради с меки оранжеви и златисти оттенъци. Това беше едно от малкото удоволствия, които бе успял да запази в иначе изпълнения си с ежедневни грижи живот. От сградата вътре се чу силен трясък и Гуда едва се сдържа да не стане и да не влезе да въведе ред. Е, жена му щеше да го извика, ако се наложеше да се намеси.

— Пръждосвайте се оттук! Вървете да се биете навън!

Гуда извади едната от двете си ками, които винаги носеше на колана си, и почна разсеяно да я лъска. Откъм гостилницата се разнесе дрънчене на счупени съдове. Скоро след това се чу момичешки писък, а после — удари на юмруци по нечие тяло.

Гуда продължи да лъска с парцала острието на камата, все така загледан в залеза. Вече бе почти шестдесетгодишен, лицето му бе заприличало на стара кожена карта, по която личаха годините служби по керваните, битки, много лошо време и още по-лоша храна и лошо вино — и над тази карта стърчеше един многократно чупен нос. Повечето му коса горе беше опадала и му бяха останали само сивите кичури, почващи някъде от средата между темето и ушите. Никога не беше минавал за красавец, но все пак имаше нещо у него — една спокойна и открита прямота, която караше хората да му вярват и да го харесват.

Погледът му се рееше над залива — към сребристорозовите лъчи на слънчевия заник, искрящи над смарагдовите вълни, към чайките и гларусите, които с писък се гмуркаха, за да уловят вечерната си плячка. Дневният зной си беше отишъл, заменен от мекия прохладен бриз откъм пристанището, смътно просмукан с мириса на морска сол, и за миг той се зачуди дали човек с неговото долно потекло би могъл да мечтае за по-хубав живот от този. После примижа към сърдиточервения блясък на слънцето, докосващо линията на хоризонта, защото от запад по пътя към малкия хан много целенасочено крачеше някой.

Отначало не беше нищо повече от черно петънце на пурпурния фон на гаснещото слънце, но скоро фигурата започна да добива по-ясни черти. Нещо в този все още далечен силует предизвика лек сърбеж някъде отзад в мозъка на Гуда и присвитите му очи се съсредоточиха върху уверено приближаващия се странник. Насам идваше слаб кривокрак мъж, облечен в прашен и дрипав син халат, завързан над едното му рамо. Приличаше на исаланец, една от народностите в южната част на империята на Велики Кеш. Носеше през рамо стара торба и се подпираше на дълга тояга.

Когато мъжът се приближи толкова, че да се види вече ясно и лицето му, Гуда се помоли наум: „Богове, само не и той.“

Щом Гуда стана от стола си, откъм гостилницата се разнесе женски вой. Човекът стигна до верандата и свали торбата от рамото си. Бял пух обкръжаваше иначе плешивата му глава. Лицето — приличаше на глава на лешояд — бе много сериозно, но след миг на него се изписа широка усмивка. Очите — две тесни черни цепки — блеснаха и мъжът каза с гробовен и много познат тон:

— Портокал искаш ли?

Бръкна в торбата и извади от нея два големи портокала.

Гуда хвана плода, който му подхвърлиха и отвърна:

— Накор, какво, в името на Седемте най-долни кръга на ада, те води насам?

Исаланецът Накор, ловък картоиграч, тарикат, в известен смисъл магьосник и несъмнен сбърканяк според преценката на Гуда Буле, беше някогашен спътник на бившия наемник. Преди девет години съдбата ги беше запознала и събрала с един млад скитник, който бе успял да убеди Гуда — самият Накор нямаше нужда от убеждаване — да тръгнат за град Кеш, което пътуване ги беше въвлякло в сърцевината на убийства, висша политика и опит за държавна измяна. Въпросният скитник се беше оказал принц Боррик, наследникът на трона на Островното кралство, а Гуда беше излязъл от това изпитание с достатъчно злато, за да може да си намери този хан, вдовицата на бившия му собственик и най-пищните залези, които бе виждал. Беше си пожелал никога повече в живота си да не преживява нещо подобно на онова пътуване. Но сега сърцето му потъна в петите, защото разбра, че това негово желание най-вероятно ще се провали.

— Дойдох да те взема — каза кривокракият дребосък.

Гуда въздъхна. Откъм отворената врата на гостилницата изхвърча бирена чаша. Накор я улови ловко във въздуха и каза:

— Добре се бият хората вътре. Колари ли са?

Гуда поклати глава.

— Тая вечер гости няма. Това са просто седемте дечица на жена ми. Съсипват гостилницата, както обикновено.

Накор остави торбата си, скочи на перилото на верандата и каза:

— Ами я дай нещо за хапване, че ще тръгваме.

Гуда, който отново се беше захванал да лъска камата, го изгледа накриво.

— Къде да тръгваме?

— За Крондор.

Гуда затвори очи за миг. Единственият, когото познаваха от Крондор, беше принц Боррик.

— Това моето в никакъв случай не може да се нарече съвършен живот, Накор, но предпочитам да си остана тук. Хайде, разкарай се.

Дребосъкът захапа портокала си, откъсна със зъби голямо парче от кората и го изплю. Впи зъби в сърцевината на плода и засмука шумно. После отри уста с опакото на ръката си и рече:

— Доволен си от това?

И посочи вратата, откъм която се носеше детски рев, придружен от викове и трошене.

— Е, труден животец е понякога, но пък много рядко се случва някой да се опитва да ме убие — отвърна Гуда. — Знам къде спя всяка нощ, ям добре и се къпя редовно. Жена ми е грижовна, а дечицата… — Замълча, прекъснат от друг детски вой, последван от възмутен бебешки рев. След това погледна Накор и попита: — Знам, че ще съжалявам, че съм попитал, но защо трябва да ходим в Крондор?

— Да видим един човек.

— Едно нещо съм запомнил у тебе, Накор. Никога не отегчаваш човек с излишни подробности. Кой човек?

— Не знам. Но като идем там, ще разберем.

Гуда въздъхна.

— Когато те видях последния път, беше тръгнал на север от град Кеш, на път за острова на магьосниците, Звезден пристан. Беше със син халат от чудесна тъкан, конят ти беше черен пустинен жребец, струващ колкото едногодишната заплата на охранник, а кесията ти беше тъпкана с имперско злато.

Накор се засмя.

— Конят яде лоша трева, хвана колики и умря. — Опипа мръсния си дрипав халат. — Пелерината все се закачаше в разни неща и взех че я хвърлих. А халатът все още си го нося. Ръкавите му бяха много дълги, затова ги скъсах. Влачеше ми се по земята и все се спъвах, затова го скъсих с камата си.

Гуда изгледа опърпаната фигура на бившия си приятел и каза:

— Могъл си да се позволиш услугите на някой шивач.

— Много зает бях. — Погледна към тюркоазеното небе, прошарено с розови и сиви облаци, и каза: — Похарчих всичките си пари, а в Звезден пристан ми омръзна. Реших да ида в Крондор.

Зарязал всякаква сдържаност, Гуда каза:

— Последния път, когато гледах карта, видях, че пътят от Звезден пристан до Крондор през Елариал е доста дълъг.

Накор сви рамене.

— Трябваше да те намеря. Затова се върнах в Кеш. Ти нали каза, че може да идеш в Яндовай, затова отидох там. После ми казаха, че си отишъл във Фарафра, затова отидох там. После ходих да те търся в Дракони, в Каралян и накрая — тук.

— Изглежда, си бил решил на всяка цена да ме намериш.

Накор се наведе към него и гласът му се промени; Гуда го беше чувал преди да заговаря с този тон и знаеше, че това, което се кани да каже, ще е важно.

— Големи неща, Гуда. Не ме питай защо; и аз не знам. Да речем само, че понякога виждам някои неща. Трябва да дойдеш с мен. Ще отидем в места, където малко хора от Кеш са ходили. Хайде, взимай си меча и вързопа и тръгвай с мен. Утре тръгва един керван за Дърбин. Намерил съм ти работа като пазач; хората още помнят Гуда Буле. От Дърбин може да намерим кораб за Крондор. Трябва бързо да стигнем там.

— И защо ли изобщо те слушам? — каза Гуда.

Накор се ухили и гласът му отново стана подигравателен.

— Щото ти е омръзнало, нали?

Гуда се заслуша в рева на най-дребното си доведено отроче, причинен от издевателствата на шестте му братчета и сестрички, и рече:

— А бе, не че нещата тук са чак толкова забавни… — Чу се още един писък и той добави: — … или чак толкова мирни.

— Хайде. Кажи довиждане на жената и да тръгваме.

Гуда стана със смесено чувство на примиреност и нетърпение, обърна се към дребосъка и каза:

— Ти по-добре иди в кервансарая и ме изчакай. Ще трябва да пообясня някои неща на жена си.

— Женени ли сте? — попита Накор.

— Така и не ни остана време от толкова работа.

Накор се ухили.

— Тогава й остави малко пари — ако ти е останало нещо, — кажи й, че ще се върнеш и се махай. Тя само след месец ще си намери друг мъж, който да седи в твоя стол и да спи в нейното легло.

Гуда се задържа за миг пред прага, загледан в светлината на потъващото зад хоризонта слънце и въздъхна:

— Ще ми липсват залезите, Накор.

Исаланецът, все така ухилен, скочи от перилото, взе си торбата и я преметна през рамо.

— Има залези и над океаните, Гуда. Велики гледки и още по-велики чудеса за очите.

И без повече приказки се обърна и тръгна по пътя към Елариал.

А Гуда Буле влезе в хана, който беше наричал свой дом близо седем години, и се зачуди дали изобщо някога ще се върне тук.