Кралският корсар

Глава 23Морско преследване

— Кораб! — извика наблюдателят от мачтата.

Николас се отскубна от несекващите уверения на ранджаната във вечна любов и извика:

— Къде?

— Зад кърмата!

Николас бързо сложи ръка на гърдите на ранджаната, бутна я толкова силно, че слугините й едва я задържаха да не падне, и затича към кърмата. Качи се по стълбата на квартердека и огледа хоризонта. След миг видя малката черна резка.

— Пикенс — каза Николас, — колко ни трябва да оставим на брега лодкарите и наемниците?

Първият помощник огледа брега и отвърна:

— Ако свърнем — повече от час, но ако само забавим и пуснем лодка — петнайсет минути.

Николас кимна към мъжете, струпани на палубата.

— Можем ли да ги съберем всичките в една лодка?

— Едва ли при това вълнение, капитане. По-добре ще е поне на два курса.

— Колко остава, докато онзи кораб ни настигне?

— Трудно е да се каже — отвърна морякът. — Ако е същият, който се опита да ни прихване предната нощ — около час. Ако е друг… не знам.

— Така. — Николас взе решение. — Пригответе се за дрейф, Пикенс. — И извика към моряците на долната палуба: — Пуснете лодка!

След няколко минути лодкарите и наемниците, най-нетърпеливи да се върнат на брега, се заспускаха по въжените стълби с двама от моряците. Щом се озоваха в лодката, загребаха бързо и Николас загледа с тревога как навлизат в прибоя и се понасят към пясъчната ивица. Двама от лодкарите помогнаха да се изтласка лодката обратно и моряците загребаха здраво, за да я измъкнат от прибоя.

— Така ще ни отнеме много време — промълви Николас и погледна към кораба преследвач, чийто силует на хоризонта нарастваше. Лодката стигна до борда на „Орел“ и втората група лодкари и наемници се спусна надолу.

Когато лодката стигна брега, наблюдателят на мачтата извика:

— Капитане, виждам флага!

— Какъв е?

— Черен със златна змия.

Праджи извика отдолу:

— Това е на Върховния.

След малко наблюдателят извика:

— Капитане, имат таран на носа!

— Бойна галера — каза Николас. — Не видях такива в залива.

Праджи подвикна от главната палуба:

— Върховният повелител си има лично пристанище. Държи личната си флота там.

Гуда изруга.

— Това е галерата на Върховния — каза Праджи. — По две редици весла на всеки борд, таран и подвижен мост на носа. Има катапулт на кърмовата кула и балиста пред главната мачта.

— Готови да отплаваме, Пикенс — заповяда Николас. — Няма да позволя да се приближи до нас толкова, че да може да ни обстрелва. Когато лодката се върне, свалете в нея ранджаната, момичетата и последните лодкари. Няма да прибираме лодката. Тръгваме.

Марк се озърна и извика:

— Ник, ранджаната! Няма я!

— Намерете я! — изрева Николас. — Нямаме време за глупостите й!

Марк се затича към каютата на момичето и когато лодката се опря отново до кораба, последните лодкари се спуснаха бързо по въжените стълби. От каютата под квартердека изригнаха яростни викове и Калис и Гуда се затичаха натам да видят какво става. Марк теглеше навън гърчещата се, ритаща и хапеща ранджана, а Бриза, Абигейл и Маргарет подкарваха след нея четирите слугини.

— Дайте й злато да си плати пътя за дома и я спуснете през борда! — заповяда Николас.

— Няма да си тръгна! — изпищя момичето и задраска с нокти ръката на Марк, за да се отскубне.

— Ето ти я неувяхващата любов — подхвърли Бриза и погледна Маргарет с кисела усмивка.

— Капитане — извика един от моряците, — лодката тръгна!

Още двама от хората на Праджи надникнаха през перилото, след което скочиха във водата след тръгващата лодка.

— Да пускаме ли друга, капитане? — попита Праджи.

Николас погледна с тревога приближаващата се галера и отвърна:

— Не. Нямаме време.

— Да я хвърля ли през борда? — изрева Марк.

Момичето изпищя:

— Не! Моля ви! Не мога да плувам! Ще се удавя!

Николас вдигна ръце примирено и каза:

— Недей. Остави я. — Изпръхтя ядосано и извика: — Да се махаме оттук, Пикенс. Опъвай платната!

Отначало едва-едва „Орел“ се понесе напред, но когато хвана вятъра и изду платна, запори вълните като делфин. Николас погледна кораба преследвач и запита:

— Доближиха ли ни достатъчно за стрелба?

Сякаш в отговор от палубата на галерата се извиси в дъга огнено кълбо и плесна със съсък във водата само на десетина метра зад кърмата. Пикенс отвърна спокойно:

— Е, да се надяваме само, че няма да ни свърши вятъра преди да са им свършили мускулите.

Николас чу през водата тътена на барабана, даващ ритъм на гребците, и каза:

— Не могат да поддържат дълго скорост за атака. Робите им на веслата ще започнат да припадат.

— Все пак и те си имат платно, капитане — отвърна Пикенс.

Николас отново погледна злокобното черно и златно платно, издуто от вятъра, и каза:

— Но само едно. С вятър не могат да ни догонят.

— Не, капитане, но могат да продължат достатъчно близо след нас, за да ни затруднят много, ако вятърът стихне.

— Тогава да се молим за силен вятър, Пикенс. До дома е още много далече.

— Да, капитане.

Николас слезе на главната палуба и за малко да се блъсне в ранджаната, застанала предизвикателно на пътя му с ръце на хълбоците.

— Няма да ме свалиш на брега! — заяви му тя с властен тон.

Николас спря, понечи да й отвърне нещо, но отново изпръхтя отегчено. Обърна й гръб и се прибра в каютата си.

Марк заоглежда драскотините от ноктите на момичето по ръката си и подхвърли:

— Късмет извади, че не ми заповядаха да те изхвърля през борда.

Ранджаната се обърна, извади малка кама с рубин на дръжката от широкия си колан, насочи я към Марк и отвърна:

— И ти извади късмет!

Метна камата и тя се заби в палубата между ботушите на Марк и затрептя. Ранджаната се обърна и подкани с ръце слугините да се приберат с нея в каютата й. Бриза се засмя.

— Пълна е с изненади, нали?

— Имам чувството, че Николас скоро ще го разбере — каза Хари.

Маргарет и Абигейл гледаха изумени и Маргарет промълви:

— Бриза… Ти ни каза, че е тежък случай, но не и че е опасна.

Абигейл пристъпи до Марк и почна да го утешава, което много го обърка, и заоглежда драскотините му, след което каза:

— Хари, какво щял да разбере скоро Николас?

Отговори й Бриза.

— Ами например, че това момиченце ще измисли начин да получи от Николас това, което иска. В нея има много повече, отколкото личи на пръв поглед.

Хари кимна.

— Пък и Николас няма толкова опит с жените.

— А вие да не би да имате, скуайър? — изсумтя Маргарет. — И това ми го казва този, който се изчерви като невинно момиченце, когато го подразних малко в градината?

— Много неща се случиха, откакто се видяхме за последно, сестричке — каза Марк.

— Страшен си с намеците, приятел — каза Хари и избухна в смях. След малко се изкикоти и Гуда и скоро цялата група се превиваше от смях.

Николас се мъчеше да заспи. Беше изритал ботушите си, но си беше легнал облечен. Макар да бе на ръба на пълното изтощение, умът му продължаваше да кипи от тревога. Корабът на Върховния повелител ги гонеше по петите. Който и да го командваше, беше опитен навигатор и умееше да използва добре греблата, за да скъсява разстоянието всеки път, когато вятърът позатихнеше. Николас се беше нахранил сам в каютата, след като постоя при Амос. След това се беше помъчил да разгадае дневника на Амос, да разчете бележките на адмирала с всичките му съкращения за теченията и посоките на ветровете. Николас имаше достатъчно опит в мореплаването и знаеше, че не могат да следват буквално курса назад — трябваше да хванат маршрут, близък до този на идване, но такъв, който да използва теченията и ветровете, духащи в обратна посока. Иначе щяха да се отклонят на стотици мили.

Най-сетне тъкмо беше задрямал, когато вратата на каютата изскърца и моментално го събуди.

— А? — каза той сънено и измъкна сабята от ножницата.

— Недей — отвърна женски глас и някой седна на леглото до него.

— Аби? — промълви Николас и се пресегна за лампата.

— Тя е с Марк — отвърна гласът. — Те… да кажем, че се опознават отново. — Ник запали лампата и видя, че до него е седнала ранджаната.

— Какво правиш тук? — попита я той, подразнен от натрапничеството й.

— Трябва да поговорим — отвърна му тя. Беше облечена в тънка копринена нощница, впита по гънките на тялото й, и косата й беше прибрана със златни гребени, подчертаващи черните й къдрици.

— За какво?

— За онези земи, където отиваме. Ти наистина ли си принц?

— Ранджана… как се казваш?

— Яша.

— Яша, аз съм принц. Чичо ми е крал. Брат ми ще стане крал след него.

Момичето сведе очи сякаш смутено.

— Съжалявам, че ти създадох толкова главоболия. Говорих с тази… Маргарет. Наистина си нямах представа, че е имало толкова смърт и страдание, нито че си дошъл толкова отдалече, за да спасиш другата… Абигейл.

Николас въздъхна.

— Когато започнах това пътуване, да знаеш само колко обичах Абигейл. Сега всичко това ми се струва глупаво.

— Любовта никога не е глупава — каза Яша.

— Е, не исках да кажа, че е глупава. Но това, което си представях тогава, че е любовта, беше глупаво.

— Охо?

— Това ли е всичко, което си дошла да ми кажеш? Че съжаляваш?

— Да… не. — Тя въздъхна. — Когато ти казах, че те обичам, беше, за да не ме върнеш в Кълбар.

— Досетих се — отвърна раздразнено Николас.

— Но не те излъгах, като ти казах, че може да ми струва живота.

— Твърдиш, че баща ти ще те убие или ще те продаде заради коварството на Върховния повелител?

Тя отново въздъхна дълбоко.

— Не. Ще ме убият заради нещо, което направих самата аз. Или по-скоро ранджаната.

— Какво? — попита объркано Николас.

— Аз не съм ранджаната на Кълбар.

— Коя си тогава?

— Аз съм първата й слугиня. Другите момичета също знаят за измамата.

— Я по-добре ми обясни.

— Ранджаната нямаше никакво желание да става петнадесетата жена на Върховния повелител на Града на Змийската река. Беше влюбена в принца на Хамза. Били са заедно още от деца. Затова подкупи Андре Русолави да ме замести с нея и да ме откара на юг, а тя самата замина за Хамза, за да се омъжи тайно за своя принц. Между Хамза и Града на Змийската река няма почти никакви връзки, така че тя получи своя принц, аз щях да бъда поредното хубаво личице в дома на Върховния повелител и да живея в разкош, а другите слугини щяха да бъдат възнаградени от мен за мълчанието си.

Николас изпъшка.

— Значи и това е било измама?

— Боя се, че да. Сега трябва да се просна в краката ти и да моля за милост, за да не ме продадеш с другите момичета в робство.

Николас я изгледа с присвити очи.

— Не знам защо имам чувството, че си разбрала вече от Маргарет, че в Кралство не съществува робство.

Лека усмивка се появи в ъгълчетата на устните й, но тя каза само:

— О, така ли?

Той разтърка сънените си очи и каза:

— Трябва да отида да видя как е Амос.

Но когато понечи да се изправи, тя се наведе и докосна с устните си неговите. Той остана за миг неподвижен, след което се отдръпна и каза:

— Това пък защо?

— Защото макар и да не съм влюбена в теб, мой храбри капитане, смятам, че си добър човек и ще се отнасяш с една слугиня също така добре, както и с ранджаната.

— Добре казано — отвърна Николас. — Но май ще ми трябва малко време, докато започна да приемам на вяра думите на когото и да било от земята ви.

Тя се изправи.

— Ще ми разкажеш ли за вашето кралство?

— Ще ти покажа някои неща, след като видя Амос — отвърна Николас.

Той взе лампата и я поведе към каютата на Амос. Адмиралът спеше дълбоко. Николас помълча, загледан в лицето му.

— Ще оживее ли? — тихо попита момичето.

— Надявам се — отвърна Николас. — Той ще се жени за баба ми, когато се върнем. Ние — семейството ми — много го обичаме. — Ник пак се вгледа в бледото, но спокойно лице на Амос.

После се обърна, остави лампата и извади картите, с които пантатитийците бяха снабдили първоначалния капитан. С тях и с дневника на Амос, Ник се надяваше, че ще може да хване верния курс към дома. Избра една карта, показваща Горчивото море, разгъна я, посочи Крондор и каза:

— В този град живеех.

Тя примижа.

— Не мога да чета, капитане. Какво означават тези знаци и черти?

Николас започна да й описва Крондор и й показа колко са се отдалечили от Града на Змийската река и как изглежда това разстояние на картата. Момичето ахна.

— Толкова много земя да принадлежи на един човек?

— Не му принадлежи — поправи я той. — Ще трябва да ти го обясня подробно по-късно, но чичо ми е крал не само защото това му е рождено право, но и защото има задължения да закриля хората, които живеят в страната ни. В моята страна благородничеството не е само привилегия, но и отговорност. Ние управляваме, но също така служим на поданиците си.

Поразказа й малко за семейството си и когато свърши, момичето го попита:

— Значи няма да ти дадат да управляваш град?

Николас сви рамене.

— Не знам какво замислят баща ми и чичо ми за мен. Династичен брак, предполагам, за някоя принцеса от Ролдем или от Кеш. Или за дъщерята на някой херцог. — После добави: — А може и да ме пратят в Риланон, за да служа в двора на брат ми, когато стане крал.

— Къде се намира този Риланон?

Той разгъна друга карта и я постави до първата, за да й покаже Кралското море.

— Островът тук — посочи й той малкото кръгче — е първоначалната родина на моя народ. Оттам сме тръгнали и затова се наричаме Островното кралство.

— Трябва да ми го покажеш някой ден този Риланон — каза момичето и пъхна ръката си под мишницата му, а той се изчерви, щом меката й гръд се опря в рамото му.

— А-а… може би — отвърна Ник, отдръпна се леко и прибра картите. — Но ми се струва, че няма да ти е трудно да си намериш някой, който да ти покаже всичко, което искаш.

Тя се нацупи и Ник усети как сърцето му подскочи.

— Но аз съм само една бедна слугиня. Кой мъж с висок ранг би ми обърнал внимание?

Николас се ухили.

— Бас държа, че ще се намерят колкото искаш кандидати. Ти си красива, не ще и съмнение.

Очите й светнаха.

— Наистина ли смяташ, че съм красива?

— Е, поне когато не се опитваш да извадиш очите на Марк или да съскаш като котка — отвърна той с привидно безгрижие.

Тя се усмихна и покри устните си с ръка.

— Така се държи ранджаната, капитане мой. Стараех се да се държа като нея, та превъплъщението ми да е убедително.

Настъпи неловка тишина. Николас не знаеше какво да каже. Момичето стоеше пред него и го гледаше, после отново пристъпи към него и го целуна. Този път тялото му се отзова и без да мисли, той я притегли до себе си.

Запрегръщаха се и се зацелуваха сякаш до безкрай, но изведнъж един уморен глас ги прекъсна:

— Ники, защо не си намерите някоя друга каютка?

Николас се обърна.

— Амос!

Пристъпи към лежащия Амос и се обърна към Яша:

— Бягай бързо да извикаш Антъни!

Момичето хукна да намери чародея.

— Помогни ми да седна — изпъшка Амос.

Николас го вдигна и му подложи отзад възглавници.

— Е, Гуда ми дължи пет златни суверена — каза Амос.

— Защо? — попита Николас.

— Обзаложих се с него, че момичето ще убеди някой от вас, развратници такива, да я вземете с нас. Значи ти спиш с нея?

— Не, не спя с нея — каза Николас.

— Богове, да не би да ти има нещо? — Старецът се окашля. — Ах, че боли, мътните да ме вземат!

— Късмет извади, че оживя — каза Николас.

— Не си първият, който ми го казва — отвърна Амос. — Е, какво стана след като ме удариха?

Николас му разказа всичко с няколко думи, после дойде Антъни, прегледа Амос и каза:

— Най-добре е да поостанеш в леглото. Ще пратя някой да ти донесе бульон. Коремната рана е опасна, така че известно време ще трябва да внимаваш какво ядеш.

— Смяташ ли, че малко вино ще навреди? — попита го Амос с немощна усмивка.

— Една чашка с бульона — съгласи се Антъни. — Ще ти помогне да спиш по-добре.

Антъни си излезе и Николас каза:

— Утре ще…

— Ще трябва да убиете онези същества долу — довърши вместо него Амос. — Да, чудех се какво чакате още.

— Трудно е, Амос. Знам, Накор и Калис ми го казаха, знам и какво разправят Маргарет и Абигейл, но те приличат на нашите хора; приличат на приятелите ни от Крудий.

— Приличат, но не са — отвърна кратко Амос. — Ти си принц и носиш кралската кръв, като баща ти и братята ти, и имаш задължения. Често това означава да отнемеш друг живот, за да опазиш своя. Не е честно, нито редно, нито справедливо дори, но е необходимо. Така е.

Николас кимна.

— Ще те оставя да поспиш. Утре ще трябва да ми помогнеш да разчета онези твои драскулки в дневника, за да можем да намерим пътя за дома.

— Утре — каза Амос. Изглеждаше вече готов да заспи отново. — Още нещо.

— Какво?

— Това момиченце. Внимавай да не ти влезе под кожата.

— Не ме ли попита преди малко да не би да ми имало нещо…

— Не, нямам предвид да не спиш с нея — отвърна Амос. — Сигурно ще може да те научи на едно друго. Само не забравяй кой си и каква съдба ти е предопределена. Свободен си да обичаш която искаш, но кралят е този, който ще каже за коя да се ожениш.

— Цял живот ми го повтарят, Амос.

— Просто си го напомни, когато тази сладурана те хване за дръжката. Повечето мъже загубват ума си в такъв момент. Не давай обещания. — После се ухили и Николас отново видя пред себе си добрия стар Амос. — Това, че не можеш да й позволиш да се наложи в живота ти, още не означава, че не можеш да й се насладиш.

Николас се изчерви.

— Лека нощ, Амос. Ще се видим утре сутринта.

Върна се в каютата си и се сети, че е забравил лампата при Амос. Свали ризата и панталоните си в тъмното и седна на леглото. Нещо до него се размърда и той подскочи.

— Пъхай се при мен — подкани го гласът на Яша. — Студено е.

Той се поколеба, но се пъхна до момичето и усети топлия допир на кожата й до тялото си. Вкочани се за миг, без да знае какво да прави, но устните й намериха неговите. Той я целуна и после се засмя.

— Какво? — попита го тя весело и малко притеснено. — За смешна ли ме намираш?

— Не — отвърна Николас. — Просто се сетих за нещо, което ми каза Амос.

— Какво?

— Ще ти кажа после — отвърна той и я целуна отново.

— Все още са зад нас, капитане — каза Хари.

Николас тъкмо беше излязъл на палубата.

— Колко могат да издържат така? Не е възможно да имат провизии за толкова дълъг път.

— Сигурно им е все едно — каза Хари. — Свободна ли е каютата?

С жените на борда се наложи офицерите и благородниците да спят по двама в каюта, а Пикенс и новият боцман Грегъри деляха мичманската каюта. Хари и Николас си бяха разделили вахтата — Хари поемаше командването през нощта — и преспиваха в бившата каюта на помощник-капитана. Ранджаната, Маргарет, Абигейл и слугините трябваше уж да спят в двете малки каюти за пътници или гости, каквито имаше във всеки кораб на Кралството, но Николас не беше сигурен дали момичетата са се разпределили по същия начин като него и Хари.

— Знаеш ли — каза Хари, — май ще изглеждаш по-убедителен като капитан, ако махнеш тази глупава усмивка от лицето си.

— Глупава усмивка ли?

Хари кимна.

— Познавам го това чувство. — Усмихна се и му кимна към Бриза, която тъкмо излизаше на палубата.

— Виж, сигурно не е моментът да го казвам предвид…

— Предвид какво?

Николас се изчерви.

— Предвид това, което стана снощи, но може би трябва да се постараем да сме по-дискретни.

— Защо? — каза Хари. — Аз си имам Бриза, ти си имаш ранджаната, Марк си има Абигейл, а Антъни е с Маргарет. На мен това подреждане ми се струва съвсем разумно.

— Това го обясни на другите трийсет и петима мъже на борда и особено на наемниците. На нашите хора може да се разчита — те са професионални войници и моряци на краля. Обаче наемниците… Искам да се следи колко вино и ейл се лее вечер и да се вслушваме, за да не стане беля. Имаме още три месеца и повече, докато прекосим океана.

— Прав си — въздъхна Хари. — Ще се опитам да поговоря с останалите.

— Сериозният проблем ще са слугинчетата. Закачките са едно, но ако започнат да размахват ножове заради някое, ще е истинско бедствие.

— Разбирам — каза Хари. — Ще предам на нашите хора да са нащрек.

Отдолу се разнесоха гръмки ругатни и Николас се обърна. Амос отпъждаше Антъни и викаше:

— Може ти да си знахарят, но тялото ми си е мое и проклет да съм, ако не знам кога имам нужда от малко чист въздух! Я се разкарай!

Николас бързо слезе долу и му се сопна:

— Какво си въобразяваш? Защо си станал?

— Толкова се належах, че се вмирисах като дъното на халба с вчерашен ейл. Имам нужда от въздух и чисти дрехи.

От долната палуба се появи Накор и каза:

— Антъни, капитане. — Забеляза Амос и добави: — Адмирале! Радвам се, че те виждам.

— И аз се радвам, че виждам тъпата ти усмивка — рече Амос.

Накор се обърна към Ник.

— Ония същества долу заспаха. Приспивателното ще подейства известно време, но с нечовешки същества човек не знае. Трябва да го направим веднага.

Николас затвори очи, помълча малко и отвърна.

— Направи го.

Накор даде знак на Гуда и той доведе работната група. Отвориха товарния люк и нагласиха мрежата с оловните тежести. Накор скочи пъргаво в мрежата и увисна там, докато я свалят. Времето се проточи и те зачакаха мълчаливо, защото само Накор трябваше да влезе в товарната палуба и да натовари тридесетте изпаднали в безсъзнание същества в мрежата. Твърдеше, че е най-малко вероятният кандидат да хване ужасната болест, понеже знаел някакви „номера“, и макар да не знаеше как точно се разпространява заразата, Николас не можеше да възрази на преценката му.

После отдолу се чу вик и Гуда вдигна ръка. Мъжете завъртяха макарата и мрежата бавно започна да се надига, докато не се изравни с палубата. Накор скочи през перилото, надигнаха мрежата още над борда и се приготвиха да я залюлеят и да я хвърлят във водата. Телата вътре изглеждаха кротки — като на мъже и жени, заспали спокоен сън.

След това, без да чака подкана, Накор извади ножа си и сряза въжето. Мрежата пльосна във водата и Николас с мълчаливо отвращение загледа как започна да потъва със спящите кротко тела.

Антъни сложи ръка на рамото му и каза:

— Трябваше да се направи. Нямаше друг начин. Не забравяй, че тези същества бяха обречени да умрат.

— Това не прави убийството по-лесно — промълви Николас.

— Аз ще сляза долу с Накор — каза Антъни. — Ще прочистим добре от всякакви остатъци от болестта. Така ще се отвори още място за спане на наемниците освен палубата.

Николас кимна.

— Чий е оня кораб, дето ни преследва? — попита Амос.

— На Върховния — отвърна Николас. — Прилича на квеганска галера с катапулт и балиста; имат също таран и рампа за абордаж. Имат едно голямо платно на главната мачта и може би още едно на кърмата, макар че не ги оставихме да се приближат толкова, че да видим по-добре.

— Капитанът им или е много смел, или е луд. Това не е дълбоководен кораб. Удари ли някой щорм, ръцете им ще кървясат от гребане, за да си спасят живота.

— Не забравяй с какво си имаме работа — каза Николас.

— Знам по-добре от теб, момче. Виждал съм толкова касапски номера през живота си, колкото не можеш да си представиш. — Погледна нагоре и каза: — Хората, изглежда, си вършат добре работата.

— Пикенс се проявява като добър първи помощник, а Хари се учи в движение. — Николас се усмихна. — Както и аз.

— Понякога това е най-добрият начин. Пикенс винаги е бил добър моряк. Само страстта му към пиенето в пристанищата му пречеше да се качи на мостика. — Амос погледна към Пикенс и добави: — Само да се оправим с всичко това, и ако остане трезвен, ще го издигна за постоянно.

Амос леко залитна и се наложи да стисне перилото и Николас му каза:

— Хайде стига. Връщай се в леглото. С най-голямо удоволствие ще ти върна командването, когато се оправиш, но дотогава има много време.

Помогна на Амос да тръгне към каютата си и адмиралът го попита:

— Ники, ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Като се върнем у дома, не споменавай за тази история пред баба си. Няма нужда да я тревожим.

— Мисля, че тя сама ще забележи тая дупка в корема ти, Амос — каза Николас.

— Дотогава все ще измисля нещо — отвърна той изнемощял.

Ник му помогна да се върне в постелята си и докато се накани да излезе, Амос вече беше заспал.

Времето се проточи. Опасенията на Николас, че ще настъпят търкания между мъжете заради жените на борда, изглеждаха неоснователни, поне докато отзад се виждаше преследващата ги галера. Понякога не се мяркаше с часове, след което отново се появяваше на хоризонта малко преди залез-слънце или се връщаше на мястото си заедно с изгрева. След като нямаше и следа от „Кралска чайка“ отпред, човек можеше да се отпусне и да реши, че пътуването може да мине и без бой, но черната резка на хоризонта все им напомняше, че битката предстои.

Пленниците от Крудий вече бяха възстановили силите си достатъчно, за да могат да излизат на палубата. Жените от Крудий, както и слугините на Яша, се грижеха да успокоят негодуванието на самотните мъже заради дамите на Николас и приятелите му. На два пъти Николас трябваше да прекрати кавгите между лодкарите и наемниците, но реши, че не са нещо повече от пререканията между чирачетата заради градските моми, които беше наблюдавал в Крондор.

Моряците поддържаха кораба в ред и онези от лодкарите, които бяха предпочели да продължат с тях, се оказаха полезна работна ръка. Войниците на Крудий се хванаха отново със задачите, които бяха изпълнявали по пътя насам, а Николас, Марк и Хари усвояваха моряшкия занаят.

Всеки ден Николас разговаряше с Амос, който се стараеше да му помогне в разбирането на навигаторските правила от картите и дневника. Вече приближаваха мястото, където според Амос имаха шанс да хванат благоприятно течение, след като извърнаха от Новиндус и се насочиха в открито море. Вече бяха оставили сушата далече зад гърба си и водата ставаше все по-тъмносиня, което показваше, че течението се променя. Николас все още не беше толкова сигурен в подобни признаци като Амос, но пък Амос се беше занимавал с това цели четиридесет години.

Животът на кораба потъна в скуката на ежедневието, макар и напрегнато. Но малко хора са в състояние да живеят постоянно в страхове и тревоги; често избликваха искри на хумор и шегите се лееха изобилно. Хари и Бриза все така избухваха от време на време и между двамата пламваха искри, но Николас забеляза, че човек рядко може да ги види разделени.

Маргарет и Антъни често излизаха сами на носа, за да откраднат някой миг интимност в повече. Връзката им не беше толкова показна като на Хари и Бриза, но с повечето двойки беше така.

Марк и Абигейл бяха потънали в тихо доволство от това, че отново са заедно, въпреки че Абигейл се мръщеше понякога, когато й се намекнеше за желанието й да види Крондор и Риланон. Николас вече беше добил представа за братовчед си като за човек, който едва ли ще е склонен да се отдалечава много от дома си, освен ако е неизбежно, или ако излезе на лов.

Животът на самия Николас бе удивително приятен. Яша се оказа страстна жена и добра наставничка, а Ник — примерен ученик. Задълженията му на капитан, ръководенето на войнишките тренировки, както и времето, прекарвано с Амос — всичко това оформяше една рамка на душевното му състояние, което можеше да се опише само с дума, близка до „щастие“. Даваше си сметка, че предстои сурова битка и че от нея ни повече, ни по-малко зависи съдбата на родината му, но предпочиташе да остави този проблем настрана, докато необходимостта не продиктува друго. Тъкмо този предстоящ конфликт сякаш подсилваше обичта му към хубавите неща в живота, които сега откриваше. Беше доволен от работата си, от компанията на добри приятели и от обичта на една красива млада жена.

Николас беше достатъчно практичен, за да си въобразява, че е влюбен в Яша; това, което по-скоро изпитваше към нея, беше силно влечение: тя се бе оказала хитра и остроумна млада жена, с остро любопитство и със същото малко улично, хлапашко вироглавие като на Бриза. Това, което Бриза беше нарекла студенина, когато двете се срещнаха за пръв път, се оказа просто изострена жажда за оцеляване — черта, която самата Бриза беше склонна да приеме. Липсата на дворцово образование у Яша и малко грубоватото й поведение не можеха да прикрият интелигентността й и на няколко пъти Николас неуместно беше сбъркал незнанието й с глупост. Но макар понякога Николас да си мечтаеше за вълшебната любов, както често се случва с младежи на неговата възраст, той беше научил още в детската си възраст, че е дете на династията и че никога няма да разполага с правото сам да предопределя живота си.

А това междувремие, докато плаваха на североизток, и особено горещите следобеди в екваториалните води, плюс хората, които бе дошъл да спаси и бе спасил, се оказваше най-близко до понятието за свобода от всичко, което беше преживявал.

В края на втория месец вече навлизаха в познати води. Една нощ Амос излезе на палубата, огледа небето и се ухили.

— Звездите изглеждат така, както трябва да са. — Вече поемаме към дома. — Последното го изрече с тъга, каквато Николас не беше чувал от него.

— Какво има? — попита го Ник.

— А, нищо — отвърна Амос, облегна се на перилото и заби поглед в тъмната вода. — Просто си помислих, че това наистина май ще е последното ми плаване.

— Не си въобразявай, че ще те оставят закотвен сред стените на двореца — каза Николас. — Баба си има имения и обича да пътува. Сигурно сам ще поискаш да останеш в Крондор след цял сезон обиколка из Кралството — Риланон, Батира, долу в Саладор да се видите с леля Карлайн, гостуване в Даркмур да опитате новите им вина, разходка до Ябон на всеки две години…

Амос поклати глава.

— Старче, оставено на сушата. Изобщо не съм свикнал с това.

— Ще свикнеш — каза Николас.

— Както и ти ще свикнеш с бащиния си двор ли?

Усмивката на Николас се изпари и за да смени темата, той попита:

— Смяташ ли, че са тръгнали за Крондор?

Амос нямаше нужда да му обясняват кои са „те“ и знаеше, че Николас вече знае отговора. Бяха го обсъждали много пъти, но той знаеше също така, че макар да беше съзрял много през последната година, Николас все пак беше млад и в много отношения — несигурен в себе си.

Адмиралът се замисли за миг.

— Това е най-логичният им избор. — Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и продължи: — Знаем каква е крайната им цел: Сетанон и Камъкът на живота. Заразата е само средство към тази цел. След като Кралството се потопи в хаос, ще могат лесно да изпратят група до Сетанон, за да освободят своята „богиня“.

— Много глупави същества — каза Накор.

Двамата се обърнаха рязко и Амос каза:

— Друг път не ни стряскай така. Откъде дойде?

Накор се ухили.

— Как откъде? Ти да не си забравил, че сме на кораб?

— Какво успя да чуеш? — каза Николас.

— Достатъчно. Но не и нещо, което да не съм знаел.

Николас се укори, че е подценил знанията на дребния мъж, но беше сигурен, че все пак само шепа хора знаят за съществуването на Камъка на живота.

— Какво мислиш?

— Змиите са много странни същества. Помислих си го още преди много години.

— Срещал си се тях преди? — попита Амос.

— Последния път, когато бях в Новиндус.

Амос и Ник възкликнаха едновременно:

— Бил си в Новиндус преди?

— Веднъж, преди много време — макар тогава да не знаех, че е Новиндус. Това е дълга история, свързана с един номер, който се оказа, че не действа точно така, както си мислех, с едни храмови реликви, за които си мислех, че са изоставени, и с едно тайно жречество без никакво чувство за хумор. Все едно, тези пантатийци са глупави същества, готови да убият планетата заради лъжебогинята си. Най-накрая плановете им ще се провалят.

Амос не се замисли колко знае Накор, а отвърна само:

— Хм, човек може да те убие по някаква глупава причина също толкова лесно, колкото и по някоя умна.

— Точно там е работата — каза Накор. — И в двата случая си мъртъв. Човек не може да спори с религиозни фанатици.

Гуда, който беше излязъл да се поразходи, чу последната реплика и се приближи до тях.

— О, може, и още как — подхвърли той. — Само че каква полза? То е като да пълниш каца без дъно.

Тримата се усмихнаха.

— Как вървят тренировките? — попита Николас.

— Добре. Част от пленниците се съвзеха достатъчно, за да могат да се включат. Всички искат да държат меч в ръка, когато превземем другия кораб.

Николас бе проявил нежелание да разреши чираци и пажове да получат оръжие, защото се боеше, че ще се окажат повече пречка, отколкото помощ. Гуда обаче го беше убедил, че може да им потрябва всеки меч, който могат да вдигнат, и тренировките запълваха повечето време, осигурявайки по този начин полезна работа за наемниците.

Вечерта мина тихо. След това Амос се оплака, че се е уморил, и се прибра в каютата си. Николас видя, че Хари е излязъл на квартердека, и реши и той да се прибере. Щом влезе в каютата, завари Бриза и Яша да си говорят. Като видя Ник, Бриза скочи и заяви:

— Тъкмо си тръгвах.

Николас я огледа усмихнат, докато минаваше покрай него. Дните бяха започнали да стават по-горещи и жените носеха къси ризки, а тази на Бриза беше скроена много предизвикателно горе и високо над коленете, така че показваше нежната й шия и голяма част от гърдите и бедрата. Николас се загледа след нея и на Яша й се наложи да се окашля. Ник се обърна към нея ухилено.

— Я ела тук — подкани го тя. — Ей сега ще те накарам да забравиш тази кльощава гарга.

Николас разкопча колана със сабята, свали ботушите си, хвърли ги на пода и възкликна:

— Кльощава ли? Бриза?

Яша вдигна ръце, развърза горните връзки на ризата си и тя се смъкна до кръста й.

— Да, кльощава. И плоска като дъска.

Николас се засмя и палаво зарови лице между гърдите й. После я целуна и каза:

— Я кажи за какво си говорехте? Станали сте потайни като крадци.

Тя свали туниката му с думите:

— Помага ми да науча варварския ви език, щом толкова държиш да знаеш. Всъщност тя съвсем не е лоша. След като разбра, че не съм благородничка, взе да се държи съвсем прилично.

— За човек, който не си пада по благородниците, двете с Маргарет се разбират чудесно.

— Братовчедка ти е необикновена жена — каза Яша. — Виждала съм много богати и знатни жени, но тя не е като тях.

Николас въздъхна и впи устни в шията й.

— Колко жалко, че не можеш да видиш майка й. — Усети, че му е трудно да си спомни лицето на Бриана, и го прониза тъга.

— Какво има? — попита Яша.

Николас сви рамене.

— Нищо. Хората умират, ти ги оплакваш, после продължаваш да живееш. Така става. — И добави малко по-ведро: — Добре е, че си решила да научиш нашия език.

Яша се усмихна.

— Щом ще си търся богат съпруг, ще трябва да го науча.

— Съпруг ли? — скочи Николас като ужилен.

— Все някой ден — каза Яша. — Бъдещата ти жена сигурно няма да иска любовницата ти да се навърта наблизо. А никой от двама ни не си представя и за миг, че баща ти ще разреши да се оженим.

Николас седна и понечи да възрази, но осъзна, че всичко, което му казва Яша, той самият вече си го е мислил, но че просто не му се иска да го чуе от нея.

— Чувствата ти са наранени — каза тя, изправи се и се усмихна. — Позволи ми да ги излекувам. — И развърза коланчето на ризата си и тънкият плат се смъкна до глезените й.

Ник се усмихна широко, а тя се хвърли в прегръдките му.

Гонещата ги галера не се виждаше от седмица и Амос реши, че най-после преследвачите им са се отказали. Излезе на палубата и вдиша дълбоко свежия морски въздух. Отново беше ранна пролет.

После застана до Николас на квартердека и каза:

— Скоро може да те помоля да ми върнеш командването.

— Когато поискаш.

Амос го потупа по рамото.

— Досега се справяш отлично.

— Щях да се чувствам по-добре, ако знаех къде е онзи кораб — отвърна Николас.

— Ако капитанът му си знае занаята — каза Амос, — трябва да са някъде южно от Скалите на Фрийгейт, и на седмица от Трипръстия остров. Там ще обърнат и ще се насочат право към Тъмните проливи.

— Ние ще ги пресрещнем ли?

— Не знам — отвърна Амос. — Този кораб е почти толкова бърз, колкото истинския „Орел“, а истинската „Чайка“ беше съвсем малко по-бавна от него. Трудно е да се предскаже, а и ние не познаваме южните води толкова добре, колкото капитанът им. — Потърка ръце и каза: — Но никой не познава северните води като мен и влезем ли в Горчивото море, ще използвам всяко течение и въртопче, всеки вятър и вълна, за да ни тласнат напред. Ще ги хванем, не се съмнявай.

— Кога най-рано можем да ги видим?

— Скоро — отвърна Амос.

След два часа наблюдателят извика:

— Кораб пред нас!

Николас заповяда да се опънат всички платна и целият екипаж наскача да подкарат кораба колкото може по-бързо. След малко наблюдателят пак извика:

— Виждам го, капитане! „Кралска чайка“ е!

— Всички на позиции! — изрева Амос.

— Не — каза Николас.

— Не ли?

— Все още няма да нападаме.

— Но защо не, в името на боговете милостиви! — удиви се Амос.

Гуда излезе на палубата с Праджи и Вая и Николас се обърна към всички.

— Не знаем колко души имат на борда. И изненадата ни липсва. Няма да тръгна срещу тях преди да преминем Тъмните проливи и да сме стигнали почти до дома.

— Защо? — настоя качилият се при тях Хари.

— Защото няма да позволя нито едно от онези същества да стъпи в Крондор. Ако се наложи, ще сблъскам двата кораба и ще ги подпаля. Ако се наложи да се върнем у дома с плуване, предпочитам поне да е близо до нашите брегове.

Амос изруга.

— Е, тогава трябва да си играем на котка и мишка — каза Амос. — Дано само на капитана им да му липсва въображение.

— Предайте заповедта ми! — извика Николас. — Ако се обърнат да ни нападнат, бягаме.

— Това не ми харесва… — започна Амос.

— Това е заповедта ми — каза твърдо Николас. — Ще ударим само ако обърнат към Свободните градове или Кеш.

— Слушам, капитане — отвърна Амос и отдаде чест, със смесица от съмнение и гордост.