Кралският корсар

Глава 4Скуайър

Николас се препъна.

— По-бързо, че Самюъл ще ни скъса ушите! — подвикна му Хари.

Още първата седмица, откакто дойдоха да служат в Крудий, момчетата разбраха, че тяхното проклятие си има име: Самюъл. Старият иконом, вече близо осемдесетгодишен, беше служил в домакинството на херцога на Крудий още от времето на дядото на Николас. И все още боравеше добре с дебелата тояга.

На заранта след като Амос замина, Хари се беше спрял, за да се запознае с две местни девойчета, закъсня доста и завари Самюъл да го чака много навъсен и със свити устни. Когато му показаха тоягата, Хари се беше опитал да се измъкне от наказанието с някаква шегичка, защото не го бяха пердашили, откакто беше напуснал имението на баща си. След като се разбра, че старецът не се шегува, Хари беше приел наказанието си с лекомислено пренебрежение, но скоро разбра, че колкото и да е стар Самюъл, шибалката в ръцете му си е доста здрава. Николас се беше постарал да избегне пердах, но на третия ден се беше оплел в няколко задачи, възложени му от херцога. Известно време беше хранил празни надежди, че рангът ще му помогне да избегне наказанието, но Самюъл беше казал само:

— Момченце, навремето съм пердашил и чичо ти, краля!

Двамата скуайъри тичаха с все сила през двора да се представят пред началника си още призори. Икономът трябваше да им каже дали им предстоят някакви по-необичайни задачи, освен да си заемат местата пред вратите на херцога и на Марк. Обикновено трябваше да остават на разположение на Мартин и на сина му в случай, че двамата имат нужда от тях, но понякога херцогът им измисляше друга работа за деня, след като си легнеха, и предаваше указанията си на иконома.

Щом влязоха в коридора, видяха Самюъл да отваря вратата. Правилото беше просто: окажеха ли се там когато той вече е седнал зад голямата маса, която използваше за писалище, значи са закъснели и ги очаква наказание.

Двете момчета се понесоха по коридора и профучаха през отворената врата тъкмо когато старецът сядаше. Той вдигна побелелите си вежди и изсумтя:

— Тъкмо навреме този път, а, момченца?

Присви очи, позамисли се какво да им нареди и каза:

— Хари, ти иди на пристанището да видиш дали пощенският пакет от Карс е пристигнал снощи. Трябваше да дойде вчера и ако още го няма, херцогът иска да знае. — Хари не изчака да разбере дали и на Николас ще му възложат нещо извънредно; щом икономът възложеше нещо, никой паж или скуайър не смееше да се мотае. Самюъл продължи: — Николас, ти при господаря си.

Николас се забърза към покоите на херцога. След като вече не се налагаше да препуска през още тъмните коридори, той изведнъж изпита умора. По природа не беше от най-ранобудните и тази работа с ранното ставане почваше да си казва думата.

Още от първата сутрин след официалния прием любопитството от това, че се намира в този замък край границата, бързо се замени с ежедневната рутина: или трябваше да бърза нанякъде, или да стои и да чака. А работното време беше от преди съмване до след вечеря. Принцът като че ли беше очаквал нещата да са по-различни, но колко и в какво точно по-различни — това вече започваше да се изплъзва от ума му.

Стигна до вратата на спалнята на Мартин и Бриана и зачака. Ако можеше да съди по скромния си опит от последната седмица, херцогът и херцогинята щяха да станат, да се облекат и да излязат след няколко минути. Николас се обърна и се загледа през прозореца, обърнат към двора и града зад стената. Утрото все още беше тъмносиво и макар Николас да беше свикнал с очертанията на Крудий, все още не беше достатъчно светло, за да могат да се различат подробностите на града. Слънцето щеше да се вдигне след около час и градчето щеше да се окъпе в блясъка на зората… или да остане заслонено от сивата пелена на облаците. Николас бе забелязал, че времето тук е трудно да се предскаже.

Момчето се прозя уморено и съжали, че още не си е в постелята. Не в тази постеля, поправи се той бързо, а в удобното си легло в Крондор. Трябваше да си признае, че умората правеше този груб сламеник поносим, но чак да го нарече и удобен — едва ли. Все още понякога го обземаше тъга по дома, но само в редки мигове като този, когато му оставаше по някоя свободна минута да помисли за себе си. През останалото време беше твърде зает.

Чичо му го караше да се чувства неловко. Преди да дойде в Крудий, спомените му за Мартин бяха като за един едър мъж с големи нежни длани, който веднъж, когато бе гостувал в Крондор, го беше носил на конче. Но това беше преди повече от четиринадесет години. Оттогава Мартин беше посетил двора на Крондор само още веднъж, но Николас лежеше болен и Мартин се беше отбил само за пет минути. И сега онзи топъл, нежен спомен за чичо му бързо се сменяше с реалността за един доста чужд и далечен човек.

За разлика от Самюъл, Мартин като че ли никога не избухваше, нито повишаваше тон. Но умееше да поглежда двете нови момчета с такъв поглед, че им се дощяваше да запълзят и да се скрият в някоя дупка като мишлета. Ако Николас или Хари се проваляха в някоя задача, не им казваше нищо, но им обръщаше гръб с неизреченото си неодобрение. Момчетата сами трябваше да решат как да си поправят грешката.

Хари поне си имаше Марк, който най-охотно му обясняваше защо и в какво точно се е изложил. Вече бяха разбрали, че студенината на Марк към тях донякъде се дължи на факта, че допреди пристигането на Николас той самият бе служил като скуайър на баща си, така че съвсем естествено сравняваше тяхната работа със собственото си доскорошно представяне. Веднъж Николас бе допуснал грешката да възрази, че не е честно да ги гълчат за това, че не знаят къде се намира едно или друго, когато ги пратят по задача, при което Марк се обърна и му каза много хладно:

— Ами като не знаете, ще трябва да го намерите къде е, нали?

Вратата се отвори и Николас се сепна и се събуди от унеса си. Бриана излезе след съпруга си от спалнята и се усмихна:

— Добро утро, скуайър.

— Милейди — отвърна с изискан поклон Николас. Дворцовият му маниер я развесели още повече — това се беше превърнало вече в нещо като малка игра между двамата.

Мартин затвори вратата и каза:

— Николас, двамата с херцогинята ще пояздим малко сами тази сутрин. Иди да ни приготвиш конете.

— Да, ваша светлост — поклони се Николас и се затича без повече приказки по коридора. Самюъл беше уведомил Николас, че когато Бриана и Мартин излязат да пояздят сутрин, разходката им обикновено трае два-три часа, така че скуайърът знаеше, че ще се отбият в кухнята за провизии. Реши да прояви малко инициатива и се понесе към кухнята.

Щом стигна там, завари слугите хванали се здраво на работа — приготвяха храната за близо двестате души, в замъка. Майстор-готвачът Мегар, як и държелив старец, стоеше в средата на готварницата и следеше зорко шетнята на работниците. Старата му жена Магя се суетеше около печката и все още бодрите й очи не се откъсваха от гозбите, които вряха по нея. Пред вратата Николас забави ход, влезе и каза:

— Майсторе, херцогът и милейди тази сутрин ще излязат на езда.

Мегар се усмихна дружески на момчето и му махна с ръка. Кухнята май беше единственото място в замъка, където Николас и Хари ги посрещаха топло, защото старият готвач и жена му като че ли изпитваха обич към двете момчета.

— Знам, скуайър, знам. — Посочи дисагите на масата, вече пълни с продукти. — Но добре си се сетил все пак — добави той и се ухили. — Хайде, бегом към конюшнята!

Николас изхвърча от кухнята, изпратен от дружен смях, и затича към конюшнята. Щом стигна, усети, че вътре още е тихо, и разбра, че Рулф, старшият коняр, още спи. Как този човек беше получил високия ранг си оставаше загадка за Николас, макар да му бяха обяснили, че баща му е заемал този пост преди него. Щом момчето влезе през открехнатата врата, конете зацвилиха за поздрав и някои надигнаха глави да видят дали не им носят нещо за ядене.

Насмалко да се блъсне в една неподвижна фигура, спотаила се в сумрака. Едно тъмно лице се обърна към момчето и тих глас прошепна:

— Шшт, скуайър.

Конемайстор Факсън посочи към вратата в дъното на коридора; там в постелята си лежеше Рулф и хъркаше толкова силно, че и небесата можеше да разтърси.

— Изглежда жалко да нарушим този сладък покой, нали?

Николас се постара да скрие усмивката си и отвърна:

— Херцогът и херцогинята излизат на езда тази сутрин, конемайсторе.

— Е, в такъв случай… — каза Факсън, взе ведрото с вода до себе си, влезе в малката стаичка и го изля върху заспалия. Рулф скочи, изпръхтя, отърка очи и избоботи люта ругатня.

— Трътльо такъв! — изрева Факсън ядосано. — Половината ден изтече, а ти още ми се излежаваш и сънуваш градски девойчета!

Рулф се изправи тежко, плюейки вода, и щом видя Николас, присви очи, все едно че момчето е виновно за нещастието му. След което се събуди съвсем, забеляза конемайстора и поведението му моментално се промени.

— А-а, прощавай, началник.

— На херцог Мартин и лейди Бриана им трябват конете! Ако не са оседлани и готови преди милорд и милейди да излязат на стълбището на цитаделата, ще ти отрежа ушите и ще ги закова на вратата на конюшнята!

Дебелият го изгледа кисело, но отвърна само:

— Веднага, майстор Факсън. — Обърна се към плевника и извика: — Том! Сам! Ленивци такива! Ставайте! Работа ни чака, а не сте ме събудили, както ви казах!

Откъм плевника му отвърна лениво пъшкане и след малко по дървената стълба се смъкнаха двама младежи. Разликата им беше не повече от година — бяха на около двайсет и двамата страшно приличаха на Рулф. Той ги наруга и ги прати да докарат конете. После се обърна към Факсън и го увери:

— Ей сегичка ще са готови, майстор Факсън! — И отиде да помага на младежите.

Николас видя, че Факсън се е загледал замислено в тримата разшетали се мъже.

— От пръв поглед няма да забележиш, скуайър, но в работата си са много добри — каза конемайсторът. — Бащата на Рулф беше главният коняр на конемайстор Алгон, когато аз бях момче.

— Затова ли още държите Рулф? — попита Николас.

Факсън кимна.

— Сигурно не би го допуснал, но той прояви голяма смелост, когато цураните обсаждаха замъка по време на Войната на разлома. Носеше вода на войниците по стената — самият аз бях един от тях — в разгара на битката и без никакво оръжие.

— Наистина?

Факсън се ухили.

— Наистина.

Николас се изчерви.

— Трябва да престана с това „наистина“.

Факсън го плесна по рамото.

— Ще свикнеш. — Загледа се отново към Рулф и синовете му, които чевръсто оседлаваха конете. — И освен това ми е жал за Рулф, особено след като умря жена му. Тя беше единственото хубаво нещо в живота му. Сега той и синовете му си имат само себе си и конюшнята. Имат си стаи в крилото за слугите, но повечето време спят тука.

Николас кимна. Даде си сметка, че до този момент е възприемал слугите като нещо съществуващо от само себе си и че за много от хората, които слугуваха в родния му дворец в Крондор, не знае нищо. Просто беше приел някак, че идват и си излизат тихо, че се държат кротко и се появяват само когато има нужда от тях. Съвзе се от унеса си и каза:

— Трябва да се връщам при херцога.

— Конете ще са готови — увери го Факсън.

Николас се забърза към кухнята и завари там Мартин и Бриана да преглеждат провизиите. Херцогът и жена му одобриха избраните продукти, Бриана махна на две от слугините да я последват и излезе, а Мартин се запъти към оръжейната и Николас тръгна след него, без да пита. Когато стигнаха до оръжейната, войникът на пост отдаде чест и отвори вратата.

Мартин изчака, докато Николас запали фенера. Светлината затрепка и затанцува, отразена от лъскавия метал по стените. Купища мечове, саби и копия, щитове и шлемове покриваха всяка стена. Николас се забърза към другата врата и я отвори — досещаше се какво ще им трябва.

Мартин пристъпи в малката стаичка, където се пазеше личното му оръжие, и си избра един дълъг лък, висящ на една от стените. Подаде го на Николас, докато той самият започна да пълни колчана със стрели — бяха дълги един мъжки разкрач. Николас не беше виждал досега как стреля дългият лък, защото всички войници в Крондор носеха на въоръжение или арбалети, или къси конни лъкове, но беше чувал невероятни разкази за това мощно оръжие: че опитен стрелец може да прониже с металния връх на дългата стрела почти всяка броня.

Николас знаеше, че чичо му е служил като майстор-ловец при техния дядо по време, когато рождените му права са били тайна, освен за малцината най-близки съветници на стария херцог. Малко преди смъртта си херцог Боррик го беше признал за свой син, издигайки го от простолюдието, за да стане след време херцог на Крудий. Но още преди това Мартин беше извоювал славата си на един от най-добрите стрелци с лък в Западните владения.

Херцогът подаде на Николас пълния колчан, после огледа оръжията по стената, избра два ловни ножа с широки остриета и също ги връчи на скуайъра. След това избра още един лък за херцогиня Бриана, който също подаде на Николас. Последният му избор беше още един колчан с по-къси стрели.

Излязоха в каменния двор. Лейди Бриана вече ги чакаше до двата оседлани коня. Не беше нужно да се обяснява на момчето, че това няма да е само разходка, а лов, и че херцогът и жена му вероятно ще отсъстват цял ден, ако не и повечко, ако решат да преспят на открито.

Хари се появи тичешком, спря да си поеме дъх и каза:

— Ваша светлост! Пощенската платноходка от Карс още не е дошла.

Мартин свъси вежди.

— Предай на Марк да напише писмо за лорд Белами в Карс. Да го попита дали платноходката не се е върнала по някаква причина в Карс. Да го прати по гълъб.

Хари понечи отново да хукне, но Мартин го спря с думите:

— И, скуайър…

Хари се спря и се обърна.

— Да, ваша светлост?

— Другия път като те пратят до пристанището по служба, вземи кон.

Хари се ухили тъпо, поклони се и побягна.

Бриана се качи, без да чака ненужна помощ, и Николас й подаде лъка, колчана и единия нож. След като и Мартин се метна на седлото, Николас подаде останалото оръжие на херцога.

— Сигурно няма да се върнем преди утре по залез, скуайър — каза Мартин.

— Ваша светлост? — попита объркано Николас.

— Днес е шестък, ако не си забелязал. — Така беше. — Следобеда можеш да прекараш свободно. Обади се на господин Самюъл, ако има някакви задачи за теб, докато се върнем.

— Да, ваша светлост.

Двамата излязоха от двора и Николас въздъхна. Шестък. Свободният за всички ден във всеки замък или дворец на Кралството. Седмък беше денят за усамотение в размисъл и за поклонения, макар Николас да бе забелязал, че доста от слугите продължават да шетат в двореца на Крондор и в седмък. Двамата с Хари бяха пристигнали миналата седмица в седмък, така че нямаше никаква представа какво може да очаква през първия си свободен ден, откакто беше слязъл от кораба.

Момчешките крясъци ехтяха из страничния двор до градинката, която всички тук наричаха „Градината на принцесата“. Навремето в нея се беше усамотявала лелята на Николас, принцеса Карлайн, и името се беше лепнало оттогава.

Вихреше се доста грубовата игра на футбол, като един от войниците беше поел ролята на рефер. Отборите бяха съставени от синовете на слугите в замъка, няколко пажа и двама от по-младите скуайъри. Зоната с установените размери беше очертана в пръстта, с по една врата с опърпана мрежа в двата края. Можеше и да не прилича на смарагдовозеленото тревно поле на професионалния стадион в Крондор, но си беше игрище.

Насядали на една ниска стена, ограждаща градината, Маргарет, Абигейл и Марк гледаха. Накор и Гуда наблюдаваха играта от другата страна на игрището заедно с група войници и щом го забелязаха, двамата му махнаха с ръце. Николас също им махна за поздрав.

Целия предобед Николас беше тичал по задачи, възлагани му една след друга от иконома Самюъл; накрая се беше промъкнал грохнал в кухнята, за да изяде лекия обяд, който Магя беше приготвила за скуайърите, и чак след това вече можеше да помисли какво да прави със свободното си време. Беше се чудил дали да не се прибере да дремне, но шумът на играта го привлече.

Марк му кимна, а двете момичета се усмихнаха. Той скочи, седна на стената до Маргарет и се наведе да отвърне на поздрава на Марк. После погледна Абигейл, която му се усмихна топло и каза:

— Не ви виждам често наоколо, ваше височество, освен когато тичате от едно място на друго.

Ушите на Николас пламнаха.

— Херцогът ми възлага много работа, милейди — отвърна той и се загледа в играта. Играчите не бяха особено умели, но пък ентусиазмът им беше голям.

— В Крондор играете ли футбол, скуайър? — попита Марк, натъртвайки на последната дума. И докато говореше, се пресегна и сложи ръката си върху ръката на Абигейл. Покровителственият му жест не остана незабелязан за Николас.

Принцът изведнъж изпита самоувереност и каза:

— В Крондор имаме професионални отбори, поддържани от гилдии, едри търговци и някои благородници.

— Имам предвид ти дали играеш?

— Не много — отвърна Николас.

Марк погледна крака на Николас и кимна, с което съвсем не си спечели благодарността му.

Маргарет извърна очи от брат си към Николас и на лицето й се изписа суха насмешка, когато скуайърът заяви:

— Но когато ми остане време, ме смятат за добър играч.

Марк присви очи.

— Въпреки крака ти?

Николас усети, че се изчервява и изведнъж се ядоса.

— Да, въпреки крака ми!

Появи се Хари с парче хляб и сирене в ръка и Марк го изгледа съвсем бегло. Синът на херцога знаеше, че сега времето на Хари е свободно до утре заранта. Хари махна на събралата се група и попита:

— Как върви играта?

Николас скочи от ниската стена и рече:

— Хайде да поиграем.

Хари поклати глава.

— Аз ям.

— Аз ще вляза да изравним силите — каза с усмивка Марк.

Хари се ухили доволно, скочи на мястото на Николас до лейди Маргарет и подвикна окуражително.

— Сбъркай ги, Ники!

Николас съблече туниката и усети милувката на топлото слънце и прохладния вятър по кожата си. Не познаваше почти никой от момчетата на игрището — освен двама от пажовете, — но играта познаваше. Чувстваше се подразнен от държането на Марк и трябваше да излее някак яда си.

След малко топката излезе извън очертанията на игрището. Марк се затече, взе я и заяви:

— Аз ще я хвърля.

Николас изтича на игрището, огледа се и махна на едно от кухненските ратайчета.

— Как се казваш?

— Робърт, ваше височество — отвърна момчето.

Николас се намръщи и поклати глава.

— Не съм „височество“, а скуайърът на херцога. Кои са на наша страна?

Робърт набързо му показа другите седем момчета, съставящи импровизирания отбор, и Николас каза:

— Аз ще пазя Марк.

Робърт се ухили:

— Никой няма да ви оспорва привилегията, скуайър.

Николас скочи и изпревари момчето, притичващо да поеме хвърлянето на Марк. За малко щеше да излети извън линията, но успя да изрита топката към един от изненаданите си съотборници. След кратко колебание играта се поднови.

Хари се изсмя доволно и каза на момичетата:

— Николас прави най-добрите финтове, които съм виждал.

Маргарет се загледа как братовчед й се надига от спечената земя и се затичва да се включи в играта и отбеляза:

— Сигурно много боли.

— Той е здрав — отвърна Хари. Погледна момичетата и подхвърли: — Залагаме ли?

Двете се спогледаха.

— Да залагаме?

— Кой ще спечели — поясни Хари, загледан в Марк, който ловко отне топката от един противник и подаде дълъг пас към един от съотборниците си.

Абигейл поклати глава.

— Не разбирам кой е по-добрият.

Маргарет изсумтя презрително и доста грубичко за изискана дама.

— Никой не е „по-добър“. Тези двамата просто ще се избият, докато го разберат.

Абигейл поклати глава, когато един от съотборниците на Марк блъсна доста силно Николас в гърба, незабелязано от рефера, така че той не посочи мястото за дузпата — момчето халоса Николас с лакът по тила и сигурно искри му изскочиха от очите. Марк поклати съчувствено глава, когато Николас се съвзе и се изправи. Момчето, което го беше съборило, вече се намираше някъде в другия край на игрището.

— Внимавай! — извика му Марк. — Тук не се играе много изтънчено.

Николас разтърси глава.

— Вече забелязах.

— По дяволите, двамата много си приличат, нали? — отбеляза Хари.

— Вярно, човек може да ги вземе за братя — каза Абигейл.

Посред мелето в средата на игрището Марк и Николас се озоваха един срещу друг, мъчейки се да овладеят топката, и започнаха да се ръгат с лакти в ребрата.

Хари изгледа двете момичета и подхвърли:

— А басът?

Маргарет го погледна с хитра усмивчица.

— Какъв е залогът?

— Много лесно — отвърна уж небрежно Хари. — След две седмици нали ще има празник, ще трябва някой да ви придружава.

Маргарет се подсмихна и погледна към Абигейл.

— И двете?

Хари се изсмя.

— Че защо не? Това ще ги побърка и двамата.

Маргарет се изсмя на глас.

— Голям приятел си, няма що!

Хари сви рамене.

— Николас го познавам много добре и освен ако не бъркам нещо, между двамата с Марк започва едно дълго и сигурно много интересно съперничество. — Погледна Абигейл в лицето и добави: — Имам чувството, че двамата са очаровани от вас, милейди. — Абигейл прояви благоприличието да се изчерви, макар да не й пролича, че това е новина за нея.

— А вашите амбиции какви са, скуайър?

Откровеният въпрос на Маргарет завари Хари неподготвен.

— Ами… никакви, струва ми се — отвърна той смутено.

Маргарет го потупа свойски по крака и Хари усети, че сега той се е изчервил.

— Както кажете, скуайър — каза дъщерята на херцога.

Хари усети топлина по цялото си тяло от ръката й на бедрото си и изведнъж му се дощя да изчезне някъде, вместо да седи до нея. Никога не беше имал проблем да спре и да поговори с някоя от младите жени от персонала на принца в Крондор, било със слугинчетата, които бяха в по-неизгодно положение от него поради ранга си, или с дъщерите на придворните благородници, в по-неизгодно положение заради младостта си. Но Маргарет изобщо не се държеше като свенливо и неопитно момиченце. В това девойче, почти на годините на Хари и Николас, имаше нещо много открито.

Абигейл се загледа в играта с явно раздвоени предпочитания, но Маргарет загуби интерес, започна да се озърта, забеляза Антъни, застанал зад тях в градината, и му махна да дойде при тях.

Младият чародей се приближи и се поклони малко неловко. Маргарет му се усмихна:

— Антъни, как си?

— Чудесно, милейди. Реших да изляза малко на въздух и слънце и да погледам играта.

— Що не седнеш ей тук, до Абигейл — покани го с тънка насмешка Маргарет. — Трябва й подкрепа. Двама глупаци си проливат кръвта в нейна чест.

Абигейл се изчерви свирепо и отвърна много хладно:

— Изобщо не е смешно, Маргарет.

Не можеше да се каже, че двете са особено близки. Маргарет беше изкарала по-голямата част от детството си в игри с брат си и с грубоватите му приятели. Няколкото градски момичета — дъщери на по-богатите търговци, — избрани за нейни компаньонки, бяха не по-малко възмутени от наставничките на Маргарет, когато дъщерята на херцога проявяваше безразличие към обучението, полагащо се за младите дами от нейния ранг. Майка й беше преживяла младостта си като воин и не виждаше особена полза в нещата, на които се опитваха да я обучат, освен от четенето и писането, и често спестяваше на дъщеря си наказанията, когато тя захвърляше ръкоделието, за да излезе да поязди или половува.

Абигейл беше просто последната от дългата поредица спътнички за немарливата и грубовата щерка на херцога и не подхождаше на нрава на Маргарет много повече от другите, само дето не си изпускаше толкова често нервите. Абигейл обикновено проявяваше добро чувство за хумор, което този път бе подложено на сериозно изпитание, когато Маргарет подхвърли много весело:

— Напротив, мисля, че е.

Хари се усмихна зарадван, че поне за малко е престанал да бъде център на внимание. Докато щерката на херцога следеше играта, той се загледа в профила й. На пръв поглед не можеше да се каже, че е ужасно красива, но в държането й имаше нещо властно, долавяше се някаква царствена гордост: не беше суетното позьорство на дворцова дама, а по-скоро самоувереността, излъчвана от майка й, като на жена, която не храни съмнения в своите способности и мястото си под слънцето. Изведнъж Хари се почувства много неловко.

Играта продължаваше и Хари забеляза, че носът на Николас е разкървавен. Огледа игрището за Марк и забеляза, че синът на херцога не изглежда много по-добре от Николас — лявото му око беше подуто.

Хари махна на Накор от другата страна на игрището. Дребният мъж извърна очи към небето и завъртя пръст до главата си, показвайки му, че някой сигурно е полудял. Хари го запита с жест кой точно и Гуда, забелязал безмълвния им разговор, показа, че са и двамата. Хари се засмя.

— Какво? — попита Маргарет.

— Доста грубо играят тук, нали?

Маргарет се засмя съвсем не като дама и отвърна:

— Само когато си мислят, че трябва да докажат нещо, Хари.

Хари не беше виждал Николас да играе толкова агресивно. Досега принцът освен вродената си бързина винаги беше използвал и главата си в какъвто и да било спорт, но днес играеше като полудял.

Марк се отскубна от съперника си, прихвана един пас в движение и се понесе към вратата в другия край на игрището. Николас се засили след него и зяпачите завикаха окуражително и на двамата.

Маргарет започна да се смее, Абигейл седеше, стиснала ръце в скута си и на лицето й бе изписана тревога. Хари отвори уста да завика, но гласът заседна в гърлото му. Николас накуцваше и Хари разбра, че няма да може да настигне Марк. Николас напрягаше всички сили, но нещо в движенията му не беше наред.

Хари скочи от ниската стена и Маргарет го погледна учудено и попита:

— Какво има?

Без да й обръща внимание, той се затича към другия край на игрището, където Николас падаше на земята, изоставен от останалите играчи, а Марк стигна до противниковата врата и ловко вкара гол. Реферът извика за край на мача. Докато победителите се трупаха около Марк, Хари стигна до приятеля си и коленичи до него.

— Николас! Какво ти стана?

Лицето на принца се беше сгърчило и пребледняло, по бузите му се стичаха сълзи. Той стисна левия си крак и едва успя да промълви:

— Помогни ми да стана.

— Не. По дяволите, ти си пострадал.

Николас хвана Хари за туниката и изпъшка:

— Помогни ми да стана!

Прошепна го ядосан от безсилието си и с болка. Хари го хвана здраво под мишницата и го изправи.

Марк и другите момчета се приближиха. Накор тичаше през полето от другата страна.

— Добре ли си? — попита синът на херцога.

Николас се усмихна насила.

— Изкълчих си глезена. Нищо ми няма. — Хари почти не можа да познае гласа му, погледна го и видя, че лицето на принца е станало тебеширено. — Хари ще ми помогне да се прибера. Ще се оправя.

Преди Марк да успее да каже нещо, Накор го изгледа с присвити очи.

— Счупил ли си нещо?

— Не, нищо ми няма — отвърна Николас.

— Виждал съм и трупове, на които им „няма нищо“ — изръмжа дотичалият само преди миг Гуда. — Дай аз да те занеса до стаята ти.

Но преди наемникът да се е навел, Антъни хвана Николас под другата мишница.

— Оставете. Аз ще му помогна.

Момичетата също бяха дошли. Маргарет изгледа братовчед си без никакъв сарказъм и попита:

— Добре ли си?

Николас се усмихна насила.

— Да.

Абигейл стоеше мълчаливо до дъщерята на херцога, но очите й издаваха искрено притеснение, докато Хари и Антъни поведоха принца. Той закуцука между двамата, докато заобиколят градината, след което припадна.

Съвзе се чак когато стигнаха до стаята му. Антъни и Хари го сложиха да легне на сламеника и Хари каза:

— Какво стана?

— Някой ме настъпи по недъгавия крак и усетих, че нещо изпука. — Лицето на Николас все още беше пребледняло и от него се стичаше пот.

— Трябва да свалим ботуша — каза Антъни.

Николас кимна и стисна зъби, докато двамата го сваляха. Сгърчи се от болка, но запази съзнание.

Антъни огледа деформираното стъпало и каза:

— Не мисля, че има счупени кости, но нещо се е разместило. Виж тук.

Николас се надигна на лакти и погледна където му сочеше младият маг — гаден червен оток, покрил почти половината от горната страна на стъпалото. Антъни натисна силно с палец отока и Николас извика от болка, но магьосникът продължи да натиска. Чу се рязко изпукване, придружено от изненаданото пъшкане на Ники. После той раздвижи стъпалото си и размърда недоразвитите пръсти. Антъни постави леко крака на постелята и Николас се отпусна с въздишка.

— Ще пратя слуги до залива за ведро солена вода — каза Антъни. — Ще го киснеш половин час, после дръж крака изпънат и затоплен цялата вечер. Ще се подуе, но мисля, че скоро ще се оправи. Ще помоля херцога утре да те освободи от работа и още няколко дни да ти възлагат по-леки неща. Няколко дни ще куцаш лошо, приятелю. — Младият магьосник се изправи и каза: — Утре ще те прегледам пак.

— Значи вие сте и лечителят на херцога, не само съветник? — каза Хари.

Антъни кимна.

— Да, може да се каже.

— Мислех, че лечителите са жреци — каза Хари.

— Да, но и някои магьосници разбират от лечителство. — Антъни се усмихна. — Утре ще се видим, Николас.

Когато магът стигна до вратата, Николас каза:

— Антъни?

Магьосникът се спря и се обърна.

— Да?

— Благодаря ти.

За миг Антъни замълча, а после се усмихна и усмивката го подмлади още повече — почти колкото двете момчета.

— Разбирам.

След като Антъни излезе, Хари се обърна към Николас и попита:

— Какво разбира?

Измъкна малкото столче изпод масичката и седна. После извади една ябълка, разчупи я на две и подаде половината на Николас.

Николас се облегна на стената зад сламеника и отхапа от ябълката.

— Разбира, че двамата с Марк още доста време ще си трошим главите.

— Онова преди малко не беше игра, Ники. Беше си истинска война. Ти за едно полувреме получи повече удари, отколкото съм те виждал да получаваш за цял сезон. И също така не съм те виждал да раздаваш толкова лакти. Вие двамата не играехте футбол, а се опитвахте да се убиете.

— Как си позволих да стигна дотам? — въздъхна Николас.

— Имаше неблагоразумието да си пожелаеш същото момиче като Марк, а макар сега да играеш ролята на скуайър, той много добре знае, че си син на принца на Кралството, докато той е само син на херцог.

— Само син на херцог?

Хари поклати глава.

— Понякога си много задръстен, приятелю. — Махна с ръка и продължи: — Ако Марк отиде в който и да е град, освен Крондор или Риланон, местните момичета ще си счупят краката да му привлекат вниманието. Тук на Далечния бряг той е най-желаният ерген заради роднинската си връзка с краля и прочие. Но ти, срамежливото ми приятелче, си най-желаният ерген на север от Велики Кеш, след като братята ти са вече женени, и освен това си братът на бъдещия ни крал. Хубавичката лейди Абигейл може да си счупи краката да тича след Марк, но види ли те, ще спре и ще се позамисли. — Сви рамене и добави: — Така става обикновено.

При споменаването на Абигейл Николас въздъхна.

— Смяташ ли, че тя е…

— Какво?

— Че е влюбена в Марк?

Хари сви рамене.

— Не знам. — После се ухили и каза: — Но мога да разбера.

— Недей, не прави нищо — отвърна Николас. — Ако почнеш да ровичкаш и да разпитваш, тя ще разбере.

— Ха! Страх те е да не разбере, че я харесваш? — Притеснението на принца го развесели. — Не се притеснявай за това, приятел. Късно е.

— Мислиш ли? — изпъшка Николас.

— Сигурен съм — отвърна Хари. — Че нали всеки път, когато тя те погледне, изглеждаш готов да припаднеш. Как смяташ, че го е разбрал Марк? На него никак не му е весело.

— Той е страхотен — каза Николас, донякъде с одобрение, донякъде с неприязън.

Хари кимна.

— Двамата много си приличате, но той е по-затворен от теб.

— Добре де, всички непрекъснато разправят, че двамата сме си приличали много, но ние самите не го забелязваме.

Хари стана.

— Добре. Ти сега си накисни крака, увий го и се наспи добре. Довечера ще ти донеса нещо за ядене от кухнята.

— Ти къде отиваш?

— Връщам се в градината да намеря Абигейл.

— Не и ти! — изстена Николас.

Хари махна с ръка.

— Няма начин. Мен ме интересува Маргарет.

— Защо? — попита Николас и Хари се спря до вратата.

— Ами, първо, защото Марк й е брат и макар браковете между кралски братовчеди да не са нещо нечувано, съмнявам се, че тя е склонна към такъв. Освен това мисля, че съм влюбен в нея.

— Стига бе!

— Най-сериозно. От нея направо ме присвива стомахът. — И излезе без повече приказки.

Николас се отпусна на сламеника и се разсмя, но скоро спря, като осъзна точно какво му е казал Хари. От мисълта за Абигейл стомахът му направо се гърчеше.